РЕШЕНИЕ
№ 6496
гр. София, 14.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря РОСИЦА М. ЛАШОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20221110109566 по описа за 2022 година
Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК.
Производството е образувано по искова молба от Р. ИВ. В. против
„Топлофикация - София” ЕАД за признаването за установено по отношение на
ответника, че не му дължи сумата от 6553,74 лв., от които: главница в размер на
4540,36 лева за периода от 01.03.2002 г. до 30.04.2009 г., законна лихва в размер на
2013,38 лева за периода от 01.05.2002 г. до 29.03.2010 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист от 13.09.2010 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение от 11.06.2010 г. по ч. гр. дело № г. по описа на СРС, 86 състав.
Твърди се в исковата молба, че въз основа на горепосочения изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело № С Х. По изпълнителното дело не били извършвани
действия от страна на взискателя за период, по-дълъг от три години, както и период от
пет години, поради което счита, че вземанията са погасени поради изтекъл давностен
срок. Сочи, че са били налице и основанията за прекратяване на изпълнителното дело
поради бездействие на взискателя в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Поддържа,
че към настоящия момент от ищеца не били удържани суми в изпълнителното
производство. Моли да бъде признато за установено в отношенията й с ответника, че не
дължи процесните суми, предмет на издадения изпълнителен лист. Претендира
разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва допустимостта и основателността
на предявения иск. Счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок.
Прави подробно изложение относно института на давността. Сочи, че по процесното
изпълнително дело били предприемани множество изпълнителни действия, които са
водили до прекъсване на давността. Сочи, че давността за вземането е пет години,
считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение, а не три години. Поради тези и
1
останалите подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен
като неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с
оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които
водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както
и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който
законът свързва погасяване на вземането по давност.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните са отделени фактите, че ответникът е кредитор по
процесното вземане, за което е издаден изпълнителен лист на 13.09.2010 г. и е
образувано изпълнително дело № 1272/2010 г. по описа на ЧСИ Сия Халаджова. Във
връзка с изложените твърдения и възражения в исковата молба, спорно по делото се
явява единствено обстоятелството дали вземането е погасено по давност.
Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу Р. ИВ. В., същият е
издаден на основание чл. 416 ГПК, т. е. въз основа на заповед за изпълнение на
парично задължение. Давността за вземането се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск
има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е
предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността
не се счита прекъсната със заявлението – в този смисъл е приетото в т. 14 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В
случая по делото не са налице данни след издаването на заповедта за изпълнение да е
предявен иск за установяване съществуването на процесното вземане, поради което се
налага изводът, че след настъпване изискуемостта на вземането, давността не е била
прекъсната с депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение. В изпълнителния лист от 13.09.2010 г. е отразено, че е налице влязла в сила
заповед за изпълнение, която подлежи на изпълнение. Не се доказа в производството
датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден
изпълнителен лист, поради което съдът приема, че най-късната дата на влизане в сила
на заповедта за изпълнение е датата на издаване на изпълнителния лист, а именно –
13.09.2010 г.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
2
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО, ГК;
Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК и
Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда
на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Както се посочи по-горе, не се доказа в производството по делото датата на
влизане в сила на заповедта за изпълнение, поради което съдът приема като такава
датата на издаване на изпълнителния лист – 13.09.2010 г., доколкото към тази дата
заповедта за изпълнение със сигурност е била влязла в сила /което обстоятелство е
удостоверено и в изпълнителния лист/.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В случая
издадената заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК и издаденият
въз основа на нея изпълнителен лист са за парично задължение за заплащане на
потребена топлинна енергия и лихва за забава. Съгласно задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на
ВКС, ОСГТК, "понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от
3
Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.".
Следователно, еднаквостта или различието на размера на задължението за плащане
нямат отношение към характеристиката му като периодично, като единствено е
необходимо той да е предварително определен или определяем. Вземанията на
ответното дружество съдържат изброените признаци на понятието, поради което
представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се
прилага тригодишен срок на погасителна давност – задълженията на потребителите на
предоставяните от топлопреносното предприятие стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер. Съгл. чл. 117, ал. 2 ЗЗД обаче, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
Основен спорен въпрос между страните е дали в случая е приложима кратката
тригодишна погасителна давност с оглед вида на вземането, или се прилага
петгодишната погасителна давност, независимо, че вземането е установено със
заповед за изпълнение, а не със съдебно решение. По така поставения въпрос съдът
намира следното:
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание
и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал.
2 ЗЗД се налага с оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата.
Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила
решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което
решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с
влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело №
1722/2021 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК .
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № състав. Заповедта
за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 от ГПК проверката
дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 от
ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила.
Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на
вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се
съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок
/приложим в процесния случай/, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък
до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 от ГПК – при
новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са
разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013
г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Извън иска по
чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с
която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД,
давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради
4
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е 5
години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г.,
се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл - определение
№ 315 от 15.05.2020 г. по т. дело № 2143/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./. Когато длъжникът е бил
лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на
заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за
предявяване на искове – чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК
(отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане
на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение на
парично задължение се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен
правен спор относно съществуването на вземането. В този смисъл е константната
практика на съдилищата – така напр. решение № 261588 от 10.05.2022 г. на СГС по в.
гр. д. № 9988/2020 г.; решение № 261568 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
5505/2021 г.; решение № 261440 от 28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9262/2020 г. и
др.
С оглед приетото от съда по отношение на момента на влизане в сила на заповедта
за изпълнение, а именно, считано от 13.09.2010 г., то изтеклият до този момент
давностен срок не може да бъде релевиран от ищеца като основание за недължимост в
настоящото производство, като следва да се извърши преценка дали считано от
13.09.2010 г. са изминали пет години, без да са настъпили обстоятелства, водещи до
спиране или прекъсване на погасителната давност.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на
изпълнително действие. В случая кредиторът – ответник „Топлофикация София“ АД е
депозирал молба при ЧСИ на 19.11.2010 г. за образуване на изпълнително
производство е възложил по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ на ЧСИ Халаджова да
извършва имуществено проучване и да определя начина на изпълнение. Към
19.11.2010 г. не е било изрично отменено тълкуванието на закона, дадено в
Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., според което давност не тече
в хода на започнало изпълнително производство. Макар и това тълкувание да е
преодоляно с приетото в т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на
Върховния касационен съд (ВКС) за изпълнителното производство, постановено на
26.06.2015 г., в случая тълкуванието на ВКС не може да има обратно действие. Това е
така, доколкото съгласно чл. 5, ал. 3 от Конституцията Република България е правова
държава, а един от основните принципи на правовата държава е защита на
легитимните правни очаквания на гражданите. Доколкото през 1980 г. е било
възприето задължително за съдилищата тълкуване на закона, че давност не тече,
докато трае изпълнителния процес за вземането, то гражданите са имали очакване това
да е така и са съобразявали поведението си с изразеното от Върховния съд. Поради
това и следва да се приеме, че за периода от образуване на изпълнителното дело и през
цялото време на неговота висящност до 26.06.2015 г. /датата на постоновяване на ТР/
давност не е текла по време на изпълнителния процес.
Давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане
на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и
извършването на публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело и изпращането и връчването на покана
5
за доброволно изпълнение, извършването на имуществено проучване на длъжника.
Видно е от представеното копие на делото, че след образуване на изпълнителното
дело на 19.11.2010 г. съдебният изпълнител е предприел действия по установяване
имущественото състояние на длъжника, като е извършил и изпълнителни действия, а
именно – налагане на запор върху върху банковите сметки на длъжника при
„Уникредит Булбанк“ АД /л. 51 и л. 58 от делото/, „Райфайзенбанк България“ ЕАД /л.
62 и л. 63/, „Банка ДСК“ ЕАД /л.48 и л. 67/ и „Юробанк И Еф Джи България“ АД /л.52
и л. 57/, като действието се счита извършено с достигане на запорните съобщения до
третите задължени лица – на 08.12.2010 г., от която дата давността е била прекъсната,
но така или иначе, доколкото датата е по време на действието на Постановление на
Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., според което давност не тече в хода на
започнало изпълнително производство, налагането на тези запори е довело до
прекъсване на давността, но тя отново е била спряна по силата на цитираното
постановление. Други изпълнителни действия не са предприети от съдебния
изпълнител.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (в сила от 1. март 2008 г.) изпълнителният процес
се прекратява, ако в рамките на 2 години взискателят не поиска извършване на
изпълнителни действия. Законът изисква в рамките на изпълнителния процес активно
поведение на взискателя, като липсата на такова в 2-годишен срок се санкционира с
автоматично прекратяване на изпълнителното дело съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Прието е обаче в мотивите на т. 10 към Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС за изпълнителното производство, както и в други актове на ВКС – напр.
Определение № 731/13.12.2018 г. по дело № 1325/2018 г., II ТО , че когато по
изпълнителното дело постъпват парични суми, то взискателят не е длъжен да
предприема каквито и да е действия, за да поддържа висящността на изпълнителния
процес. Тоест, законодателната цел е взискателят да издирва имущество на длъжника,
ако такова е налично, и да търси изпълнение от него, но ако по делото се извършва
изпълнение и постъпват суми, то взискателят не е длъжен да поддържа висящността на
процеса с активни действия. Следователно задължение на взискателя е активно да
издирва имущество на длъжника и да иска насочване на изпълнението върху него.
Видно от данните по изпълнителното дело, вследствие на наложените запори, по
изпълнителното дело е постъпила молба от длъжника за вдигане на запорите, като
поето задължение за доброволно ежемесечно погасяване на процесните суми /л. 71/.
Вследствие на депозираната молба е последвало периодично частично погасяване на
задълженията, като парични суми са постъпвали в периода от 19.01.2011 г. до
08.08.2012 г. /л. 74 – л. 103/, всяко от които е водило до прекъсване на 2-годишния срок
по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. След 08.08.2012 г. няма данни за извършвани изпълни
действия и други погасявания на дължимите суми. Ето защо, изпълнителното
производство се счита за прекратено по силата на закона на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, считано от 08.08.2014 г. /две години след последното частично погасяване на
дълга/, като е без значение дали е налице постановление на съдебния изпълнител за
това, или не. Същото не би имало конститутивно действие, тъй като прекратяването е
вече настъпило по силата на закона. След настъпилото прекратяване на
изпълнителното дело по силата на закона на 08.08.2014 г., не е налице молба от
взискател или постановление на ЧСИ за образуване на ново дело. До 08.08.2014 г.,
доколкото е налице висящо изпълнително производство при действие на
Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., давност не е текла.
Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни
института е, че едни и същи юридически факти могат да имат значение както за
перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни
правни последици. Изтеклата погасителна давност изключва правото на принудително
6
изпълнение, въпреки че кредиторът се е снабдил с изпълнително основание (пред
съдебния изпълнител обаче длъжникът не може да се позове на нея и съдебният
изпълнител не може да я зачете, освен при влязло в сила решение за уважаването на
иска по чл. 439 ГПК). Перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение.
Обратно, и след настъпването й правото на принудително изпълнение може да
съществува, но въпреки това чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК задължава съдебният изпълнител
да я зачете.
Считано от прекратяването по силата на закона на изпълнителното дело – на
08.08.2014 г., е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок. Не следва да се отчита
изтеклия до образуването на изпълнителното дело давностен срок, когато е бил спрян,
доколкото, както се посочи по-горе, наложените запори са довели до неговото
прекъсване.
В периода от 08.08.2014 г. до 08.08.2019 г. е изтекъл период от 5 години, през
който не е било налице висящо изпълнително дело и не са предприети други
изпълнителни действия, които да са довели до прекъсване на давността. Ответникът не
доказа в този 5-годишен период да са настъпили обстоятелства, които да са довели до
спиране или прекъсване на давността.
Предявеният отрицателен установителен иск е основателен, като следва да се
посочи за какъв размер следва да бъде уважен.
Ищцата е предявила иска за сумата от общо 6553,74 лв., от които: главница в
размер на 4540,36 лева за периода от 01.03.2002 г. до 30.04.2009 г., законна лихва в
размер на 2013,38 лева за периода от 01.05.2002 г. до 29.03.2010 г., за които суми е
издаден изпълнителен лист от 13.09.2010 г. Установи се от данните по делото обаче, че
в хода на изпълнителното производство са извършени частични погасявания на дълга,
всяко от които е отразено на гърба на изпълнителния лист /л. 40/. Погасените чрез
доброволно изпълнение суми в периода от 19.01.2011 г. до 08.08.2012 г. не са били
недължимо платени, доколкото са събрани в рамките на висящо изпълнително
производство. Ето защо е неоснователен искът в частта, в която се иска установяване
недължимост на суми, които са погасени по делото. Последното изходящо съобщение
от съдебния изпълнител, в което е отразен оставащият непогасен дълг е от 02.08.2012 г.
/л.106/, в което е посочено, че непогасената главница е в размер на сумата от 3551,06
лева, а непогасената лихва за забава – в размер на сумата от 185,31 лева. Действително
след тази дата е налице превод на сумата от 272,16 лева от 08.08.2012 г. /л.103/, но
същата е усвоена за погасяване на дължими такси към съдебния изпълнител /л. 104/ и
не е отразена на гърба на изпълнителния лист като сума, с която се погасява
процесното вземане.
Искът следва да бъде уважен за сумата от общо 3736,37 лева, от която: 3551,06
лева главница и 185,31 лева лихва за забава, като за горницата до пълния предявен
размер от 6553,74 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква и за двете
страни.
С определение от 24.03.2022 г. ищцата е освободена от заплащането на държавни
такси в производството, като същата не заплащала такива, нито съдебни разноски,
поради което не следва да й бъдат присъждани.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени
направените от него разноски в производството, пропорционално на отхвърлената част
от иска, а именно сумата от 57,01 лева юрисконсултско възнаграждение при
първоначално определен минимален размер от 100 лева.
7
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден да
заплати на адв. И.А. Н. от САК, със съдебен адрес: гр. Б, ул. „ сумата от 214,94 лева,
пропорционално на уважената част от предявения иск. Възражението за прекомерност
на претендираното възнаграждение в размер на 500 лева е неоснователно, доколкото
не надвишава предвидения минимален размер в Наредба № 1/2004 г. на Висшия
адвокатски съвет. Ето защо при определянето на дължимото възнаграждение,
пропорционално на уважения иск, съдът изхожда от претендирания първоначален
размер, без да намалява същия.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на СРС, сумата от 149,45 лева,
представляваща дължима държавна такса върху уважения размер от иска.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 439 ГПК, че Р. ИВ. В., ЕГН
********** не дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. Ястребец 23Б сумата от 3736,37 лева, от която:
3551,06 лева главница и 185,31 лева лихва за забава, представляваща непогасена част
от задължения, за които е издаден изпълнителен лист от 13.09.2010 г. въз основа на
заповед за изпълнение на парично задължение от 11.06.2010 г. по ч. гр. дело №
6778/2010 г. по описа на СРС, 86 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до
пълния предявен размер от 6553,74 лева като неоснователен.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК Р. ИВ. В., ЕГН ********** да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. Ястребец 23Б сумата от 57,01 лева разноски по делото, пропорционално на
отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал 2 ЗА „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
Ястребец 23Б да заплати на адв. И.А. Н. от САК, със съдебен адрес: гр. сумата от
214,94 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищцата, пропорционално на уважената част от иска.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Ястребец 23Б да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски районен съд,
сумата от 149,45 лева, представляваща дължима по делото държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8