№ 797
гр. Стара Загора, 30.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, X-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Милена Костова Колева
при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова
като разгледа докладваното от Милена Костова Колева Гражданско дело №
20225530101529 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове по чл.55 във връзка с чл.26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Н. Г. П. твърди в исковата си молба, че между нея в качеството й на
кредитополучател и „Вива Кредит“ ООД е сключен Договор за паричен заем Viva Standart
30 № ......... от 05.12.2019г. при условията на закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
По силата на този договор, последният се задължил да предостави заемни средства в
размер на 2000 лева на ищцата, а тя от своя страна се задължила да възстанови заемната
сума, ведно с възнаградителна лихва върху предоставената главница. Съгласно чл. 2, ал. 2, т.
5 от договора, годишен лихвен процент на заема от 40.32% /четиридесет цяло и тридесет и
два процента/, а съгласно т. 8 от същия член на Договора, годишният процент на разходите
бил 49.50% /четиридесет и девет цяло петдесет процента/. Уговореният срок на договора
бил 15 месеца. Страните се съгласили Кредитодателят да изплати уговорената заемна сума
на кредитополучателя чрез системата за разплащане на Изипей.
Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на
разходите обаче, бил различен от посочения в погасителния план към договора и с вписания
от Кредитодателя годишен процент на разходите от 49.89% /четиридесет и девет цяло
осемдесет и девет процента/. Това било така, защото съгласно договора се дължало „такса за
експресно разглеждане на заявка за парични заем“ съгласно чл. 1, ал. 3 в размер на BGN
1469.10 /хиляда четиристотин шестдесет и девет лева и десет стотинки/, както и “неустойка”
по смисъла на чл. 4, ал.2 от Договора в случай, че ищцата не предоставила в тридневен срок
от подписване на съглашението поръчител или банкова гаранция.
1
Кредитодателят, залагайки като клаузи чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 в договора за
потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.
Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика
създал неравноправност, която благоприятства Кредитодателя и увреждал
Кредитополучателя. С такива клаузи в договора Вива Кредит ООД целял да заблуди
кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като
това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на
чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на
договора.
Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе
си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора.
Твърдяното от ищцата се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 и т. 2 от
договора за потребителски кредит, същата следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни
обезпечение, на което обезпечение да бъдело извършена предварителна проверка от страна
на Кредитора и едва след нея, и след като отговаряло на посочените от кредитора условия,
да сключили договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем, като в
противен случай се дължало неустойка в размер на BGN 979.35 /деветстотин седемдесет и
девет лева и тридесет и пет стотинки/, която неустойка се дължала пропорционално към
всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и представлявала неразделна
част от договора.
Поставените в чл. 4, ал. 1 условия, които задължително трябвало да изпълни ищцата,
за да не се дължало неустойка били следните: 1/ да предостави като поръчител по кредита
физическо лице, което да навършило 21 годишна възраст, да работил на безсрочен трудов
договор, да имал минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход от 1000 лв., през последните 5 /пет/ години да нямало кредитна история
в ЦКР към БНБ или да имало кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30
дни“, да не бил поръчител по друг договор за паричен заем и да нямал сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател. 2/ Алтернативно на тази възможност,
кредитополучателят можел да представи като обезпечение банкова гаранция, в еквивалентен
размер на сумата по договора за заем.
Уговорените възнаграждения под формата на „неустойка“ и „такса за експресно
разглеждане на заявката“ били разходи по кредита, които следвало да бъдат включени при
изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19,
ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на тези възнаграждения в посочения от
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в Договора на
размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните
2
представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК
и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.
В тази връзка били Решение № 260065 от 08.02.2021г. на ОС - Бургас по гр. д. №
2449/2020г.; Решение № 260257 от 09.12.2020г. на PC - Шумен по гр. д. № 2313/2019г.,
Решение № 857 от 03.07.2020г. на PC - Русе по гр. д. № 2303/2019г., Решение № 260017 от
04.01.2021г. на PC - Пловдив по гр. д. № 3464/2020г.и потвърждавали изложеното от нея по-
горе. Потвърждавало се и от Решение № 261830 от 28.06.2021г. по гр. д. № 12544 от 2020,
образувано по описа на PC - Пловдив и Решение № 260626 от 01.03.2021г. по гр. д. № 12545
от 2020, образувано по описа на PC - Пловдив.
Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала
легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала в настоящия
случай, с цел свърхпечалба на Кредитора.
Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било
възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител.
Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика,
при която се съдържало невярна информация и следователно била подвеждаща или когато
по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавало или била в
състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената
информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за
резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на
търговската практика.
Така в чл. 4 от Договора било уговорено заемът да бъдел обезпечен с поръчител,
отговарящ на условията посочени по-горе. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в чл. 4 от договора, същият дължал „неустойка“
от договора на кредитора в размер на BGN 979.35 /деветстотин седемдесет и девет лева и
тридесет и пет стотинки/, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по
кредита.
Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното
вземане нараствало значително. Иначе казано, вноската по кредита ставала двойно по-
голяма.
Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито
оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя.
Към тази неустойка и възнаградителната лихва се прибавяла и таксата за експресно
разглеждане на заявката по чл. 1, ал. 3 от Договора, като съгласно нея се дължало също
сумата от 1469.10 /хиляда четиристотин шестдесет и девет лева и десет стотинки/. Тази
такса също се дължала пропорционално с паричната вноска по заема и била разделена на 15
3
равни вноски.
Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищцата да се посочи
поръчител, отговарящ на тези условия вдигало лихвеният процент на кредита на месец
неколкократно, тъй като тази „ неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва.
Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния
план по договора.
Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22
ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължала само
чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.
За пълна изчерпателност, следвало да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от
Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитирали по
безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с
цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направил оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите
от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се
осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на
техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити.
В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на
четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвиждала, че се
дължала неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение ставало изискуемо
до 3 работни дни от подписване на договор за потребителски кредит било в пряко
противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водило до допълнително
увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменявали задължение да осигури обезпечение след
като кредита бил отпуснат, като ако не го направил, дългът му нараствал, тоест опасността
от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако имало съмнение в
4
платежоспособността на длъжника, първо да се поискало обезпечение и след предоставянето
му да се да отпуснел кредитът, която практика би съответствало на изискванията на
Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за
потребителския кредит /в тази връзка били и решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83
Von Colson/.
В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 40.32% не отговарял на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“
представлявала добавък към договорната лихва, а таксата за експресно разглеждане не била
добавена в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено бил такъв.
Поради по-високия лихвен процент нараствало и стойността на годишния процент на
разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не
бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 2, ал.1, т. 8 от договора в действителния
му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК.
По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между
правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в
разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като счита, че това
обстоятелство водило до нищожност на договорното съглашение.
В случай, че съдът преценял, че договорът не бил изцяло нищожен и в условията на
евентуалност, моли да се постанови, че договорната лихва противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните уговорили
заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.32 % (четиридесет цяло и тридесет и
две на сто) годишно.
Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен
от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на
договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на
повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли
максималния размер, до който можел да се уговаря възнаградителна парична лихва.
Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира
заемодателя за това, че се лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки
я на трето лице/кредитополучателя/, но да не водило до неоснователното му обогатяване за
сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правила с оглед
момента на сключване на договора и като се съобразявали всички относими обстоятелства.
Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния
касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната
лихва бил уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на
законната лихва, определен бил акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния
случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва
5
надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което
правила клаузата, уговаряща размер й нищожна. В тази насока: Решение № 906/30.12.2004г.
по гр. д. 1106/2003г. на ВКС. 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. 315/2005г. на
ВКС, 2 г. о.: Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. 5093/2007г. на ВКС. 2 г. о.; Определение
№ 901/10.07.2015г. по гр. д. 6295/2014г. на ВКС. 4 г. о., както и практиката на ПОС:
Решение № 526 от 02.05.2017г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017г. Решение № 1210
от 12.10.2018г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018г. Решение № 943 от 05.07.2018г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018г. Решение № 85 от 16.01.2019г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 2272/2018г.
Знаейки, че посоченият по-горе критерий не можел да бъде възприет за абсолютен,
тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки
конкретен случай, моли съда да се вземело предвид съотношението между уговорения с нея
размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договора,
а именно: обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава върху цялата
просрочена сума, включително и върху възнаградителната лихва /чл. 8/, при липса на
поръчител, неустойката в размер на BGN 979.35 /деветстотин седемдесет и девет лева и
тридесет и пет стотинки/, такса експресно разглеждане в размер на BGN 1469.10 /хиляда
четиристотин шестдесет и девет лева и десет стотинки/ както и уговорката, че всички
съдебни и извънсъдебни разходи били за сметка на кредитополучателя.
Отчитайки, че договорната лихва била цена за предоставеното ползване на заетата
сума смята, че размерът на лихвата от 40.32 % /четиридесет цяло и тридесет и два процента/
противоречи на добрите нрави.
В случай, че съдът прецени, че договорът не бил изцяло нищожен и в условията на
евентуалност, моли да се постанови, че уговорената неустойка в чл. 4, ал. 2 от Договора била
нищожна.
С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно
обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката,
посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009г. на ОСГТК на ВКС.
Последната се равнявала на 1/2 от размер на целия предоставен заем, като по
никакъв начин уговорената неустойка не обезщетявала кредитора за претърпените от него
вреди, нито служила за обезпечение на задължението по договора за кредит, а още по-малко
го санкционирала, предвид факта, че нямало увреждащо действие за кредитора към момента
на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза. Единствената цел, която се
преследвала с тази разпоредба била свръхпечалба на Заемодателя.
Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП
и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.
Потребителят не можел да влияе върху съдържанието й, тъй като била
предварително изготвена от ищцовото дружество и съответно не била индивидуално
уговорена.
6
Счита, че чл. 4, ал. 2 от процесния договор за потребителски кредит, неустойката
била неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя, не
отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, като счита, че всички мотиви в тази
насока били изложени в т. 1 от настоящата искова молба и били приложими и за въпросната
неустойка.
Трябвало да се изтъкне и, че с така уговорената неустойка се целяло заобикаляне
законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава
се дължало само обезщетение в размера на законната лихва.
В случай, че съдът преценял, че договорът не бил нищожен и в условията на
евентуалност, моли уважаемият съдебен състав да се постанови, че уговорената клауза, с
която се уговаряло възнаграждение за дължима „такса за експресно разглеждане“ в чл. 1, ал.
3 от Договора била недействителна. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК давали възможност на
кредитора по договор за потребителски кредит да получавал такси и комисиони за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това били услуги,
които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а
именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
Смята, че таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита,
представлявала установено задължение на заемополучателя, свързано именно с усвояване на
кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса била уговорена изцяло в
противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установявала забрана
за начисляване на такси и комисионни, свързани с усвояване и управление на кредита.
Освен горното, клаузата била нищожна и поради противоречие с добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост. Сумата
представлявала 73.4 % спрямо главницата.
Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума със значителен размер, което било в контраст с разумните граници на
добрите нрави и не се толерирало от закона, а било и изцяло във вреда на потребителя.
В случай, че съдът постанови решение, с което уважи искът за недействителност на
целия договор, алтернативно на клаузи от договора, моли да осъди „Вива Кредит“ ООД да й
заплати недължимо платеното във връзка с договор за паричен заем Viva Standart 30 № .........
от 05.12.2019г.
Г-жа П. погасила предсрочно кредита си на 23.03.2020г. като общо погасеното
задължение от нейна страна към онзи момент възлизало на BGN 4298.31 лева.
Моли съда да постанови съдебно решение, с което да ПРИЗНАЕ ЗА УСТАНОВЕНО,
7
че Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от 05.12.2019г., сключен между „Вива
Кредит“ ООД, с ЕИК ********* и Н. Г. П., с ЕГН ********** бил изцяло недействителен.
В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не преценил, че целият договор бил
недействителен, като вземел предвид изложеното и приложените доказателства, след като се
убеди в истинността на твърдените обстоятелства, моли съда да постанови съдебно решение,
с което да ПРИЗНАЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че следните клаузи по сключения между „Вива
Кредит“ ООД, с ЕИК ********* и Н. Г. П., с ЕГН ********** Договор за паричен заем Viva
Standart 30 № ......... от 05.12.2019г. били нищожни, а именно:
- Чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от 05.12.2019г.,
съгласно който се дължало такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
заем в размер на BGN 1469.10 /хиляда четиристотин шестдесет и девет лева и десет
стотинки/ от кредитополучателя.
- Чл. 2, ал. 1, т. 5 от Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от
05.12.2019г., съгласно който се дължала възнаградителна лихва в размер от 40.32%
/четиридесет цяло и тридесет и две на сто/ върху главницата.
- Чл. 4 от Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от 05.12.2019г.,
съгласно който се дължало неустойка в размер на BGN 979.35 /деветстотин седемдесет и
девет лева и тридесет и пет стотинки/, в случай че не се предоставило обезпечение по
договора в срок от 3 дни от подписването му.
Моли съда да ОСЪДИ „Вива Кредит“ ООД, с ЕИК ********* да заплати на
основание чл. 55 от ЗЗД недължимо платените суми в размер на BGN 2 298.31 лева от Н. Г.
П., с ЕГН ********** на „Вива Кредит“ ООД, с ЕИК ********* във връзка с Договор за
паричен заем Viva Standart 30 №......... от 05.12.2019г.
Моли съда да й присъди съдебни разноски за образуваното дело с настоящата искова
молба. По делото е постъпила допълнителна молба от ищцата, с която заявява, че в
изпълнение на указанието на съда, моли да се приеме следното уточнение на петитума, в
частта на т. 2 от евентуално съединените искове, като моли петитума в тази му част, да се
чете по следния начин:
I. Предвид изложеното и приложените доказателства, след като се убеди в
истинността на твърдените обстоятелства, моли съда да постанови съдебно решение, с което
да ПРИЗНАЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от
05.12.2019г., сключен между „Вива Кредит“ ООД, с ЕИК ********* и Н. Г. П., с ЕГН
********** е изцяло недействителен.
II. В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени, че целият
договор е недействителен, като вземе предвид изложеното и приложените доказателства,
след като се убеди в истинността на твърдените обстоятелства, моли съда да постанови
съдебно решение, с което да ПРИЗНАЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че следните клаузи по
сключения между „Вива Кредит“ ООД, с ЕИК ********* и Н. Г. П., с ЕГН **********
Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от 05.12.2019г. са нищожни, а именно:
8
- Чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от 05.12.2019г.,
съгласно който се дължало такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
заем в размер на BGN 1469.10 /хиляда четиристотин шестдесет и девет лева и десет
стотинки/ от кредитополучателя.
- Чл. 2, ал. 1, т. 5 от Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от
05.12.2019г., съгласно който се дължало възнаградителна лихва в размер от 40.32 %
/четиридесет цяло и тридесет и две на сто/ на година върху главницата или BGN 578.95
/петстотин седемдесет и осем лева и деветдесет и пет стотинки/ за целия период на
договора.
- Чл. 4 от Договор за паричен заем Viva Standart 30 № ......... от 05.12.2019г.,
съгласно който се дължало неустойка в размер на BGN 979.35 /деветстотин седемдесет и
девет лева и тридесет и пет стотинки/, в случай че не се предоставило обезпечение по
договора в срок от 3 дни от подписването му.
III. Моли съдът, като вземе предвид изложеното и приложените доказателства,
след като се убеди в истинността на твърдените обстоятелства да ОСЪДИ „Вива Кредит“
ООД, с ЕИК ********* да заплати на основание чл. 55 от ЗЗД недължимо платените суми в
размер на BGN 2 298.31 /две хиляди двеста деветдесет и осем лева и тридесет и една
стотинки/ от Н. Г. П., с ЕГН ********** на „Вива Кредит“ ООД, с ЕИК ********* във
връзка с Договор за паричен заем Viva Standart 30 №......... от 05.12.2019 г.“
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, представлявано от Свилен Петков Петков, в
законоустановения срок представя писмен отговор, в който излага подробни съображения и
моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу дружеството
искове и да му присъди направените разноски в производството в пълен размер.
В случай, че съда постанови решение в полза на ищцовата страна и ако тя
претендира адвокатско възнаграждение в по-голям размер от предвидения с Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, правят възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли съда то да бъдело намалено до
минимума, съгласно посочената наредба.
С оглед реципрочност на направеното искане предоставят банковата сметка на
дружество „ВИВА КРЕДИТ" ООД, открита при „УниКредит Булбанк", IBAN: BG......., BIC:
UNCRBGSF, информацията, за която следвало да бъде използвана от страните по делото, с
оглед изрично посочените по-горе цели.
Съдът, като обсъди събраните по делото писмени доказателства, взе предвид
становищата и доводите на страните, намира за установено следното:
Страните не спорят, че са сключили договор за паричен заем „Standard
30” № ........./05.12.2019г. между кредитора „Вива Кредит” ООД и длъжника Н. Г. П.. Според
договора, в полза на ответника е предоставен кредит от 2000 лева, който е следвало да се
върне на общо 15 месечни погасителни вноски. Всяка погасителна вноска е в размер на
9
269,87 лева, като в нея са включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно
разглеждане. Лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 40.32%.
Общият размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане е 4048,05
лева, която сума е сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита.
ГПР е в размер на 49.50%. Уговорено е в договора, че за извършена допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документи за отпускане на заема се дължи такса от 1469,10 лева
/чл.1, ал.3/. Според чл.4, ал.1 заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на
сумата да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1. поръчител-
физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не
по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е
навършило 21-годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на
1000 лева, през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има
кредитна история със статус „период на просрочние от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по
друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на
заемател или 2. Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора. Според чл.4, ал.2 страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи неустойка
в размер на 979,35 лева, като уговорката е тя да се разсрочи и да се заплаща на равни части
към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска е в размер на
335,16 лева, а общото задължение по договора става в размер на 5027,40 лева. В чл. 2, ал.1
т.8 е определен годишен процент на разходите на заема: 49,50 %.
С оглед пълното установяване обстоятелствата по делото е назначена съдебна
икономическа експертиза. Според заключението на вещото лице по същата – при
изчисление съобразно посочените данни в процесния договор за паричен заем, годишният
процент на разходите по заема е в размер на 49,50 %. Разходите, които са включени в
калкулацията на същия са единствено фиксирания годишен лихвен процент на заема в
размер на 40,32%. Вещото лице заключава, че в случай, че в размера на годишния процент
на разходите бъдат включени неустойката по ал.4 от договора и таксата за експресно
разглеждане по чл.1, ал.3 от договора, ведно с фиксирания годишен лихвен процент
размерът на ГПР възлиза на 228,92%. Съгласно предоставена от ответника информация,
вещото лице достига до извода, че по процесния договор са извършени плащания в общ
размер на 4063,83 лв., както следва: Сума в размер на 386,00 лв., заплатена на 30.01.2020г.,
сума в размер на 385,00 лв., заплатена на 04.03.2020г. и сума в размер 3292,83 лв., заплатена
на 24.03.2020г.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
заключения:
По отношение на главния иск:
Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит са изброени в
10
чл. 22 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо
същият да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и
т.20 и ал.2 ЗПК и чл. 45, ал.1, т.7-9 ЗПК. В настоящия случай съдът е обвързан от заявените
в исковата молба основания за недействителност на процесния договор, които са предмет на
делото и не следва служебно да разглежда други основания за нищожност на договора,
незаявени от ищеца. В този смисъл е и ТР №1/2020 г., постановено на 27.04.2022 г. по ТД
№1/2020 г. ОСГТК на ВКС.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем поради несъответствие на реквизитите, предвидени в чл. 11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК с нормативно установеното в Закона. След изследване съдържанието на
договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора,
предвиден в цитираните разпоредби. Ищцата счита, че договорът за кредит е сключен в
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не
отговаря на действителния по договора, тъй като към него следвало да се включи и
вземането за неустойка, по чл. 4, ал.2 от договора, която представлявала скрита
възнаградителна лихва. В разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва
да са реквизитите на договора за кредит – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за паричен заем /л. 6 от делото/, в чл.2, ал.1, т.5 е посочен лихвения
процент по кредита – 40,32% фиксиран годишен лихвен процент по заема. В този случай не
е необходимо да се посочват условия за прилагането му. По този начин, е ясно за страната
абсолютния размер на дължимото по договорната лихва, което от своя страна е достатъчно
да обоснове липса на нарушения на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в договора се съдържат
всички реквизити, посочени в тази разпоредба. Обстоятелствата дали предвидената в
договора за кредит неустойка представлява скрита възнаградителна лихва и дали
уговореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави не
рефлектират върху действителността на договора като цяло, а биха могли да доведат до
разсъждения за действителността на всяка отделна клауза. В исковата молба се навеждат
твърдения за недействителност на договора на основание чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно
която разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния
процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания
при изчисляване на ГПР. Видно от чл. 2, ал.1, т.8 от договора, в него е посочен годишния
процент на разходите, който е в размер на 49,50%. Посочено е още, че при изчисление на
ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки при неизпълнение на
някое от задълженията по настоящия договор. Така съдът намира, че при сключване на
договора е изпълнено условието на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелствата дали така
посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, какво включва същия и дали
уредената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка следва да бъде включена в размера на ГПР, са
относими към действителността на клаузата за ГПР, което не влече след себе си
недействителност на целия договор.
11
Предвид гореизложеното съдът намира, че главният иск е неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен. Доколкото с това отхвърляне се осъществява отрицателното
вътрешнопроцесуално условие, обуславящо евентуалните искове на ищеца, то същите
следва да бъдат разгледани.
По отношение на евентуалния иск за прогласяване недействителността на чл. 1, ал. 3
от Договора за потребителски заем:
Процесният договор за кредит попада в приложното поле на потребителската защита,
тъй като заемателят е физическо лице по заема, който не е предназначен за търговска или
професионална дейност и е потребител на финансова услуга по см. на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2,
т. "б"/, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в
съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект. Договорите за заем
съставляват финансови услуги и клаузите ,които са договорени от страните подлежат на
проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл.143
от ЗЗП.
С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Клаузите следва да са уговорени индивидуално на основание чл.146 от ЗЗП.
В разпоредбата са посочени и различни хипотези за тези клаузи.
Изключение от горното правило, отнасящо се до договорите, с които се предоставят
финансови услуги, какъвто е процесния случай, се съдържа в чл.144, ал.2 от ЗЗП. Съгласно
чл.144, ал.2, т.1 от ЗЗП- доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие
на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от
потребителя или на потребителя, или стойността на всички разходи, свързан с финансовите
услуги при условие, че е поел задължение да уведоми за промяната другата страна по
договора в 7 дневен срок и другата страна по договора да има правото незабавно да
прекрати договора. Другото условие, което е приложимо само при безсрочните договори е
поемането на задължение от търговеца в тридневен срок да информира потребителя за
промените и потребителя да има право да прекрати договора –чл.144, ал.2, т.2 от ЗЗП.
В конкретния случай не е налице изключението в закона при положение, че не е
уговорена между страните възможност за прекратяване на договора при промяна на
лихвените условия. Ето защо, следва да се пристъпи към общия принцип и посочените
хипотези за неравноправност. Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата, която
задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл.145, ал.1 от ЗЗП,
неравноправността се преценява към момента на сключването на договора при вземане
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг
договор, от който той зависи, а според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
договора са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Процесният договор попада в
обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон.
Противоречи, обаче, на тези разпоредби уговорката на чл.1, ал.3 от Договора за
паричен заем, уреждащ таксата за експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
уговорена в размер на 1469, 10 лева. Такава такса не се дължи по силата на чл.10а, ал.2 ЗПК,
тъй като заемателят не следва да заплаща такси за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Експресното разглеждане на молбата за кредит е част от усвояването
на кредита, поради което такса за такъв вид разглеждане не се дължи. Налага се извод, че
тази такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща
периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в случая това законово
изискване не е спазено. Така съдът намира, че клаузата на чл.1, ал.3 от Договора
противоречи на повелителни норми на Закона и като такава следва да бъде прогласена за
12
нищожна.
По отношение на евентуалния иск за прогласяване недействителността на чл. 2, ал.1,
т.5 от Договора за потребителски заем:
Уговорената договорна лихва по договор за паричен заем е възнаграждение за
кредитодателя за ползуване на известен капитал – парична сума. В тази връзка следва да се
има предвид свободата на договаряне, уредена в чл. 9 ЗЗД. Именно тази разпоредба, обаче,
дава ограничение в свободата на договаряне, като уговорките между страните не следва да
противоречат на повелителни разпоредби на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората, според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки или уговорки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг такъв, който е в по-
силна икономическа позиция. В чл. 11, ал.1 т.9 ЗПК е записано, че договорът трябва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. Трайно установената съдебна практика на ВКС
приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, е , ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава.
Съгласно ПМС №426/18.12.2014 г., чл. единствен, законната лихва за просрочени парични
задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от
1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. По този начин
съдът намира, че договорната лихва надвишава законната такава с над 4 пъти, ergo
противоречи на трайно установената практика за добросъвестност в гражданските и
потребителски отношения. Така съдът намира, че клаузата на чл. 2, ал.1, т.5 от Договора
противоречи както на повелителни норми на закона, така и на добрите нрави и като такава
следва да бъде прогласена за нищожна.
Следва да се има предвид, обаче, че съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е възмезден договор, като за получената услуга – в случая ползване капитала на
кредитодателя, кредитополучателят следва да заплати цената на ползваната от него услуга –
това се явява и уговорената договорна лихва. В тази връзка лихвата се явява необходим
елемент от договорното отношение, без който страните не биха сключили процесния
договор. Така и с оглед разпоредбата на чл. 26, ал.4 ЗЗД тази уговорка следва да се замести
по право от повелителни правила на закона, т.е., да се приеме, че вместо уговорената
договорна лихва се дължи законната лихва за забава. Това обстоятелство съдът има предвид
при уреждане отношенията на страните по процесния договор (Така Решение № 906 от
30.12.2004 г. II г. о. ВКС).
По отношение на евентуалния иск за прогласяване недействителността на чл. 4 от
Договора за потребителски заем:
В случая в чл.4 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за
задължение на ответника, но съдът намира, че фактически се дължи не неустойка, а
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така,
доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия,
които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което
е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който обаче трябва да
отговаря на множество изисквания – за възраст, за работа по безсрочен трудов договор, за
минимален стаж при работодателя, за сравнително висок осигурителен доход, да няма лоша
кредитна история, да не е поръчител или заемател по друг договор. Освен това следва този
поръчител да представи и надлежна бележка от своя работодател и то издадена също в
много кратък срок, а именно не по-рано от 3 дни от деня на представянето й. Налагането на
толкова къси срокове въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да
изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси
поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени
условия. Някои от тези условия всъщност не са нужни на кредитора, като например да
представи бележка от работодателя, издадена не по-рано от 3 дни преди представянето й.
Неясно защо се иска и поръчителят да има поне 6 месеца стаж при сегашния си работодател.
13
Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не
и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение,
то съдът намира, че тя също поставя трудно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа
за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни,
предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова
обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се
извод, че и двете опции по чл.5 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това е
така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя
затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на
равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка,
както и предвид размера й от 979,35 лева /при главница от 2000 лева/ съдът счита, че
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо, тя е
нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно
с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, според
който, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за
кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е 40.32%, както е записано, а
следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 979,35 лева, формално
уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният
годишен лихвен процент. Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се
посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва
и сумата от 979,35 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, както и противоречие с добрите нрави, атакуваните клаузи на договора за заем следва
да бъдат обявени за нищожни – чл.22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че исковете са основателни, поради което
следва да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл.1 ал.3, чл.2, ал.1, т.5 и чл.4 от
договора за заем.
По отношение иска за неоснователно обогатяване:
На основание гореизложеното и видно от заключението на вещото лице по делото,
ищцата е заплатила без основание на ответника следните суми: сума по чл.1, ал.3, т.2 –
такса за експресно разглеждане в размер на 1465,05 лв.,неустойка по чл. 4 ал.2, т.2 в размер
на 237,22 лв. и договорна лихва, след уравняването със законната такава – 9,34 лв.
Така ответникът се е обогатил неоснователно със сумата от 1711,61 лв., която на
основание чл. 55 ЗЗД, следва да бъде осъден да върне на ищцата, а в останалата си част до
размерът 2298,31 лв., искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Предвид частичната основателност на исковата претенция и съгласно разпоредбата на
чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да присъди в полза на ищеца направените разноски по делото, за
които са представени доказателства. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 368.43 лева, представляваща заплатена държавна такса и възнаграждение за вещо
лице, съразмерно с уважената част от исковете. Съдът намира за неоснователно
възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца възнаграждение за
адвокат. В договора за правна помощ и съдействие ищцата и адвоката са определили
възнаграждение по чл.38 ал.1 от ЗА. Според чл.38 ал.2 от ЗА и съгласно чл.7 ал.2, т.1 от
Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът
счита, че ответникът следва да заплати на ищцата възнаграждение за адвоката в размер на
300 лева.
14
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Н. Г. П. с ЕГН **********, от ..........., със съдебен адрес:
.........., чрез адвокат М. В. М., против „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.Джавахарлал Неру № 28, бл.АТЦ „Силвър
център“, ет.2, офис 73Г представлявано от Свилен Петков Петков, че Договор за паричен
заем „Viva Standart 30” № ......... от 05.12.2019 г. е изцяло недействителен, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на Н. Г. П. с ЕГН **********, от ..........., със
съдебен адрес: .........., чрез адвокат М. В. М. против „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28,
бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г представлявано от Свилен Петков Петков, че
клаузата съдържаща се в чл.1, ал.З от Договор за паричен заем „Viva Standart 30” № ......... от
05.12.2019 г сключен между страните, която предвижда заплащането на такса за експресно
разглеждане на документите в размер на 1469,10 лева, клаузата съдържаща се в чл.2, ал.1,
т.5 от Договор за паричен заем „Viva Standart 30” № ......... от 05.12.2019г., сключен между
страните, която предвижда фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40,32 %
и клаузата съдържаща се в чл.4 от Договор за паричен заем „Viva Standart 30” № ......... от
05.12.2019 г сключен между страните, която предвижда заплащането на неустойка в размер
на 979,35 лева, са нищожни.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.Джавахарлал Неру № 28, бл.АТЦ „Силвър център“,
ет.2, офис 73Г да заплати на Н. Г. П. с ЕГН **********, от ............, със съдебен адрес:
.........., чрез адвокат М. В. М. сумата от 1711,61 лв., представляващи заплатени без
основание вноски за такса за експресно разглеждане на документи, договорна лихва и
неустойка, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част до претендирания размер от 2298,31
лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.Джавахарлал Неру № 28, бл.АТЦ „Силвър център“,
ет.2, офис 73Г представлявано от Свилен Петков Петков да заплати на адвокат М. В. М., с
ЕГН **********, с адрес: ........., на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение
от 300 лева.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.Джавахарлал Неру № 28, бл.АТЦ „Силвър център“,
ет.2, офис 73Г да заплати на Н. Г. П. с ЕГН **********, от ..........., със съдебен адрес:
.........., чрез адвокат М. В. М. сумата от 368,43 лева, представляваща заплатени разноски
по делото за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Дължимите суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка: IBAN:
15
BG11STSA............ ...,BIC:BGSFSTSA.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд - Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
16