Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.09.2020
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 2380 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 457072 от 24.07.2018 г., постановено по
гр. дело № 50739/2017 г., Софийският районен съд, I ГО, 49-ти състав, е уважил частично
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу А.Й. Д., С.Й.М. и
Т.К.А. установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл.
153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че А.Й. Д. дължи
на ищеца сумата от 381,81 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден имот, представляващ
апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж.к. „******, за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г., както и остатък от изравнителна сметка, отразена в обща
фактура № **********/31.07.2014 г. и дялово разпределение, ведно със законната
лихва върху главницата за периода от датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК - 23.03.2017 до окончателното изплащане на вземането, като е
отхвърлил претенцията за сумата над 381,81 лв. до пълния предявен размер от
502,74 лв., както и че дължи сумата от 77,30 лева, представляваща законна лихва
за забава за периода от 15.09.2014 г. до 15.03.2017 г. и лихва върху дяловото
разпределение; признал е за установено, че С.Й.М. дължи на ищеца сумата от
381,81 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода
от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и остатък от изравнителна сметка,
отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. и дялово разпределение,
ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК - 23.03.2017 до окончателното изплащане на вземането,
като е отхвърлил претенцията за сумата над 381,81 лв. до пълния предявен размер
от 502,74 лв., както и че дължи сумата от 77,30 лева, представляваща законна
лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до 15.03.2017 г. и лихва върху
дяловото разпределение; и е признал за установено, че Т.К.А. дължи на ищеца
сумата от 763,62 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и остатък от изравнителна
сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. и дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 23.03.2017 до окончателното
изплащане на вземането, като е отхвърлил претенцията за сумата над 763,62 лв.
до пълния предявен размер от 1005,48 лв., както и че дължи сумата от 154,59
лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до
15.03.2017 г. и лихва върху дяловото разпределение, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 07.04.2017 г. по ч.гр. дело № 18081/2017
г. на СРС, ГО, 49-ти състав.
С решението А.Й. Д., С.Й.М. и Т.К.А. са осъдени да
заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 414,43
лева – разноски по делото, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на А.Й. Д. и С.Й.М.,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от по 125,04 лева – разноски по
делото, а на Т.К.А. – 144,32 лева.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД.
В законоустановения срок срещу решението в частта, с
която предявените искове са отхвърлени, е постъпила въззивника жалба от „Т.С.“
ЕАД, в която прави оплакване, че решение в обжалваната част е неправилно,
защото първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията за периода от
01.05.2013 г. до 01.04.2014 г. са погасени по давност, тъй като вземанията са обективирани
във фактура № **********/07.2014 г. със срок на плащане до 15.09.2014 г. Твърди,
че съгласно чл. 32, ал. 1 от раздел VII на ОУ е посочено, че потребителите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, а задължението за заплащане на фактурите е
най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването, като
районният съд не е съобразил, че сумите по фактурите стават изискуемо през
септември 2014 г. С оглед изложеното, моли решението в обжалваната част да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат
уважени в пълния предявен размер. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание, поддържа
въззивната жалба. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение и
неговото реално заплащане. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба, отговори са постъпили
от А.Й. Д., С.Й.М. и Т.К.А. чрез адв. А.Т., в които оспорват въззивната жалба,
молят същата да бъде оставена без уважение и решението в обжалваната с нея част
да бъде потвърдено. Излагат подробни правни доводи, че давността тече от
издаването на всяка фактура, а не от общата такава, поради което районният съд
правилно е приел, че вземанията за периода от м. 05.2013 г. до м. 01.2014 г. са
погасени по давност. Претендират разноски. Представят списък по чл. 80 от ГПК.
Срещу решението са постъпили и въззивни жалби от
ответниците А.Й. Д., С.Й.М. и Т.К.А. чрез адв. А. Т., в които решението се
обжалва в частта, с която предявените искове са уважени, като се излагат доводи,
че същото е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и е
необосновано, тъй като съдът неправилно е приел, че е налице облигационна
връзка между страните. Във въззивната жалба на Т.К.А. е заявено
в допълнение, че същата не е собственик на топлоснабдения имот и няма
качеството на наследник. Молят решението да бъде отменено в обжалваната част и
вместо него постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендират разноски. Представят списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивните жалби по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв
не е постъпил от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД
не взема становище.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по
съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи,
съобразно нормата на чл. 269, изр.2 от ГПК.
Ищецът в
първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3020815 от 23.03.2017
г. г. срещу А.Й. Д., С.Й.М. и Т.К.А., по което е образувано ч. гр. дело № 18081/2017 г. на СРС, ГО, 49-ти
състав, по което на 07.04.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното
решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните
основания. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжниците в заповедното
производство са подали възражения по образец, в които е посочено, че не дължат
изпълнение на вземанията по издадената заповед.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно
дадените от съда указания, е предявил установителни искове с предмет всички вземания,
за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично
задължение по посоченото дело.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да
установи, че ответникът (респективно всеки от ответниците), е потребител на
топлинна енергия, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е
топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на
отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно,
което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на
стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна
енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на
длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.
От представените по
делото доказателства се установява че сградата, в която се намира ап. № 3, находящ се в гр. София, ж.к. „******, е
била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от
общия топломер.
От представените по
делото Договор за продажба на държавен недвижим имот, чието легитимиращо
действие по отношение на принадлежността на правото на собственост не е оборено
в процеса, както и от удостоверение от 17.02.2017 г., издадено от Столична
община, район „Младост“, съгласно наредбата за държавните имоти от 29.01.1979
г., се установява, че А.И.Д.е придобила правото на собственост върху топлоснабдения
имот през 1979 г. От удостоверение за наследници с № 000363 от 03.05.2006 г.,
се установява, че собственикът на недвижимия имот е починала на 09.03.2006 г. и
е оставила наследници по закон Н.В.Д.и Т.К.А., като за последната не се
установява, да е приела наследството на своята наследодателка. От представеното
по делото удостоверение за наследници на Н.В.Д.се установява, че същата е
починала на 27.10.2010 г., като е оставила наследници по закон ответниците С.Й.М. и А.Й. Д.. Месец по-късно, последната е
подала при ищцовото дружество Заявление-декларация с вх. № 4985 от 16.12.2010
г., в което е посочила, че желае на мястото на старата партида на имота на
името на почналата А.И.Д.да
ѝ бъде открита нова партида съгласно общите условия на „Т.С.“ ЕАД. Към заявлението е представена декларация
от същата дата и е заявено, че домакинството се състои от двама души.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител,
респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице –
ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
Съгласно Tълкувателно
решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни
субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на
доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие,
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената ѝ на топлопреносното предприятие. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести
общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект
дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
С оглед изложеното от
представените по делото доказателства и при липса на проведено пълно и главно
доказване на обстоятелството, че другите две ответници имат качеството на
наследници на починалия титуляр на правото на собственост, се установява, че
качеството на потребител на топлинна енергия за исковия период по смисъла на ЗЕ
за топлоснабдения имот има единствено ответницата А.Й. Д., поради
което именно тя е материалноправно легитимирана да отговаря по предявените
искове, а при спазване на принципа, установен в чл. 6, ал. 2 от ГПК,
правилно първоинстанционният съд е приел, че същата отговоря в рамките на
заявената от ищеца в исковата молба сума, представляваща 1/4 от цялото
задължение.
Установеното наличие на
облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е
достатъчно основание за доказване на иска по основание. Съдържанието на
договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените
публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с
Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от
2014 г. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ
разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия и
за което в случая няма данни да е упражнено, а и няма твърдения в тази насока –
напротив, ответницата е заявила изрично съгласие с общите условия на ответника
в Заявлението-декларация от 16.12.2010 г., чиято автентичност не е оборена.
С определение,
постановено в открито съдебно заседание, проведено на 25.04.2018 г.,
първоинстанционният съд, при наличие на предпоставките на чл. 146, ал. 1, т. 3
от ГПК е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата
относно количеството на доставената топлинна енергия в топлоснабдения имот и
нейната стойност, като предвид безспорния характер на предпоставките за
възникване на процесното вземане и неговия размер, на разглеждане подлежи възражението
за изтекла погасителна давност. Както правилно е приел и първоинстанционният съд, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, буква „в” от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок
(Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС).
При действието на общите условия на ищеца от 2008г. (действали
до 11.03.2014 г.) и при действието на които е начислявана топлинната енергия,
за която е издадена спорната обща фактура № **********/31.07.2014 г., описана в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и в исковата
молба, изискуемостта на вземанията настъпва след изтичане на 30 дни считано от
края на всеки съответен месец на начисляване. Тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от ОУ след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава
фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки, общата фактура издадена на 31.07.2014
г. отразява цената на реално потребеното количество топлинна енергия, но не
може да промени давността на вземането за заплащане на топлинната енергия за
всеки отделен месец. Ето защо, както правилно е
приел и първоинстанционният съд, вземанията за доставена топлинна енергия за
месеците преди февруари 2014 г. са погасени по давност, а по общата фактура се
дължат сумите за месеците от февруари 2014 г. до април 2014 г., изчислени
правилно при приложението на чл. 162 от ГПК въз основа на неоспореното от
страните съобщение по общата фактура на лист 25 от първоинстанционното дело в
размер на 483,73 лева. От сумата по общата фактура правилно е била извадена
сумата, която е погасена по давност и разликата е добавена към стойността на доставената топлинна
енергия в топлоснабдения имот и за процесния период 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г. Правилно към сумата са добавени и дължимите на основание чл. 36 от ОУ на договора за продажба на топлинна енергия суми за дялово разпределение по справката
на лист 30 от делото в размер на 27,24 лева, доколкото ответницата дължи
заплащане на вземането за услугата „дялово разпределение”, която както
се установява от събраните по делото доказателства, е извършена, тъй като за
топлоснабдения имот са съставени изравнителни сметки на база извършените от
третото лице-помагач отчети на уредите. Ето защо, правилно в рамките на диспозитивното начало,
ответницата А.Й. Д. е осъдена да заплати 1/4 от получената сума възлизаща
на 381,81 лева, така както е заявено от ищеца, а за разликата над 381,81 лв. до
пълния предявен размер от 502,74 лв. претенцията правилно е била отхвърлена, поради
което решението в тази част следва да се потвърди.
При липса на конкретни оплаквания във въззивната
жалба на А.Й. Д. по отношение на акцесорните претенции по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
решението следва да се потвърди и за сумата от 77,30 лв., представляваща лихва
за забава за периода 15.09.2014 г. до 15.03.2017 г. върху главницата за
топлинна енергия и за дялово разпределение.
Претенциите срещу С.Й.М. за сумата от 381,81 лева и
срещу Т.К.А. за сумата от 763,62 лева, и двете представляващи стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.,
както и остатък от изравнителна сметка, отразена в обща фактура №
**********/31.07.2014 г. и дялово разпределение, ведно със законната лихва
върху главницата за периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 23.03.2017 до окончателното изплащане на вземането, са неоснователни,
предвид обстоятелството, че същите нямат качеството на потребител на топлинна енергия
за процесния период за топлоснабдения имот.
При липса на валидно възникнало главно задължение,
претенциите за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 77,30 лева за периода от 15.09.2014 г. до
15.03.2017 г., за която е осъдена С.Й.М., както и за сумата от 154,59 лева за
същия период, за която сума е осъдена Т.К.А., също са неоснователни, поради
което решението в частта, с която исковете за главници и лихви са уважени до
посочения размер е неправилно и следва да се отмени, а предявените установителни
искове следва да бъдат отхвърлени.
Решението, в частта, с която исковете за признаване
за установено, че С.Й.М. дължи на ищеца сумата над 381,81 лв. до пълния
предявен размер от 502,74 лв. за главница, а Т.К.А. дължи сумата над 763,62 лв.
до пълния предявен размер от 1005,48 лв. за главница, са отхвърлени, е правилно
и като такова следва да се потвърди.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въведен с въззивните жалби, жалбите на въззивника-ищец „Т.С.“ ЕАД и въззивника-ответник
А.Й. Д. са неоснователни, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваната от тези страни част е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Въззивните жалби на въззвиника-ответник С.Й.М. и на въззвиника-ответник
Т.К.А. са основателни и като такива следва да бъдат уважени, а решението в
обжалваната с тях част да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с
което предявените срещу тези жалбоподатели искове да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора, съдът
дължи цялостно преизчисляване на разноските за първа инстанция и разпределяне
на отговорността за разноските в настоящата съдебна инстанция.
Ищецът е сторил разноски в
първа инстанция за държавна такса в размер на 300 лева за заповедно и исково
производство и е завил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение
в първа инстанция в размер, определен от първоинстанционния съд съгласно чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с
определен материален интерес, на 300 лв.
Във въззивна инстанция
въззвиникът-ищец е сторил разноски за въззивна жалба в размер на 75 лева. Същият е заявил искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, което е основателно. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна
сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до определените
в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя възнаграждение
за юрисконсулт в размер на 100 лв.
От
посочените суми, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, единствено ответницата А.Й.
Д. му дължи общо за двете инстанции сумата от 204,47 лева, изчислени
след преразпределяне на разноските спрямо броя на ответниците и с оглед
отхвърления и уважен размер на срещу всяка една от тях.
Срещу
С.Й.М. и Т.К.А. ищецът няма вземане за разноски.
Ответницата
А.Й. Д. е сторила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева
според представения на лист 55 договор за правна защита и съдействие, който
служи и за разписка за получаване на посочената в него сума в брой съгласно т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, от които, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, следва да ѝ бъдат присъдени 125,04 лева.
С оглед неоснователността на
въззивната ѝ жалба, разноски на А.Й. Д. не следва да се
присъждат.
Ответниците С.Й.М. и Т.К.А. са сторили разноски за
адвокатско възнаграждение в първа инстанция, при липса на искане за изменение
на решението в тази част, в размер на по 600 лева всяка и според представените
на лист 49 и лист 52 договори за правна защита и съдействие, които служат и за
разписка за получаване в брой на посочените суми съгласно т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Същите са заплатили по 25
лева за държавни такси за въззивно обжалване и по 400 лева адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция, от които 200 лева за отговор на въззивна
жалба и 200 лева за въззивна жалба. Възражението
на процесуалния представител на въззивника-ищец за прекомерност на адвокатското възнаграждение за настоящата инстанция
на двете въззивници-ответници съдът намира за основателно. Претенциите от по
400 лева за тази инстанция, разпределени според описаното в договорите за
извършените процесуални действия, предвид фактическата и прана сложност на
делото, надвишават необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията ѝ действаща към приключване на устните състезания в тази инстанция,
който изчислен въз основа на материалния интерес, е в размер на 100 лева. Ето
защо възнагражденията както за отговорите на въззивноте жалби, така и за
въззивните жалби следва да бъдат намалени до този размер, и с оглед изхода на
делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден за
заплати на С.Й.М. и на Т.К.А. по 825 лева - разноски за двете
инстанции.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 457072 от 24.07.2018 г., постановено по
гр. дело № 50739/2017 г. на Софийския районен съд, I ГО, 49-ти състав, в
частта, с която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл.
86 от ЗЗД срещу С.Й.М. и Т.К.А. и е признато за установено, че С.Й.М. дължи на
„Т.С.” ЕАД сумата от 381,81 лева, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и остатък
от изравнителна сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. и
дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата за периода от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК - 23.03.2017 до окончателното изплащане на вземането и сумата от
77,30 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2014 г.
до 15.03.2017 г. и лихва върху дяловото разпределение, а Т.К.А. дължи на „Т.С.”
ЕАД сумата от 763,62 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и остатък от
изравнителна сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. и
дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата за периода от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК - 23.03.2017 до окончателното изплащане на вземането и сумата от
154,59 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2014 г.
до 15.03.2017 г. и лихва върху дяловото разпределение, както и изцяло в
частта за разноските на страните, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление ***, срещу С.Й.М., ЕГН **********, с адрес ***, искове с
правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1
ЗЕ за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца
сумата от 381,81 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и остатък от
изравнителна сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. и
дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата за периода от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК - 23.03.2017 до окончателното изплащане на вземането, както и на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 77,30 лева, представляваща
законна лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2014 г. до
15.03.2017 г. и лихва върху дяловото разпределение, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 07.04.2017 г. по ч.гр. дело №
18081/2017 г. на СРС, ГО, 49-ти състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление ***, срещу Т.К.А., ЕГН **********, с адрес ***, искове с
правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1
ЗЕ, за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца
сумата от 763,62 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и остатък от
изравнителна сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. и
дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата за периода от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК - 23.03.2017 до окончателното изплащане на вземането, както и на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 154,59 лева, представляваща
законна лихва за върху главницата за периода от 15.09.2014 г. до 15.03.2017 г.
и лихва върху дяловото разпределение, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК от 07.04.2017 г. по ч.гр. дело № 18081/2017 г. на
СРС, ГО, 49-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 457072 от 24.07.2018 г., постановено по
гр. дело № 50739/2017 г. на Софийския районен съд, I ГО, 49-ти състав, в
останалата част.
ОСЪЖДА
А.Й. Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 204,47 лева – разноски за двете
инстанции.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на А.Й. Д., ЕГН **********, с адрес ***, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 125,04 лева – разноски за двете
инстанции.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на С.Й.М., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 825 лева - разноски за двете инстанции.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на Т.К.А., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 825 лева - разноски за двете инстанции.
Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД,
ЕИК ******, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.