Решение по дело №1420/2024 на Районен съд - Ихтиман

Номер на акта: 108
Дата: 25 април 2025 г.
Съдия: Александър Костадинов Трионджиев
Дело: 20241840101420
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 21 ноември 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 108
гр. Ихтиман, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Александър К. Трионджиев
при участието на секретаря Борислава Ив. Мешинкова
като разгледа докладваното от Александър К. Трионджиев Гражданско дело
№ 20241840101420 по описа за 2024 година

Предявена е искова молба по реда на чл. 422 от ГПК от „*“ ЕООД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление: *, с управители * и *, чрез юрисконсулт * срещу Г. В. Д.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Ихтиман, *.
Ищцовата страна твърди, че между Г. В. Д. и „*“ ЕАД е сключен Договор за
потребителски кредит № 1134962 от 14.09.2018 г. по електронен път по силата на Закон за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. Навеждат се доводи, че във връзка с така
възникналото правоотношение е предоставен заем /кредит/ на Г. Д. в размер на 1000 лева, а
така също и че „*“ ЕООД е имало качеството на поръчител по договора, като е сключен
договор за предоставена на поръчителство между „*“ ЕООД и Г. В. Д.. Излагат се подробни
съображения защо договорът за кредит е валидно сключен според ищцовата страна.
Активно легитимираната страна сочи, че длъжникът по договора за кредит не е изпълни
задълженията си, поради което поръчителят е заплатил дължимите суми на 23.02.2021 г. към
„*“ ЕАД. На следващо място е посочено, че „*“ ЕООД е уведомило Г. В. Д. за извършеното
плащане от страна на поръчителя и че длъжникът дължи към поръчителя заплатените от
последния суми - 1000 лева главница, 237.20 лева договорна лихва и 583.53 лева
обезщетение за забава. Твърди се, че впоследствие е сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. между „*“ ЕООД и „*“ ЕООД, посредством който
дружеството поръчител е прехвърлило на ищеца по делото вземанията, които има спрямо Г.
В. Д.. Настоява се да се постанови съдебно решение, с което да бъде признато за установено,
че ответната страна дължи на ищцовата следните суми: 1000 лева главница, 237.20 лева
договорна лихва за периода от 14.09.2018 г. до 10.10.2019 г. и 583.53 лева – законна лихва за
забава за периода от 14.09.2018 г. до 11.06.2024 г., ведно със законната лихва за върху
главницата от датата на подаване на заявлението /18.06.2024 г./ до погасяване на
задължението. В исковата молба е отразено и че във връзка с горепосочените суми има
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 712 от 2024 г. по описа на
Районен съд - Ихтиман. Претендират се и сторените в заповедното /36.41 лева – държавна
1
такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение/ и в настоящото исково производство
съдебни разноски.
Препис от исковата молба е връчен на ответника, чрез лице от домашните, като пасивно
легитимираната страна не е подала отговор, нито е поискал ангажиране на доказателства.
В проведеното открито съдебно заседание ищецът не изпраща законен или упълномощен
представител, като преди заседанието от юрисконсулт * е постъпила молба-становище
относно хода на делото, в която са посочени и съображения защо активно легитимираната
страна смята, че искът е основателен.
В проведеното открито съдебно заседание ответникът или негов представител не се
явява.
Предявеният иск е допустим – налице са предпоставките за разглеждане на същия по
същество. Следва да се отбележи, че в заповедното производство длъжникът не е бил открит
на установения негов адрес, като в призовката от първото посещение /лист 54 от ч.гр.д. №
712 от 2024 г./ е отразено, че лицето е в чужбина, поради което впоследствие е залепено
уведомление и са дадени указания на заявителя за предявяване на установителен иск.
За да се произнесе по съществото на производството, съдът намира следното:
С депозираната искова молба от страна на ищеца е предявен иск с правно основание
чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 240
от ЗЗД, във вр. чл. 9 и следващите от ЗПК, във вр. чл. 138 от ЗЗД, във вр. чл. 143 от ЗЗД, във
вр. чл. 99 от ЗЗД.
Като писмени доказателства по делото са представени преписи от: Договор за
потребителски кредит № 1134962 между „*“ ЕАД и Г. В. Д., Приложение № 1 към договора
за потребителски кредит, Общи условия за предоставяне на кредит, Договор за
предоставяне на поръчителство между „*“ ЕООД и Г. В. Д., Приложение № 1 към Договор за
предоставяне на поръчителство между „*“ ЕООД и Г. В. Д., Договор за поръчителство
между „*“ ЕАД и „*“ ЕООД, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредит, Договор за продажба и прехвърляне на вземания
между „*“ ЕАД и „*“ ЕООД – като цеденти и „*“ ЕООД – като цесионер, ведно с извадка от
приложение към същия и уведомление за цесия.
След насрочване на откритото съдебно заседание и изготвянето проекто-доклада
ищецът е представили писмено доказателства – разписка за извършено плащане, от която е
видно, че посредством системата ePay.bg на Г. В. Д. е преведена сума в размер на 1000 лева
на дата 14.09.2018 г.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че между „*“ ЕАД и
Г. В. Д. е бил сключен договор за потребителски кредит, в резултат на което
кредитополучателя физическо лице е получило парична сума в размер на 1000 лева, която е
следвало да бъде върната посредством дванадесет месечни вноски от по 103.10 лева всяка,
включващи както главницата, така и договорната лихва.
Установява се и че договорът за кредит е бил обезпечен посредством договор за
поръчителство, чрез сключване на Договор за поръчителство между „*“ ЕАД и „*“ ЕООД и
чрез сключване на Договор за предоставяне на поръчителство между „*“ ЕООД и Г. В. Д..
Представената разписката за извършено плащане може да обоснове извод, че
действително сумата от 1000 лева – предмет на договора за кредит, е предоставена на
потребителя.
Ангажираните доказателства водят до извод и че е извършено прехвърляне на
вземания в полза на „*“ ЕООД, които „*“ ЕООД е имало спрямо трети лица.
В исковата молба са наведени твърдения, от които се прави извод, че според активно
легитимираната страна именно „*“ ЕООД, в качеството си на поръчител, е погасило
2
задълженията на кредитополучателя, поради което се е суброгирал в правата на
удовлетворения кредитор. Твърди се и че с договор за продажба на вземания „*“ ЕООД е
цедирало вземанията, които има спрямо процесния длъжник, като цедирането е било в полза
на „*“ ЕООД.
С проекто-доклада по делото, обективиран в Определение № 87 от 03.02.2025 г., което
определение е връчено на ищеца, който проекто-доклад в първото открито съдебно
заседание е обявен за окончателен, е указано, че ищцовата страна следва да докаже, че
между „*“ ЕАД и ответника е сключен валиден договор за потребителски кредит, във връзка
с който на ответника е отпусната, под формата на кредит, парична сума, а така също и че
следва да се докаже, че „*“ ЕООД е имало качеството на поръчител по този договор и че
поръчителят е изпълнил задълженията към кредитора.
В настоящия случай от доказателствата по делото се установява единствено, че е
сключен договор за кредит, задължението по което е било обезпечено от „*“ ЕООД. Въпреки
указанията на съда, не са ангажирани доказателства /преводно нареждане, вносна бележка,
извлечение от сметка/, от които да може да се направи извод, че действително поръчителят
„*“ ЕООД е заплатил на кредитора „*“ ЕАД дължимите от кредитополучателя Г. Д. суми.
Поради липсата на подобно установяване на плащането от страна на поръчителя, не
може да се обоснове извод и че същият се е суброгирал в правата на кредитополучателя, а
поради това не може да се приеме и че „*“ ЕООД надлежно е цедирало /прехвърлило/ в
полза на „*“ ЕООД свое вземания към Г. В. Д.. Сами по себе си договорът за цесия и
евентуалното връчване на длъжника на уведомлението за цесията не доказват плащане,
направено от поръчителя спрямо кредитора. При това положения макар и формално
/документално/ „*“ ЕООД да е цедирало на „*“ ЕООД едно свое вземане спрямо Г. Д., то
след като не се удостоверява цедентът да е бил носител на това вземане към онзи момент /а
и към настоящия/, няма как да се приеме, че цесионерът надлежно е придобил вземането в
своя патримониум.
Всичко изложено дотук налага извод, че искът остава недоказан по основание, понеже
не се установява „*“ ЕООД да е придобило от „*“ ЕООД вземане, което последното
дружество е имало спрямо физическото лице Г. В. Д.. Поради тези съображения искът се
явява неоснователен и следва да се остави без уважение.
Само за пълнота може да се отбележи, че дори в „*“ ЕООД да бе извършил надлежно
плащане на дълга, то по отношение на претендираните суми, представляващи обезщетение
за забава и договорна лихва, исковата претенция отново би подлежала на отхвърляне. В тази
връзка следва да се посочи, че от ангажираните доказателства е видно, че в полза на
поръчителя е уговорено възнаграждение от 70.34 лева на месец, което означава, че за целия
договорен период се е дължало възнаграждение от Г. В. Д. на „*“ ЕООД в размер на 844.08
лева – почти толкова, колкото е отпуснатият кредит от 1000 лева. Също така прави
впечатление, че тази сума не е отчетена при формиране на годишни процент на разходите,
който е определен на 50%. От значение е обстоятелството, че в чл. 4, ал. 1 от Договора за
кредит е посочено, че ако кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави
обезпечение, същият следва или да предостави банкова гаранция или да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от * юридическо лице, като в чл. 4, ал. 2 от
същия договор е разписано, че ако в срока по ал. 1 не се предостави съответното
обезпечение, ще се счита, че заявлението не е одобрено.
В т. 1 /отговора на въпрос първи/ от Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по № С-337/2023
г. е прието, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл,
че допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за
поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в
главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно
3
с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че
поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за
поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. В т. 6 /отговора на въпрос
шести/ от горепосоченото Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по № С-337/2023 г. е прието и че
член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на
дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и
следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
В светлината на гореизложеното и предвид нормите на чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, процесният договор за потребителски кредит би се явил недействителен и на
основание чл. 23 от ЗПК би се дължала единствено чистата стойност на отпуснатата парична
сума. При това положение и поръчителят би дължал единствено чистата стойност на
полученото – главницата по кредита.
Доколкото, обаче, в настоящия случай, както бе изяснено по-горе, не се доказа „*“ ЕООД
да е извършило плащане към „*“ ЕАД и по този начин да се е суброгирало в правата на Г. Д.,
респективно не се доказа „*“ ЕООД да е прехвърлило на „*“ ЕООД свои вземания спрямо Г.
Д., исковата претенция се явява изцяло неоснователна.
Предвид изхода на делото ответникът има право на сторените от него съдебни разноски,
но доколкото не представя доказателства за такива, а и не предявява претенции в този
смисъл, съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът

РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения установителен иск по чл. 422, във вр. чл. 415, ал. 1
от ГПК от „*“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: *, с управители * и *,
чрез юрисконсулт * срещу Г. В. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Ихтиман, *, с който иск се
настоява да бъде установено, че Г. В. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Ихтиман, * дължи
на „*“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: * следните суми: 1000 лева
/хиляда лева/ - главница по Договор за потребителски кредит № 1134962, сключен между
„*“ ЕАД и Г. В. Д., 237.20 лева /двеста тридесет и седем лева и 20 стотинки/ - договорна
лихва за периода от 14.09.2018 г. до 10.10.2019 г. и 583.53 лева /петстотин осемдесет и три
лева и 53 стотинки/ – законна лихва за забава за периода от 14.09.2018 г. до 11.06.2024 г.,
ведно със законната лихва за върху главницата от датата на подаване на заявлението
/18.06.2024 г./ до погасяване на задължението, за които суми е издадена Заповед № 461 от
19.06.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 712
от 2024 г. по описа на Районен съд - Ихтиман.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – София, чрез Районен съд –
Ихтиман, в двуседмичен срок от връчването на препис от същото.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Ихтиман: _______________________
4