Р Е Ш
Е Н И Е
гр. Пазарджик, 09.10.2019г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД,
гражданска колегия, в публично заседание на деветнадесети септември, две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Д. Чардаков
При секретаря Десислава Буюклиева и в присъствието
на прокурора ………….., като разгледа докладваното от съдия Чардаков гр.д. №627/2019г.
по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за право на собственост
върху 1/3 ид.ч. от дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор
55155.501.849 по КККР на гр.Пазарджик, ул. „Б.К.“ №4, при съседни поземлени
имоти: 55155.501.850, 55155.501.851, 55155.501.848, 55155.501.847 и
55155.501.9558, което е придобито по давност
на основание чл.79, ал.1 ЗС.
Ищецът Г.М.М.
твърди, че по силата на отстъпено право на строеж с договор, обективиран в н.а.
№191 от 23.08.1967г., том ІІІ, н.д. №1135/1967г., неговия баща М. Г.М. е
построил в горепосочения имот масивна жилищна сграда с един избен и два жилищни
етажа на площ около 95 кв.м. и е станал собственик върху първия жилищен етаж от
сградата, а вторият жилищен етаж е останал за собственика на терена Г. д.М..
Договорът за суперфиция предвиждал построяването и на трети жилищен етаж от
страна на трето лице, но това строителство не било реализирано. Поддържа
правото на строеж да е учредено от наследодателя на ответниците Г. д.М. в
изпълнение на предварителен договор, сключен между него и баща му на
23.08.1967г. Със същия договор учредителят се задължил след построяването на
сградата да прехвърли на строителя 1/3 идеална част от дворното място, в което
същата е построена. Прехвърлителната сделка не се осъществила, но в края на
1967г. наследодателят на ответниците оградил с плътна ограда една площ около
45кв.м. в югозападната част на дворното място и я предоставил за самостоятелно
ползване от бащата на ищеца. Тази площ заедно с 1/3 част от земята под
жилищната сграда представлявали около 1/3 част от площта на цялото дворно
място.
Ищецът
поддържа, че до своята смърт баща му М. М. е владял оградената част от
поземления имот като да би била негова, без никакво противопоставяне от
наследодателя на ответниците. Със съгласието на последния той построил в тази
част масивен гараж, нанесен в действащата КК на гр.Пазарджик с идентификатор
55155.501.849.4.
С
договор за дарение, оформен с н.а. №184 от 17.02.1992г., том І, н.д. №386/92г.,
родителите на ищеца му прехвърлили правото на собственост върху първия етаж от
жилищната сграда, ведно с припадащите се идеални части от общите части на
жилищната сградата и едно избено помещение в избения етаж. От края на месец
декември, 2008г. до подаването на исковата молба в съда /05.02.2019г./
владението върху реално обособената част от дворното място било упражнявано
единствено от ищеца, при това явно, непрекъснато и несмущавано от ответниците.
Въз
основа на тези твърдения ищецът претендира право на собственост въз основа на
изтекла в негова полза придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС върху 1/3 ид. част
от дворното място. Иска правото му да
бъде признато по отношение на ответниците. Сочи доказателства и претендира
съдебни разноски.
Ответниците
Р.Г.Б. и Д.Г.М. оспорват иска при твърдение, че фактическата власт на ищеца и
тази на неговия баща върху реалната част от дворното място е установена със
съгласието на собственика, поради което те се явяват само нейни държатели и
никога не са демонстрирали промяна в намерението, с което упражняват
фактическата власт. Оспорват наличието на изходящо от техните наследодатели
съгласие за построяването на гараж в предоставената за ползване част от имота
на бащата на ищеца. Оспорват истинността на представените от ищеца декларации
по чл.56, ал.2 ЗТСУ /което не се поддържа в съдебно заседание/. Молят иска да
бъде отхвърлен с присъждане на съдебни разноски.
Районният
съд като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност
приема от фактическа и правна страна следното:
За
основателността на иска ищецът следва да установи при условията на пълно и
главно доказване упражнявано от него, респ. от неговия праводател непрекъснато
давностно владение върху реална част от поземлен имот, която не неподлежи на
самостоятелно урегулиране, както и че давностният срок по чл.79, ал.1 ЗС е
изтекъл при действието на закон, който допуска придобиването по давност на
идеална част от поземлен имот чрез владение на реално определена част от
него.
В
тежест на ответниците е да докажат наличието на смущаващи владението действия
или такива, който са довели до неговото прекъсване.
Между
страните няма спор, установява се и от представените писмени доказателства, че
ищецът е собственик по дарение от неговите родители на първи жилищен етаж,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 55155.501.849.1.1. с площ 95
кв.м., от триетажна жилищна сграда, състояща се от един избен и два жилищни
етажа, ведно със зимнично помещение в избения етаж с площ 10,50 кв.м. и 1/3 ид.
част от общите части на сградата, която сграда се намира в поземлен имот с
идентификатор 55155.501.849 по КККР на гр.Пазарджик, ул. „Б.К.“ №4, при съседни
поземлени имоти: 55155.501.850, 55155.501.851, 55155.501.848, 55155.501.847 и 55155.501.9558.
Безспорно е, че същата е построена от бащата на ищеца М. Г.М. въз основа на
отстъпено право на строеж от бащата на ответниците Г. д.М., учредено с н.а.
№191 от 23.08.1967г., том ІІІ, н.д. №1135/1967г.
По
делото е представен предварителен договор от 23.08.1967г., с който собственикът
на дворното място Г. д.М. е поел задължение след построяването на сградата да
прехвърли на М. Г.М. правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от дворното място. Не
се установява да е сключен окончателен договор за прехвърлянето това
право.
От
заключението на приетата СТЕ се установява, че процесният поземлен имот е
урегулиран първоначално с дворищно-регулационния план от 1959г., по който за
него е бил отреден парцел ХV-3409,3410 в кв.248. По действащия кадастрален и
регулационен план от 1981г. за имота е отреден УПИ ХVІІ-3410, кв. 248 с площ
около 215 кв.м. При извършения оглед ВЛ е установило, че дворното място, което
не е заето от жилищната сграда, е разделено на две реални части, едната от
които с площ 41 кв.м. се ползва от ищеца, а другата с площ 82кв.м. се ползва от
ответниците. За целта между двете части е построена масивна ограда. В частта на
ищеца има три постройки на допълващото застрояване – гараж, склад и навес.
От
показанията на разпитаните свидетели се установява, че оградата е строена от
бащата на ищеца със съгласието на собственика Г.М. още при построяването на
жилищната сграда в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. От
момента на тяхното обособяване двете части на дворното място се ползват по
описания начин от родителите на страните по делото, а после и от самите страни.
Установява се още, че в частта, която се ползва от ищеца, неговият баща е построил
гараж със съгласието на собственика на имота Г.М., а преди няколко години
ищецът е изградил още две допълнителни постройки – навес и склад.
От горните обстоятелства може да се направи извод, че върху
реално обособената част от имота с площ 41 кв.м. е било упражнявано давностно
владение от ищеца Г.М., към което по силата на прехвърлителната сделка
/дарение/ от 17.02.1992г. същият е присъединил и владението, упражнявано от
неговия праводател М. М.. Началото на това давностно владение датира от момента
на обособяването на реалната част посредством ограждането й в края на 60-те и
началото на 70-те години на миналия век. Фактът, че владението е установено със
съгласието на собственика на поземления имот не изключва намерението на
владелеца за придобиването на правото на собственост. Съгласието би имало
значението на правоизключващо обстоятелство само ако е елемент от фактическия
състав на конкретно правно основание, въз основа на което владелецът е получил
само държането /напр. договор за наем или за учредяване право на ползване/. В
случая от страна на ответниците не се твърди, а и не се установява наличието на
валидно облигационно отношение между собственика на имота и владелеца, по
силата на което последният има качеството на държател. Ето защо презумпцията по
чл.69 ЗС не може да се счита за оборена.
С оглед
на така формирания извод, че върху реално обособената част от дворното място
ищецът е упражнявал давностно владение в периода от 17.02.1992г. до момента, към
което на основание чл.82 ЗС следва да се присъедини и владението на праводателя
му М. М., то се поставя въпросът дали е
допустимо да се придобие идеална част от поземлен имот посредством давностно
владение върху реална част от него.
Тъй
като в случая се касае до владение върху имот в урбанизирана територия,
представляващ дворищно-регулационен парцел, респ. урегулиран поземлен имот, то отговорът
зависи от действащите по време на владението градоустройствени закони.
В
конкретния случай владението е установено при действието на ЗПИНМ (обн., ДВ,
бр. 227 от 1.10.1949г., в сила от 1.01.1950г., отм., бр. 29 от 10.04.1973 г., в
сила от 1.06.1973 г.) и е продължило при действието на ЗТСУ (обн., ДВ, бр. 29
от 10.04.1973 г., в сила от 1.06.1973 г., отм., бр. 1 от 2.01.2001г., в сила от
31.03.2001 г.) и при действието на ЗУТ (обн., ДВ, бр. 1 от 2.01.2001 г., в сила
от 31.03.2001 г.).
От
трите градоустройствени закона единствено в ЗТСУ е била предвидена хипотеза,
при която владението на реална част от дворищно-регулационен парцел може да
доведе до възникването на съсобственост върху парцела между владелеца и неговия
собственик. Същата е създадена с цел да преуреди възникналите отношения във връзка с правните сделки и давността върху
реални части от парцел при действието на отменения ЗПИНМ. Последният в чл.40,
ал.2 ЗПИНМ е допускал да се извършват сделки с реална част от парцел, както и
такава да се придобива по давност, при условие че реалната част и остатъка от
парцела могат да се обособят в самостоятелни парцели по действащите разпоредби,
залегнали в §39-46 ППЗПИНМ. За разлика от него, чл.59 ЗТСУ, който е в сила от
01.06.1973 г. до изменението с ДВ, бр. 34 от 2000г., въобще не допуска
придобиването по давност на реално определени части от дворищно-регулационни парцели,
независимо дали двете части могат да се урегулират самостоятелно. Същевременно
с чл.181, ал.1 ЗТСУ се запазва действието на изтеклата до влизането на същия
закон в сила придобива давност върху реално определени части от
дворищно-регулационни парцели, ако частта, предмет на владението, и останалата
част от парцела могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели. Случаите, при
които двете части не могат да съществуват самостоятелно са уредени в чл.181,
ал.3 ЗТСУ. Тази разпоредба с обратна сила урежда действието на придобивната
давност върху реално определени части от парцели, както и вещно транслативния
ефект на правни сделки с такива части в случаите, в които тези реални части,
както и останалата част от парцела не отговарят на изискванията за площ и лице
за самостоятелно урегулиране /при действието на чл.40 ЗПИНМ приложението на
придобивната давност за тях е изключено/. Съгласно чл.181, ал.3 ЗТСУ обаче,
когато до влизането в сила на ЗТСУ е изтекла придобивана давност върху реално
определена част от даден парцел и двете части не могат да съществуват
самостоятелно, приема се, че е придобита идеална част, съответстваща на реално
определена част от парцела. Това разрешение обаче е приложимо само за случаите
на изтекла придобивна давност до влизане в сила на ЗТСУ, т.е. до 01.06.1973г.
/напр.: ако на 01.03.1961г. са
завладени 200 кв.м. от парцел с площ 450 кв.м. и двете части не могат да се
урегулират самостоятелно, при
позоваване на придобивна давност след 01.06.1973г., се счита, че на 01.03.1971
г. са придобити 200/450 ид.ч. от парцела на основание чл.181, ал.3 ЗТСУ/. При действието на ЗТСУ не е допустимо
придобиването на идеални части от дворищно-регулационни парцели чрез владение
върху реално определени части от парцели, независимо дали двете части могат да
се урегулират самостоятелно или не – чл.59 ЗТСУ. След изменението на чл.59 ЗТСУ
с ДВ, бр. 34 от 2000г. в сила от 01.01.2001г. е допустимо придобиването по
давност на реална част от поземлен имот, ако двете части подлежат на
самостоятелно урегулиране, или ако са налице условията за присъединяване по ал.2.
Отново не е допустимо обаче придобиването на идеална част от парцела чрез
давностно владение на реална част от него, която не подлежи на самостоятелно
урегулиране.
Подобно
е положението и по сега действащия ЗУТ. В него липсва аналогична разпоредба на
отменената ал.3 от чл.181 ЗТСУ, която да позволява трансформацията на
владението върху реална част от поземлен имот в съсобственост върху идеална
част от него. С влизане в сила на чл.200 ЗУТ на 31.03.2001г. се въвежда забрана
за придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот, която не
може да се урегулира самостоятелно, дори и тя да се присъединява към съден
имот, а остатъка да отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ. Изключенията по
чл.200, ал.2 ЗУТ се отнасят единствено до неурегулираните поземлени имоти,
предвид препращането към разпоредбата на чл.17 ЗУТ, която е приложима само при
първоначалното урегулиране на имотите.
В случая придобивната давност върху процесната
реална част от дворищно-регулационния парцел не е била изтекла към момента на
влизане в сила на чл.181, ал.3 ЗТСУ на 01.06.1973г. и затова въпреки
позоваването на ищеца на давностно владение същият не е придобил право на
собственост върху идеална част от парцела при квоти, съответстващи на владяната
чест и останалата част от парцела.
Ето
защо предявеният установителен иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
С оглед
изхода на делото ищецът следва да заплати съдебните разноски на ответниците в
размер на 400 лв. изплатено възнаграждение за един адвокат.
По изложените
съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на Г.М.М. с ЕГН ********** против Р.Г.Б. с ЕГН ********** и Д.Г.М.
с ЕГН ********** за ЗА УСТАНОВЯВАНЕ между страните, че ищецът е собственик на
основание чл.79, ал.1 ЗС на 1/3 ид.ч. от дворно място, представляващо поземлен
имот с идентификатор 55155.501.849 по КККР на гр.Пазарджик, ул. „Б.К.“ №4, при
съседни поземлени имоти: 55155.501.850, 55155.501.851, 55155.501.848,
55155.501.847 и 55155.501.9558. ОСЪЖДА ищеца Г.М.М.
да заплати на ответниците Р.Г.Б. и Д.Г.М.
съдебни разноски в размер на 400лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-седмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: