РЕШЕНИЕ
№ 1113
гр. Кюстендил, 22.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калин К. Василев
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело №
20231520102569 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.
Производството е образувано по искова молба с вх. №12140/24.11.2023
г., депозирана от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е, вх.
„В“, чрез юрк. П., против С. Б. Ж., ЕГН: **********, адрес: гр. *********, ул.
„****************“ №**, вх. „*“, ет. *, ап. *.
В исковата молба се твърди, че срещу ответника било образувано ч.
гр. д. № 2053/2023 г. на КРС, продължение на което е и настоящото исково
производство.
Сочи се, че на 20.04.2012 г. между „Профи Кредит България“ ЕООД като
кредитор и С. В. И. и С. Б. Ж. като солидарни длъжници бил сключен Договор
за револвиращ заем №**********, по силата на който била отпусната сумата в
размер на 2 500 лв., със срок на кредита: 48 месеца; Размер на вноската: 101,
90 лв.; Годишен процент на разходите (ГПР): 101, 90 %; Годишен лихвен
процент: 77, 05 %; Лихвен процент на ден: 0, 11 %; и Общо задължение по
кредита: 8 259, 76 лв.
Договорено било между страните заплащането на възнаграждение за
отпуснатия кредит, като дължимото такова, считано от падежа на първата
непогасена вноска (19.08.2015 г.) до датата на падежа на последната
погасителна вноска и настъпването на изискуемостта на задълженията
(19.05.2016 г.), възлизало в размер на 582,03 лв.
1
Съгласно т. Б от Договора за потребителски кредит неразделна част от
него били Общи условия, предадени на ответника при подписване на
договора. Съгласно т. Г на клиента се предоставяла безвъзмездно, на хартиен
носител, в ясна и разбираема форма, на български език, информация във
формата на Стандартен европейски формуляр. На базата на него и разяснения
от страна на кредитен експерт от дружеството клиентът преценявал доколко
предлагания ДПК съответства на неговите възможности и финансово
състояние. Правели се разяснения и за допълнителните услуги, които предлага
дружеството.
Ответникът не изпълнил поетите договорни задължения и направил
само тридесет и осем пълни погасителни вноски и една частична погасителна
вноска, видно от приложеното Извлечение по сметка към Договор за
револвиращ заем № **********, като с изтичане на крайния срок за
погасяване на кредита на 19.05.2016 г. настъпила изискуемостта на
задълженията в пълен размер.
Към настоящия момент размерът на погасеното задължение по договора
било в общ размер на 6 665, 21 лв.
В исковата молба се твърди, че понастоящем ответникът дължал на
ищцовото дружество сумата от 3 763, 31 лв., от които 1 216, 83 лв. – главница;
582, 03 лв., договорно възнаграждение за периода от 19.08.2015 г. до
19.05.2016 г.; 1 964, 45 лв. - законна лихва за периода 19.05.2016 г. до
28.09.2023 г.
Поради неизпълнението на договорното задължение било подадено
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, по което било образувано ч. гр. д. №2053/2023 г. по описа на
Районен съд – Кюстендил. След като длъжникът е подал възражение срещу
издадената от съда заповед за изпълнение на дружеството било дадено
указание за предявяване на иск за установяване на вземането си, получено от
заявителя на 25.10.2023 г.
С оглед гореизложеното се поддържа искане за постановяване на
решение, с което да бъде установено съществуването на вземане в полза на
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД срещу С. Б. Ж., ЕГН: **********, адрес:
гр. *********, ул. „****************“ №**, вх. „*“, ет. *, ап. *, в размер на 3
763, 31 лв., от които: 1 216, 83 лв. – главница по Договор за револвиращ заем
№ **********; 582, 03 лв. - договорно възнаграждение, дължимо за периода
от 19.08.2015 г. до 19.05.2016 г.; 1 964, 45 лв., законна лихва, дължима от
датата на изтичане на погасителния план 19.05.2016 г. до 28.09.2023 г., ведно
със законната лихва от дата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане на вземането.
Претендират се и направените по делото разноски.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен
отговор, който сочи недопустимост и неоснователност на предявените искове.
Прави се възражение за настъпила погасителна давност по отношение на
претендираните суми. Излагат се подробни твърдения за наличието на
неравноправни клаузи. Сочи се, че по делото не става ясен методът, по който
2
са изчислени посочените суми. Твърди се, че сключеният договор е нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД като противоречащ на добрите нрави.
Приема се, че така уговореният лихвен процент е в противоречие с
принципите на добросъвестността и справедливостта, което е довело до
значително неравноправие в отношенията между страните. С оглед на това се
счита, че клаузата, уреждаща лихвения процент по договора е нищожна на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Излагат се твърдения и за противоречие на сключения договор с
разпоредбите на чл. 10 от ЗПК и чл. 147А от ЗЗП.
С молба вх. № 4481/12.04.2024 г. ищцовото дружество заявява, че
поддържа исковата молба. Оспорва се като неоснователно възражението на
ответника за изтекла погасителна давност. Навеждат се доводи за
съответствие на договора с изискванията на закона, както и за това, че не са
нарушени добрите нрави. Направено е възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
С молба вх. № 6515/30.05.2024 г. ищецът оспорва отговора на исковата
молба. Приложени са писмени доказателства, които съдът задължи „Профи
Кредит България“ ЕООД да представи, както и списък на разноските по чл.80
ГПК.
В проведените открити съдебни заседания ищцовото дружество
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща
представител. Ответникът, чрез своя процесуален представител, моли искът
да бъде отхвърлен изцяло.
По делото са ангажирани писмени доказателства. Приложено е ч. гр. д.
№ 2053/2023 г. по описа на Районен съд – Кюстендил. По молба на ответната
страна беше отправено искане за предоставяне за прилагане към настоящото
на ч. гр. д. № 1705/2023 г. по описа на Районен съд – Кюстендил. В отговор на
горното, от Служба „Архива“ при КРС уведомяват съда, че ч. гр. д. №
1705/2023 г. е унищожено с протокол за унищожаване №741/06.03.2024 г.
поради изтекъл срок за съхранение и не може да бъде предоставено.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 2053/2023 г. по описа на Районен съд
- Кюстендил, съдът е издал в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД
срещу С. В. И. и ответницата С. Б. Ж., в условията на солидарност, заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за претендираните
суми. Тъй като след връчване на заповедта е постъпило възражение от
длъжника С. Ж., в изпълнение на указанията на заповедния съд ищецът е
предявил настоящите искове за установяване на вземанията му, предмет на
издадената заповед.
От доказателствата се установява, че между „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД и С. В. И. е сключен Договор за револвиращ заем №
**********/20.04.2012 г. в размер на сумата от 2 500 лв. Ответницата С. Б. Ж.
фигурира в договора като солидарен длъжник. От своя страна ответницата се
3
е задължила да заплаща анюитетните вноски от по 169 лв. за период от 48
месеца. В договора бил уговорен годишен процент на разходите 101, 90 %,
годишен лихвен процент 77, 05 %, лихвен процент на ден 0, 21 % и общо
задължение 8 259, 76 лв. В договора е посочено договорно възнаграждение
при револвинг в размер на 4 138 лв., от което според ищцовите твърдения
непогасена е останала сумата от 582, 03 лв. В т. VI, б. „Б“ от договора е
записано, че Общите условия към договор за револвиращ заем за физически
лица /ОУ към ДРЗ/ са неразделна част от договора, предадени са на клиента и
солидарния длъжник, които са се запознали с тях и са ги приели. Тези общи
условя са представени и приети като доказателства по делото. В т. VI, б. „Г“
от договора заемателите декларират, че са им представени Стандартен
европейски формуляр, разяснения и преддоговорна информация.
Към договора е представен и погасителен план, съгласно който
длъжникът следва да заплати задължението си на 48 анюитетни погасителни
вноски, всяка от които в размер на 169, 00 лева, като всяка вноска е разделена
на съставните й части, които са индивидуално посочени – главница и лихва по
кредита. Последната посочена в погасителния план дата на плащане е
30.09.2016 г., когато е погасена изцяло тридесет и осмата погасителна вноска.
По делото е представено платежно нареждане от 21.04.2012 г., видно от
което кредиторът е превел на заемателя сумата от 2 500, 00 лв. на банкова
сметка с IBAN *************************** в „Банка ДСК“ ЕАД, с
получател С. В. И..
По делото е представено и извлечение по сметка по Договор за кредит
№ **********, съгласно което С. И. към 21.11.2023 г. е изпълнил
задълженията си в размер на 6 665, 21 лева, като остатъчното задължение по
договора е в размер на 1 798, 86 лева.
Ответникът от своя страна е поел задължението /чл. 8 от Общите
условия/ по кредитния договор да върне отпуснатия кредит, както и да погаси
всички задължения във връзка с кредита и общите условия към него по
банковата сметка на кредитора, посочена в погасителния план или други
известия за дължими суми.
На 19.08.2014 г. между С. В. И. и „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е
сключено споразумение за преструктуриране на дълга, в чл. 3 от което е
уговорено, че клиентът се задължава в срок от 59 месеца, считано от датата на
подписване на споразумението, да заплати на кредитора сумата от 8 842, 34
лв. на 59 равни месечни вноски в размер на 149, 87 лв., платими на 25-о число
от месеца, съгласно погасителен план, представляващ неразделна част от
споразумението. Приложен е погасителен план с последна вноска с падеж на
25.07.2019 г.
На 22.02.2016 г. между С. В. И. и „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е
сключено споразумение за преструктуриране на дълга, в чл. 3 от което е
уговорено, че клиентът се задължава в срок от 38 месеца, считано от датата на
подписване на споразумението, да заплати на кредитора сумата от 6 829, 54
лв. на 38 равни месечни вноски в размер на 179, 72 лв., платими на 25-о число
от месеца, съгласно погасителен план, представляващ неразделна част от
4
споразумението. Приложен е погасителен план с последна вноска с падеж на
25.04.2019 г.
На 24.08.2017 г. между С. Б. Ж. и „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е
сключено извънсъдебно споразумение за разплащане, в чл. 3 от което е
уговорено, че клиентът/солидарният длъжник се задължава в срок от 90 дни,
считано от датата на подписване на споразумението, да заплати на кредитора
сумата от 2 661, 61 лв. Съгласно чл. 4 при изплащане на тази сума кредиторът
се задължава да опрости 9 136, 82 лв.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
По допустимостта:
Целта на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415, вр. с чл. 422 от
ГПК е да се установи наличието на вземането към момента на подаване на
заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на
присъдено нещо, тъй като в случая подаването на възражение по реда на чл.
414 от ГПК препятства влизането й в сила. При основателност на претенцията
и съгласно чл. 416 от ГПК заповедта за изпълнение придобива изпълнителна
сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното
производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК за търсените суми в полза на настоящия ищец, връчена на
длъжника при условията на чл. 46, ал. 1 от ГПК, срещу която същият е подал
възражение в срок, а заявителят е предявил установителните искове в
указания му едномесечен срок. В този смисъл исковете са допустими и съдът
следва да се произнесе по основателността им.
По основателността:
Преди да пристъпи към преценка относно основателността на
исканията, съдът следва да разгледа направеното от ответната страна
възражение по чл. 110 ЗЗД за изтекла погасителна давност. Видно от
представеното от ищеца извлечение от сметка от 21.11.2023 г., всички
непогасени задължения по процесния договор са били изискуеми на общо
основание към 19.05.2016 г. На основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД от тази дата
започва да тече погасителната давност. Последното отчетено плащане по
договора за заем е датирано 30.09.2016 г. Подписаното на 24.08.2017 г.
извънсъдебно споразумение за разплащане, сключено между С. Б. Ж. и
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, е прекъснало давността, съгласно чл.
116, б. „а“ ЗЗД и от този момент по аргумент от чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала
да тече нова давност – 5-годишна за вземанията за главница (чл. 110 ЗЗД) и 3-
годишна за вземанията за лихва (чл. 111, б. „в“ ЗЗД).
От ищцовата страна не се представят доказателства за предприемането
на каквито и да било действия по събиране на дължимите от ответницата суми
до подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 в
съда на 28.09.2023 г., по което е образувано ч. гр. д. № 2053/2023 г. по описа
на Районен съд – Кюстендил. Очевидно към момента на образуване на
заповедното производство предвиденият в закона давностен срок е бил
5
изтекъл.
Следва да се отбележи, че твърденията на ищцовата страна, че давността
е прекъсната с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение
на 01.08.2017 г., по което е образувано ч. гр. д. № 1705/2023 г. по описа на
Районен съд – Кюстендил и е започнала да тече след прекратяването на това
производство през месец януари 2018 г. не са подкрепени с никакви
доказателства. Дори твърдяното от ищеца да се приеме безкритично за вярно,
периодът от месец януари 2018 г. до 28.09.2023 г. отново е по-дълъг от 5
години и срокът на погасителната давност е изтекъл.
Горепосоченото дело е унищожено, но при справка в САС „Съдебно
деловодство“ – Районен съд Кюстендил се установява, че по него е издадена
заповед за изпълнение на 15.08.2017 г. в полза на ищеца срещу ответницата и
С. В. И. на същото договорно основание, но за различни суми. Подадено е
възражение в срок и съдът е указал на заявителя да предяви установителни
искове за вземанията си на основание чл. 415 ГПК. Последната
администрирана молба по това дело е от 02.11.2017 г.
Ето защо съдът счита, че своевременно релевираното от ответницата
възражение за изтекла погасителна давност е основателно и исковете следва
да бъдат отхвърлени на това основание.
В допълнение на горното може да се посочи, че претенциите на ищеца
са неоснователни, дори и да не бяха погасени по давност.
На първо място, чл. 121 ЗЗД предвижда, че солидарна отговорност
възниква в определените от закона случаи или по уговорка между страните. В
процесния случай е налице хипотезата на пасивна солидарност, при която две
лица – ответницата и С. В. И. като заемател по Договор за револвиращ заем №
**********/20.04.2012 г., дължат еднаква престация по такъв начин, че всеки
от тях е длъжен да я изпълни, като кредиторът може да търси изпълнение от
всеки длъжник по свой избор в пълен размер или да предяви иска си срещу
всички солидарни длъжници.
При тълкуване на тези разпоредби съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД
съдът счита, че подписвайки договора за ответника е възникнала пасивна
солидарност за задълженията по договора, но предвид действащата съдебна
практика за възникване на солидарната отговорност следва да е налице
определено правно основание и не е достатъчно в договора да е записано, че
едно лице отговаря солидарно с длъжника, доколкото солидарна отговорност
"по принцип" не съществува, от където възниква необходимост съдът да
изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД. В този смисъл е
Решение № 213 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., ГК.
Солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има
възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като
изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички длъжници (чл.
122 ЗЗД). Общите правила, уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички
случаи, когато е налице пасивна солидарност, стига нещо друго да не е
уговорено. Разликите се следват, както от изрично съдържащите се в този
6
смисъл уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността. В
мотивите към Решение № 24/03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г. на I т. о. на
ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници
възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено е,
че такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при
договор за поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с
договор за заем. Солидарно съзадължени са лицата, които са получили
паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и
независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически, като
кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от
всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и при договор за
поръчителство – чл. 141, ал. 1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора
за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем,
поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е
получил същата в собственост. Предвид установената по-горе фактическа
обстановка, съдът намира, че ответникът не е съдлъжник по договора за
кредит, доколкото от договора е видно, че кредитополучател /клиент, съгласно
терминологията в договора/ е само С. В. И., но не и ответницата, но
последната отговаря пред кредитора за изпълнение на задължението т. е. за
връщане на паричната сума, без да е кредитополучател, което я определя като
поръчител по договора.
С оглед горното, приложение следва да намери уредбата на
поръчителството и в частност нормата, съдържаща се в чл. 147, ал. 1 ЗЗД,
според която поръчителят остава задължен и след падежа на главното
задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на
шест месеца. В мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. на
ВКС по тълк. д. № 5/2019 г., ОСГТК е възприето, че поръчителството се
прекратява, както при погасяване /прекратяване/ на главния дълг, така и с
настъпване на останалите общи или специални основания за прекратяване
отговорността на поръчителя. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД урежда едно
от специалните основания за прекратяване на поръчителството по право - ако
кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на
главното задължение. Според цитираната разпоредба, отговорността на
поръчителя съществува в срок от 6 месеца от падежа на главното задължение
/срокът е краен и преклузивен, съгласно разясненията, дадени в т. 4-б от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС/ и отпада, ако кредиторът в този период бездейства и не
предявява иск срещу главния длъжник. Следователно бездействието на
кредитора води до загуба на обезпечението. Разпоредбата защитава
интересите на поръчителя, който е приел да отговаря лично, с цялото си
имущество и по правило безвъзмездно за изпълнението на чуждо задължение,
и същевременно санкционира кредитора, ако той не упражнява своевременно
правата си по обезпечението. Преклудирането на отговорността на поръчителя
при условията на чл. 147, ал. 1 ЗЗД представлява законово уредено
изключение от акцесорния характер на поръчителството.
В настоящия случай не се представят доказателства, а не се навеждат и
7
твърдения за предявяване на иск/подаване на заявление по чл. 410 ГПК от
ищеца като кредитор против ответницата като поръчител (солидарен
длъжник) в шестмесечен срок от настъпване на изискуемостта на цялото
задължение – 19.05.2016 г. Тоест исковете подлежат на отхвърляне и на това
основание, като предявени след изтичане на предвидения в закона
преклузивен срок.
На следващо място, съобразявайки чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът следва да
извърши преценка относно действителността на процесния договор.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че
между лицето С. В. И. и „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е сключен
договор револвиращ заем на 20.04.2012 г. Ответницата С. Б. Ж. се е задължила
по същия договор в качеството й на солидарен длъжник. В тази насока са
всички събрани по делото доказателства, включително и приложения по
делото заверен препис от договор за потребителски кредит и приложенията
към него, както и от приложените по делото материали по частно гражданско
дело № 2053/2023 г. по описа на Районен съд - Кюстендил. От приетите по
делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД по посочения договор е отпуснало кредит в размер
на 2 500 лева, която сума е усвоена от С. В. И. по банкова сметка с IBAN
*************************** в „Банка ДСК“ ЕАД. Ответникът не спори, че
сумата по договора е получена. В подкрепа на този извод е и представеното
платежно нареждане от 21.04.2012 г . С оглед на това, кредиторът е изпълнил
договореното и се явява изправна страна по договора, поради което в тежест
на ответника е да докаже погасяване на задълженията си по договора.
Видно от приобщените материали по делото, към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /28.09.2023 г./, крайният
падеж по Договор за револвиращ заем № ********** от 20.04.2012 г. –
19.05.2016 г. е настъпил. Категорично са настъпили и падежите по
представените споразумения за преструктуриране на дълга. Оспорването на
ответницата, че не е подписала последните, макар и обективно да отговаря на
истината, не означава, че същата не е обвързана от тях, тъй като имат действие
и спрямо солидарния длъжник. В чл. 6 изрично е посочено, че споразуменията
нямат характера на новация, тоест чл. 124, ал. 1 ЗЗД не намира приложение.
Въпреки твърдението на ответната страна, че ответницата е подписала „под
натиск“ извънсъдебно споразумение за разплащане от 24.08.2017 г., съдът
счита, че същото е действително и обвързва страните по делото. Към
настоящия момент, както и към момента на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК вземанията по процесния
договор са изискуеми.
Ищецът „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД представлява финансова
институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. При това положение дружеството е
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК, тъй като предоставя заеми в
рамките на своята търговска дейност. От друга страна, отпуснатият на пасивно
солидарното на ответника физическо лице заем представлява предоставяне на
8
„финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ и същият има качеството „потребител“ по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице,
което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност.
Ответникът, с отговора на исковата молба навежда доводи за
неравноправен характер на клаузите в потребителския договор. Следва да се
посочи, че съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страната е навела такова възражение по делото или не /Решение №
23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и чл. 7, ал. 3 от ГПК/, тъй
като се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно.
Процесният договор е сключен на 20.04.2012 г. и към него е приложима
уредбата на Закона за потребителския кредит (ЗПК), в сила от 12.05.2010 г. В
чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за потребителски
кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Писмената му форма е условие за
неговата действителност - чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Според действащата към момента на сключване на договора редакция на
чл. 22 от ЗПК, (Обн. - ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, т.
9 и т. 10 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 от закона начин.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит е в писмена
форма, като съдържа информацията, изискуема от т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК –
посочен е годишният лихвен процент – 77, 05 %, описани са условията за
прилагането му – чл. 4 от Общите условия към договора, посочен е годишния
процент на разходите /ГПР/ – 101, 90 % и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, а взетите
предвид допускания са описани в чл. 5 от Общите условия.
Няма законова пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена
9
като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Максималният размер на договорената лихва обаче е ограничен от нормата на
чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
Според мотивите на Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на
ВКС, ОСТК, понятието „добри нрави“ представлява неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, които, изхождайки от
принципа за справедливост, са общоприети в обществото и субектите на
правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът
им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл.
26, ал. 1 ЗЗД/. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третира икономически по-слабият участник в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и др. Противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем
/напр. ипотека, залог/, противно на добрите нрави е нейният размер да
надвишаваща двукратния размер на законната лихва /Решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о. Уговорената
възнаградителна лихва в процесния договор, който е необезпечен, надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите
нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е нормативно
уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна
лихва има за юридическа последица изначална недействителност на
кредитната сделка.
Уговорката за размера на годишния лихвен процент не може да бъде
заместена от друга разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на
чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна лихва по
сключени между страните договори, а законната лихва по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД
има различни функции от възнаградителната.
Предвид това, съдът намира, че договорената възнаградителна лихва е
уговорена в противоречие с добрите нрави, което е недопустимо.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за потребителски
кредит се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от Закона за защита на
потребителя /ЗЗП/. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно разпоредбата
на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. По аргумент от противното на чл. 146,
10
ал. 2 от ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били
изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП тежестта за установяване на
обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху
кредитора. В процесния случай ищецът не е ангажирал никакви доказателства
в тази насока, поради което съдът е ограничен в преценката си от
представените такива. При този извод следва да се откаже зачитането на
последиците на клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор за
кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 (Доп.
- ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) на визираната правна норма е
посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на
законната лихва. В § 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“ - това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователни премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Действително ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК не е било действащо
право към момента на сключване на договора, но въпреки това несъмнено
уговореният в договора размер на ГПР от 101, 90% се явява прекомерен и
уговорен в противоречие на добрите нрави. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК,
всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Според нормата на чл. 22
от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение, когато
не са спазени изискванията на съответните разпоредби от закона, то договорът
за потребителски кредит е изцяло и изначално недействителен. Разпоредбата
на чл. 22 от ЗПК, доколкото не предвижда специално недействителността да се
отнася до отделни разпоредби на договора, следва да се разбира, че предвижда
нищожност за целия договор.
С оглед гореизложеното съдът приема, че за ответника не е възникнало
валидно задължение за плащане на суми по договора за кредит на основание
на договорното правоотношение. Нищожният договор не е валидно основание
за плащане на суми на основание на договора. Съгласно константната
практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК
решение № 50174/26.10.2022 г. по т. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о.,
решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о.,
решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о. и
решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., при
недействителност на договора за потребителски кредит съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
11
дължи лихва или други разходи по кредита. В посочените съдебни актове е
изразено разбирането, че ако тази недействителност се установи в
производството по реда на чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Видно от представеното от ищеца
извлечение по сметка главницата по процесния договор е погасена до размер
на 1 283, 19 лв. и претенцията за установяване дължимост на вземане за
главница в размер на 1 216, 83 лв. би била основателна, доколкото
представлява остатък до пълния размер на чистата стойност на кредита – 2 500
лева, съответно и претенцията за законна лихва върху главницата с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По разноските:
По делото, с оглед изхода му, право на присъждане на разноски на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК има само ответникът. Такива се претендират в
отговора на исковата молба. Като доказателство са извършването им е
представен единствено договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева за пълномощника
на ответника. Съдът не счита размера на така уговорения хонорар за
прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и
извършените от адв. Винарова процесуални действия. Ето защо на
ответницата ще бъдат присъдени разноски по делото в размер на 500 лева.
По обжалваемостта:
Настоящият съдебен акт може да се обжалва в двуседмичен срок от
връчването му чрез Районен съд – Кюстендил пред Окръжен съд – Кюстендил.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“
№49, бл. 53Е, вх. „В“, искове за признаване за установено по отношение на С.
Б. Ж., ЕГН: **********, адрес: гр. *********, ул. „****************“ №**,
вх. „*“, ет. *, ап. *, че ответникът дължи суми в общ размер на 3 763, 31 лв., от
които: 1 216, 83 лв. – главница по Договор за револвиращ заем № **********;
582, 03 лв. - договорно възнаграждение, дължимо за периода от 19.08.2015 г.
до 19.05.2016 г.; 1 964, 45 лв., законна лихва, дължима от датата на изтичане
на погасителния план 19.05.2016 г. до 28.09.2023 г., ведно със законната лихва
от дата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 28.09.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които е издадена Заповед за
изпълнение №933/02.10.2023 г. по ч. гр. д. №2053/2023 г. по описа на КРС,
като погасени по давност.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е, вх.
12
„В“, да заплати на С. Б. Ж., ЕГН: **********, адрес: гр. *********, ул.
„****************“ №**, вх. „*“, ет. *, ап. *, сумата от 500, 00 лв.
/петстотин лева/, представляваща разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
13