Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. СОФИЯ, ….12.2023г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав,
в
открито съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВЕТА АНТОНОВА
Мл.с.БЕТИНА
БОШНАКОВА
при
участието на секретар–протоколиста Цветослава Гулийкова, като разгледа
докладваното от съдия Антонова в.гр.д. № 12403/2020г. по описа на СГС
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
подадена от ЗАД „А.“ срещу решение № 76421/24.04.2020г. постановено по гр.д. № 43805/2018г.
по описа на Софийски районен съд, ГО, 59 състав, в частта, с което са уважени
предявените от И. Е.А. искове, както
следва:
- за сумата от 22 147,44лв.,
представляваща дължимо обезщетение по имуществена застраховка „автокаско“ на
МПС по полица № 0306Х0093194/06.02.2015г. за лек автомобил „Опел Корса“ с рег. № ********, ведно със
законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата
молба – 02.05.2018г. до окончателното й изплащане;
-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 1000,00 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение
на главницата от 22 147,44 лв.;
-както и в частта, с което е осъден
да заплати разноски по делото в размер на 2593,00 лв.
В жалбата се твърди, че решението е
незаконосъобразно, неправилно, постановено в противоречие със съдебната практика.
Въззивникът поддържа, че е налице основание за отказ за изплащане на
застрахователно обезщетение, поради нарушение на т.14.8 и т.43 от Общите условия, при които е сключен
застрахователния договор и опит от страна на застрахованото лице да въведе в заблуждение
застрахователя, както към момента на сключване на договора, така и към момента
на предяваване на претенцията за изплащане на обезщетение. Посочва, че
неизпълнението на договорни клаузи от страна на застрахования е от съществено
значение за интереса на застрахователя, поради което в неговата правна сфера е
възникнало правото да откаже да изплати обезщетение. Моли решението в
обжалваните му части да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което
исковете се отхвърлят. Претендира разноски.
Въззиваемата страна И.
Е.А.
в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените
доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на
първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното- постановено при съобразяване на събраните
доказателства и правилни и законосъобразни изводи за наличие на право на ищеца
да получи застрахователно обезщетение именно в присъдения размер, както и
обезщетение за забавеното му изпълнение. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в
преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, при наличие на правен интерес, поради което е
допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за правилността му
единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно,
както и допустимо /в обжалваната му
част/.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с
въззивната жалба доводи за частчно основателни
по следните мотиви:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 208 ал.1 от КЗ /отм/ и чл. 86 ал.1 от ЗЗД.
По иска с правно основание чл.208 ал.1 от КЗ /отм/.
Не е спорно между страните, а и се установява от
представената застрахователна полица № 0306Х0093194/06.02.2015г. валидна за
периода 06.02.2015г. – 06.02.2016г. л.7 от делото на СРС, че между страните по
делото към дата 02.05.2016г. е съществувало застрахователно правоотношение по
договор за имуществена застраховка – каско на МПС относно лек автомобил „Опел Корса“ с рег. № ******** със съдържание описано в застрахователната полица
и общите условия на застрахователя.
От представеното удостоверение от СДВР – л.10 от делото на СРС и постановление за спиране на наказателното
производство – л.10 и л.11 от делото на
СРС, се установява, а и не е спорно
между страните, че на 02.05.2016г. застрахования
при ответника по имуществена застраховка лек автомобил „Опел Корса“ с рег. № ******** е бил предмет на кражба, което е покрит
застрахователен риск, като е образуваното досъдебно производство за извършеното
престъпление е спряно поради неоткриване на извършителя и МПС.
На 04.05.2015г ищеца е уведомила ответника за настъпилото
застрахователно събитие, като е отправила искане за заплащане на
застрахователно обезщетение и е
приложила документи съобразно
списък изискван от застрахователя – л.36 от делото на СРС. С писмо от 16.09.2015г.
– л.12 от делото на СРС ответникът уведомил ищеца, че отказва изплащането на
обезщетение на основание чл. 211 т.2 от КЗ/отм/ поради неизпълнение на договорни задължения описани в Общите
условия към застрахователния договор – съзнателно необявяване на съществуване
на два ключа за застрахованото МПС, един от който незаводско производство.
В настоящото производство ответникът продължава да
поддържа наличие на основания за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение – недекларириране за наличието на
допълнителен незаводски ключ, наличие на надзастраховане с оглед налични
увреждания на автомобила към датата на сключване на застрахователния договор
съответно непоискване на актуализация на застрахователната стойност и
преддоговорната информация. /което не е посочено в писмения отказ за изплащане
на обезщетение до застрахования, но наведено като възражение в отговора на
исковата молба/.
В настоящият случай е приложима уредбата на гл. ІV
на КЗ /отм/ предвид § 22 от ДР на КЗ с оглед датата на сключване на
договора за имуществено застраховане – 06.02.2015г.
Съгласно общата
разпоредба на чл. 211 КЗ /отм/, застрахователят по имуществена застраховка може
да откаже плащане на обезщетение само: 1. при умишлено причиняване на
застрахователното събитие от застрахования или от трето ползващо се лице; 2.
при неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително
с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в закон или в
застрахователния договор; 3. в други случаи, предвидени със закон.
При съпоставяне
на хипотезите на т. 2 и т. 3 от КЗ/отм/ и доколкото те са изведени като отделни
самостоятелни групи основания, даващи право да се откаже заплащането на
обезщетението, между които няма припокриване, е видно, че разпоредбата на чл.
211, т. 2 КЗ/отм/ обхваща случаите на неизпълнение от страна на застрахования
на задължение /без умишленото осъществяване на риска/, което е значително с
оглед интереса на застрахователя и е предвидено, или в застрахователния
договор, или в закона, а т. 3 на чл. 211 КЗ /отм/ визира хипотези извън тези на
т. 2 на чл. 211 КЗ, при които случаи отказът да се заплати обезщетението е
предвиден единствено в закона и не е свързан с виновно неизпълнение на
задължение от страна на застрахования, като например: възражение на
застрахователя за погасяване по давност на вземането за обезщетение; ако
вредата не надвишава размера на самоучастието при условното самоучастие - чл.
194, ал. 3 КЗ /отм/; когато са налице изключение от покритието рискове- чл. 268 КЗ /отм/; за вредите над застрахователната сума- чл. 193 ал. 2 КЗ /отм/ и
други.
Предвид
посоченото, едно от основанията за отказ от изплащане на застрахователно
обезщетение, на които се позовава ответника попада в хипотезата на чл.211 т.2
от КЗ /отм/ /неуведомяване за втори ключ/, другото по т.3 /вреди над
застрахователната сума/ от същата разпоредба.
По приложението на чл. 211 т. 2 КЗ
е налице задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.
1, т. 1 ГПК, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК
/р. №
4/21.03.2012 г. по т. д. № 8/2011 г. на II ТО на ВКС и р. № 102/02.10.2012 г. по т. д. №
615/2011 г. на I ТО на ВКС/, в които е прието, че страните по
застрахователния договор са свободни да договарят основанието за носене на
отговорност от застрахователя в случай на увреждане на застрахованото имущество
по застраховка "Каско" на МПС и основанията за освобождаване от
застрахователна отговорност, но в тази насока са ограничени от разпоредбата на чл. 211 К /отм/, а именно:
В КЗ/отм/ изрично са
визирани хипотези, при които застрахователят може да откаже заплащане на
обезщетение след настъпване на застрахователното събитие, тъй като е налице
неизпълнение от застрахования на основни задължения, приети от законодателя за
значителни с оглед интереса на застрахователя
- чл. 189, ал. 4, чл. 191, ал. 2, чл. 206, ал. 3 и
чл. 207, ал. 2 от КЗ /отм/. Видно от горепосочените случаи на неизпълнение от
застрахования на основни законоустановени задължения, които са приети за
значителни за интереса на застрахователя, за да възникне правото на
застрахователя да откаже плащане на обезщетението, трябва да е налице причина
връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно
събитие, съответно препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е
настъпило. Ето защо, по аргумент на цитираните разпоредби, тази причинна връзка
следва да е налице и в случаите, когато неизпълненото задължение, произтича не
от закона, а от договора, за да възникне основание за отказ за плащането на обезщетението
по чл. 211 т. 2 КЗ /отм/. Не може по договорен път причинната връзка да бъде
презюмирана, като същата следва да се докаже в процеса, на основание чл. 154 ГПК, от застрахователя. / Решение № 49 от 29.07.2013 г. на ВКС по т. д. №
840/2012 г., I т. о., ТК /.
Относно
неизпълнение на задължение по т.14.8 от ОУ.
Съгласно чл. 188 ал.1 от КЗ/отм/ при сключването на застрахователния договор застрахованият е
длъжен да обяви точно и изчерпателно съществените обстоятелства, които са му
известни и са от значение за риска, като за съществени се смятат тези
обстоятелства, за които застрахователят писмено е поставил въпрос /чл. 188 ал.2 от КЗ/. В частност е несъмнено, че в предложението за сключване на
застрахователния договор от страна на застрахователя е бил поставен въпроса за брой
ключове на автомобила.
Законът - чл. 189
и чл. 190 от КЗ /отм/, разграничава последиците от неизпълнение на задължението
за обявяване в зависимост от субективното отношение и естеството на неточно
обявените или премълчани обстоятелства. При съзнателно неточно обявяване или
премълчаване, застрахователят има право да прекрати договора, ако
обстоятелството е от такова естество, че той не би сключил договора, ако знаеше
за него, а правото да откаже да плати застрахователно обезщетение след
настъпване на застрахователното събитие възниква, само ако обстоятелството е
оказало въздействие върху настъпването на събитието съгласно чл. 189 ал.4 от КЗ /отм/. Ако обстоятелството е от такова естество, че
застрахователят би сключил договора, но при други условия, договорът следва да
се измени. В случаите, когато застрахователното събитие настъпи преди договорът
да бъде изменен, застрахователят дължи обезщетение съобразно уговорените
условия, включително и когато премълчаното или погрешно съобщеното
обстоятелство са оказали въздействие върху събитието. При несъзнателно неточно
обявяване възниква правото да се иска изменение на договора, но не и правото на
отказ от плащане на застрахователно обезщетение.
Разпоредба от ОУ към застрахователния договор
предвижда, че не се покриват от застрахователя пълна загуба или частична повреда
по застрахованото МПС т.е. изключени рискове, когато е налице заблуда на
застрахователя чрез представяне на неверни данни за застрахованото МПС или
застрахователното събитие /14.8/
При отказ да се изплати застрахователно обезщетение
по заявената от ищеца щета, застрахователят се е позовал на обстоятелството, че
в преддоговорната информация застрахования е декларирала 1 брой ключ, е при
представяне на документите по образуваната щета – представила 2 броя ключове от
застрахования автомобил, един от който не е заводско производство.
В хода на производството, предвид направеното
оспорване от ищеца, че е подписала изявлението в декларацията на л.31 от делото
и протокол за предаване на документи по щета, ответникът е оттеглил
твърдението, че същото е направено от нея и за безспорно и ненуждаещо се от
доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК е
обявено, че предложение-декларация на л.31 от делото на СРС не съдържа подпис
на ищеца, като застраховано лице.
В този смисъл неоснователно и недоказано е
твърдението, че представянето на два ключа от застрахования автомобил при
завеждане на процесната щета е въвеждане в заблуждение на застрахователя.
Отделно от това, дори и при приемане на обратното, то по никакъв начин не се
установи горното обстоятелство, представлявайки неизпълнение на договорно
задължение да е съзнателно премълчаване на обстоятелства съществени за интереса
на застраховатеря и което е в причинна връзка с
настъпилото застрахователно събитие, съответно препятстване на доказването на
обстоятелствата, при които е настъпило.
Относно наличие на хипотезата по чл.204 ал.1 от КЗ
/отм/
Ответникът
твърди недобросъвестно поведение от страна на ищеца, изразяващо се в заблуда
относно действителната застрахователна стойност на автомобила към датата на
сключване на застрахователния договор, предвид наличие на констатирани
увреждания, за които застрахователят не е уведомен дали са отстранени и
съответно не е изготвена нова оценка на стойността на застрахованото имущество.
Съгласно чл. 200 КЗ /отм./, предмет на
застрахователния договор за имуществено застраховане може да бъде всяко право,
което за застрахования е оценимо в пари. С оглед на така очертания предмет,
максималният размер на вредите, за които застрахователят носи отговорност може
предварително да бъде определен, поради което застрахователната сума не трябва
да надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото - чл. 203, ал. 1 КЗ /отм./, като не се
допуска надзастраховане- чл. 204, ал. 1 КЗ
/отм./. Съобразно чл. 203 ал. 4 КЗ /отм./ страните по
застрахователния договор могат да договорят застрахователна стойност под
действителната /възстановителната стойност. В тази насока е и задължителната
практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 37 от 23.04.2009 г. по т. д. №
667/2008 г. на ВКС, I ТО, решение № 79 от 2.07.2009 г. по т. д. №
156/2009 г. на ВКС, I ТО, решение № 1678 11.05.2016 г. по т. д. № 1869/2014 г.
на ВКС, II ТО/.
При вреди на имущество застрахователното обезщетение е в размер на
действително претърпените и доказани по размер вреди, но до уговорената в
застрахователната полица застрахователна сума. Както при частични вреди, така и
при пълно унищожаване на имущество, обезщетението не може да надвиши
действителната стойност на увреденото имущество, като действителната стойност
на увреденото имущество се определя от експертна комисия и не може да бъде
по-голяма от пазарната му стойност към деня на настъпване на събитието. При
определяне на действителната стойност трябва да се има предвид, че за
действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
може да се купи друго със същото качество - чл. 203 ал. 2 КЗ/отм/, а за възстановителна - цената за възстановяване на
имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка,
строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – ал. 3 на чл. 203 КЗ/отм/. При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се
отчита уговорката между застрахования и застрахователя в застрахователната
полица.
От заключението по изслушаната пред въззивната инстанция СТЕ,
което съдът цени като обективно и компетентно, се установява, че пазарната цена
на застрахования лек автомобил „Опел Корса“
с рег. № ******** е в размер на 22698,00 лв. - към датата на сключване на застрахователния
договор./06.02.2015г./ Няма
спор между страните, а и се установява от протокол на л.33 от делото на СРС,
съставен при оглед на процесното МПС от 11.03.2015г., че по същото са
съществували липси и увреждания и за
което е съставен опис. От заключението по САТЕ – първоночално, изслушано в
първоинстанционното производство, се установява, че стойността на ремонта и
възстановяване на липсите и уврежданията по описа в цитирания протокол по
средни пазарни цени е в размер на 1283 лв.
Следователно, настоящата инстанция, приема,
че действителната стойност на застрахования лек автомобил към датата на
сключване на имуществената застраховка „каско“ следва да се формира като от
средната пазарна цена на автомобила
/дадена в заключението по САТЕ, изслушано във възиввното производство –
22698,00 лв./ се приспадне стойността на увредените/липсващи части – 1283,00лв.
или е в размер на 21415,00 лв.
Т.е
налице е надзастраховане
по смисъла на чл. 204 ал.1 КЗ /отм/ за сумата над 21415,00 лв. до застрахователната стойност
уговорена в полицата – 23700 лв.
Тъй като
разпоредбата на чл.204 ал.1 от КЗ/отм/ е императивна, застрахователната сума
следва да бъде намалена до размерите по
чл.204 ал.1 от КЗ /отм/ - в случая 21415,00 лв. и до който размер се определи
застрахователното обезщетение на открадното МПС, но съобразно действителната
стойност на вредите към датата на ПТП.
Настоящата инстанция, преценявайки по реда
на чл.172 от ГПК показанията на свидетеля
В.А./син на ищеца/ счита, че същите не установяват при пълно и главно доказване
факта на извършване на ремонт и възстановяване на липсващите части, описани в
протокол от 11.03.2015г., доколкото не кореспонидрат с други доказателства по
делото, вкл. и показанията на свидетеля
Йордан Доцев /приятел на свидетеля Андонов/, които са общи и
неустановяващи спорните факти.
Дори и да се приеме, че липсващите части са
били възстановени и лекия автомобил ремонтиран, при условие, че това е станало
след сключване на застрахователния договор
т.е. осъществили са се факти, които по
твърдение на застрахования са довели до увеличаване на застрахованото имущество,
същите е следвало да бъдат обявени пред
застрахователя, съобразно изрично предвидената възможност – т.43 от ОУ за
актуализация на застрахователна сума и, преддоговорна информация. Липсата на
активно поведение от страна на застрахования за изменение на клаузите от
договора, а именно – размера на застрахователната сума и до която
застрахователят се е съгласил да носи гаранционно – обезпечителна отговорност
за увреждане и погиване на имуществото, не би могло да доведе до автоматично
увеличение на застрахователната сума по договора съответно задължаване на
застрахователя да носи по – голям риск, отколкото е договорен. Горното
тълкуване противоречи на закона и представлява злоупотреба с права.
Следователно общия размер на
застрахователната сума, в рамките на която следва да се определи
застрахователното обезщетение съгласно действителната вреда към момента на
застрахователното събитие е 21 415,00 лв. От експертните заключение се
установява, че към датата на настъпване на застрахователното събитие –
02.05.2015г. – 2 месеца и 24 дни след сключване на застрахователния договор
следва да се приспадне сума в размер на 2,3242 % /съответстваща за този период
при 10 % годишно обезценяване/ т.е. 497,92 лв. или дължимото обезщетение
съответветстващо на действителните вреди е в размер на 20647,08 лв.
Същевременно основателно се явява релевираното
от ответника възражение за прихващане, поради следните съображения.
Несъмнено е по делото, че между страните е било уговорено
разсрочено плащане на вноските от застрахователната премия. Ищецът е заплатил
първата вноска, като застрахователното събитие е настъпило преди
застрахователната премия да е била издължена изцяло от застрахования, тъй като
падежите на втората, третата и четвърта вноска настъпват съответно на 11.05.2015,
10.08.2015г. и 09.11.2015г.В този случай застрахователят може да удържи размера
на неиздължената премия от размера на застрахователното обезщетение - чл. 202 ал.3 от КЗ. В този смисъл е и клаузата на т.28 от Общите условия на
ответното дружество, съгласно която от обезщетението застрахователят има право
да прихваща всички свои вземания, произтичащи от застрахователните
правоотношения със застрахования.
Тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за изплащането на
втората, третата и четвъртата застрахователна премии в общ размер на 1001,73
лв., чиито падежи са настъпили към момента на завеждане на делото, следва да се
приеме, че иска по чл.208 ал.1 от КЗ /отм/ се явява основателен до размер от 19 645,35
лв. /20647,08 лв. – 1001,73 лв./, като в останалата част подлежи на отхвърляне
поради прихващане с насрещното вземане на ответника по чл. 202 ал.3 от КЗ/отм/.
По иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД
Според чл. 86 ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. Денят на забавата се определя съобразно правилата на
чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези правила при срочно задължение длъжникът изпада в
забава след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение –
от деня, в който бъде поканен от кредитора.
В настоящият случай в т.82 от ОУ към
застрахователния договор е уговорен срок съответен на предвидения в разпоредбата на чл.208 ал.1 от КЗ. /отм/ - 15
дни от изпълнение на задълженията на застрахования: за уведомяване на застрахователя за
настъпилото застрахователно събитие и допускане на застрахователя да направи
оглед на имуществото и предоставяне на всички документи /чл.206 ал.1 и чл.207
ал.3 от КЗ /отм/ - кумулативно/.
От заявление за щета, списък на представените
документи, обяснения и сведения за застрахователното събитие, депозирани от
ищеца пред застрахователя, се установява, че същата е изпълнила горните си задължения
на дата 04.05.2015г. и от който момент е
започнал да тече 15-дневния срок за изплащане на обезщетение от застрахователя
т.е. след дата 19.05.2015г. ответникът е изпаднал в забава за изплащане на
застрахователно обезщетение. Ищецът претендира обезщетение за забавено
изпълнение за периода 16.09.2015г. – 30.04.2018г. и за който предвид изложеното
застрахователят е бил в забава за плащане, като размерът на обезщетението за
забава, изчислено по реда на чл.162 от ГПК и съобразно Постановление
№ 426/18.12.2014г. и върху установения като дължим размер на главницата е 5230,01
лв., като предвид частично заявения и претендиран размер от 1000,00 лв. –
претенцията е изцяло основателна.
Поради
несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции относно размера на дължимото
застрахователно обезщетение по главния иск с правно основание чл.208 ал.1 от КЗ
/отм/ решението на СРС следва да бъде частично отменено за разликата над
19645,35 лв. до присъдения размер от 22147,44
лв. и същия – се отхвърли като неоснователен.
По разноските
В първоинстанционното производство:
-на основание
чл.78 ал.1 от ГПК ищецът има право да му бъдат присъдени разноски в размер
съответен на уважената част от исковете, а именно от приетия от СРС общ размер
на дължими от ответника разноски – 2803,20 лв. /след произнасяне по направено
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца – 1500,00
лв. и срещу което няма искане за изменение по реса на чл.248 от ГПК, съответно
внесени държавна такса – 1003,20 лв. и депозит за възнаграждение за вещо лице –
300,00 лв./, ответникът следва да заплати – 2343,03 лв., поради което
първоинстанционното решение, с което са присъдени разноски над този размер
следва да бъде отменено;
-на основание
чл.78 ал.3 от ГПК ответникът също има право да му бъдат присъдени направените
от него разноски, предвид направеното своевременно искане от процесуалният
представител на ответника в последното съдебно заседание пред СРС и депозиран
списък на разноските – л.94 от делото на СРС и в размер съответен на отхвърлената
част от исковете, а именно: от общо направени 550,00 лв. /400,00 лв. – депозити
за възнаграждение за вещо лице и 150,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение/ -
90,28 лв., които следва да се присъдят.
Във въззивното производство:
-на
въззивника – съобразно разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК, размера на разноските
по списък по чл.80 от ГПК /л.48 от делото, в който се претендират само
внесената държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/ -562,95 лв. /100,00 лв. юрисконсултско
възнаграждение и 462,95 лв.- внесена държавна такса/ , следва да се присъдят
60,85 лв.
-на въззиваемата страна – същата е представила списък на
разноски по чл.80 от ГПК – л.49 от делото,
за платено адвокатско възнаграждение в размер на 2500,00 лв. съобразно
договор за правна защита и съдействие от 17.02.2021г. В хода на устните състезания процесуалният представител на ответника е
направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78
ал.5 от ГПК, което съдът намира за основателно.
Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по
искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им
част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Според чл.78 ал.5 от ГПК съдът не е длъжен във
всеки случай на направено възражение да намалява неговия размер, нито ако реши
да намали същото да го намали до минималния размер, ограничението е въведено с
оглед невъзможността съдът да намали адвокатското възнаграждение под
предвидения минимален размер.
Съгласно разпоредбата на чл.7 ал.2 т. 3 от Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция
преди изменение с ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г., минималният размер на адвокатското
възнаграждение с оглед цената на исковете е 1224,42 лв., като съдът счита, че
следва да бъде намалено до размера от 1230,00 лв., предвид извършваните
действия във въззивното производство.
Следователно
съобразно разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК на въззиваемата страна следва да се
присъдят разноски в размер на 1097,04 лв.
С оглед
разпоредбата на чл.280 ал.3 вр. ал.1 от ГПК въззивното решение, в частта
относно иска с правно основание чл.208 ал.1 от КЗ /отм/ подлежи на обжалване, а в частта относно иска
с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД – не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 76421/24.04.2020г. постановено по гр.д. №
43805/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 59 състав в ЧАСТТА, с което З. „А.“АД с ЕИК: ******* е осъден да заплати на И.Е.А. с ЕГН: **********, както следва:
- на основание чл.208 ал.1 от КЗ /отм/ сумата над
19645,35 лв. до присъдения размер от 22 147,44
лв., представляваща дължимо обезщетение по имуществена застраховка
„автокаско“ на МПС по полица № 0306Х0093194/06.02.2015г. за лек автомобил „Опел Корса“ с рег. № ********;
-на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата над 2343,03 лв. до присъдения размер от
2593,00 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство
и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от И.Е.А. с ЕГН: ********** с адрес:
*** срещу З. „А.“АД с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление:*** иск с правно основание чл.208 ал.1 от КЗ /отм/ за сумата над 19645,35 лв. до 22 147,44 лв. /за сумата от 2502,09
лв/, представляваща дължимо обезщетение по имуществена застраховка „автокаско“
на МПС по полица № 0306Х0093194/06.02.2015г. за лек автомобил „Опел Корса“ с рег. № ******** и поради
настъпило застрахователно събитие
„кражба на МПС“ на 02.05.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76421/24.04.2020г. постановено по
гр.д. № 43805/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 59 състав в ЧАСТТА, с което З. „А.“АД с ЕИК: ******** е осъден да заплати на И.Е.А. с ЕГН: **********, както следва:
-на основание чл.208 ал.1 от КЗ /отм/ сумата от 19645,35 лв. представляваща дължимо обезщетение по имуществена
застраховка „автокаско“ на МПС по полица № 0306Х0093194/06.02.2015г. за лек
автомобил „Опел Корса“ с рег. № ********
и поради настъпило застрахователно събитие
„кражба на МПС“ на 02.05.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от 02.05.2018г. до окончателното изплащане на сумата;
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 1000,00
лв. –обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 19645,35 лв. за
периода 16.09.2015г. – 30.04.2018г., като частичен от 6320,00 лв.
ОСЪЖДА И.Е.А. с ЕГН: ********** с адрес: *** да заплати на З. „А.“АД с ЕИК: ******** със седалище
и адрес на управление:***, както следва:
-на основание чл.78
ал.3 от ГПК разноските по гр.д. № 43805/2018г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 59 състав в размер от 90,28
лв. /деветдесет лева и двадесет и осем стотинки/,;
-на основание
чл.78 ал.1 от ГПК разноските по настоящото въззивно дело в размер от 60,85 лв. /шестдесет лева и осемдесет и
пет стотинки/;
ОСЪЖДА З. „А.“АД с ЕИК: ******** със седалище и
адрес на управление:*** да заплати на И.
Е. А. с ЕГН: ********** с адрес: *** на основание чл.78 ал.3 от ГПК
разноските по настоящото въззивно
дело в размер от 1097,04
лв. /хиляда деветдесет и седем лева и четири стотинки/.
РЕШЕНИЕТО в частта, с което е отхвърлен предявения от И.Е.А.
с ЕГН: ********** срещу З. „А.“АД с ЕИК: ******** иск с правно основание чл.208
от КЗ /отм/ за сумата от 1552,56 лв.,
като необжалвлано, е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО, в частта относно иска с правно
основание чл.208 ал.1 от КЗ /отм/
подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 от ГПК, а в
останалата му част – не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.