№ 3820
гр. София, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100512913 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 15331 от 08.08.2024 г.,
постановено по гр. д. № 31884/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, с което по предявения от
Н. К. В. частичен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК е
признато за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 173,53 лв.,
представляваща част от сумата от 2673,53 лв. (горницата над уважения размер от общо 2500
лв. - 1250 лв., частичен от 2673,53 лв., с влязлото в сила решение № 20105648 от 26.04.2021
г. по гр. д. № 17656/2020 г. по описа на СРС, 118 състав и 1250 лв., частичен от 2673,53 лв., с
влязлото в сила решение № 1114 от 25.01.2023 г. по гр. д. № 53458/2021 г. по описа на СРС,
26 състав) – главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия в периода от
октомври 2006 г. до април 2008 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 10.08.2009 г.
по гр. д. № 37609/2008 г. по описа на СРС, 41 състав, въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.12.2008 г., поради погасяване на вземането по давност.
В жалбата са развити оплаквания за недопустимост на обжалваното решение поради липса
на правен интерес от предявяване на трети частичен отрицателен установителен иск предвид
влезлите в сила две съдебни решения за останалата част от оспорената главница, евентуално
1
за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон. Ето
защо въззивникът моли за обезсилване на обжалваното решение, евентуално за отмяна на
първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск.
Въззиваемата Н. К. В. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и частна жалба от ищцата Н. К. В. срещу определение №
40514/07.10.2024 г., постановено по същото дело, с което е оставено без уважение искането
на ищцата с вх. № 266822/20.08.2024 г. за изменение на постановеното решение в частта за
разноските по реда на чл. 248 ГПК чрез присъждане на допълнителна сума от 430 лв. за
адвокатско възнаграждение. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното
определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост с твърдения, че с
оглед действителната правна и фактическа сложност на делото определеното адвокатско
възнаграждение на ищеца е твърде ниско и следва да бъде увеличено до посочената сума.
Ответникът по частната жалба „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор по частната
жалба, с който заявява становище за нейната неоснователност и моли същата да бъде
оставена без уважение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо, поради следните съображения:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен трети поред частичен
отрицателен установителен иск на Н. К. В. срещу „Топлофикация София“ ЕАД за отричане
дължимостта на сумата от 173,53 лв., част от вземане в общ размер от 2673,53 лв.,
представляващо главница (цена на потребена топлинна енергия за периода м. октомври 2006
г. – м. април 2008 г.) по изпълнителен лист от 10.08.2009 г., издаден по гр.д. № 37609/2008 г.
по описа на СРС, 41 състав. Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени
доказателства се установява, че за други части от оспореното вземане вече са налице влезли
в сила съдебни решения за установяване недължимостта на сумата от 1250 лв. (по гр.д. №
2
17656/2020 г. по описа на СРС, 118 състав) и на сумата от още 1250 лв. (по гр.д. №
53458/2021 г. по описа на СРС, 26 състав), т.е. за сумата от общо 2500 лв., като в настоящия
процес се предявява отрицателен установителен иск за цялата останала горница от 173,53 лв.
Институтът на частичния иск по правило е допустим, като същият е предмет на
Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК,
в което обаче е разгледана възможността единствено за предявяване на частичен осъдителен
иск. В тази връзка, Върховният съд изяснява, че предмет на всяко гражданско дело е
претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се
въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба и
което следва да бъде индивидуализирано от ищеца чрез основанието и петитума на иска.
Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които
произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите го
юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за парично вземане ищецът
претендира само част от размера на вземането, но основанието на иска, включително при
предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което обективните предели на
силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен иск ще обхванат
основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното решение е
формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената разлика от
вземането, в случай че първоначално предявеният частичен осъдителен иск е бил отхвърлен
(тъй като с това решение е отречено със СПН съществуването на основанието на вземането
в пълен обем); респ. при уважаване на частичния иск СПН на решението обхваща общите
правопораждащи факти на вземането, така че е недопустимо в последващия исков процес за
остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му
квалификация.
Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличието на правен интерес от
предявяване на частичен осъдителен иск за парично вземане, по който ищецът би получил
частична защита на претендираното от него вземане до заявения размер и установяване на
основанието на това вземане в пълен обем, но в случаите на предявен частичен отрицателен
установителен иск положението е различно. При отрицателния установителен иск, за
разлика от всички останали искове, основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) не е негов
индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало,
ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда, като в
тежест на ответника е да изчерпи в процеса всички основания, на които оспореното му право
е могло да се породи (в този смисъл – Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело
№ 8/2012 г. по описа на ВКС, ОСГТК).
Следователно, когато бъде уважен отрицателен установителен иск, между страните се
формира сила на пресъдено нещо, с която оспореното вземане е отречено на всички
възможни основания. Ето защо, ответникът по уважен отрицателен установителен иск не би
могъл в бъдеще да предяви нов иск за правото, което е било съдебно отречено, освен ако не
го основе на факт, възникнал след приключване на устните състезания по делото, по което е
3
било постановено влязлото в сила решение. От друга страна, когато се отхвърля
отрицателен установителен иск, СПН има за предмет правото, което ответникът е успял
съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези (правопораждащ факт и
съдържание). Тя съвпада по предмет със СПН по положителен установителен иск (в този
смисъл –решение № 60215 от 15.07.2022 г. по гр. д. № 3616/2020 г., ІV ГО на ВКС).
Същевременно, уважаването на отрицателен установителен иск е равнозначно на
отхвърляне на положителен установителен иск за същото вземане между същите страни при
разменено процесуално качество ищец – ответник (в този смисъл – определение №
67/18.02.2011 г. по ч. гр. д. № 17/2011 г. на ВКС, II ГО, определение № 288/16.06.2010 г. по ч.
гр. д. № 108/2010 г. на ВКС, I ГО, решение № 156/24.06.2014 г. по гр. д. № 7805/2013 г. на
ВКС, I ГО).
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че уважаването на частичен отрицателен
установителен иск е равнозначно на отхвърлянето на частичен положителен установителен
или осъдителен иск, при което се формира СПН, че вземането не съществува изцяло в
пълния претендиран размер, а не само относно предявената част, предмет на съответното
дело. Силата на пресъдено нещо в случая разпростира действието си и за непредявената
част, доколкото несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на
правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е
равнозначно на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем (съобразно мотивите
на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК).
Ето защо, настоящият въззивен състав намира, че предвид влезлите в сила съдебни решения
по гр.д. № 17656/2020 г. по описа на СРС, 118 състав, и по гр.д. № 53458/2021 г. по описа на
СРС, 26 състав, последващ частичен отрицателен установителен иск за разликата е
недопустим поради формираната вече СПН за целия размер на вземането – с влизане в сила
на първото решение по предявения частичен отрицателен установителен иск за сумата от
1250 лв. между страните е формирана сила на пресъдено нещо, с която на практика е
отречено съществуването на основанието за цялото вземане. Следователно, настоящата
последваща частична претенция (трета по ред) за сумата от 173,53 лв. е недопустима поради
формираната вече СПН между страните (арг. чл. 298 и чл. 299, ал. 1 ГПК), респ.
обжалваното решение се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството
по делото – прекратено.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че приемането на обратното становище
създава условия за недобросъвестно упражняване на процесуалните права и злоупотреба с
право. При изначални твърдения на ищеца, че не е налице основание за дължимост на
вземането в пълен размер (например, поради погасяване на цялото неплатено парично
вземане по давност, както е в настоящия случай), в действителност с предявяването на
частичен отрицателен установителен иск той цели да получи защита за цялото оспорено от
него вземане, като с тази частична претенция той би ограничил не собствената си защита в
рамките на образуваното производство, а защитата, която ответникът би могъл да получи
при отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този случай ще се формира СПН за
4
съществуване в полза на ответника на вземане само до частичния размер на иска. Подобен
резултат не може да се приеме за съвместим с диспозитивното начало и чл. 6, ал. 2 ГПК,
защото в рамките на този принцип се дава възможност на ищеца да ограничи пределите на
защитата, която той търси в образуваното производство, а не да ограничава защитата, която
ответникът би могъл да получи по това дело.
Изложеното на отделно основание навежда на извода за недопустимост на предявяването на
частичен отрицателен установителен иск, тъй като в този случай ищецът-длъжник по
същество търси защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане (когато
изначално оспорва дължимостта на цялото вземане, както е и в настоящия случай), което от
своя страна създава възможности за злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на
разпоредбите за родова подсъдност и размер на дължимата държавна такса за разглеждане
на иска, тъй като с предявяване на частична претенция за много малка част от вземане с
ниска цена на иска и нисък размер на дължимата държавна такса съдът ще е принуден да
разглежда съществуването на цялото вземане в пълния му размер (който може и да
надхвърля размера на допустимия за разглеждане от районен съд иск според правилата за
родова подсъдност), за да може да извърши преценка дали по-малката част не се дължи. В
настоящия случай е особено видимо, че с поведението си ищцата нарушава и принципа на
добросъвестност по чл. 3 ГПК, доколкото, след като е получила положително решение по
първия отрицателен установителен иск за 1250 лв., не е предявила претенция за цялата
разлика до пълния размер на оспореното вземане (още 1423,53 лв.), а е разделила остатъка
на още два иска (за по 1250 лв. и 173,53 лв.), което несъмнено не цели добросъвестна защита
на нейните права, а единствено утежняване положението на ответника, като му се вмени в
тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на
разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищцата в едно
производство. В процесуалната теория и в съдебната практика е изяснено, че основното
съображение на ищеца да предяви частичен иск е свързано с намаляването на риска от
понасянето на съдебните разноски при несигурен изход на делото, но в настоящия случай
след първото влязло в сила съдебно решение ищцата е разполагала със сигурност относно
основателността на претенцията й, поради което предявяването на остатъка от оспореното
вземане в отделни искови производства несъмнено е лишено от легитимен правен интерес.
С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че обжалваното решение е недопустимо и
следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено. Предвид
недопустимостта на предявения иск недопустимо се явява и постановеното по реда на чл.
248 ГПК определение на първоинстанционния съд, което също следва да бъде обезсилено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 4 ГПК въззивникът има право на
направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски, както следва: сумата от 100
лв., юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство, сумата от 25 лв.,
платена държавна такса за въззивно обжалване, както и сумата от 100 лв., юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
5
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 15331 от 08.08.2024 г., както и Определение № 40514/07.10.2024
г., постановени по гр. д. № 31884/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, и ПРЕКРАТЯВА
производството по в.гр.д. № 12913/2024 г. по описа на СГС, II-В състав, и по гр.д. №
31884/2023 г. по описа на СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА Н. К. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Левски – В“, бл. ****, да
заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 100
лв., разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от 125 лв., разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6