Решение по дело №184/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 63в от ЗАНН, във връзка с чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба от началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Русе против решение № 54/04.02.2025 г., постановено по АНД № 2001/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено НП № 24-1085-003531/08.11.2024 г. издадено от началник група в сектор ПП при ОДМВР – Русе, с което на Г. Т. Т., за нарушение по чл. 126 от ЗДвП и на основание чл. 177, ал.3, т.1 от същия закон е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 500 лева и е осъдена ОДМВР - Русе да заплати на Г. Т. Т., [ЕГН] сумата от 400 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с преценка и анализа на доказателствата. Излагат се доводи в подкрепа на сочените основания. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски в минимален размер. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация, в случай, че се претендират в размер по-висок от този определен съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г.

Ответникът по касационната жалба – Г. Т. Т., чрез процесуалния си представител – адв. Г. Ф. в писмен отговор, излага съображения за неоснователност на жалбата. Счита, че решението на районния съд е правилно и моли то да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за основателност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 25.10.2024 г., Г. Т. Т., управлявал собствения си т.а. марка „Мерцедес“ с рег. № [рег. номер], с допустима максимална маса от 3.5 т а в състав 5.5 т, като се движил от Румъния за България и малко преди полунощ преминал през ГКПП Дунав мост. Там от служители на Митница Русе автомобилът управляван от Т. бил изтеглен поосово и била издадена кантарна бележка според която натоварването на първа ос е 2.290 т а на втора 3.900 т. Служителят на Митница Русе сумирал отчетеното на двете оси и приел, че общото тегло на управлявания автомобил превишава посочени в удостоверение за регистрация 3.5 т. Въз основа на посочените обстоятелства бил издаден АУАН, а на 08.11.2024 г. началник група в ОДМВР – Русе, Сектор ПП Русе издал обжалваното пред РРС наказателно постановление, с което приема, че е нарушена разпоредбата на чл.126 от ЗДвП и на основание чл.177 ал.3 от ЗДвП налага на ответника по касация административно наказание „глоба“ в размер на 500 лева, като в обстоятелствената част на постановлението е посочено като нарушение управление на МПС, общата маса на което надвишава предвидената норма по регистрационен талон.

С оглед на установените фактически констатации, районният съд приел от правна страна, че обжалваното наказателно постановление е незаконосъобразно. Въззивният съд е посочил, че един от обективните признаци на състава на нарушението по чл.177, ал.3 от ЗДвП е управлението на претоварено ППС без спазване на установения за това ред, съгласно разпоредбите на чл.14 и сл. от Наредба № 11 от 3.07.2001 г., като в процесния случай наказващият орган не е изследвал обстоятелството дали наказаното лице притежава или не съответно разрешение. Посочил е, че приложената санкционна разпоредба на чл.177, ал.3 от ЗДвП, предвижда отговорност за управление на пътно превозно средство с размери, маса или натоварване на ос, които надвишават нормите, определени от министъра на регионалното развитие и благоустройството, определени с подзаконов нормативен акт, чието издаване е регламентирано в чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП. Районният съд е приел, че като е квалифицирал действията на санкционираното лице под обективните признаци на състава на нарушението по чл.177, ал.3 от ЗДвП, наказващият орган не е приложил правилно закона, тъй като измерването на ос се извършва само и единствено за определяне на натоварване на ос, а не за определяне на обща маса на превозното средство.

Решението на въззивната инстанция е правилно.

Според чл. 126 от ЗДвП при превозване на товари масата на натовареното пътно превозно средство не трябва да надвишава допустимата максимална маса, отразена в свидетелството му за регистрация.

Санкционната разпоредба на чл. 177, ал. 3, т. 1 от ЗДвП предвижда отговорност за управление на пътно превозно средство с размери, маса или натоварване на ос, които надвишават нормите, определени от министъра на регионалното развитие и благоустройството, определени с подзаконов нормативен акт, чието издаване е регламентирано в чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП.

Според последно цитираната норма, движещите се по пътя пътни превозни средства трябва да бъдат с размери, маса и натоварване на ос, които не надвишават нормите, установени от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и с товари, които не представляват опасност за участниците в движението.

Цитираните законови разпоредби, съотнесени към конкретиката на настоящия казус, налагат извода, че предвиденото в чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП наказание се отнася за нарушение именно на чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП, като правилно е заключението на районния съд, че административнонаказващият орган е приложил неправилно материалния закон.

Нарушенията по чл. 139, ал. 1, т. 2 от ЗДвП са свързани с изискванията към техническите характеристики на превозните средства и по-специално - маса, размери и натоварване на ос, като по този състав следва да се санкционират нарушения, които следва изрично да са регламентираните в чл. 5 – чл. 7 от Наредба № 11/03.07.2001 г. за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства, докато нарушението по чл. 126 от ЗДвП е свързано с нарушаване на правилото, въвеждащо ограничение при превоз на товари, масата на натовареното ППС да не надвишава максимално допустимата маса, отразена в свидетелството му за регистрация. За установяването на нарушение по чл. 139, ал. 1, т. 2 от ЗДвП е необходимо наличието на годно техническо средство за измерване, съответно компетентност на проверяващите органи да боравят с това техническо средство, докато за нарушението по чл. 126 от ЗДвП е достатъчна констатацията по документи. Но тази разпоредба не борави с понятието "размери, маса и натоварване на ос", а с понятието "допустима максимална маса, отразена в свидетелството му за регистрация". Според § 6 от ДР на ЗДвП т. 34 и т. 35 "Технически допустима максимална маса" е максималната маса на пътното превозно средство в натоварено състояние, посочена от производителя, допустима за неговата конструкция и производствено изпълнение, а "Допустима максимална маса" е разрешената максимална маса на пътното превозно средство в натоварено състояние, определена за допустима от компетентните органи. И двете са зададени и въведени в съпровождащите документи на превозното средство.

При това положение, описанието на нарушението в АУАН и НП, съотнесено към посочената административнонаказателна разпоредба не дават възможност да се направи обоснован извод какво точно нарушение е вменено на Г. Т. - дали е такова по чл. 126 от ЗДвП, за което е предвидено наказание в чл. 185 от ЗДвП, или е нарушение по чл. 139, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, за което е предвидено наказание в чл. 177, ал. 3, т. 1 от ЗДвП. В НП е посочена обща допустима маса на МПС, съгласно СРМПС, което сочи на нарушение по чл. 126 от ЗДвП, а същевременно е наложено административно наказание предвидено в чл. 177, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, където обаче, са описани състави на нарушения на чл. 139, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.

В случай, че се приеме, че нарушението е такова по чл. 139, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, то същото не е индивидуализирано, като не е посочено кои точно норми на Наредба № 11 от 3.07.2001 г. за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства (издадена на основание чл. 139 от ЗДвП съгласно § 3 от Заключителните й разпоредби), не са спазени. Това от своя страна води и до нарушаване на правото на защита на санкционираното лице с оглед възможността му да разбере за какво точно нарушение му е наложено административно наказание, което представлява самостоятелно основание за отмяна на наказателното постановление.

По изложените съображения касационната инстанция намира, че решението на Районен съд – Русе, с което наказателното постановление е отменено се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото, на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, основателно се явява искането на ответника по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Същите са в размер на 700 лева - адвокатско възнаграждение, договорено и заплатено по банков път, съгласно представените договор за правна защита и съдействие от 09.03.2025 г. и платежно нареждане за кредитен превод от 10.03.2025 г. (л. л. 11-12 от делото).

Основателно обаче се явява възражението по чл.63д, ал.2 от ЗАНН на процесуалния представител на касатора за тяхната прекомерност, макар по този въпрос, с оглед приетото в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът да е длъжен да следи служебно.

Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в посоченото решение на СЕС, с оглед липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото намира, че в полза на ответника по касация следва да бъде присъдена сумата от 400 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.1 от АПК вр.чл.63в от ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 54/04.02.2025 г., постановено по АНД № 2001/2024 г. по описа на Районен съд – Русе.

ОСЪЖДА ОДМВР - Русе да заплати на Г. Т. Т., [ЕГН], с адрес в гр. Русе, бул. „Липник“ № 108, вх.2, ет.3, сумата от 400 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Решението е окончателно.