СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Кирилка Илиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 13262 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 405090 от 11.05.2018 г., постановено по гр.д. № 67975/2017
г. по описа на СРС, ГО, 141 състав, е признато за установенопо по реда на чл. 422 ГПК,
че Н.Д.Р. дължи на „Ч.Е.Б.” АД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 327 ТЗ, вр. с чл. 98а, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД следните суми: 1./ сумата
556,49 лева, представляваща непогасена стойност на потребена електрическа
енергия и услуги през периода от 16.08.2016 г. до 14.01.2017 г. в обект с
клиентски № 300071214723, с адрес гр. София, ж.к. „****, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
/25.05.2017г./ до окончателното изплащане на сумата, и 2./ сумата 19,24 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 21.10.2016 г. – 18.05.2017 г., за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 05.06.2017 г. по ч.гр.д. №
32977/2017 г. на СРС, 141 - ви състав, както и е осъден И.Г.С. да заплати на Н.Д.Р.
на правно основание чл.79, ал.1, предл.2, вр. чл.82 ЗЗД сумата 830,73 лева,
представляваща обезщетение вместо изпълнение на поето задължение съгласно
договор за наем, сключен между страните, за заплащане на консумативни разходи
за електроенергия, доставяна до обект с клиентски № 300071214723, с адрес гр.
София, ж.к. „****, която сума е сбор от сумата 556,49 лева, представляваща
непогасена стойност на потребена електрическа енергия през периода от
16.08.2016 г. до 14.01.2017 г. в обекта; сумата 19,24 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 21.10.2016 г. –
18.05.2017 г. и сумата в общ размер на 255,00 лева, представляваща разноски за
държавни такси и адвокатски възнаграждения, сторени в производствата по гр.д. №
67975/ 2017 г. и ч.гр.д. № 32977/2017 г. и двете по описа на СРС, 141- ви
състав, които суми е установено, че Н.Д.Р. дължи на „Ч.Е.Б.” АД по силата на настоящото решение.
Срещу решението в частта, в която е уважен главния
иск, е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
от ответника Н.Д.Р.. Във въззивната жалба се излагат
доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Твърди се, че същото
е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Излагат се
доводи, че ответникът и ищцовото дружество не са в договорни отношения. Сочи
се, че Общите условия на ищцовото дружество не са връчени на ответника, поради
което се аргументира, че не го обвързват. Релевират се съображения, че
въззивникът не е уведомен за претендираните суми за консумирана елекртическа
енергия и не е изпаднал в забава. Обосновава се, че ищцовото дружество е
следвало да пректроззахранването на имота още на 30.10.2016 г., както е
посочило във фактура от 20.09.2016 г. Оспорва се да е доставена до имота
претендираната електрическа енергия. Излагат се възражения срещу техническата
експертиза и неизслушването на икономическа експертиза по делото. Оспорва се
доказателствената стойност на всички справки и фактури, приложени по делото. Вдопълнителна
молба въззивникът е изложил доводи за неравноправни клаузи в Общите условия на
ищцовото дружество.
В законоустановения срок ответникът по жалбата „Ч.Е.Б.” АД е
депозирал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.
Депозирана е въззивна жалба, наречена частна такава,
от ответника Н.Д.Р.
срещу Решение № 459271 от 27.07.2018 г. постановено по гр.д. № 67975/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 141 състав, с което са отхвърлени молби от 28.05.2018г. по чл.248 ГПК и
чл.250 ГПК и молба по чл.248 ГПК, инкорпорирана във въззивна жалба от
11.06.2018г, подадени от ответника Н. Д. Р., за изменение на Решение № 405090/
11.05.2018г., постановено по гр.д. № 67975/ 2017 г. по описа на СРС, 141-ви
състав, в частта му по присъдените в полза на ответника Н. Д. Р. разноски по
уважения обратен иск, и за допълване на Решение № 405090/ 11.05.2018г.,
постановено по гр.д. № 67975/ 2017 г. по описа на СРС, 141-ви състав, в частта
му по произнасянето на съда по претенцията – предмет на приетия за разглеждане
в производството обратен иск. Излагат се доводи за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение и за съществени процесуални нарушения. Аргументира
се, че в петитума на обратния иск ответникът е посикал третото лице – помагач
да бъде осъден и за законната лихва и разноските. Възразява се срещу извода на
СРС, че размерът на законната лихва става ясен след завършване на процеса и не
може да се присъди, а следва да се претендира с друг иск.
В законоустановения срок ответникът по въззивната
жалба срещу Решение № 459271 от 27.07.2018 г. постановено по гр.д. № 67975/2017
г. по описа на СРС, ГО, 141 състав не е депозирал отговор на същата.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ответника И.Г.С..
Решението не е обжалвано и е влязло в
сила в частта, в която е уважен обратния осъдителен иск на ответника Н.Д.Р. срещу
третото лице-помагач И.Г.С..
Софийски градски съд, след като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа страна:
Софийски районен съд е сезиран с положителен установителен иск
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с чл. 98а, ал.
1 ЗЕ. В исковата молба се твърди, че ответникът притежава качеството на
потребител на електрическа енергия по договор с ищцовото дружество за имот, намиращ се в за имот в гр. София,
ж.к. „****. Сочи се, че е доставена електрическа енергия в имота през периода
21.10.2016 г. – 18.05.2017 г., чиято цена ответникът не е заплатил.
В законоустановения срок е постъпил
отговор на исковата молба, с който искът се оспорва изцяло като неоснователен.
Оспорва се и неговият размер. Твърди се липса на облигационно правоотношение
между страните за доставяне на електрическа енергия в процесния имот. Възразява
се в имота да е доставено твърдяното от ищеца количество електрическа енергия.
Поддържа се, че през процесния период имотът е бил отдаден под наем на трето
лице, което се прави да бъде конституиран като трето лице помагач по делото на
страната на ответника, като в случай че исковете срещу последния бъдат уважени,
да бъде осъден да заплати на ответника установените като дължими суми за
главница и обезщетение за забава в размерите - предмет на първоначалните
искове, както и разноските, възложени в тежест на ответника по заповедното и
исковото производство.
По делото е приет за разглеждане обратен
осъдителен иск, предявен от ответника Н.Д.Р. срещу третото лице-помагач И.Г.С.
да заплати на ответника установените като дължими суми за главница и
обезщетение за забава в размерите - предмет на първоначалните искове, както и
разноските, възложени в тежест на ответника по заповедното и исковото
производство или сума в общ размер на 830,73 лв.
Не се спори между страните и изрично се
заявява от въззивникът, а и се установява от приетите по делото писмени
доказателства и дадени обяснения по реда на чл.176 ГПК, че през процесния
период ответникът Н.Д.Р. е собственик на процесния апартамент № 56.
От приетото по делото заключението на
съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, се установява, че консумираната електрическа енергия през
процесния период е измерена и отчетена коректно и точно чрез средство за
техническо измерване /СТИ/ с фабр. № 7724460, като са засечени по дневна и
нощна тарифа стойностите, посочени в заключението. Вещото лице дава заключение,
че е установило редовни отчети на СТИ на обекта, както и, че използваните от
ищеца единични стойности за един киловат час електроенергия отговарят на
утвърдените от КЕВР цени, а крайните стойности по фактурите са математически
точни като суми.
От приетия като писмено доказателство по
делото договор за наем от 12.09.2016 г. и от изслушаните обяснения по реда на
чл.176 ГПК се установява, че между ответника Н.Д.Р. и третото лице-помагач И.Г.С.
за процесния период от 16.08.2016 г. до 14.01.2017 г. е съществувало
облигационно правоотношение по договор за наем /неформален за част от периода/,
по силата на което наемателят С. се е задължил да заплаща ежемесечно със свои
средства консумативните разходи, в тази частност за електроенергия, при
ползването на наетия имот – процесния апартамент. Ответникът по обратния иск
изрично признава факта, че не е изпълнявал в горепосочения период така поетото
задължение.
При така установената фактическа
обстановка съдът прави следните изводи от правна страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевиранитевъззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно. Същото е допустимо в обжалваната част.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Предявен е пред СРС иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с чл. 98а, ал. 1 ЗЕ. За
да е основателен предявения иск ищецът следва да установи наличието на следните
юридически факти: валидно облигационно правоотношение между него и ответника,
по силата на което е доставил електрическа енергия в твърдените количества и е
възникнало задължение за ответника за плащане на уговорената цена в
претендирания размер
Основният спорен въпрос по настоящия казус
представлява обстоятелството дали ответникът е страна по сключен с конклудентни
действия – арг. чл. 98а, ал. 4 ЗЕ, договор за продажба на електроенергия, т.е.
дали е „потребител на енергийни услуги” по смисъл на дефинитивната разпоредба,
уредена в § 1, т. 41б, т. 1 от ДР на ЗЕ.
Съгласно чл. 98а, ал. 1 ЗЕ крайният
снабдител продава електрическа енергия при публично известни Общи условия (ОУ),
като по силата на чл. 98а, ал. 4 ЗЕ публикуваните общи условия обвързват
клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане. Следователно е неоснователно
възражението на въззивника, че Общите условия на ищцовото дружество не го
обвързват, тъй като не са му връчени. Същите с публикуването им, което не е
оспорено от ответника въззивник, обвързват клиентите на дружеството по силата
на законовата разпоредба ма чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ. Следователно, с
отнапред съставени от кредитора общи клаузи от търговеца-краен снабдител се
определят страните по договора за доставяне на електрическа енергия. Съгласно
клаузата, уговорена в чл. 4, ал. 2 от представените по делото ОУ, „потребители
на електрическа енергия за битови нужди” са физически лица – собственици и
ползватели на имот, присъединен към електроразпределителната мрежа, които
ползват електрическа енергия за домакинството си. В клаузата на чл. 4, ал. 3 от
ОУ е пояснено понятието „потребител на електрическа енергия” – това е
собственикът или носителят на ограничено вещно право на ползване върху
електроснабдения имот, като само при изрично негово съгласие, дадено пред
продавача, може да се учреди договорно правоотношение по договор за продажба на
електрическа енергия с друго лице, извън собственика или носителя на
ограничено вещно право на ползване.
Следователно, купувач (страна) по сключения договор за
доставка на електрическа енергия до процесния имот е неговият собственик или
лицето, на което е учредено ограничено вещно право на собственост. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена електрическа
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество.
Страните не спорят, че ответникъе е
собственик на процесния имот, поради което въз основа на изложените по-горе
доводи, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че ответникът е в
облигационно правоотношение с ищцовото дружество, по което има качеството на
потребител на елктрическа енергия. По
делото не се твърди и не са представени доказателства за дадено от ответника
съгласие друго лице да упражнява правата му на потребител за обекта, нито да са
договорени специални условия между страните по правоотношението.
Относно оспорената от въззивника доказателствена
стойност на представените фактури и счетоводните справки, въззивният съд
намира, че същите като частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за
техния издател обстоятелства, не се ползват с доказателствена сила и чрез тях
не могат да установи твърдените
от ищеца обстоятелства. Те са годно доказателствено средство, в случай че
счетоводството на ищеца по отношение на удостоверените в тях стопански операции
е било водено редовно съобразно разпоредбата на чл. 55 ТЗ, респ. чл. 182 ГПК,
но в този случай, за да се приемат тези счетоводни записвания (по своето правно
естество частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния
издател обстоятелства) за доказателства по делото, е необходимо обективираните
в тях факти да се подкрепят и от
останалите събрани по делото доказателства. В слуая по делото е
изслушана съдебно-техническа езскпертиза, от която се установява доставеното
количество електирческа енергия за процесния период и неговата цена.
Първоинстанционният съд в решението си се е позовал именно на заключението на
техническата експертиза, а не на оспорените частни документи, поради което
възражението на въззивника в тази насока е ирелевантно. Съдът кредитира
изслушаната експертиза като обективна, обоснована и компетентна, поради което
намира възражението на въззивника срещу експертизата и размерът на доставената
електрическа енергия за неоснователни.
Въззивният съд не споделя довода, изложен във
въззивната жалба, че размерът на задължението не може да бъде установен поради
липсата на съдебно-икономическа експертиза по делото. Размерът е установен от
останалите доказателства при условията на проведеното пълно и главно доказване
от ищцовото дружество.
Доставчикът на електрическа енергия е
установил в чл. 19, ал. 1 от Общите условия, че задължението за плащане на
уговорената продажна цена възниква след
доставяне на процесната електроенергия. Контрагентите са се съгласили
самата изискуемост на това
парично задължение да настъпи след изтичането на 10-дневен срок след края на
съответния месец. Обстоятелството, че крайният снабдител на електроенергия е
изпълнил точно своите договорни задължения (арг. чл. 63 ЗЗД), и е доставил
определеното количество електрическа енергия бе доказано по делото при
условията на пълно и главно доказване
от ищеца, поради което за ответника е възникнало задължение да заплати нейната
цена след изтичането на 10-дневен срок след края на съответния месец.
Вземането на „Ч.Е.Б.” ЕАД запретендирания период е ликвидно и изискуемо. Поради
изложеното е неоснователно възражението, изложено във въззивната жалба в тази
насока.
Относно направеното с допълнителна молба
възражение за неравноправни клаузи в Общите условия на „Ч.Е.Б.” АД съдът
намира, че следва да се произнесе по него, доколкото следи служебно за
неравноправност на клаузите. В случая не са налице неравноправни клаузи и е
неоснователно възражението на ответника, че придобиването на качеството
потребител от собственика на имота води до ограничаване на неговото право на собственост.
Наличието на облигационно правоотношение за доставяне на електрическа енергия,
произтичащо от правото на собственост, по никакъв начин не ограничава
правомощията на собственика.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По въззивната жалба срещу
Решение № 459271 от 27.07.2018 г. постановено по гр.д. № 67975/2017 г. по описа
на СРС, ГО, 141 състав:
Съдът
намира, че решението в частта, в която е отхвърлено искането за допълване на
решението като ответникът по обратния иск бъде осъден да заплати и законната
лихва върху главницата от 556,49 лв. от датата, на която ищецът по главните
искове е депозирал заявлението по чл.410 ГПК е правилно и законосъобразно.
Видно от обратния иск, съдържащ се в отговора на исковата молба, ответникът е
поискал присъждане на мораторна лихва до 18.05.2017 г. и следователно
първоинстанционният съд правилно не се е произнесъл дължи ли се законна лихва
от ответникът по обратния иск след тази дата.
Видно от обратния иск, инкорпориран в
отговора на исковата молба, ответникът е посикал присъждане и на бъдещи
разноски по делото. Въззивният съд споделя доводите на първоинстанционния, че
искът следва да е конкретизиран по основание и размер. Видно от доклада по
делото съдът е приел за разглеждане обратен иск с посочен размер, в който не са
включени бъдещи разноски. Доколкото жалбоподателят не е възразил по доклада и
не е поискал увелечине на размера на иска след възникване на други разноски, то
Софийски градски съд намира, че СРС правилно не се е произнаесъл по бъдещите съдебни
разноски, извършени от ищцовото дружество следпредявяване на обратния иск от
ответника.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, а частната жалба – оставена без уважение.
По разноските
При
този изход на правния спор разноски се дължат на въззиваемата страна за
въззивното производство в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 405090 от
11.05.2018 г.,
постановено по гр.д. № 67975/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав.
Решението не е обжалвано и е влязло в
сила в частта, в която е уважен обратния осъдителен иск на ответника Н.Д.Р. срещу
третото лице-помагач И.Г.С..
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 459271 от 27.07.2018 г. постановено по гр.д. № 67975/2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав.
ОСЪЖДА Н.Д.Р., ЕГН ********** да заплати, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******** сумата от 100 лв.
(сто лева), представляваща разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.