№ 38
гр. Сливен, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20252200500043 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №1106/20.11.2024г. по гр.д.
№2829/2024г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни
осъдителните искове по чл.415, ал.1, т.3, вр. ал.3 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9
ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „Профи Кредит България“ ЕООД против И. С.
Д. за заплащане на следните суми: сумата от 323,55лв., представляваща договорено
възнаграждение по Договор за потребителски кредит от 07.11.2017г., дължимо за
периода 10.04.2019г. – 31.07.2019г.; сумата от 820,45лв., представляваща
възнаграждение за пакет допълнителни услуги и сумата от 960,33лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 31.07.2019г. до 30.10.2023г., за които суми съдът е
отказал да издаде заповед за изпълнение по ч.гр.д. №4229/2023г. по описа на СлРС.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство
„Профи Кредит България“ ЕООД и с нея се обжалва посоченото решение само в
частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на договорно възнаграждение в
размер на 323,55лв.
Дружеството въззивник чрез пълномощника юриск. И. Т. твърди, че
първоинстанционното решение в обжалваната част относно договорното
1
възнаграждение е неправилно. Намира за неправилен извода на съда, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, поради противоречие с разпоредбите на
чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10, вр. с чл.23 от ЗПК. Договорът за кредит съдържал
всички изискуеми реквизити по ЗПК относно съдържането. Бил сключен след
постигане на съгласие на насрещните волеизявления на страните по основните му
елементи. Всички полета на договора били попълнени, тези за кредита и за закупения
допълнителен пакет услуги. Кредитополучателят получил предоставената му в заем
сума. Въззивникът счита, че в договора ясно е посочена методиката на формиране на
ГПР, спазена е разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Посочени били размерите на
отпуснатия кредит, на ГПР и ГЛП. Посочва, че съгласно пор.1 от ЗР на ЗПК в ГПР не
се включват разходите за допълнителни услуги, които не са задължително условие за
получаване на кредита. Нямало законово изискване да се посочва в договора как се
формира ГЛП. Въззивникът посочва, че относително осведомен потребител, който е
наблюдателен и съобразителен в разумни граници, може без затруднение да прецени
точно ефекта от сключване на договора за кредит, ведно със споразумението за
допълнителни услуги. При сключване на договора, потребителят е разполагал с пълна
информация относно характеристиките на кредитните продукти на дружеството.
Счита договора за действителен, поради което не следвало да се прилагат последиците
на чл.22 и чл.23 от ЗПК. Освен това посочва, че съгласно чл.26 от ЗЗД, нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместими по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните й части. Поради това счита, че клаузата
относно договорното възнаграждение е действителна и тази искова претенция е
основателна. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да
осъди ответника да му заплати договорно възнаграждение по процесния договор за
кредит от 07.11.2017г. в размер на 323,55лв. Претендира присъждане на направените
по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна
жалба.
В с.з. дружеството въззивник „Профи Кредит България“ ЕООД, редовно
призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуален представител по пълномощие на дружеството – юриск. И. Т., която
посочва, че поддържа въззивната жалба на посочените в нея основания и моли за
2
уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение.
В с.з. въззиваемият И. С. Д., редовно призован, не се явява и не се представлява.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановИ.
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалването – и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
първоинстанционното решение в обжалваната част е законосъобразно и правилно.
Въззивната жалба е неоснователна.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към
нея.
Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията обективно
кумулативно съединяване осъдителни искове за осъждането на И. С. Д. да заплати на
ищцовото дружество „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, както следва:
договорно възнаграждение в размер на 323,55лв. по Договор за потребителски кредит
№********** от 07.11.2017г., дължимо за периода 10.04.2019г. – 31.07.2019г.; сумата от
820,45лв., представляваща възнаграждение за пакет допълнителни услуги и сумата от
960,33лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 31.07.2019г. до
30.10.2023г., за които суми съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№4229/2023г. по описа на СлРС. Исковите претенции намират правното си основание в
чл.415, ал.1, т.3, вр. ал.3 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е
пълна и равна възможност за защита в производството.
Следва да се отбележи, че в заповедното производство по ч.гр.д. №4229/2023г.
по описа на СлРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК само по
3
отношение на главницата от 1276,84лв. по Договор за потребителски кредит
№********** от 07.11.2017г., като за останалите вземания за договорна лихва,
мораторна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги – заявлението е
отхвърлено. Именно тези вземания са предмет на исковете, предявени в
първоинстанционното производство.
С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло исковите
претенции.
Предмет на въззивното производство е само иска за заплащане на договорно
възнаграждение в размер на 323,55лв. по Договора за потребителски кредит от
07.11.2017г. и решението по него.
По отношение на останалите отхвърлени искови претенции,
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В случая, предмет на иска, предмет на въззивното обжалване е вземане,
произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното производство И. С.
Д. и ищцовото дружество Договор за потребителски кредит от 07.11.2017г.
Със същия договор ищцовото дружество „Профи кредит България“ ЕООД,
гр.София е предоставило на ответника потребителски кредит в размер на 2200 лв. за
срок от 24 месеца, ГПР от 49,90%, ГЛП в размер на 41,17%, лихвен процент на ден
0,11% и обща сума по кредита 3264,24лв., размер на вноската 136,01лв.
С Договора е закупен и пакет от допълнителни услуги Бонус+, предоставящи
право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на
падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Този
пакет допълнителни услуги е с възнаграждение 1650лв., вноска от по 68,75лв.
Вноската по допълнителната услуга се добавя към съответната вноска за погасяване на
кредита, като така общото задължение по договора за кредит става 4914,24лв., с общ
размер на вноската 204,76лв.
По процесния договор за потребителски кредит, длъжника - ответник И. С. Д.
има качеството потребител. В случая са приложими правилата на ЗЗП и ЗПК.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се посочи, че в
договора за потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието по
т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК – „ годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. В случая
са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, ГПР на
4
кредита и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране
на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран размер от 49,90%.
Това не е изрично отбелязано и в Общите условия към договора, нито в СЕФ за
предоставяне на информация за потребителския кредит. Не е достатъчно в договора да
бъде определен само размера на ГПР, който да е рамките на предвиденото в чл. 19, ал.
4 ЗПК – до пет пъти законната лихва. Годишен процент на разходите (ГПР) означава
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита. Общите разходи по кредита съгласно §1 от ДР на ЗПК са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Следователно, в договора задължително трябва да бъде описана и методиката
на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I
към Директива 2008/48/ЕО математическа формула, както и да са посочени данните,
въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към
момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то
очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна информация.
Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Неспазването на това
изискване е основание за обявяване на целия договор за недействителен съгласно чл.
22, ал. 1 ЗПК.
Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 49,90% /като петкратният
размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора е включен пакет
„допълнителни услуги“ /макар в тая част решението да не е обжалвано, то това не
променя факта на наличието на съглашението/, цената на този пакет – 1650лв. /при
главница от 2200лв./, не е включена в ГПР по кредита, макар, че сумата по него е
включена в погасителните вноски. Това, от своя страна, води до нарушение, както се
посочи, и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като при това
положение ГПР надхвърля многократно петкратния размер на законовата лихва и се
получава оскъпяване на кредита с повече от сто процента. Заплащането на стойността
на този пакет е предвидено предварително, което го превръща фактически в част от
кредита, която формално е изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване,
без едновременно с това да е калкулирана в ГПР по кредита. Фактът, че към момента
5
въззивникът не обжалва отхвърлителната част на първоинстанционното решение по
отношение на това вземане, не може да доведе до пренебрегване на договора за
закупуване на пакета допълнителни услуги, тъй като заявителят е очаквал и получавал
плащания по него и е отнасял получените суми и към това задължение – тоест го е
считал за източник на облигационно задължение на кредитополучателя. Поради това
той следва да бъде отчетен и съобразен при общата преценка относно наличието и
същността на неравноправни клаузи.
С оглед изложеното, невключването в ГПР на цената на допълнителните услуги,
надхвърляща главницата по кредита, е в нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, а това
води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от
ЗПК.
От своя страна това води неизбежно и до последицата, предвидена в чл. 23 от
ЗПК – че кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, не
и на лихви и други разходи по него. Именно поради това, длъжникът не дължи
заплащане на договорната лихва – предмет на настоящото въззивно производство.
Тази претенция се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
Следва да се посочи, че поради приложимост на специалните правни норми по
чл.22 и чл.23 от ЗПК, в случая не намира приложение разпоредбата на чл.26, ал.4 от
ЗЗД, на която се позовава дружеството въззивник.
Като е достигнал до същия краен правен извод по отношение на иска за
заплащане на договорното възнаграждение по договора за потребителски кредит от
07.11.2017г., районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което
следва да се потвърди в обжалваната му част. Подадената въззивна жалба е
неоснователна.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивникът следва да понесе
своите разноски така, както ги е направил.
Въззиваемият не е претендирал и доказал извършването на разноски пред
въззивната инстанция, поради което такива не следва да се присъждат.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №1106/20.11.2024г.,
постановено по гр.д.№2829/2024г. по описа на Сливенски районен съд, в обжалваната
част.
Решението е окончателно.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7