№ 568
гр. Перник, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА
ЗАРКОВА
при участието на секретаря Кристина Ант. Иванова
като разгледа докладваното от НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА ЗАРКОВА
Гражданско дело № 20231720105350 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с искова молба с вх.№ ****/14.11.2023г., подадена от С. М. М.,
чрез адв. Д. М. против „Вивус БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4
финанс"ЕООД/, за признаване за установено, че клаузите, с които са уговорени „такса
за разглеждане” и „такса удължава срока на връщане на общо дължимата сума”,
предвидени в ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ № ***** / 19.05.2021 г. и Анекс към него са
нищожни на основание чл.10а, чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.22 ЗПК, на основание чл.26
ал.1 пр.3 от 33Д и чл. 143, ал.1 и чл. 146 от ЗЗП.
Ищецът твърди, че на 19.05.2021 г. между страните е сключен договор за
кредит № *****, по силата на който на ищеца е отпуснат заем в размер на 1 200 лева,
при ГПР 49. 70% и ГЛП 40. 97% за срок от 30 дни. Твърди, че в договора е уговорена
клауза за „такса за разглеждане” и „такса удължава срока на връщане на общо
дължимата сума”. С Анекс от 15.12.2021г. срокът на договора е продължен с 14 дни
срещу заплащане на такса от 86.40 лева. Счита, че процесните клаузи са неравноправни
и в противоречие с разпоредбите на чл. 10а, 19, ал. 4 ЗПК и с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД
и чл.143, ал.1 и чл.146 ЗПК. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор, в който изразява
становище за недопустимост и неоснователност на исковата претенция, излагайки
аргументи. Твърди, че договорът е сключен между страните при спазване на всички
законови изисквания. На следващо място, сочи, че още преди предявяване на иска,
вземанията по процесния договор са прехвърлени на друго лице и като ответник по
иска следва да е това лице. Претендира и разноски.
Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото
доказателства, на основание чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Няма спор между страните, че на 19.05.2019 г. между ищеца и "4 Финанс" ЕООД
1
/сегашно наименование "ВИВУС БГ" ЕООД с ЕИК ********* е сключен Договор за
кредит № *****, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца паричен
кредит в размер на 1 200 лева. От представените по делото документи /електронни
документи, представени и като частно заверени преписи на хартиен носител/, се
установи, че по искане на ищеца, направено чрез онлайн платформа в уебсайт на
ответното дружество, същият е одобрен от последното за отпускане на паричен кредит
в размер на 1200 лева. Няма спор, че сумата по кредита е получена от ищеца. Видно от
текста на договора, страните са уговорили ГПР 49. 70% и ГЛП 40. 97%. Срокът за
погасяване на кредита е 30 дни. В случая, предвид безспорния факт, че договорът е
сключен от разстояние, чрез използване на средства за изпращане и получаване на
изявления в електронен вариант, приложение намират разпоредбите на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Според легалната
дефиниция, съдържаща се в чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. В разглеждания казус, от представените от страните доказателства, безспорно
се установи, че процесният договор е сключен, чрез предоставена от ответника на
ищеца финансова услуга от разстояние, чрез средства за масова комуникация. Няма
ангажирани доказателства, нито наведени твърдения, че ищецът, след сключване на
договора, надлежно е упражнил правото си на отказ от същия /чл. 12 и чл. 15 от
ЗПФУР/, което право има възможност да упражни, считайки, че не са му ясни клаузите
на договора.
По отношение направеното от ответника възражение за неоснователност
/неточно посочено недопустимост/ на иска, поради прехвърляне на вземанията по
договора на трето лице, за да се произнесе настоящият състав съобрази следното:
Ответникът излага твърдения, че на 02.11.2023 г., а именно преди предявяване
на настоящия иск е сключил с "Агенция за събиране на вземания" ЕАД договор за
цесия, по силата на който вземанията по процесния договор са прехвърлени на второто
дружество. Тежестта на доказаване на тези твърдения се пада върху ответника. В
случая последният представя документи- "Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/" и извлечение от Приложение № 1 от 02.11.2023 г. към Договор за
продажба и прехвърляне на вземания, сключен между ищцовото дружество и "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД, от които може да се направи извод, че дни преди
предявяване на настоящия иск вземанията на ответното дружество към ищеца по
процесния договор са прехвърлени на друго дружество. Съгласно текста на
разпоредбата на чл. 99, ал. 1 и ал. 4 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето
вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това,
като прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В случая няма данни
цесията да е надлежно съобщена на ищеца съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, в качеството му
на длъжник по договора, за да породи своето правно действие спрямо него. На
следващо място, от вида и основанието на настоящия иск, може да се направи извод, че
материалноправно легитимиран да отговоря по претенцията е именно ответникът.
В случая ищецът излага доводи за нищожност на клаузи от договора, поради
нарушаване на повелителни разпоредби на ЗПК.
Отделните проявни форми на неравноправност /нищожност/ на клаузите в
потребителския договор са изброени в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП. Според чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорка във
2
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. Предпоставките за определяне на клаузата като неравноправна са
следните: клаузата да не е индивидуално уговорена, т. е. да е предварително изготвена
от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й
/арг. от чл. 146, ал. 2 от ЗЗП/; клаузата е уговорена във вреда на потребителя; не
отговаря на изискването за добросъвестност; уговорката да води до значително
неравновесие между правата и задължението на търговеца и потребителя, т. е. да е
налице съществено радикално несъответствие в насрещните престации на страните по
договора, водеща до тяхната нееквивалетност. При разглеждания казус, се установи, че
клаузата, която предвижда заплащане на „такса разглеждане“ на кандидатура за кредит
се съдържа в действащите при кредитора общи условия, т. е. приема, че е
предварително изготвена от търговеца. Според текста на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита. Съдът приема клаузата, предвиждаща заплащане
такса за разглеждане на искането за отпускане на кредит за противоречаща на
горепосочената правна норма. Уговорката за заплащане на сума за разглеждане на
кандидатурата на потребителя за отпускане на кредит представлява по същността си
такса по усвояване на кредита /заема/, т. е. противоречи на забраната да се уговорят
допълнително такси в подобен смисъл, предвидена в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. На следващо
място, налице е обоснована вероятност за неравноправност на тази клауза /би могло да
се приеме, че тази клауза е във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, която не е част от основния предмет на
договора. Ето защо приема, че тази клауза е нищожна.
Налице е неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя. Легалната дефиниция на понятието "общ разход по кредита за
потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Годишният процент на
разходите се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит
е необходимо и задължително, защото предоставя на потребителя възможността да
съобрази реалната цена на финансовата услуга, както и да съобрази икономическите
последици от сключване на договора и по този начин да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи или не. В случая съдът счита, че е
налице нарушение на сочената разпоредба, тъй като в процесния договор кредиторът
се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49, 70
%. Посоченият лихвен процент от 40.97 % не е ясно как точно се съдържа в ГПР и как е
3
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Годишният процент на разходите представлява величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Такава методика не се съдържа и в общите условия. В чл. 7.1 от ОУ е указано, че ГПР
представлява процент, отразяващ общите разходи по кредита за кредитополучателя,
настоящи и бъдещи, известни на кредитора и дължими от кредитодателя. Нито в
договора, нито в ОУ се съдържат данни за параметрите на формиране на ГПР. Освен
това не са посочени и допълнителни допускания, взети предвид при изчисляването му,
съобразно нормата на чл. 19, ал. 2 ЗПК. При липсата на данни за наличие на конкретни
разходи по кредита, които се включват в ГПР, не става ясно как е формиран същият от
49, 70 %. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за
да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК е да се предостави на потребителя пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Съгласно практиката на СЕС, за съда съществува задължение да провери дали
посоченият в договора размер на ГПР е изчислен правилно, съобразно императивното
правило, предвиждащо единна математическа формула за изчисление на размера на
ГПР, залегнала и в самата директива. Това е така, защото неправилното изчисляване и
посочване на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора.
Приема се още, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено, ако ГПР е
посочен като процент, но не са посочени основните данни, които са послужили за
неговото изчисляване. Много често се получава така, че неправилното изчисление има
за цел и да заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което на това основание
така формулираната клауза също би била нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК –
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, какъвто е и настоящият случай.
С оглед изложеното, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл. 22 ЗПК.
Видно от договора за кредит в него е уговорена такса за бързо разглеждане в
размер от 190,63 лева.
Съгласно чл. 4. 2 от Общите условия кредиторът предоставя възможност на
кредитополучателя да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за
отпускане на кредит. Услугата бързо разглеждане е допълнителна незадължителна
услуга, която се предоставя при изрично искане от страна на кредитополучателя и
гарантира обработка на искането и предоставяне на отговор в срок до 15 минути от
изпращането му. Съгласно т. 4. 4 от Общите условия за заявката за допълнителна
незадължителна услуга кредитополучателят дължи Такса за бързо разглеждане, която
се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит. Дължимата сума
за тази допълнителна незадължителна услуга е посочена в специалните условия на
договора за кредит и е включена в Тарифата на кредитора. Съгласно Анекс за
удължаване на срока от 15.12.2021 г. таксата за удължаване възлиза в размер на 86.40
лева. На основание чл. 10а от Закона за потребителските кредити кредиторът може да
събира такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия,
4
свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответното дружество не е имало
правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя на такса за
експресно разглеждане на кредита. В този смисъл са налице клаузи, които
противоречат на нормата на чл. 10а от ЗПК. Освен това съдът приема, че посочените
клаузи, установяващи такса за експресно разглеждане на искането са нищожни като
противоречащи на добрите нрави. Посочената такса увеличава значително размера на
кредита, без да е налице яснота относно насрещната престация.
По отношение на таксата "удължаване на срока на връщане на общо дължимата
сума" в анекс за удължаване на срока от 15.12.2021г. е посочен срок на удължаване с
14 дни при такса от 86.40 лева.
Съгласно чл. 13, 1 от Общите условия кредитополучателят има право да поиска
да бъде удължен срока за връщане на кредита. Удължаването на срока е допълнителна
незадължителна услуга, която се предоставя по искане на кредитополучателя,
съобразно тарифа на кредитора.
По изложените по- горе мотиви съдът намира, че посочените клаузи,
установяващи такса за удължаване на срока за връщане на кредита са нищожни поради
противоречие със закона и поради накърняване на добрите нрави.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца следва да
се присъдят направените от него деловодни разноски в размер на 50. 00 лева. На
процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА. Размерът
на възнаграждението при разглеждания казус, определен на основание чл. 7, ал. 1, т. 4
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е 500. 00 лева, върху което следва да бъде начислено ДДС в размер на
20%, като в полза на предоставилия безплатна правна помощ адвокат бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от общо 600 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите, предвиждащи „такса за експресно
разглеждане" в ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ № ***** / 19.05.2021 г. както и клаузите,
установяващи такса "удължаване на срока на връщане на общо дължимата сума" в
Анекс за удължаване на срока от 15.12.2021г., по предявени от С. М. М. с ЕГН:
**********, с адрес: гр. *****, против "ВИВУС. БГ" ЕООД с ЕИК: ********* / с
предишно наименование "4финанс"ЕООД/, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от З.С.Р. и А.М., по иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК.
ОСЪЖДА на осн.чл.78, ал.1 ГПК "ВИВУС. БГ" ЕООД с ЕИК ********* да
заплати на С. М. М. с ЕГН: **********, сумата от 50.00/ петдесет/ лева – сторени по
делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА на осн.чл.78, ал.1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА
"ВИВУС. БГ" ЕООД с ЕИК ********* да заплати на адв. Д. В. М. от АК Пловдив, с
адрес: гр.*****, сумата от 600.00/шестстотин/ лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по предоставена безплатна правна
помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Перник в двуседмичен
5
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
6