Р
Е Ш Е
Н И Е
Гр.София,11.04.2024
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, IV-Г с-в, в
публичното заседание на двадесет и девети март през 2022 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
ДИМИТРИНКА
КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 3623 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение №
20007217 от 11.01.2021 г. СРС, 113 с-в, по гр.д.№ 2397/2019 г. е отхвърлил
предявения от „С.Б.“ ЕООД срещу А.Т.П. иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.92 ЗЗД и чл.234, ал.3, т.2 КТ за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 200,00
лв.-неустойка, дължима за неизпълнение на договор за повишаване на
квалификацията, сключен на 26.04.2017 г. към трудов договор № 627/16.02.2017
г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 18044/2018 г. по
описа на РС-Пловдив, XII с-в.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „С.Б.“ ЕООД с оплаквания, че
същото е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и на
процесуалните правила и е необосновано.Въззивникът твърди, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че ищецът не е доказал провеждането на
обучението.Излага оплаквания, че съдът не е обсъдил всички представени по
делото и неоспорени писмени доказателства в тяхната съвкупност и конкретно представените
от него писмени доказателства-извадки от публичния регистър на Национална
агенция за професионално образование и обучение при МС /НАПОО/, от които е
видно, че ответникът успешно е преминал обучението.Представени са и електронни
писма, с които ответникът е уведомяван в процеса на обучението за програмата за
обучение, матрицата, през която ще премине, за организацията на обучението в
гр.София.Въззивникът твърди, че е провел пълно и главно доказване, че е проведено
обучение на ответника.Неправилно първоинстанционният съд не е ценил и
показанията на свидетеля Г., които са логични и последователни, не съдържат
противоречия, а изцяло подкрепят и допълват писмените доказателства.Оспорва и
извода на съда, че във всички случаи на неизпълнение на договора за повишаване
на квалификация работникът дължи само възстановяване на направените разходи за
обучение в размер, съответен на неизпълнението.Поддържа становище, че договорът
за повишаване на квалификацията не е уреден по императивен начин и размерът на
обезщетението при неизпълнението му е предоставен на договорната свобода на
страните.Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения
иск.Претендира разноски.
Ответникът
по въззивната жалба- А.Т.П. оспорва същата.Твърди, че обжалваното решение е
правилно, законосъобразно и постановено след всестранен анализ на
доказателствата по делото.Твърди, че изрично се е противопоставил на приемането
на писмените доказателства, представени в съдебно заседание, тъй като същите са
частни свидетелстващи документи, неподписани, доказващи изгодни за
представящото ги лице факти, които са оспорени от ответника.Правилно с оглед
разпоредбата на чл.172 ГПК съдът е преценил и възможната заинтересованост на свидетеля
Г. от изхода на спора поради обвързаността му с работодателя.Налице са и
вътрешни противоречия в показанията на свидетеля, както и несъответствие с
приетите писмени доказателства.Правилно съдът е преценил, че само
действителните вреди подлежат на обезщетяване, а в случая такива не са налице.Излага
доводи, че неустоечната клауза на чл.13 от договора предвижда заплащане на
неустойка само при пълно неизпълнение, но не и при частично такова, каквото в
случая е налице.Излага твърдения за недействителност на клаузата за неустойка
поради противоречие с добрите нрави.Моли съда да потвърди обжалваното
решение.Претендира разноски.
Съдът,
като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Районният
съд е бил сезиран с иск с правно основание
чл.422, ал.1 КТ вр. чл.92, ал.1 ЗЗД вр.чл. 234, ал.3, т.2 КТ.Ищeцът-„С.Б.“ ЕООД твърди, че е подал
заявление по чл.410 ГПК и по образуваното ч.гр.д.№ 18044/2018 г. на РС-Пловдив
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и съдът е
указал на заявителя да предяви иск по чл.415, ал.1 ГПК.Твърди, че с ответника А.Т.П.
е сключил трудов договор № 627/16.02.2017 г. за длъжността „готвач, заведение за бързо хранене”.Към трудовия договор е
сключен и договор за повишаване на квалификацията от 26.04.2017 г.Твърди, че
съгласно чл. 12 от договора за повишаване на квалификацията ответникът се е
задължил да не прекратява трудовото си правоотношение по време на обучението си,
както и 18 месеца след неговото завършване.Според чл. 13 от договора в случай, че служителят
прекрати едностранно трудовото си правоотношение преди изтичане на сроковете по
чл. 12, същият дължи на работодателя неустойка в размер на 1 200,00 лева.Ищецът
твърди, че съгласно чл.2 от договора на ответника е бил проведен курс на
обучение-„Basic Shift Management Class“ /Основен курс за
управление на смяна/, който е приключил успешно с положен изпит на 17.05.2017
г. и „Advanced Shift Management Class" /Курс управление за смяна на напреднали/, приключил с положен
изпит на 27.07.2017 г.С оглед повишаването на квалификация на ответника между
страните е сключено допълнително
споразумение № 834/01.07.2017 г. и същият е бил назначен на по-висока
длъжност- „салонен управител“ и е било увеличено и трудовото му възнаграждение.С
молба с вх.№ 2949 от 28.05.2018 г. ответникът е уведомил ищцовото дружество, че
считано от 28.05.2018 г. прекратява едностранно трудовото си правоотношение,
като няма да отработи 2-месечното си предизвестие. Ищецът е издал заповед №
3455/28.05.2018 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от
28.05.2018 г., връчена на 07.06.2018 г.До ответника е изпратена покана за
доброволно изпълнение в 14-дневен срок от получаването й за заплащане на
дължимата сума, но пратката е върната с
отбелязване, че е непотърсена от получателя.Съгласно чл. 234 от КТ с договора за
повишаване на квалификацията се регламентира възможността да бъде уговорено
задължение на служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не
повече от 5 години, както и отговорността на служителя при неспазване на
задълженията по договора.Ищецът излага доводи, че договорът по чл.234 КТ е
облигационен и спрямо него са приложими правилата на чл.92 ЗЗД.С оглед
диспозитивния характер на уредбата на договора страните са фиксирали размер на
неустойката, като вредите не трябва да се доказват.Моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че същият
му дължи сумата от 1 200 лв.-неустойка по чл.13 от договора за повишаване
на квалификацията от 26.04.2017 г. със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска с
твърдения, че ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за повишаване на
квалификацията и не провел посочените в исковата молба курсове, нито е направил
разходи, свързани с обучението-пътни, квартирни пари, храна и др.Излага доводи
за прекомерност на неустойката и за нищожност клаузата поради противоречието й
с добрите нрави, както и за нейната унищожаемост като сключена поради крайна
нужда /за да получи и/или запази трудовото си правоотношение/ и при явно
неизгодни условия.
Със
заявление вх.№ 67832/13.11.2018 г. „С.Б.“ ЕООД е поискал издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответника за сумата от 1 200 лв.-неустойка по договор
за повишаване на квалификацията от 26.04.2017 г. и 1 072,79
лв.-обезщетение за неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ със законната
лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане.На
14.11.2018 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от РС-Пловдив по ч.гр.д.№ 18044/18 г., XII с-в.Длъжникът е
подал възражение по чл.414 ГПК.Заявителят е уведомен за възможността да предяви
иск за установяване на вземането си на 14.12.2018 г.Исковата молба е подадена
на 12.01.2019 г. /в срока по чл.415 ГПК/.
Между страните по делото не се спори, а и видно от трудов
договор № 627/16.02.2017 г. между тях е съществувало трудово правоотношение за длъжността
„готвач, заведение за бързо хранене” с договорено почасово трудово
възнаграждение, както следва: основно трудово възнаграждение в размер на 3,20
лв. на час за дневен труд и допълнително трудово възнаграждение в размер на
0,06% за всяка година трудов стаж.
На 26.04.2017 г. страните са подписали договор за
повишаване на квалификация към трудов договор № 627/16.02.2017 г., по силата на
който ищецът е поел задължението да подготви и проведе обучение за повишаване
на квалификацията на служителя под формата на два курса-„Basic Shift Management Class“ и „Advanced Shift Management Class" в срок от
6 месеца от подписване на договора.В чл.12 от договора страните са предвидили,
че служителят се задължава да не прекратява трудовото си правоотношение по
време на обучението и 18 месеца след неговото завършване.В чл.13 е предвидено в
случай, че служителят прекрати едностранно трудовото правоотношение преди
изтичане на сроковете по чл.12, същият да дължи на работодателя неустойка в
размер на 1 200,00 лв.
С допълнително споразумение /ДС/ № 834/01.07.2017 г. е
променена заеманата длъжност на „салонен управител“.
Със заповед № 3455/28.05.2018 г. трудовото правоотношение
с ищеца е прекратено на основание чл. 326, ал.1 вр. ал.2 КТ, считано от
28.05.2018 г.Заповедта е връчена на 07.06.2018 г.
По делото са представени два броя таблици за резултати от
тестове Shift Management Class от 15.-17.05.2017
г. и от 25.-27.07.2017 г., които не са подписани, в които фигурира и ответника
Представени са и имейли, изпратени от служител на ищцовото
дружество-К. Г. с информация за дните и мястото на провеждане на курсовете,
хотелското настаняване, списък на курсистите и програма на курса „Basic Shift Management Class“, сред които
фигурира и ответника; от ресторант Родопи за регистрация на ответника за курса
„Advanced Shift Management Class", както и матрицата, по която е обучаван в
ресторанта.
Представена е и извадка от регистъра на издадените документи
по чл.42, т.11 ЗПОО за завършени обучения на А.П. за придобита професионална
квалификация от Националната
агенция за професионално образование и обучение /НАПОО/.
Разпитаният по делото свидетел К. Г. твърди, че заема
длъжността „консултант човешки ресурси и обучение” в ищцовото дружество от 2011
г. и е провел два курса за мениджър през месец май и месец юли 2017 г., в които
е участвал и ответникът.Свидетелят заявява, че курсовете са проведени на базата
на календар за обучение, който е изпратен в началото на годината, като А. е бил
регистриран за двата курса.Твърди, че ответникът последно е заемал длъжността
„мениджър салонен управител“ и е осъществявал
трудовите си функции в „Макдоналдс Родопи“-гр.Пловдив и че вече не е служител
на фирмата.Свидетелят лично е изпратил на ответника програмата за обученията по
имейл и че същият е участвал и в двата курса, всеки от които е по 3 дни,
положил е и двата теста и са му били издадени диплома, която му е връчена и
удостоверение от Центъра за професионално обучение.Проведеното обучение е
отразено в НАПОО.Свидетелят твърди, че не е възможно да се заеме длъжността
„салонен управител“ без участие в двата курса и без успешно положени тестове.Минава
се първия курс, повишава се в новата длъжност, след това продължава обучението и след него му се
прави външна заверка от оперативния консултант и това е финалът на неговото
обучение за заеманата длъжност.
При така установената
фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Първоинстанционният съд
е приел, че ищецът не е доказал, че е провел обучение за повишаване на
квалификацията съобразно сключения
договор от 26.04.2017 г.Изложил е мотиви, че представените документи са
частни свидетелстващи такива, които не са подписани, обективират изгодни за
издателя обстоятелства и не са ползват с обвързваща материална доказателствена
сила.Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Г. с оглед наличието на
трудово правоотношение между него и ищцовото дружество и възможната негова
заинтересованост от изхода на делото.Приел е, че показанията му са вътрешно
противоречиви и не са подкрепени от други доказателства, без да изложи
конкретни мотиви в какво се изразяват противоречията.Като допълнителен аргумент
съдът е посочил, че работник или
служител, който не е изпълнил задължението си да работи при работодателя
за определен срок от време дължи на последния само възстановяване на
направените разходи за обучение и то в размер, съответен на неизпълнението, а в
случая ищецът не е доказал размера на разходите, които твърди да е сторил за
повишаване на квалификацията на ответника.
Съгласно разпоредбата на
чл.92, ал.1, изр.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват.
От събраните по делото доказателства се установи, че страните по делото са
сключили договор за повишаване на квалификацията,
като ищецът се е задължил да подготви и проведе обучение за повишаване на
квалификацията на служителя под формата на два курса-„Basic Shift Management Class“ и „Advanced Shift Management Class", а
ответникът се е задължил да не прекратява трудовото си правоотношение по време
на обучението и 18 месеца след неговото завършване.При неизпълнение на това
задължение същият дължи неустойка в размер на 1 200 лв.
С договорите за
професионална квалификация и преквалификация не се уговаря престирането на
работна сила и извършването на определена работа при работодателя, те не са
трудови договори, макар и да са уредени от трудовото право.Следователно,
доколкото липсва изрично предвидено условие за форма, следва да се прилагат
общите правила на ЗЗД, а не по аналогия уредбата за трудовия договор.Клаузите в обхвата на чл. 234, ал. 2 и, ал. 3 КТ са предоставени на договорната свобода
на страните /чл.9 ЗЗД/ и всеки договор следва да се тълкува по правилото на
чл.20 ЗЗД, като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в
смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в
практиката и добросъвестността /решение № 227 от 19.04.2011 г. по гр.д.№ 1861/2010 г., ВКС, IV ГО/.
Настоящият съдебен
състав счита, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни
доказателства може да се направи извод, че ищецът е изпълнил задължението си да
подготви и проведе обучение за
повишаване на квалификацията на служителя под формата на два курса-„Basic Shift Management Class“ и „Advanced Shift Management Class".
Съдът счита, че
представените имейли имат характер на електронен документ по смисъла на чл.3,
ал.2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
/ЗЕДЕУУ/. Съгласно чл.13, ал.1
ЗЕДЕП за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство, но законът придава значение на подписан документ на електронния, към
който е добавен квалифициран електронен подпис /чл.13, ал.3 ЗЕДЕП/, като
допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен.Независимо че
електронното съобщение не съдържа квалифициран електронен подпис и не се ползва
с формална доказателствена сила, то не е тъждествено на пълна липса на
волеизявление, като фактът на писменото изявление или авторството му могат да
бъдат установени с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят
му /в този смисъл-определение № 8 от 11.01.2021
г. по т. д. № 134/2020 г., II ТО на ВКС/.Представените имейли не са подписани с квалифициран електронен подпис, но
в тях е посочено име на служителя, който ги е изпратил-К. Г..Ответникът не е
оспорил авторството им, а е оспорил доказателствената им стойност поради липса
на електронен подпис.Същият не е направил и
искане по чл.184, ал.1 ГПК.
Провеждането на обучението на
ответника е установено и от свидетелските показания на свидетеля Г., както и от
представената извадка от НАПОО.Настоящият съдебен състав счита, че доколкото
показанията на свидетеля съответстват на представените писмени доказателства и
не са противоречиви, не са налице основания същите да не бъдат кредитирани при
съобразяване на чл.172 ГПК.
Представеното извлечение за завършени
обучения на А.П. е част от публичния регистър, поддържан от Националната агенция за
професионално образование и обучение, който е компетентен орган, оправомощен да
поддържа регистрите по чл.42, т.10 и 11
ЗПОО /чл.50, ал.3, т.1 ЗПОО/.
Съдът намира
възраженията на ответника за нищожност на клаузата на чл.13 от договора за
повишаване на квалификацията за
неоснователни.По своята правна същност неустойката е предварително съглашение
за определяне на размера на вредите от неизпълнение, без да е необходимо същите
да се доказват.Размерът на неустойката се определя с оглед постигането на трите
й функции-обезпечителна, обезщетителна и санкционна.Прекомерността на неустойката не
я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави.Неустойката е
нищожна само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. размерът на неустойката може да се уговаря
свободно между страните.
Съдът счита, че в
случая не е налице нарушаване на добрите нрави, нито прекомерност на
неустойката, тъй като работодателят е инвестирал време и средства, за да обучи
служителя и е разчитал, че ще използва повишената квалификация на работника за
определен период от време.Касае се за инвестиция в управленски екип и създаване
на мениджър, който да притежава необходимите компетентности и лидерски качества
за управлява конкретен обект на ищеца.Освен това при повишаване на
квалификацията на работника или служителя работодателят не влага средства само
в икономически смисъл, а цели престиране на квалифицирана работна сила, което
има отражение и върху неговото предприятие.Поради изложеното не може да се
държи на идентичност между размера на неустойката и разходите на работодателя
за обучаване на работника по договор за квалификация.Уговорената неустойка
служи и като обезпечение, тъй като гарантира оставането на служителя на
работното място за определен период от време.Същата има и санкционен характер с
цел да ангажира отговорността на служителя при неспазване на поетия
ангажимент.Т.е. в случая уговорената неустойка отговаря на типичните цели и
функции, размерът й не е огромен и е съобразен с очакваните вреди и клаузата не
противоречи на добрите нрави.Присъждането на претендираната неустойка не може
да доведе до неоснователно обогатяване на изправната страна, а до нейното
адекватно обезщетяване.
Работодателят не е
длъжен да доказва размера на претърпените вреди, поради което не може да се
приеме, че размерът на неустойката е прекомерен.Освен това ответникът е
направил възражение за частично неизпълнение за първи път пред въззивната
инстанция и същото е преклудирано.
Недоказани са и възраженията за унищожаемост на клаузата
за неустойка поради крайна нужда и явно неизгодни условия.
По изложените съображения въззивният съд счита, че
предявеният иск се явява изцяло основателен и следва да се уважи.
Други конкретни оплаквания
във въззивната жалба не са изложени, а съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото в нея.
Поради
разминаване на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да
се отмени, като вместо това се постанови решение, с което искът с правно
основание чл.92, ал.1 ЗЗД да се уважи изцяло.
С
оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК въззививаемият следва да
бъде осъден да заплати на въззивника сумата от 620,98 лв.-разноски за първата
инстанция /216,99 лв.-разноски за заповедното производство и 403,99
лв.-разноски за исковото ппоизводство/, както и сумата от 1 106,13
лв.-разноски за въззивната инстанция или общо 1 727,11 лв. за двете
инстанции.
Водим
от горното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 20007217 от 11.01.2021 г. на СРС, 113 с-в, по гр.д.№ 2397/2019 г.,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД вр. чл.234, ал.3,
т.2 КТ, че А.Т.П. с ЕГН ********** и с адрес: *** дължи на „С.Б.“
ЕООД с ЕИК ******* и със седалище и управление:*** сумата от 1 200,00
лв.-неустойка по чл.13 от договор за повишаване на квалификацията, сключен на
26.04.2017 г. към трудов договор № 627/16.02.2017 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 18044/2018 г. по описа на РС-Пловдив, XII с-в със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението-13.11.2018 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА А.Т.П. с ЕГН ********** и с адрес: *** да заплати на „С.Б.“ ЕООД с
ЕИК ******* и със седалище и управление:*** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
от 1 727,11 лв.-разноски за двете инстанции.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.