№ 68
гр. Кюстендил, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Мая Др. Стойнева
като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело
№ 20221500500253 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от
ГПК.
Депозирана е въззивна жалба с вх. № 2998/13.04.2022 г. от К. В. В. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Дупница, ул. „***“ ***, чрез процесуалния й представител по
пълномощие адв. Г. Ч. от АК – Кюстендил, със съдебен адрес: гр. ***, ул. „***“ ***, ет.***,
ап.**, насочена против Решение № 137 от 28.03.2022 г., постановено от РС – Дупница по
гр.д. № 1626/2021 г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен акт РС – Дупница е отхвърлил като
неоснователен иска на К. В. В. срещу „***“ ООД за нищожност на договор за заем и е
осъдил ищцата В. да заплати на ответното дружество 300 лева разноски о водене на делото.
Въззивницата навежда съображения за недопустимост на постановения от ДнРС
съдебен акт, тъй като съдът се бил произнесъл по непредявен иск. Подчертава, че видно от
формулирания петитум на и.м. е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 23, вр. чл.
22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като в решението изцяло липсвало произнасяне
по него, както в мотивите, така и в диспозитива му, а съдът се произнесъл по непредявен иск
за обявяване нищожност на процесния договор за потребителски кредит.
Релевира доводи и за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
съда нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Акцентира, че районният
съд не се произнесъл изобщо по направените с и.м. и поддържани с две допълнителни
1
становища доказателствени искания. Допълва, че решението е постановено при липса на
мотиви, като в него първоинстанционният съд не бил обсъдил нито едно от събраните по
делото доказателства, съдържанието на процесния договор за кредит и погасителен план
към него и приложени приходни касови ордери, не били обсъдени и наведените твърдения
във връзка с нищожност на договора. Подчертава, че наведените пороци за пълна
нищожност на договора, респективно нищожност на отделни клаузи от него, са
преюдициални за предмета на делото. Позовава се на чл. 7 ал. 3 от ГПК, като твърди, че
съдът е задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, дори и без наведено възражение в тази насока и в случая е бил
длъжен да обсъди въпроса за нищожността на сделката в мотивите на постановеното
решение. Счита, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон и неправилно е
приел, че по процесния договор за кредит не била начислена неустойка на К. В..
Допълва, че първоинстанционният съд бил допуснал и съществено процесуално
нарушение, с което ограничил процесуалните права на ищцата, като погрешно разпределил
доказателствената тежест в доклада по делото, какъвто не бил съставен в
първоинстанционното производство. С оглед правната квалификация на предявения иск
твърди, че в тежест на ищцата било да докаже само плащането на процесната сума, а в
тежест на ответното дружество да установи на какво основание е получило процесната сума.
Аргументира се в подкрепа на твърдението си за недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречие
със закона.
Твърди, че договорът е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК поради
неспазване на предвидената в закона форма.
Аргументира се в подкрепа на становище за нищожност на договора на основание чл.
11, ал. 1, т.10 вр. чл. 22 от ЗПК поради липса на съществен елемент от неговото съдържание,
а именно ГПР, като подчертава, че в договора ГПР е посочен само като процент,
респективно липсва ясно разписана методика за формирането му, същевременно посоченият
ГПР в договора бил грешен, а действителният в размер на 75.70% бил над максимално
установения праг според чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Навеждат се доводи за нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр.1 от
ЗЗД, предвид наличието на изначална невъзможност на потребителя да осигури в срок
посочените в договора обезпечения, при непредставяне на които се начислявала
предвидената в договора неустойка. Излага се становище, че предвидената в договора
неустойка противоречи на добрите нрави, същевременно сочи довод за наличие на
заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
Счита, че е налице неравноправност и нишожност на клаузата за неустойка на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, като се подчертава, че клаузата не е индивидуално
уговорена съгласно чл.146 от ЗЗП.
Твърди, че е налице пряко нарушение на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
2
предвид невключването в ГПР на разходите за неустойка, респективно нарушен бил чл. 19,
ал.4 ЗПК, водещо до нищожност на договора като цяло, предвид заблуждаването на
потребителя от търговеца за действителния размер на ГПР. Счита, че на основание чл. 19,
ал. 5 от ЗПК всички клаузи в договор, които надвишават определените по чл. 19, ал. 4 ЗПК
са нищожни, а с действията си ответното дружество е заобиколило изискванията на ЗПК,
респективно клаузите в договора са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Изразява становище, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се
приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК,
респективно целият договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Акцентира, че
посочването в договора на ГПР, който не е реално прилаган между страните, представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП и по
смисъла на правото на ЕС.
Обобщава, че уговорените в договора клаузи за начисляване на неустойка са
съществени и основни за същия договор, тъй като чрез тях ответникът цели единствено
придобиване на сигурна печалба, в допълнение към възнаградителната лихва и без тези
клаузи кредитодателят не би сключил договора, което водело до пълна недействителност на
договора в цялост, не само на конкретната неустоечна клауза.
Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл.11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от
ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД предвид нищожността на клаузата за възнаградителна
лихва ГЛП поради противоречие с добрите нрави.
Акцентира върху наличието на разлика между посочената в процесния договор за
кредит сума, подлежаща на връщане, и реално върната от ищцата. Излага твърдение, че
клаузите в договора не отговарят на изискването на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и са неравноправни
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
В условие на евентуалност, в случай, че бъде приет договора за действителен, твърди
нищожност на отделните клаузи на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение
на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно
чл.146 от ЗЗП поради неравноправност.
Иска се обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо поради
произнасяне по непредявен иск и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново
разглеждане и произнасяне по предявените с и.м. искове. Евентуално, се иска отмяна на
първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се
разноските в двете производства.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „***“
ООД чрез процесуалния му представител по пълномощие юрисконсулт Я. П., с който се
излага становище за неоснователност на въззивната жалба.
Възразява като неправилни срещу твърденията за недопустимост на
първоинстанционното решение и наличие на допуснати процесуални нарушения от
районния съд при постановяването му. Оспорва твърденията на въззивницата за нищожност
3
на процесния договор на основание чл. 22 от ЗПК. Подчертава, че чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК
не изисква да се посочва в договор за кредит математическия алгоритъм, по който се
изчислява ГПР и счита, че договорът не нарушава цитираната разпоредба предвид ясно
определения размер на ГПР и възнаградителна лихва. Възразява срещу доводите на
въззивницата за прилагане на ГПР, различен от посочения в договора, в действителен
размер 75,70 % и твърди, че неустойката не следва да бъде включена при изчисляване на
ГПР, доколкото ГПР се изчислява по формулата в приложение № 1 от ЗПК и съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК в него не се включват разходите, заплащани при неизпълнение на
задълженията по договора, а неустойката била именно обезщетение за неизпълнение на
акцесорно по договора задължение. Подчертава се, че в случая към момента на сключване
на договора предвидената неустойка не била дължима, тъй като изискуемостта й настъпвала
при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключването
му.
Възразява като неоснователни срещу твърденията на въззивницата за заобикаляне на
чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане на неустоечното задължение, като в тази връзка счита, че
твърдението за заобикаляне на закона противоречи на твърденията на въззивницата за
нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. Счита, че в случая не са
налице обективния и субективен елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона,
предвид което оспорва като неоснователно твърдението на въззивницата за нищожност на
договора на това основание. Подчертава, че нищожността на процесната клауза за неустойка
на собствено основание /което съдът евентуално би приел/ не води автоматично до
противоречие на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и не влече нищожност
на целия договор.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендират се разноските за въззивното производство. Прави се възражение за
прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 на претендираното от въззивницата адвокатско
възнаграждение.
Окръжен съд - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото приема, че
въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна
проверка.
Съдебният състав, след самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства /във въззивното производство нови доказателства не са събирани/, на
доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа страна:
ДнРС е бил сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 22и
чл. 23 ЗПК, предявен от К. В. В. срещу „***“ ООД като частичен за сумата от 25 лева, от
сума в общ размер от 604 лева с искане за осъждане на ответника да заплати на ищцата
горепосочената сума, представляваща част от недължимо заплатена от нея сума от 604 лева
по сключен между страните Договор за паричен заем № 176207/21.03.2018 г. , която сума е
разликата между получената в заем сума от 800 лева и заплатената по договора сума в общ
4
размер на 1 404 лева..
Ищцата е поддържала твърдения, че по договора е предоставен паричен заем в
размер на 800 лева, респективно ответникът като заемодател е начислил неустойка в размер
на 508, 04 лева и също така сума от 95, 96 лева / в исковата молба непрецизно
конкретизирана какво представлява същата/, като по този начин общо заплатената сума по
договора е 1 404 лева. Изложени са подробни твърдения относно клаузите от съдържанието
на договора, както и правни доводи за нищожност на част от тях, поради противоречието им
с императивни разпоредби от ЗПК, които са сред визираните в разпоредбата на чл. 22 ЗПК и
обуславят недействителност на целия процесен договор. Позовавайки се на
недействителността на договора за паричен заем и позовавайки се на разпоредбата на чл. 23
ЗПК , ищцата счита, че е дължала връщане само на чистата стойност по кредите, т.е.
предоставения й кредит в размер на 800 лева, поради което разликата между тази сума и
общо заплатената от нея сума в размер на 1 404 лева, а именно сумата от 604 лева е
недължимо платена по недействителен договор, т.е. получена от ответника при начална
липса на основание по смисъла на чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
При така заявени фактически основания, изведени от твърденията на ищцата и
съответно на тях заявено искане за присъждане на сума, ДнРС е постановил решение, с
което е отхвърлил иск на нищожност на договор за заем/ това е част от диспозитива на
решението/ Т.е. постановено е решение по отрицателен установителен иск за прогласяване
нищожност на договор.
Окръжен съд-Кюстендил, като съобрази изложеното, намира от правна страна
следното:
При служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно, но е недопустимо. В случая е обжалвано изцяло решението на ДнРС
От обстоятелствената част на исковата молба и съответния на нея петитум е
несъмнено, че е предявен осъдителен иск, заявен като частичен за сума от 25 лева от общо
дължима сума в размер на 604 лева. В исковата молба е посочен и вида на иска –
осъдителен, но дори и да не е обърнато внимание на този факт, то първоинстанционният съд
е следвало да изведе извод за това от съдържанието на петитума, съдържащ искане за
осъждане на ответната страна да заплати парична сума.
Неизвестно защо и на какво основание е разгледан иск за прогласяване
нищожността на процесния договор. С такъв иск съдът не е бил сезиран, поради това, че не
е предявен.
Изложеното обуславя несъмнено извод за недопустимост на обжалваното решение
като постановено по непредявен иск. В този смисъл са основателни изложените във
въззивната жалба доводи за недопустимост на решението, като постановено по непредявен
иск.
5
Решението като недопустимо подлежи на обезсилване, а делото следва да бъде
върнато на ДнРС за ново разглеждане от друг състав, предвид чл. 270, ал. 3 ГПК.
Доколкото спорът не се решава по същество, настоящата инстанция не се произнася
по въпроса за разноските.
Воден от горното, КнОС
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 137 от 28.03.2022 г., постановено от РС – Дупница по гр.д.
№ 1626/2021 г. по описа на същия съд и ВРЪЩА делото на ДнРС за ново разглеждане от
друг състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6