Р Е Ш Е Н И Е
№ 1513
Гр.
Пловдив, 19.04.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, IX граждански състав, в публично
заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
Районен съдия: ПЛАМЕНА СЛАВОВА-МИЛЕВА
при
участието на секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното от
съдията гр. д. № 13041 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявена
е искова молба от П.Г.Ф. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с която се твърди, че между страните
бил сключен договор за заем от .., по силата на който на ищцата била
предоставена сума в размер на 1000 лева. Била уговорена възнаградителна лихва
40% и неустойка в размер на 1112,40 лева, в случай на неосигуряване на
уговореното в договора обезпечение. Сумата следвало да се върне на 10 месечни
вноски.
Иска се
прогласяване недействителността на договора за заем, като в тази връзка се
сочат няколко основания: първо, тъй като не била подписана всяка страница от ОУ
към договора, второ - поради липса на посочване на общата дължима сума от
потребителя в договора и от какви пера е съставена, трето – не били посочени
условията за прилагане на договорения лихвен % и размера на възнаградителната лихва,
и четвърто – не било посочено в погасителният план, разпределението на вноските
измежду дължимите суми по договора.
Твърди се,
че ищецът платил по договора общо 1 200 лева, от които 200 лева били получени
без основание и моли за осъждането на ответника да му ги върне, както и да се
признае договорът за недействителен.
В
евентуалност с тези искове са предявени други четири кумулативно съединени,
както следва: иск за недействителност на уговорената неустойка, поради
нарушение на добрите нрави и противоречия с материалния закон, като се твърди,
че платената за неустойка сума, в размер на 100 лева, подлежи на връщане от
ответника и се моли за осъждането му за тази сума.
Предявява
се също иск за недействителност на възнаградителната лихва, поради противоречие
с добрите нрави, като освен да бъде призната за недействителна тази клауза, се
иска осъждане на ответника да върне на ищеца платената за възнаградителна лихва
сума в размер на 50 лева.
В първото
съдебно заседание съдът е допуснал направено от ищеца изменение в размера на
предявените осъдителни искове, както следва: главният осъдителен иск в размер на
200 лева е увеличен до размер от 857,62 лева; осъдителният иск за сумата от 100
лева, платени за неустойка, е увеличен до размер от 731,22 лева, и осъдителният
иск за сумата от 50 лева, платена за възнаградителна лихва, е увеличен до
размер от 126,40 лева.
Ответникът
подал отговор в срок, оспорва исковете. Също сочи, че бил сключен процесният
договор с посочените уговорки за предоставена сума и възнаградителна лихва.
Сочи краен срок на договора 19.04.2016 г. По всяко от твърдените основания
навежда доводи както следва: твърди, че дружеството не работи с ОУ и такива не
са предоставяни на ищцата. На следващо място – че в договора са посочени
фиксиран годишен лихвен процент и размер на ГПР, съобразен с изискванията на
Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като са посочени и всички плащания,
дължими от потребителя към момента на сключване на договора. Счита, че не е
задължен да посочи сред тях евентуално дължима сума за неустойка, доколкото
същата се дължи с оглед последващи обстоятелства. Сочи още, че лихвеният
процент е фиксиран и няма задължения за посочване на условията за неговото
прилагане, нито е задължен да сочи изрична информация за размера на
възнаградителната лихва. Във връзка с разпределението на вноските между
различните суми, също счита, че липсва задължение, тъй като такова е налице,
ако кредитът се погасява при различни лихвени проценти, а в случая бил налице
фиксиран такъв.
Възразява
срещу твърденията за нищожност на възнаградителната лихва, като счита, че
липсват ограничения за уговаряне на размера й. Възразява и по доводите за
нищожност на неустойката, с аргумент, че липсата на обезпечение повишава риска
за кредитора. Счита иска за недопустим, с оглед обстоятелството, че липсвал
правен интерес за ищеца да се позовава на нищожност в момент, следващ
сключването на договора. При евентуалност моли да бъде обявена само частична
нищожност за клаузите за лихва и неустойка. Счита, че не е задължен да посочва
кои вреди се обезщетяват чрез уговорената неустойка и е поел значителен риск
при евентуално неизпълнение от страна на ищеца. Възразява неустойката да е
прекомерна. Счита, че чл. 71 от ЗЗД предоставя правна възможност, но не
задължава ответника да избере предложения в разпоредбата подход, както и че
неустойката не е излиза от типичните й функции. Не възразява срещу увеличението
в размера на исковете. Прави възражение за изтекла погасителна давност на
претенциите.
Съдът,
като взе предвид доводите на страните, доказателства по делото и закона, приема
следното от фактическа и правна страна.
Предявени
са искове по чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 2 и с чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и
11 от ЗПК и иск по чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД,
съединени евентуално с искове по чл. 26, ал. 1 предл.
1 и 3 от ЗЗД, чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД, чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД.
Исковете
са допустими, въпреки възражението на ответника за обратното, тъй като липсвал
интерес за ищеца да иска прогласяване на нищожност на клаузи от договора след
неговото сключване. Напротив, това право на ищеца не е ограничено със срок и
доколкото кредиторът може да търси изпълнение по договора, налице е правен
интерес да се иска с отделен установителен иск прогласяване на неговата
нищожност, а при евентуалност и на негови клаузи.
С оглед
евентуалното съединяване, първо следва да се разгледат исковете за прогласяване
недействителността на договора за заем на основание чл.22 от ЗПК и кумулативно
съединеният осъдителен иск за връщане на недължимо платените суми по договора
над размера на главницата.
За
прогласяване договора за заем за нищожен ищецът е предявил няколко основания.
Съгласно Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. 196/2011г. на I т.о. на ВКС, касае се за няколко обективно съединени
искове за недействителност на договора на различни основания. Според същото
решение, ако всяко основание е свързано с различни факти и може да съществува
самостоятелно, както и ако обявяването на недействителност на различните
основания не се свързва от ищеца с различни правни последици, посочените от
ищеца основания не могат да се разгледат кумулативно. Причината е, че
уважаването на иска на едно от основанията, изключва интереса от обявяване на
недействителност на някое от другите основания. В тези случаи според ВКС съдът
следва да разгледа основанията за недействителност при евентуалност в
поредност, произтичаща от естеството на твърдения порок, като при уважаване на
главния иск, не дължи произнасяне по евентуалните.
В
настоящия случай установителната претенция за обявяване договора за заем за
недействителен е предявена на 4 различни основания, които се базират на
различни факти и всяко основание може да съществува самостоятелно. Ищецът не е
обосновал наличие на различни правни последици от прогласяването на
недействителността на няколко основания, напротив, резултатът от уважаване на
всяко от основанията би бил един и същ. По тази причина и в съответствие с
посочената практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, основанията
за недействителност на договора следва да се разгледат при условията на
евентуалност. Сочените пороци имат еднаква тежест и значимост и не определят особена
поредност на разглеждането им, поради което ще се възприеме посочената от ищеца
поредност на евентуалните искове.
На първо
място, ищецът е посочил като основание за недействителност на договора липсата
на подпис на потребителя на всяка от страниците на общите условия. Ответникът
възразява, че договорът не е сключен при общи условия, поради което съдът е
указал последното обстоятелство в тежест на ищеца, като му е указал още, че за
това обстоятелство не сочи доказателства. Ищецът не доказа, че договорът за
заем е сключен при общи условия, като представи, например, самите общи условия,
това не се установява и от самия договор за заем. Ето защо следва са приеме, че
договорът за заем не е сключен при общи условия. При това положение
неоснователно е твърдението, че липсата на подпис на потребителя на всяка от
страниците на общите условия влече нищожност на договора. Поради изложеното
искът за прогласяване нищожността на договора на това основание подлежи на
отхвърляне и е настъпила процесуалната предпоставка за разглеждане на следващия
евентуален иск за недействителност на договора.
На
следващо място, ищецът сочи, че договорът е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради непосочване в договора
на общата сума, дължима от потребителя. По този иск съдът е разпределил в
тежест на ищеца да установи основанието за недействителност, а в тежест на
ответника – да докаже твърдението си, че договорът съдържа посочване на всички
дължими от потребителя плащания към момента на сключване на договора. По този иск ищецът е провел пълно и главно
доказване. От договор за заем № …., сключен между страните, се установява, че
кредиторът предоставил на потребителя заем в размер на 1000 лв. с годишен
лихвен процент 40 % и годишен процент на разходите 48, 27 %, при допускане, че
всяка от страните ще изпълни задълженията си точно и няма да бъдат начислени
разходи за събиране, лихви за забава и неустойка за неизпълнение. От изложеното
следва, че ГПР включва само онези разходи по кредита, които са свързвани с
неговото сключване и точно изпълнение. В договора е посочено още, че общият
размер на всички плащания е 1192, 30 лв. В същото време, установява се от
заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, която
съдът приема за компетентно и мотивирано изготвена и съответна на другите
доказателства по делото, че сумата в размер на 1192, 30 лв. включва 1000 лв.
главница и 192,30 лв. – възнаградителна лихва. Тези изводи вещото лице е направило
не само от доказателствата по делото, но и след справка в счетоводството на
ответника. При това положение, установява се, че сумата от 1192, 30 лв.,
посочена в договора като общ размер на плащанията, включва само главницата и
възнаградителната лихва по договора, но не и останалите разходи по кредита. От
самия договор се установява, че ГПР включва и други разходи, освен
възнаградителната лихва, доколкото надвишава същата с 8,27 %. След като ГПР
включва и други разходи, освен лихвата, а сумата от 1192, 30 лв. не отразява
тези други разходи, а само главница и лихва, тази сума не изпълнява
изискванията за посочване в договора за заем на общата дължима сума от
потребителя. Съгласно пар. 1, 2 и 3 на ДР на ЗПК тя следва да включва общия
размер на кредита (предоставената по договора сума – в случая 1000 лв.) и
общите разходи по кредита (освен възнаградителната лихва, всички други такси,
комисионни и възнаграждения, свързани с договора, известни на кредитора и които
следва да се заплатят от потребителя.) Касае за разходи, различни от тези при
неизпълнение на договора. Поради което основателно е възражението на ответника,
че в общата дължима сума не следва да се включва неустойката при непредставяне
на обезпечение. Въпреки това ответникът не е изпълнил изискването да посочи в
договора тази обща дължима сума от потребителя, тъй като се установи, че
посочената сума от 1192, 30 лв. не включва в пълнота общите разходи по кредита
за потребителя. Тя включва само възнаградителната лихва, но не и другите уговорени
разходи по кредита в размер на 8, 27 %, съгласно разликата между посочения
процент на ГПР 48,27 % и лихвения процент - 40 %. На ответника беше указано в
тежест да докаже твърдението си, че в договора са посочени всички дължими
плащания. Въпреки представянето на договора обаче, се установи, че посочената в
него сума не изпълнява изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не
съставлява общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на
договора и не включва всички уговорени между страните разходи, изразни с ГПР.
Ищецът доказа това основанието за недействителност на договора, доколкото
съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Тази недействителност
следва да се прогласи в отношенията между страните на соченото основание, като
съдът не дължи произнасяне по останалите евентуално предявени основания за
недействителност на договора, по изложените по-горе съображения.
С исковете
за недействителност ищецът е предявил кумулативно и иск за осъждането на
ответника да му плати сумата в размер на 857,62 лева, представляваща недължимо
платена сума по договора за заем. Установи се от заключението на ССЕ, че ищецът
е платил по договора обща сума в размер на 1857, 62 лв., от които е погасил
главницата в размер на 1000 лв., а останалата сума - 857, 62 лв., е отишла за частично
погасяване на дължими по договора възнаградителна лихва и неустойка. Съгласно
чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Следователно, надплатената сума над главницата, в
размер на 857, 62 лв. е платена при начална липса на основание и като недължима
подлежи на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предл.
1 от ЗЗД.
Неоснователно
е възражението на ответника за погасяването на тази сума по давност. Давността
при даване на сума при начална липса на основание е 5 години и тече от
извършване на плащането. Съгласно заключението на ССЕ (таблица към т.2 от
мотивите на заключението), всички плащания от ищеца, формирали сумата от 857,
62 лв., са извършени през 2015г., следователно, давността би изтекла през
2020г., докато исковата молба е предявена през 2018г. Ето защо вземането не е
погасено по давност.
Ответникът
следва да бъде осъден да плати на ищеца дадената сума при начална липса на
основание - 857, 62 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба – 10.08.2018г., до окончателното плащане.
С оглед
уважаване на иска за недействителност на договора за заем на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и осъдителния иск за връщане
на недължимо платените суми по договора в размер на 857, 62 лв. на основание
чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, не е настъпила
процесуалната предпоставка за разглеждане на останалите евентуално съединение
искове за недействителност на отделни клаузи от договора, съответно за връщане
на недължимо платени по тях суми, поради което съдът не дължи произнасяне по
тези искове.
С оглед
изхода на спора право на разноски има само ищецът. Същият е поискал присъждане
на адвокатско възнаграждение, дължимо при условията на правна помощ,
предоставена на материално затруднено лице. Такава уговорка има и в договора за
правна помощ, поради което ответникът ще бъде осъден да плати на а. Д.Г.Б., с
л.н. .., адвокатски хонорар на основание чл.38, ал.2 от ЗА, вр.
с чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на 373,49 лв. На основание чл.78, ал.6 от ГПК
ответникът следва да понесе и разноските по делото за държавна такса по двата иска
в общ размер на 100 лв., както за възнаграждение на вещото лице по ССЕ в размер
на 80 лв., платени от бюджета на съда. Същите суми ще се присъдят в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на ПРС.
Така
мотивиран, съдът:
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.Г.Ф., ЕГН: **********,
с адрес: ***, иск с правно основание чл. 22, вр.
с чл. 11, ал. 2 от ЗПК, за признаване за
установено по отношение на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру” №
28, Силвър Център, ет.2, офис 40-46, че договор за
паричен заем № ..е недействителен поради липса на подпис на ищцата на всяка
страница от общите условия към договора.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру”№
28, Силвър Център, ет.2, офис 40-46, по
предявения от П.Г.Ф., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.
22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, че договор за
паричен заем №…..е недействителен поради липса на посочване в договора на общата
сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* да плати на П.Г.Ф.,
ЕГН: **********, по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.
1 от ЗЗД, сумата в размер на 857,
62 лв., получена от „Изи Асет Мениджмънт”
АД без основание, а именно - по договор за паричен заем № …..,прогласен за
недействителен, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда
– 10.08.2018 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* да плати в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив, на основание
чл.78, ал.6 ГПК, сумата в размер на 180 лв. – разноски за държавна такса
и възнаграждение за експертиза.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* да плати на а. Д.Г.Б.,
с личен номер .., на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, сумата в размер на 373,49
лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ:п
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП