Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София,11.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г въззивен
състав, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ПАВЕЛ ПАНОВ
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 2689 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 17.09.2018
г. на ответника Д.К.Д. против решението от 16.07.2018 г. по гр. дело № 7978/2018
г. на Софийския районен съд, 163 състав, с което на основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че жалбоподателя дължи на “Т.С.” ЕАД общо сумата от
2 126,66 лв., от която 1821,07 лв. представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода м.10.2012 г. – м.04.2015 г. за имот, находящ се в
гр. София, ж.к. “***********, заедно със законната лихва от 18.11.2015 г. до
окончателното изплащане, и сумата 305,59 лв. – лихва за забава за периода 30.11.2012
г. – 05.11.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 70644/2015 г. по описа на СРС, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното производство в
размер на 346,96 лв., а за исковото производство в размер на 580,31 лв.
В жалбата се твърди, че неправилно и
необосновано СРС е приел, че ответникът е едноличен собственик на
топлоснабдения имот, въпреки че по делото били ангажирани доказателства, че
имотът е съсобствен между него и майка му А.Д.. Поддържа се, че
първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение във връзка с
изготвения по делото доклад относно разпределената му доказателствена тежест за
установяване на възражението му, че е собственик само на ¼ ид.ч. от
имота. Според въззивника ищецът е този, който следва да докаже, че ответникът е
едноличен собственик на процесния имот. Поддържа се, че клаузите на чл.33, ал.1
и ал.2 от ОУ за продажба на топлинна енергия, в сила от 2014 г. са нищожни и
доколкото съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори, иска въззивният съд да разгледа това възражение. На
следващо място са развити доводи, че СРС не се е произнесъл по наведените от
ответника в отговора на исковата молба възражения, че ищецът не е доказал
наличието на елементите от фактическия състав за възникване на вземанията му за
цена на доставена топлинна енергия – не са представени ОУ, не е доказано, че
същите са утвърдени от КЕВР и са публикувани по реда на чл.150, ал.2 ЗЕ, поради
което неправилно СРС приел, че между страните е сключен договор при общи
условия за доставка на топлинна енергия. Отделно от това поддържа, че по делото
не е установено количеството на реално доставена топлинна енергия в имота на
ответника, не е установена метрологичната годност на общия топломер и на
индивидуалните разпределители. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени решението и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендира разноски за производството пред СРС и
СГС.
Във връзка с наведените във въззивната жалба
доводи за допуснати от СРС процесуални нарушения във връзка с доклада на делото
и разпределената доказателствена тежест по повод възражението на ответника, че
е собственик само на ¼ ид.ч. от имота, а останалите идеални части са
собственост на неговата майка А.Д., въззивният съд е съобщил на страните по
спора, че му е служебно известно обстоятелството, че лицето А.Д. е починала на
08.05.2010 г. и е дал възможност на въззивника да ангажира доказателства, че е
налице отказ от негова страна от наследството на майка му, или такива, че се е
разпоредил с получените по наследяване ¾ ид.ч. от имота в полза на трето
лице. Въпреки предоставената възможност, въззивникът не е ангажирал
доказателства за установяване на възражението му, че ¾ ид.ч. от имота са
собственост на трето за спора лице, поради което той е материалноправно
легитимиран да отговаря по исковете само до размера на притежаваната от него
¼ ид.ч. от имота.
Въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД – ищец и
третото лице –помагач „Т.с.” ЕООД, не са депозирали отговор на жалбата.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото обаче е частично неправилно по следните съображения:
Предмет
на разглеждане в настоящото производство са положителни установителни искове за
наличието на вземания на ищеца спрямо ответника, в качеството му на собственик
на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, за заплащане на
доставена топлинна енергия за периода от м.10.2012 г. до м.04.2015 г., за
заплащане на услугата дялово разпределение за същия период в размер на 49,41
лв. и съответните мораторни лихви върху двете главници в размер на 298,15 лв.
върху първата и 7,44 лв. върху втората за периода 30.11.2012 г. – 05.11.2015 г.
Въззивният съд споделя напълно изводите
на СРС, че дължимостта на вземанията за главници за доставена топлинна енергия
и за услугата дялово разпределение е доказана по основание. Според действащата
през процесния период редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ / ДВ, бр. 54/2012 г./
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Разпоредбата установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
притежанието на вещно право върху имота – право на собственост или вещно право
на ползване. В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил твърдението на ищеца,
че е едноличен собственик на процесния имот, като е поддържал, че през
процесния период, имотът е притежаван в съсобственост – ¼ ид.ч. за
ответника и ¾ ид.ч. за А.Д.-негова майка, като договорът за доставка е
сключен от майка му, която е титуляр на партидата и именно тя следва да
отговаря за претендираните от ищеца суми за доставена топлинна енергия. Отделно
от това ответникът е навел и възражение, че през исковия период имотът е бил
отдаден под наем, поради което претенцията на ищеца за заплащане на доставена
топлинна енергия следва да бъде предявена срещу наемателя на жилището, като се е
позовал на решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д. № 3184/2013 г. на ВКС. От страна
на ответника обаче не са ангажирани доказателства за твърденията му, че през
процесния период имотът е бил отдаден под наем. Противно на доводите в жалбата,
от събраните по делото доказателства – нот.акт № 169, том I,
нот.дело №169/1988 г. за собственост върху жилище, нот.акт № 59, том IV,
дело № 635/2008 г. за учредяване на договора ипотека и справка от Национална
база данни „Население“ за лицето Аксения Петрова Динкова / починала на
08.05.2010 г./, се установява, че през процесния период собственик на
топлоснабдения имот е именно ответника Д.Д.. По въпроса кой правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на
ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабдения имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение – собственикът, респ. носителят на
ограниченото вещно право, или титулярът на облигационното право на ползване, е постановено
решение по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Според т.1 от
тълкувателното решение собствениците, респективно бившите съпрузи като
съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която
топлоснабдения имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. Според решението
клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респ. носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известни общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди / „битов
клиент“ по смисъла на т.2а, §1 ДР ЗЕ/ и като страна по договора за доставка
дължи цената й, като договорът между това трето лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. Само при
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Ето
защо, следва да се приеме, че наемателят на топлоснабдения имот няма качеството
на потребител на топлинна енергия, освен в случаите, в които между него и
доставчика е сключен договор за доставка на такава. Ако такъв договор липсва,
задължено лице остава собственикът на имота. В конкретния случай от страна на
ответника не са ангажирани доказателства, нито че имотът е ползван на
облигационно основание от трето лице, нито че между последното и
топлопреносното предприятие е сключен договор за доставка. Ето защо
материалноправно легитимиран да отговаря по исковете е именно ответника в
качеството му на собственик на топлоснабдения имот.
С оглед гореизложеното, неоснователни
са и доводите на въззивника за неправилност на извода на СРС, че между страните
е сключен договор при общи условия за продажба на топлинна енергия. Наред с
предвидения в чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ писмен договор при общи условия, сключен
между доставчика и клиентите в сграда-етажна собственост, законът предвижда и
хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен
договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда –етажна
собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в етажната собственост са клиенти на топлина енергия,
т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика / чл.153, ал.1 ЗЕ/.В
тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с
топлопреносното предприятие, т.е. законът по императивен ред приема, че
договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота със
собственика на имота или вещен ползвател на същия. Ето защо, договорът за
доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде
както изричен писмен, така и презюмиран / сключен със самия факт на придобиване
на собствеността или вещното право на ползване/. Следователно, безспорно
установено е принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение
между ищеца и ответника в процесния период, произтичащо от договор за продажба
на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е
достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието на този договор е
уредено в общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и
без да ги е приела изрично съгласно специалната разпоредба на чл.150, ал.2,
изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл.150, ал.3 ЗЕ, според която
разпоредба потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които след приемането им от предприятието, да се отразят в
допълнителни писмени споразумения. В случая ОУ за продажба на топлинна енергия,
одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, които са действали за част
от процесния период, са публикувани във в. „Дневник“ на 14.01.2008 г. В ЗЕ не е
въведено легално определение за „централен и местен всекидневник”, но съдът
приема, че публикуването на ОУ във вестник „Дневник” от 14.01.2008 г.,
изпълнява изискването на чл.150, ал.2 ЗЕ, тъй като са публикувани най-малко в
един централен всекидневник. Доколкото в гр.София към момента на публикуване на
ОУ и до 2009 г. не се издават местни всекидневници, то следва, че всички
централни такива, са и местни всекидневници за потребителите на топлинна
енергия в гр.София, т.е. с публикуването на ОУ в един всекидневник,
топлопреносното предприятие е изпълнило задължението си да доведе до знанието
на потребителите ОУ на договора за продажба на топлинна енергия, което е
основание да се приеме, че същите са влезли в сила и обвързват страните през
процесния период, тъй като по делото няма данни, а и твърдения, че ответникът е
възразил срещу тях в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ..Тези общи условия са действали
до 14.03.2014 г., на която дата са влезли в сила нови ОУ за продажба на
топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.София, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, които са обнародвани във вестник „24 часа“ и
вестник 19 мин. и са влезли в сила от 14.03.2014 г.
Обстоятелството колко точно количество
топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е
от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.
162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия
е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на
метрологичните изисквания. От заключението на СТЕ, което въззивният съд
кредитира, се установява, че в конкретния случай в имота на ответника отоплителните
тела са демонтирани, като само в банята има щранг лира, поради което за имота
се начислява топлинна енергия за щранг- лира без уред, за БГВ / за част от
периода, тъй като за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. горещата вода е
спряна/ и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. Според заключението
размерът на сумите за реално потребена топлинна енергия през процесния период
за отопление на имот, за БГВ и такава, отдадена от сградна инсталация възлиза
на 1 766,68 лв., която сума
представлява разликата между прогнозно начислените суми по фактурите – 2 195,61
лв. и сумите за връщане на абоната от изравнителните сметки за трите отчетни
периода – 428,93 лв. Вземането за услугата дялово разпределение за процесния
период е в размер на 49,41 лв., или
установителния иск за вземания за стойност на топлинна енергия и за услугата
дялово разпределение е основателен до размера от 1816,09 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 18.11.2015
г. до окончателното изплащане.
По отношение на иска за мораторни лихви
следва да се посочи, че съгласно Общите условия действали до м.03.2014 г. в
случаите на чл.155, ал.1, т.1 или 2 ЗЕ задълженията на потребителите за
заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от
изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен
характер. Наличието на „изравнително“ вземане в полза на потребителя в края на
отчетния период му дава право единствено да получи изравнителната сума, а ако е
платил прогнозните вноски, да прихване срещу сумата, която подлежи на връщане
други задължения към топлопреносното предприятие, но не води до недължимост на
предходно начислените месечни прогнозни вноски. Последните се дължат в
установените срокове в Общите условия, утвърдени от ДКЕВР, като падежът им
настъпва 30 дни след изтичане на периода, за който се отнасят, съгласно чл.33
от ОУ от 2008 г./ действащи през процесния период/, от когато върху тях се
дължи лихва за забава, така както върху всички други парични задължения. С
оглед изложеното, въззивният съд кредитира заключението на ССЕ в частта, в
която вещото лице е дало заключение, че размерът на дължимите лихви за забава
върху прогнозно начислените суми по фактурите за периода от м. 10.2012 г. до м.
04.2014 г. за периода от датата на падежа на съответната фактура до 05.11.2015
г., възлиза общо на 295,36 лв.
По отношение на останалия период са приложими
Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в
гр.София от 2014 г., в които не е предвидено заплащане на обезщетение за забава
върху прогнозно начислените суми по ежемесечните фактури, а само върху
стойността на реално доставеното количество топлинна енергия, отразено в общата
фактура за съответния отчетен период – чл.33, ал.4 от ОУ. Съгласно чл.33, ал.1
и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл.32, ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните
фактури в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на продавача, а стойността на фактурата по чл.32, ал.2, т.е. общата фактура за
реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. В случая, с оглед
разпределената между страните доказателствена тежест, от страна на ищеца не са
ангажирани доказателства за твърдението му, че вземането за цена на реално
доставена топлинна енергия е станало изискуемо, т.е. липсват доказателства, че
общата фактура за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г. е публикувани на интернет
страницата на продавача и респ. не се установява, че ответникът е изпаднал в
забава. По отношение на претендираното вземане за обезщетение за забава върху
стойността на услугата дялово разпределение, искът също е неоснователен, тъй
като по делото липсват твърдения от страна на ищеца, а и не са ангажирани
доказателства за уговорен между страните срок за заплащане на стойността на
услугата дялово разпределение, нито за изпратена до ответника покана за
заплащането й, поради което не може да се приеме, че последният е изпаднал в
забава по отношение на задължението си за заплащане на сумата за дялово
разпределение.Ето защо акцесорната претенция се явява основателна до размера от
295,36 лв.
Горното налага решението на СРС да бъде
отменено в частта, с която исковете са уважени за разликата над 1816,09 лв. по
отношение на главницата и за разликата над 295,36 лв. по отношение на
обезщетението за забава. Решението на СРС следва да бъде отменено и в частта, с
която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за исковото производство
над 576,16 лв., а за заповедното за разликата над 344,48 лв. В останалата
обжалвана част, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
С оглед частичната основателност на въззивната
жалба, на адв. Д. следва да се присъди възнаграждение в размер на 2,71 лв. за
осъществената от нея безплатна правна помощ пред СГС и 2,71 лв. за
осъществената такава пред СРС. На въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски за настоящото производство, тъй като не е депозиран отговор и не е
осъществено процесуално представителство от юрисконсулт в откритите съдебни
заседания.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 16.07.2018
г. по гр. дело № 7978/2018 г. на Софийския районен съд, 163 състав в частта, с която е признато за установено,
че Д.К.Д. дължи на “Т.С.” ЕАД сумата над 1816,09 лв., представляваща стойността
на доставена топлинна енергия за периода м.10.2012 г. – м.04.2015 г. и стойност
на услуга дялово разпределени за апартамент № 139, находящ се в гр. София, ж.
к. *********, заедно със законната лихва, считано от 18.11.2015 г. до
окончателното изплащане, и сумата над 295,36 лв.– обезщетение за забава върху
главницата за периода 30.11.2012 г. – 05.11.2015 г., както и в частта, с
която Д.К.Д. е осъден да заплати на “Т.С.” ЕАД разноски за заповедното
производство за разликата над 344,48 лв., а за исковото производство за
разликата над 576,16 лв., като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********против
Д.К.Д., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че Д.К.Д. дължи
на „Т.С.” ЕАД, сумата над 1816,09 лева до пълния предявен размер
от 1821,07 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за
периода м.10.2012 г. – м.04.2015 г. и стойност на услуга дялово разпределени за
апартамент № 139, находящ се в гр. София, ж. к. *********, заедно със законната
лихва, считано от 18.11.2015 г. до окончателното изплащане, както и сумата над 295,36 лв. до пълния предявен
размер от 305,59 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода 30.11.2012 г. – 05.11.2015 г., както и в частта, с която Д.К.Д. е
осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД, разноски за исковото производство над сумата
от 576,16 лв., а за заповедното за разликата над сумата от 344,48 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.07.2018 г. по гр.
дело № 7978/2018 г. на Софийския районен съд, 163 състав, в останалата обжалваната
част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********да
заплати на адв. К.Д. с адрес *** на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 5,42 лв. за производството пред СРС и СГС.
Решението е постановено при участието на
трето лице помагач на ищеца – „Т.с.” ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.