№ 2629
гр. София, 30.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506480 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 5840 от 12.04.2023 г., постановено по гр. д. № 30525 по
описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 79 състав е осъдена Столична
община, БУЛСТАТ *********, с адрес: гр. София, ул. „Московска“ № 33 да
заплати на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. ****, на основание чл. 411, ал. 1 КЗ, вр. чл. 49
ЗЗД, сумата от 1 973, 81 лв., представляваща регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение по застраховка „Каско +“ за вреди на л. а.
„Хюндай Туксон“, с рег. № СВ **** РС, вследствие на ПТП от 11.03.2021 г., в
т. ч. и сторени ликвидационни разноски за определяне на обезщетението в
размер на 15,00 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
08.06.2022 г. до окончателното плащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 840,74 лв., представляваща разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство
– Столична община, който го обжалва с оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност. Въззивникът поддържа, че не са налице елементите на
фактическия състав на чл. 410 КЗ, че обжалваното решение не отговаря на
изискванията на чл. 236, ал. 1, т. 5 и чл. 236, ал. 2 ГПК, че по делото не се
установява наличие на дупка, че не е налице покрит застрахователен риск.
Счита, че поради липсата на протокол за ПТП, не се установявал механизмът
1
на ПТП. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение и
вместо това да постанови друго, с което да отхвърли исковете изцяло, а в
условията на евентуалност да намали размера на сумите поради
съпричиняване на вредата от страна на водача на автомобила. Претендира
разноски за двете съдебни инстанции, съобразно изхода на спора.
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „ДЗИ-Общо
застраховане“ ЕАД, ЕИК **** – ищец в първоинстанционното производство,
с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда
да потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Първоинстанционният съд е дал правна квалификация на иска по чл.
411 КЗ, вр. с чл. 49 ЗЗД.
Общите случаи на встъпване в правата на застрахования (суброгация) са
уредени в чл. 410, ал. 1 КЗ, съгласно който: с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера
на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне, срещу: причинителя на вредата, в това число в случаите вреди,
произтичащи от неизпълнение на договорно задължение, или възложителя за
възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са
възникнали вреди по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите, или
собственика на вещта и лицето, което е било длъжно да упражнява надзор
върху вещта, причинила вреди на застрахования по чл. 50 от Закона за
задълженията и договорите.
С оглед горните си констатации настоящата инстанция приема, че
предявения иск е с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ във вр. с чл.
49 от ЗЗД.
Като се имат предвид указанията, дадени в т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г.
2
и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС № 19 от
14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. ІV гр. о., 94 от 13.09.2016 г. по т. д. №
3768/2014 г. ІІ т. о. (и сочената в тях практика), в които е прието, че когато
съдът се е произнесъл по заявените искания, но е дал неправилна правна
квалификация на иска се касае до нарушение на материалния закон, а не до
недопустимост на решението. С оглед същността на въззивното
производство, ако въззивният съд приеме различна от дадената от
първоинстанционния съд правна квалификация, при непроменени фактически
твърдения и петитум, той следва да разреши спора по същество в
съответствие с действителното правно основание, като обезпечи служебно
правилното приложение на материалния закон.
Доколкото първоинстанционният съд правилно е разпределил
доказателствената тежест с доклада по чл. 140 ГПК, обективиран в
Определение № 33768 от 12.12.2021 г. (л. 115-116 по делото на СРС), не се
наложи въззивната инстанция да дава нови указания на страните във връзка с
приетата нова квалификация.
Следователно и съгласно трайно установената съдебна практика при
неправилна правна квалификация от страна на първоинстанционния съд,
въззивният дължи определяне на правилната правна квалификация и това
процесуално действие не води до недопустимост на обжалваното решение.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на СГС намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
„ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, с която е предявен срещу Столична община
осъдителен иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ във вр. с чл. 49 от
ЗЗД за заплащане на сумата от 1 973, 81 лв., представляваща регресно вземане
за платено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско +“ за вреди на
л. а. „Хюндай Туксон“, с рег. № СВ **** РС, вследствие на ПТП от 11.03.2021
г., в т. ч. и сторени ликвидационни разноски за определяне на обезщетението
в размер на 15,00 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
08.06.2022 г. до окончателното плащане.
Ищецът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД твърди, че по силата на
договор за имуществена застраховка „Каско +“ е заплатил сумата от 1 958,81
лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени вреди на
застрахования при него л. а. „Хюндай Туксон“, с рег. № СВ **** РС,
вследствие на ПТП от 11.03.2021 г. Поддържа, че ПТП-то е реализирано в гр.
София, в локалното на бул. „Тотлебен“ между бул. „П. Славейков“ и бул. „И.
Гешов“ при попадане на застрахования автомобил в необезопасено и
3
несигнализирано препятствие на пътното платно – дупка с дълбочина /15-20
см/ и ширина /30-40 см./, като отговорен за настъпването му е ответникът
Столична община, тъй като пътят, по който се е движил, представлява част от
общинската пътна мрежа и именно общината отговаря за поддържането му.
Сочи, че във връзка с ПТП-то при него е образувана щета № 44012132111011,
като е съставен опис, в който са отразени констатираните видими увреждания
по автомобила, а именно: кора под предната броня, спойлер преден ляв, рамка
радиатор, лайсна предна броня, като е определил и изплатил застрахователно
обезщетение в размер на 1 958,81 лв. в полза на извършилия ремонта сервиз –
„И.К. Ко“ ЕАД, като е сторил и ликвидационни разноски за определяне на
обезщетението в размер на 15,00 лв. Заявява, че с регресна покана, получена
на 15.10.2021 г., ответникът е поканен да заплати процесната сума, но същият
е постановил отказ, поради което претендира същата в общ размер на 1 973,81
лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
08.06.2022 г. до окончателното плащане.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Столична община е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск при твърдението,
че не е доказано наличието на покрит застрахователен риск. В тази връзка
посочва, че в застрахователния договор липсва изрично отбелязване, че се
покрива увреждане и на детайл „гума“, което следвало да се отрази в графа
„Допълнителни договорености“, каквото в случая липсва. Оспорва да е
доказано настъпването на твърдяното ПТП при посочения в исковата молба
механизъм, вследствие на което да са причинени вреди на застрахования при
ищеца автомобил, тъй като не се доказва наличието на дупка, точното
местоположение, размера на същата, както и състоянието на пътната
настилка. Сочи, че този извод се основава на субективните възприятия на
водача на увредения автомобил, който се явява заинтересован от изплащане
на застрахователното обезщетение, поради което оспорва доказателствената
стойност на уведомлението за щета до застрахователя – ищец, което също е
съставено по негови данни. Заявява, че липсата на съставен протокол за ПТП
е в нарушение на чл. 4 от Наредба № Iз-41/21.01.2009 г., според който при
ПТП с материални щети се съставя протокол за ПТП по образец, посочен в
Приложение № 2 от същата, а в случая такъв не е бил съставен, в който да е
отразено, че вредите по автомобила действително са вследствие на
попадането му в дупка на пътното платно. Сочи, че липсват доказателства и
относно скоростта на движение на автомобила. Заявява, че с поведението си
застрахованото лице е допуснало нарушение на т. 1 от глава на III от общите
условия „Изплащане на обезщетение при частични повреди“, тъй като не е
уведомил компетентните органи за настъпване на застрахователното събитие.
Допълва, че не е доказано дали водачът на л. а. „Хюндай Туксон“, с рег. № СВ
**** РС е съобразил скоростта си на движение с конкретните атмосферни
условия и състоянието на пътя, което би било в нарушение на чл. 20, ал. 2
ЗДвП. Оспорва наличието на причинна връзка между застрахователното
събитие и вредата. Оспорва получаването на регресна покана. С тези
съображения отправя искане за отхвърляне на предявения иск.
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. с чл. 49
4
ЗЗД е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки:
1/ наличието на валиден договор за имуществено застраховане между
увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на
застрахователното обезщетение от страна на дружеството - ищец; 3/
предпоставките по чл. 49 ЗЗД: 1) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД
от физическо лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи:
деяние, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между
деянието и вредата, противоправност и вина; не е необходимо да се
установяват конкретните лица, осъществили деянието (ППВС № 7/1959 г., т.
7), а само качеството им на изпълнители на възложена работа; 2) вредите да
са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената
му работа. Вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на
противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да
обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на
прекия извършител.
С Определение № 33768 от 12.12.2021 г. (л. 115-116 по делото на СРС)
първоинстанционният съд е отделил за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване, които се установяват и от приетите в
първоинстанционното производство като писмени доказателства по делото -
застрахователна полица по застраховка „Каско +“ №
440220213016070/17.08.2020 г. и анекс № 1/19.08.2020 г. към нея,
уведомление за щета № 44012132111011/21.04.2021 г., възлагателно писмо с
изх. № 253810/21.04.2021 г., приемо-предавателен протокол от 14.07.2021 г.,
фактура № **********/28.07.2021 г., платежно нареждане от 26.08.2021 г. и
др., следните обстоятелства: 1/ че на 11.03.2021 г., в гр. София, в локалното на
бул. „Тотлебен“ между бул. „П. Славейков“ и бул. „И. Гешов“ е реализирано
ПТП с участието на л. а. „Хюндай Туксон“, с рег. № СВ **** РС, застрахован
при ищеца по застраховка „Каско на МПС“, както и, че същото е настъпило
на пътен участък, който е част от общинската пътна мрежа на ответника -
Столична община и 2/ че от страна на застрахователя - ищец е заплатено
застрахователно обезщетение в размер на 1 958,81 лв., както и, че същият е
сторил ликвидационни разноски за определяне на обезщетението в размер на
15,00 лв.
Въззивният съд намира, че по делото се установява както настъпването
по време на действие на застрахователния договор - на 11.03.2021 г. на
застрахователно събитие – ПТП, представляващо покрит застрахователен
риск, така и начинът, по който е станало това, доколкото данни в тази насока
се извличат от уведомление за щета № 44012132111011/21.04.2021 г.,
отправено до ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, показанията на
свидетеля М.П.А., както и изводите на вещото лице по съдебната
автотехническата експертиза, въз основа на които може да се направи
обобщен извод, че същото е реализирано по следния механизъм: на
11.03.2021 г., около 19:00 часа, л.а. „Хюндай Туксон“, с рег. № СВ **** РС,
движейки се в гр. София, в локалното платно на бул. „Ген. Тотлебен“ и в
участъка между бул. „П. Славейков“ и бул. „Акад. Иван Евстатиев Гешов“,
преминава през дупка на пътното платно с дълбочина около 15 - 20 см. и
5
ширина около 30 - 40 см., вследствие на което по превозното средство
настъпват материални щети – увредена е кора под предна броня. В
уведомлението за щета до застрахователя – ищец, водачът на увредения
автомобил е удостоверил обстоятелствата около настъпване на процесното
ПТП, а именно: при преминаване през дупка с дълбочина от 15 – 20 см. и
широчина от 30 – 40 см, вследствие на което уврежда кора под предната
броня на автомобила. Действително сама по себе си представеното
уведомление не представлява годен доказателствен източник за установяване
на съдържащите се в него данни относно причината за реализира на
процесното ПТП, а именно: попадане на автомобила в дупка, но в същото
време авторът на същото е потвърдил удостоверените в него обстоятелства и
в качеството си на свидетел по делото, описвайки по идентичен начин
механизма на настъпване на процесното ПТП. Изрично свидетелят М.П.А.
заявява, че при управление на процесния автомобил е скочил в дупка, без
първоначално да е установил видими щети на място, но впоследствие при
завеждане на щетата е станало ясно, че е счупена решетка под предната му
броня. За съда не съществува основание да не кредитира показанията на
разпитания свидетел, тъй като същият е трето за спора лице и не се явява
заинтересован от изхода на делото, доколкото застрахователното обезщетение
вече е било изплатено на застрахованото лице след настъпване на
застрахователното събитие, а освен това разказаното от него възпроизвежда
непосредствените му впечатления, тъй като е управлявал увредения
автомобил. Заключението на вещото лице по съдебната автотехническа
експертиза потвърждава механизма на произшествието от 11.03.2021 г. –
преминаване на процесния автомобил през неравност /дупка/ на платното за
движение с посочените от свидетеля А. и от ищеца в обстоятелствената част
на исковата му молба размери. Изрично експертът е описал кои са
констатираните щети по л. а. „Хюндай Туксон“, с рег. № СВ **** РС, като е
достигнал до извод, че всички те съответстват на приетия от него механизъм
на настъпване на произшествието, поради което се намират в пряка
причинно-следствена връзка с него.
Действително представените по делото документи са частни такива, но
те, макар да не се ползват с материална доказателствена сила, каквато имат
официалните свидетелстващи документи, не са лишени от доказателствена
стойност и се преценяват от съда във връзка с всички останали обстоятелства
и събрани в производството доказателства. Приетите писмени доказателства
и събраните по делото гласни доказателствени средства, които съдът
кредитира като логични, последователни, резултат от лични впечатления на
свидетеля, неопровергани от другите доказателства по делото, установяват, че
вредите са настъпили от попадане в необезопасена и необозначена дупка.
Необезопасената дупка на пътя е възприета от разпитания по делото свидетел,
а доказателства, които да опровергаят показанията му не са ангажирани по
делото, поради което и съдът приема за установени тези обстоятелства.
Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната съдебно -
автотехническа експертиза, която съдът кредитира като обоснована и
компетентно изготвена, е възможно при попадане в дупка на пътя да настъпят
6
посочените увреждания, а причинените на автомобила щети от процесното
ПТП от описа на застрахователя съответстват на механизма на ПТП, описан
от ищеца, което е в подкрепа на извода на съда, че показанията на свидетеля
следва да се кредитират. В случая по делото не са ангажирани доказателства,
които да опровергават отразените в представените частни документи
обстоятелства, напротив - посоченото в писмените доказателства изцяло се
подкрепя от показанията на свидетеля, възприел непосредствено процесния
инцидент, както и от заключението на САТЕ, и потвърждава съществуването
на причинна връзка между щетите по автомобила и описания от ищеца
механизъм на ПТП, поради което възраженията на жалбоподателя в обратен
смисъл са неоснователни. Следователно, при съвкупна преценка писмените
доказателства по делото, показанията на разпитания свидетел и експертното
заключение по съдебната автотехническа експертиза, както и при липсата на
доказателства в различен смисъл, се налага извод за доказаност на твърдения
от ищеца и описан в исковата молба механизъм на настъпване на процесното
ПТП, както и настъпилите вследствие на същото вреди по автомобила.
Несъставянето на протокол за ПТП не е от естество да обоснове друг
извод. Това е така, защото при ПТП, в което няма пострадали лица не е
нужно съставянето на протокол за ПТП. Ответникът възразява, че липсва
съставен от компетентен държавен орган протокол за ПТП, че водачът на
повредения автомобил не е подал сигнал до КАТ - Пътна полиция. Относно
липсата на протокол за ПТП и неуведомяване на КАТ за настъпването на
застрахователното събитие, съответно липсата на протокол за ПТП, по
аргумент на противното основание, от изчерпателно изброените хипотези на
чл. 125, т. 1 - 8 ЗДвП, в които службите за контрол на МВР посещават
задължително мястото на ПТП, следва да се приеме, че при ПТП с
имуществени вреди и един участник, същият няма задължение да уведомява
органите на МВР - КАТ, нито последните са длъжни да посещават мястото на
произшествието и да съставят съответен протокол. По силата на законовата
делегация на чл. 125а, ал. 2 ЗДвП е издадена Наредба № Із-41/12.01.2009 г. за
документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между МВР, КФН и Информационен център към
Гаранционен фонд, в сила от 30.01.2009 г., приложима към момента на
настъпване на ПТП. В чл. 6 от посочената наредба, в приложимата редакция
- доп. ДВ, бр. 19/28.02.2017 г., е предвидено, че не се посещават от органите
на МВР – „Пътна полиция”, и не се съставят документи за повреди на
моторно превозно средство (МПС), възникнали в резултат на природни
бедствия; пожар на МПС; повреди на МПС, възникнали в паркирано
състояние; повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС, освен
когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно
произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на
собствен ход; повреди по стъклата на автомобила. Не се заявени твърдения и
възражения от страните, че в резултат на пътния инцидент увреденото
моторно превозно средство не е било в състояние да се придвижи на собствен
ход поради причинените му от произшествието вреди. С оглед на това, този
факт не е включен в предмета на доказване и съответно доказателства в тази
7
насока не са събирани. Ето защо, нормата на чл. 125, т. 1 - 8 ЗДвП в случая не
може да намери приложение. В този смисъл, законовият и подзаконов
нормативни актове не съдържат изрично изискване всяко ПТП да бъде
посещавано от служител на КАТ, което да е придружено със съставяне на
протокол за ПТП, а само ПТП, настъпили в конкретни хипотези, различни от
настоящата на попадане в необезопасена неравност на пътя (обстоятелството,
че съществува такава възможност, която не е била упражнена, не сочи на
недоказаност на механизма на ПТП). Независимо, че за процесния пътен
инцидент няма представен протокол за ПТП, след като съставянето му не е
задължително съобразно чл. 125 ЗДвП, обстоятелствата за механизма на
увреждането и причинната му връзка с вредите могат да бъдат установени с
други доказателства и доказателствени средства. В случая е установено, че
водачът на застрахования автомобил своевременно е уведомил застрахователя
за настъпилото ПТП, а с изплащането на застрахователно обезщетение
ищецът е приел, че общите условия към застрахователния договор във връзка
с регистрирането, уведомяването и доказването на настъпването на
застрахователно събитие, са били спазени.
В закона няма ограничение на доказателствените средства, които могат
да се използват за установяване на противоправно поведение, вреди и
причинно - следствена връзка. По изложените съображения съдът счита, че
ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи настъпилото
ПТП, неговия механизъм, както и настъпилите в резултат от него
имуществени вреди върху автомобила.
Съдът приема, че причината за настъпване на процесното ПТП
безспорно се дължи на преминаване на увредения автомобил през
необезопасена и несигнализирана неравност на пътното платно – дупка,
доколкото този факт се потвърждава както от писмените доказателства, така
и от показанията на свидетеля и от подкрепящите ги изводи на експерта по
съдебната автотехническа експертиза.
По възражението на ответника за наличие на съпричиняване от страна
на водача на застрахования автомобил:
За да е налице съпричиняване пострадалият следва обективно да е
допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване. Съпричиняването на вредата изисква
наличието на пряка причинна връзка между поведението на увредения и
настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД - обективен елемент от съпричиняването, може
да се изрази в действие или бездействие, но поведението му трябва да е
противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен.
От събраните по делото доказателства не се установява водачът на
застрахованото МПС с поведението си да е допринесъл по някакъв начин за
реализирането на произшествието и/или за настъпването на вредоносния
резултат, поради което не са налице предпоставките за приложението на
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ответникът, чиято е доказателствената
8
тежест за установяване на действия или бездействия, с които увреденият е
допринесъл за вредоносния резултат и които да са в причинна връзка с него,
не е ангажирал каквито и да било доказателства, че водачът на увредения лек
автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата,
като се е движел с несъобразена скорост или не е съобразил поведението си с
конкретната пътна обстановка и наличието на дупка на пътя, каквото
задължение същият би имал единствено, ако препятствието на пътя е било
надлежно обозначено. От свидетелските показания се установява, че
процесната дупка не е била обозначена или обезопасена, а доказателства за
противното – не са ангажирани. Ето защо възражението за съпричиняване е
неоснователно.
В допълнение следва да се отбележи, че по делото няма данни ПТП да
се дължи на проявила се техническа неизправност на автомобила, а не на
попадането му в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно,
още повече, че видно от представеното удостоверение, издадено от МВР,
същият е преминал успешно първоначален технически преглед. Не се
установява твърдяното от ответника нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП от
страна на водача на увредения автомобил, тъй като не се доказва автомобилът
да се е движил с превишена или несъобразена с пътните условия скорост,
която да не е позволила на водача да забележи своевременно дупката върху
пътното платно или да спре. При разпита си свидетелят А. заявява, че не се е
движил с повече от 40 км/ч., защото там улицата е тясна, а освен това времето
е било дъждовно, поради което дупката е била невидима за него и не е имал
възможност да я избегне. Ето защо, не може да се приеме за установено при
условията на пълно и главно доказване, че водачът л. а. „Хюндай Туксон“, с
рег. № СВ **** РС се е движил с висока скорост, поради което нарушавайки
чл. 20, ал. 2 ЗДвП, това негово поведение да е станало причина за попадане в
неравността на пътното платно. Действително посочената разпоредба
задължава водачите на МПС да съобразяват скоростта на движение, наред с
други фактори и със състоянието на пътя, с оглед възможността да спрат пред
всяко предвидимо препятствие. Легална дефиниция на „препятствие на пътя“
е дадена в § 1, т. 19 от ДР на ППЗДвП, а именно: всяко нарушаване целостта
на пътното покритие. За да е предвидимо това препятствие обаче, съответно
за да се породи задължение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, е необходимо ответникът да
е изпълнил задължението си да поддържа пътя в изправно състояние като
сигнализира незабавно препятствията и ги отстранява във възможно най-
кратък срок, което няма данни да е било сторено. В този смисъл липсата на
надлежна сигнализация за неравностите по пътя води до извод, че за водача
на автомобила в конкретната ситуация изобщо не е възникнало задължение
по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, неизпълнението на което да съставлява съпричиняване
на вредите от негова страна. Да се приеме обратното, би означавало да се
разреши на ответника да черпи права от собственото си неправомерно
поведение, като се уважат противопоставените възражения за съпричиняване
на вреди, настъпили именно в резултат на бездействието му при изпълнение
на посочените по-горе задължения. Тук следва да се отбележи, че в
дължимата грижа при управление на МПС не се включва изискване за знание
9
за неравностите по пътя или презумпция за наличие на такива.
Необозначената и несигнализирана неравност не представлява предвидимо
препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да е налице задължение за
водача да избира скоростта така, че да може да спре.
Ето защо и съдът приема, че единствена причина за настъпилото ПТП с
материални увреждания по автомобила, е наличието на несигнализирана и
необезопасена неравност на пътното платно – дупка.
Липсва спор между страните, че процесният пътен участък е част от
общинската пътна мрежа. Съгласно чл. 3 от Закона за пътищата, пътищата са
републикански и местни, като местните пътища са общински и частни,
отворени за обществено ползване, които осигуряват транспортни връзки от
местно значение и са свързани с републиканските пътища или с улиците.
Разпоредбата на чл. 31 от ЗП предвижда, че изграждането, ремонтът и
поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините.
Съгласно чл. 3, ал. 4 от ЗП, Списъците на републиканските и общинските
пътища и промените в тях се утвърждават от Министерския съвет по
предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството
след съгласуване с кметовете на общините. В изпълнение на това нормативно
изискване е прието Решение № 236 на Министерския съвет от 2007 г. за
утвърждаване на списък на общинските пътища, изменено и допълнено с
решения на Министерския съвет № 155 от 2009 г., № 301 и 677 от 2011 г., №
807, 871 и 1016 от 2012 г., № 340 и 646 от 2014 г., № 110, 852 и 1031 от 2015
г., № 148, 255, 315, 745, 869, 957 и 1030 от 2016 г., № 68, 374, 545 и 646 от
2017 г., № 45 и 353 от 2018 г., № 359 от 2019 г., № 20, 641, 696 и 887 от 2020
г. и № 283, 285 и 670 от 2021 г., № 552 и 1028 2022 г., и № 707 от 12 октомври
2023 г. Съдът, като взе предвид мястото, на което е настъпило процесното
ПТП – ул. „Тодорини кукли” в гр. София, намира, че произшествието е
настъпило на общински път и отговорност за неговото поддържане е имал
ответникът по настоящото дело. Доколкото ответникът е юридическо лице,
съдът намира, че неговата отговорност може да бъде ангажирана на
основание чл. 49 от ЗЗД, съгласно Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума
на Върховния съд. В чл. 167, ал. 1 ЗДвП е предвидено, че лицата, които
стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират
незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най - кратък
срок. С оглед на това следва да се приеме, че на ответника е вменено
задължение да стопанисва и поддържа процесния пътен участък,
включително да не допуска и съответно своевременно да отстранява дупки по
него. Ответникът като юридическо лице осъществява тези дейности чрез
своите служители или други лица, на които е възложил изпълнението. В
случая именно бездействието на последните във връзка с поддържане на пътя,
е довело и до неизпълнение на задължението на ответника, поради което и на
основание чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените вреди при
процесното ПТП.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/30.10.1975
г., т. 3, налице е отговорност по чл. 50 ЗЗД, когато при ползване на вещта не е
допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато
10
при ползване на вещта е допуснато такова нарушение, тогава отговорността е
по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД. С оглед на това собственикът на вещта
отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД, при възможност за
обезопасяване на вещта, ако това не е направено, като отговорността по чл. 50
ЗЗД е в случаите на невъзможност да се обезопаси вещта, а вредите са
причинени от присъщите на вещта свойства.
В настоящия случай се установи, че автомобилът е попаднал в
несигнализирана дупка на пътното платно, стопанисвано от ответника.
Последният не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 31 ЗП, вр. с
чл. 167 ЗДвП да ремонтира тази дупка, както и задължението си,
регламентирано в чл. 13, ал. 1 ЗДвП, да предупреди участниците в
движението за опасности по пътя, каквато е наличието на дупка в пътното
платно, като постави необходимите средства за сигнализиране. Ето защо
следва да се приеме, че с бездействието си за отстраняване дупката на пътя и
сигнализиране на същата е причинил на застрахованото при ищеца лице
имуществени вреди. Предвид обстоятелството, че тези вреди не са резултат от
обективните, присъщи качества на вещта, то отговорността на ответника
следва да се ангажира на основание чл. 49 ЗЗД, а не на основание обективната
и безвиновна отговорност, установена в нормата на чл. 50 ЗЗД.
По изложените съображения следва да се приеме, че е осъществен
фактическият състав на непозволеното увреждане, като вредоносният
резултат е причинен от виновното и противоправно поведение на служители
на ответника.На следващо място, неоснователен е доводът на въззивника, че
не е доказано наличието на покрит застрахователен риск, тъй като в
застрахователния договор липсва изрично отбелязване, че се покрива
увреждане и на детайл „гума“, което е следвало да се отрази в графа
„Допълнителни договорености“, каквото в случая липсва. От една страна,
така релевираното оспорване съдът намира за неотносимо, тъй като в случая
не става въпрос за обезщетяване на вреди, изразяващи се в спукана „гума“. От
друга страна, видно от уговорките в представената полица застрахователният
договор е сключен при клауза „Пълно каско“, а съгласно т. 2.3 от раздел II на
общите условия към нея тази клауза покрива всички рискове, причинени от
застрахователни събития, покрити по клаузи „Супер“ и „Кражба и грабеж на
цяло МПС“, които могат да доведат до пълна загуба или частична щета на
застрахованото МПС, т. е. включително и от пътно-транспортно
произшествие (ПТП).
Съгласно § 6, т. 30 от ПЗР на ЗДвП - пътнотранспортно произшествие е
събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и
предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно
средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети, вредите
от което се покриват от застрахователя, съгласно договорената клауза.
Посочената разпоредба не е възпроизведена дословно в съдържанието на
представените по делото общи условия на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД,
но в същото време тя изцяло съответства на формулировката на клауза
„Пълно Каско“, покриваща всички вреди, причинени от пътно-транспортни
произшествия (ПТП), които могат да доведат до частична щета на
11
застрахованото МПС, какъвто е настоящият случай. С оглед въведените с
нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК правила ответникът, а не ищецът, носи тежестта
да докаже тези негови твърдения, като установи, че застрахователното
събитие попада в някое от изброените в общите условия изключения, каквото
доказване в случая не е проведено. Точно обратното: от ангажираните по
делото доказателства от ищцовото дружество се установява, че процесното
застрахователно събитие е част от покритите рискове от общите условия по
сключения застрахователен договор. Нещо повече, в § 1, т. 4 от
Допълнителните разпоредби на Кодекса на застраховането /ДРКЗ/ се съдържа
легално определение и на понятието „застрахователно събитие“ – това е
настъпването на покрит риск по застраховка в периода на застрахователното
покритие, а „застрахователен риск“ според § 1, т. 3 ДРКЗ е обективно
съществуващата вероятност от настъпването на вредоносно събитие,
възникването на която е несигурно, неизвестно и независимо от волята на
застраховащия, застрахования или третото ползващо се лице. В случая, по
делото безспорно се установи, че в срока на валидност на застрахователния
договор е настъпило застрахователно събитие по смисъла на закона – ПТП, в
резултат на което за застрахования са настъпили имуществени вреди.
Въззивният съд счита, че не е необходимо застрахователят да представя
доказателства, че не е налично всяко от изключенията, предвидени в общите
условия, когато застрахователят не изплаща обезщетение. В случай, че
въззивникът възразява, че процесното ПТП попада в изключенията, той
следва да докаже това свое възражение. Не се установява по делото
застрахователят да не е следвало да изплаща застрахователно обезщетение.
Следователно, налице е основание за ангажиране на гаранционно –
обезпечителната отговорност на ответника Столична община по смисъла на
чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.
С оглед на гореизложеното, неоснователни са възраженията на
въззивника, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно
доказване наличие на дупка на пътното платно, нито наличието на причинно-
следствена връзка с щетата. От анализа на събраните по делото доказателства
следва изводът, че наличието на дупка на пътя и механизмът на ПТП е
несъмнено установен – показанията на свидетеля относно наличие на
необозначена и несигнализирана дупка на пътя кореспондират, както с
описанието на събитието в уведомление за щета, така и със заключението по
допуснатата съдебно-автотехническа експертиза относно механизма на ПТП и
причинно-следствената връзка на вредите по лекия автомобил с посочения
механизъм на процесното ПТП. В процесния случай съдът намира, че по
делото безспорно се доказва, че длъжностните лица от администрацията на
ответника са бездействали при изпълнението на задълженията им по чл. 31 от
ЗП и чл. 3 и чл. 167 от ЗДвП, т. е налице е неизпълнение на законово
задължение.
Съгласно нормата на чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, действал към момента на
възникване на регресното право, с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера
на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
12
определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа,
при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания относно размера на
изплатеното застрахователно обезщетение, поради което тези въпроси са
извън предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба, съгласно
нормата на чл. 269 ГПК.
Предвид горното, следва единствено да се посочи, че обемът на
регресното вземане се определя от размера на действителните вреди, но не
повече от извършеното застрахователно плащане.
В случая, видно от представения талон за регистрация на МПС – част I
първата регистрация на л. а. „Хюндай Туксон“, с рег. № СВ **** РС е на
19.08.2020 г., или към момента на настъпване на процесното ПТП –
11.03.2021 г., той е бил на 6 месеца и 20 дни, като в този смисъл е и
заключението на вещото лице по съдебно-автотехническата експертиза.
Следователно, доколкото увреденият автомобил е със срок на експлоатация
от по-малко от три години, като в същото време е бил отремонтиран в
официален сервиз на марката „Хюндай“ – „И.К. Ко“ ЕАД, по отношение на
който факт страните по делото не спорят, то стойността на процесното
застрахователно обезщетение следва да се определи въз основа на стойността
за възстановяване по пазарни цени, която съгласно САТЕ е в размер 1958, 81
лева, колкото е и платената и претендирана от застрахователя по застраховка
„Каско” сума, удостоверена в приетата като писмено доказателство по делото
фактура № **********/28.07.2021 г. В случая, такъв извод би бил в
съответствие и с уговорките на страните в застрахователната полица и анекса
към нея, в които те изрично са отбелязали, че застрахованият автомобил ще
се ремонтира в официален сервиз чрез изписване на този текст в поле
„Допълнителни договорености“. Ето защо, съдът приема, че сумата от 1
958,81 лв. отразява възстановителната стойност на застрахованото
имущество, като по силата на общите условия е предвидена възможност
обезщетението да се определи по стойност на фактура в официален сервиз –
арг. чл. 3.1 от раздел II. Заплатеното обезщетение е в рамките на уговорената
с договора застрахователна сума и отразява действителната стойност на
вредата към датата на настъпване на процесното ПТП – 11.03.2021 г. Ищецът
има право да получи и направените обичайни разходи във връзка с щетата,
като не е спорно по делото, че сумата от 15,00 лв. съставлява обичаен разход
за приключване на застрахователната щета по смисъла, поради което същата е
дължима от ответника.
Предвид уважаване на главния иск следва да бъде уважена и
акцесорната претенция за заплащане на лихва за забава върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
плащане на вземането.
Доводите в жалбата са неоснователни, а изводите на двете инстанции
съвпадат, поради което първоинстанционното решение, следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските:
13
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не
се дължат разноски. При този изход на спора, разноски се следват само на
въззиваемата страна. Такива са претендирани за адвокатско възнаграждение в
размер 596, 83 лева, като са представени доказателства за договорено и
заплатено възнаграждение в посочения размер, поради което въззивникът
следва да бъде осъден да плати 596, 83 лева адвокатско възнаграждение в
полза на въззиваемия.
По отношение обжалваемостта на въззивното решение:
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, тъй като цената на исковете е под
5000 лева.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 5840 от 12.04.2023 г.,
постановено по гр. д. № 30525 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд,
79 състав при правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във вр. с чл. 49 ЗЗД.
ОСЪЖДА Столична община, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „**** да плати на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** сума в размер 596, 83
лева – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14