Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 11.08.2020 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19
състав в публичното заседание на двадесет и девети юни две хиляди и двадесета
година в състав:
СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ
при секретаря Радослава Манолова и в присъствието на прокурора Стефанов,
като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр.дело № 15 867/19 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 пр.1 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ за сумата от 100 000 лв.
Ищецът С.Д.С. твърди в
исковата си молба, че на 10.02.2008 г. бил привлечен като обвиняем за извършени
престъпления по чл. 142 ал.4 пр.2 вр. с ал.2 т.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК
и по чл. 116 ал.1 т.11 вр. с чл. 115 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК като било
образувано ДП 161/08 г. по описа на СДВР, пр.пр. 3429/08 г. по описа на СГП и на
същата дата бил задържан за срок от 72 часа.
Твърди се, че на 12.04.2008 г. в СГС било внесено искане на СГП за
вземане на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, която му
била и наложена с определение на СГС, 9-ти състав, потвърдена от САС с
определение от 17.04.2008 г.
В исковата молба се твърди, че впоследствие с определение от 30.10.2008 г.
на СГС, 2-ри състав е изменена в „гаранция в пари“, но след протест на СГП с
определение от 06.11.2008 г. на САС същата била изменена в „домашен арест“,
която ищецът търпял до 29.12.2009 г., когато с определение на САС отново била
изменена в „гаранция в размер на 2 000 лв.“.На 15.06.2010 г., СГП внесла
обвинителен акт срещу ищеца и още две лица за извършени престъпления по чл. 142
ал.4 пр.2 във вр. с ал.2 т.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК и по чл.
116 ал.1 т.11 вр. с чл. 115 вр. чл. 20 ал. 2 вр. с ал.1 от НК, по който било
образувано нохд 2820/2010 г. по описа на СГС, НО, 29 състав. С разпореждане от
07.07.2010 г. делото било върнато на прокуратурата, а след отстраняване на
процесуалните нарушения бил внесен отново и образувано нохд 2450/2011 г. Твърди
се, че делото отново било върнато на П.за отстраняване на процесуални нарушения
респ. обвинителен акт отново бил внесен впоследствие и образувано нохд
1604/2013 г. Последвало ново връщане на обвинителния акт на П.като след
поредното връщане същият бил внесен в съда и образувано нохд 1783/2014 г. по
описа на СГС, НО 29 състав. С присъда от 10.04.2018 г. ищецът бил признат за
невиновен по повдигнатите му обвинения. Присъдата била потвърдена с решение
518/20.12.2018 г. на САС, потвърдено с решение 115/03.09.2019 г. на ВКС.
Твърди се, че повдигнатото му обвинение му причинило множество
болки и страдания за значителен период от време.
Предвид тези твърдения е обоснован правен интерес от
предявеният иск и от съда се претендира да осъди ответника да му заплати сумата
от 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в незаконосъобразно
воденото срещу него наказателно производство, ведно със законната лихва върху
сумата, както и сторените по делото разноски.
Ответникът – П.на Р
България, чрез своя представител оспорва иска по основание и размер в писмен
отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.
Съдът след като обсъди становищата и доводите
на страните и събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл.235
ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.2
ал.1 т.3 пр.1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от
органите на дознанието, следствието, П.и съда от обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. С оглед така очертания фактически състав по делото, следва да бъде
доказано от ищеца, че е налице съдебен акт, с който по отношение на лицето,
което твърди, че е претърпяло вреди от визираните по-горе органи е налице
влязла в сила присъда, с която същият е оправдан като от тези действия на
правозащитните органи като пряка и непосредствена последица да са били
причинени вреди на ищеца. Отговорността на държавата е пряка, увреденият се
обезщетява директно от съответния правозащитен орган, към което принадлежи
съответното длъжностното лице. Тя е обективна т.е. носи се независимо дали
вредите са причинени виновно или не.
Ищецът релевира в исковата
си молба, като вредоносно поведение от страна на П.на РБ, състоящо се в
повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление. Видно от доказателствата по делото е, че ищецът е бил привлечен като
обвиняем за престъпления по по чл. 142 ал.4 пр.2 във вр. с ал.2 т.2 вр. ал.1
вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 от НК и по чл. 116 ал.1 т.11 вр. с чл. 115 вр. чл. 20
ал. 2 вр. с ал.1 от НК. По делото е
представена присъда 82/10.04.2018 г. на СГС, НО, 29 състав, постановена по нохд
1783/2014 г., от която е видно, че ищецът е оправдан по повдигнатите му
обвинения. Присъдата е потвърдена с решение 518/20.12.2018 г. по внохд 623/2018
г. на САС, което на свой ред е потвърдено с решение 115/ 03.09.2019 г. по н.д.
187/2019 г. на ВКС т.е. същата е влязла в сила на 03.09.2019 г.
С оглед на което настоящият съдебен състав намира, че е
налице първата предпоставка от фактическия състав.
Ищецът претендира обезвреда на причинените му неимуществени
вреди вследствие на воденото срещу него наказателно производство.
В следствие на воденото срещу ищецът наказателно
производство в досъдебна и съдебна фаза същият твърди да е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес, широк медиен интерес,
унижение, увреждане на обществения му и личен имидж и достойнство. Константната
съдебна практика приема, че фактът на незаконното обвинение е достатъчен да
индицира, че подсъдимият е претърпял вреди, рефлектиращи върху честта и
достойнството му и е имал отрицателни изживявания за периода на наказателно
преследване /в този смисъл са решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. 85/2012 г.
на Четвърто ГО на ВКС и решение 427/16.06.2010 г. по гр.д. 273/2009 г. на Трето
ГО на ВКС/.
Съобразно правилото на чл.52 от ЗЗД размерът на
неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта
като понятие няма абстрактен характер, а следва да бъдат съобразени редица
обстоятелства и факти при определяне размера на обезщетението. Настоящият
съдебен състав намира, че в случая като се вземе предвид възрастта, интензитета
на страданието на ищеца, периодът от време, през който се е водело
наказателното производство - около 11 години водено досъдебно и съдебно производство,
през което време той е търпял негативни преживявания, предприетата срещу него
мярка на неотклонение – „Задържане под стража“ за срок от около 7 месеца, изменена
впоследствие на „домашен арест” за срок от около година и един месец, изменена
впоследствие на „парична гаранция“, тежестта на повдигнатото обвинение, притежаващо белезите на „тежко престъпление“
по смисъла на чл. 93 т.7 от НК, все обстоятелства, които следва да бъдат
съобразени от съда, с оглед съдебна практика – решение 673/15.11.2010 г. на
ВКС, по гр.д. 1916/2009 г., Четвърто ГО. На следващо място при определяне размерът на обезщетението за тези
обичайни, съгласно практиката на ВКС вреди, същото следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в
източник на неоснователно обогатяване за пострадалия / в този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение 165 от 16.06.2015 г. по гр. д. 288/2015 г., Трето ГО на ВКС, решение 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. 85/2012 г., ІV ГО на ВКС/.
При определяне на обезщетението на ищеца следва да
съобрази обстоятелството, че паралелно с наказателното производство, предмет на
настоящото такова, по отношение на ищеца са се водили и няколко други наказателни
производства, приключили с влезли в сила две решения по нахд и една влязла в
сила осъдителна присъда, което е установено от представената по наказателното
дело справка за съдимост /стр. 28 и стр.29, том ІІІ на нак. дело/. Същото е
необходимо с оглед адекватната преценка за вида и интензитета на търпените от
ищеца вреди през процесния по делото период и разграничаването им от
неблагоприятните психически и емоционални изживявания на ищеца по повод
завършилите с осъдителна присъда по отношение на него други наказателни
производства / в този смисъл решение № 61/28.04.2016 г. по дело 4546/2015 г.
на Трето ГО на ВКС/.
При тези ангажирани доказателства и предвид критериите,
визирани по-горе от настоящия съдебен състав същият намира, че справедливо би
било да се присъди сумата от 15 000 лв., която би репарирала душевния
дискомфорт на ищеца от воденото срещу него наказателно производство като за
горницата до пълния предявен размер от 100 000 лв. искът като неоснователен и
недоказан следва да се отхвърли.
С оглед заявеното искане за присъждане на законна лихва върху обезщетението
същото е основателно като началният период на нейната дължимост е датата на
влизане в сила на съдебния акт, с който ищецът е признат за невиновен т.е. 03.09.2019
г. /датата на постановяване решението на ВКС/.
Съгласно
разпоредбата на чл. 10 ал.3 от ЗОДОВ ако искът бъде уважен
изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по
производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, поради което на
същия се следва сумата от 10 лв. – ДТ. В съдебно заседание от 29.06.2020 г.
процесуалния представител на ищеца е заявил искане за определяне на
възнаграждение по реда на чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА. В представеното по делото
пълномощно /стр. 93 в делото/ не се сочи процесуалното представителство да е
осъществено на някое от основанията, визиране в чл. 38 от ЗА, поради което не
са налице процесуалните предпоставки за определяне на възнаграждение по сочения
ред.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА П.на Р България – с адрес: гр. София, бул. “*** на основание чл.2 ал.1 т.3
пр.1 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ да
заплати на С.Д.С., ЕГН **********,*** – адв. М.П. сумата от 15 000 /петнадесет хиляди/ лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на
водено срещу него наказателно производство по нохд 1783/2014 г по описа на СГС,
29 състав, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.09.2019 год.
до окончателното им изплащане, като отхвърля искът за горницата до пълния
предявен размер от 100 000 лв. като неоснователен и недоказан, както и на
основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 10
/десет/ лв. – разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ :