№ 79
гр. Сливен, 01.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, X СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20222230104862 по описа за 2022 година
Постъпила е искова молба, подадена от „ИНТЕРКАР-Т“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: **** чрез адв. Е. П. от АК-Сливен против Община Сливен,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ***** с която са предявени отрицателни
установителни иска с правно основание чл. 439 ГПК, с които се претендира да се признае за
установено, че ищеца не дължи на ответника, суми от 1992,47 лв., съставляваща главница за
неплатен наем по Договор за наем от 15.10.2008 г., както и направените по делото разноски
в размер на 40 лв., за които е била издадена Заповед № 824/22.03.2010 г. по ч.гр.д. №
1302/2010 г. на СлРС и изпълнителен лист от 15.04.2010 г., въз основа на който е било
образувано изп.д. № 436/2010 г. на СИС при СлРС, като погасени по давност.
Ищецът твърди, че срещу него била издадена Заповед № 824/22.03.2010 г. по ч.гр.д.
№ 1302/2010 г. на СлРС и изпълнителен лист от 15.04.2010 г., въз основа на който е било
образувано изп.д. № 436/2010 г. на СИС при СлРС, за суми от 1992,47 лв., съставляваща
главница за неплатен наем по Договор за наем от 15.10.2008 г., както и направените по
делото разноски в размер на 40 лв. С постановление от 21.09.2022 г. изпълнителното дело
било прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Община Сливен била поискала да й
бъде върнат изпълнителния лист и да образува ново изпълнително дело. Посочва, че от
датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение и образуване на изпълнителното дело
била настъпила перемция поради бездействие на взискателя и била изтекла в негова полза
не само предвидената в чл. 110 ЗЗД петгодишна погасителна давност, но и десетгодишната
абсолютна погасителна давност.
Моли съдът да признае за установено, че не дължи на ответника като погасени по
давност следните суми: суми от 1992,47 лв., съставляваща главница за неплатен наем по
Договор за наем от 15.10.2008 г., както и направените по делото разноски в размер на 40 лв.,
1
за които е била издадена Заповед № 824/22.03.2010 г. по ч.гр.д. № 1302/2010 г. на СлРС и
изпълнителен лист от 15.04.2010 г., въз основа на който е било образувано изп.д. №
436/2010 г. на СИС при СлРС. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК отговор е депозиран. Счита, че искът бил неоснователен и
недоказан. Давността била прекъсната с молбата за образуване на изпълнително дело.
Твърди, че в качеството си на взискател била предприела Община Сливен изпълнителни
действия от естество да прекъснат давността. Не била приложима в процесния случай
абсолютната погасителна давност, тъй като се била прилагала за ФЛ, а ищецът бил
търговско дружество. Позовава се на Решение № 4/2021 г. на КС, обнародвано в ДВ, бр.35
от 2021 г., с което разпоредбата на пар.2 от ЗИД на ЗЗД, с която е предвидено обратно
действие на нормата на чл. 112, ал. 1 ЗЗД е обявена за противоконституционна и на
основание чл. 151, ал. 2, изр. посл. от Конституцията правилото за ретроактивното действие
на чл. 112, ал.1 ЗЗД не следва да се прилага и абсолютната давност била започвала да тече от
02.06.2021 г. и към настоящия момент не била изтекла.
Моли съдът да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани и да им присъди
сторените по делото разноски.
С оглед характера на предявените искове, съдът с Определение № 3330 от 16.12.2022
г. е разпределил между страните доказателствена тежест като е указал на ищеца, че следва
да докаже, че е налице новонастъпило обстоятелство по см. на чл. 439 ГПК, а именно факт
настъпил след издаването на изпълнителния лист относно вземанията, за които е издаден,
каквото в случая се явява изтеклата петгодишна погасителна давност за вземанията. С оглед
твърденията на ищеца в исковата молба, че задължението е погасено по давност, съдът е
указал на ответника, че носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата,
довели до прекъсване, респ.спиране на давностния срок, каквото се явява предприемането
на изпълнително действие, което прекъсва давността.
След като прецени събраните по делото доказателства,намира следното от
фактическа страна:
Ищецът е длъжник по изп.д. № 436/2010 г. по описа на ДСИ Киряков, което е
образувано на 31.08.2010 г. по молба на Община Сливен и на основание на издаден в нейна
полза изпълнителен лист от 15.04.2010 г. въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение
№ 824/22.03.2010 г. по ч.гр.дело №1302/2010 г. на СлРС за следните суми: сумата от
1992,47 лв., съставляваща главница от неплатен наем по договор за наем от 15.10.2008 г.,
както и сумата от 40 лв., представляваща разноски по делото.
С молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е поискал да
бъде наложен запор върху банковата сметка и върху движими вещи на длъжника. По изп.д.
№ 436/2010 г. поканата за доброволно изпълнение е била получена от длъжника на
21.09.2010 г. , като по делото не са били извършвани изпълнителни действия. С влязло в
сила постановление от 21.09.2022 г. било прекратено изпълнителното производство на
2
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради непредприемане от страна на взискателя на
изпълнителни действия за повече от две години.
Петгодишната погасителна давност за процесните вземания започва да тече от
15.04.2010 г. и същата е била прекъсната с молбата за образуване на изпълнителното дело от
31.08.2010 г., в която взискателят е посочил като конкретни изпълнителни способи налагане
на запор върху движими вещи и банкови сметки на длъжника и е изтекла на 31.08.2015 г.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Ищецът е предявил иск по чл.439 от ГПК, като иска да бъде признато за установено
по отношение на ответника, че не дължи процесните суми поради наличие на
новонастъпили обстоятелства /след влязла в сила заповед за изпълнение/,а именно
погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност. С оглед горното
предявеният иск се явява допустим, тъй като, както вече се посочи, ищецът се позовава
на новонастъпили, след влизане в сила на изпълнителното основание, факти, на които
длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК.
Предявеният иск е допустим и по отношение на правния интерес от воденето на настоящия
процес, следва да бъде отбелязано, че с Определение № 513/24.11.2016г. по ч.т.д. №
1660/2016г. по описа на ВКС, I ТО, е разяснено, че правната сфера на ищеца се явява
накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора / бивш взискател /
изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на
факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното
основание, ищецът има интерес да установи, с оглед упражняване на други свои
имуществени или неимуществени права, вкл. спрямо трети лица, които ищецът би могъл и
следва да конкретизира. Касационната инстанция е приела, че дори и такива да не са
заявени, какъвто и е разглеждания случай, достатъчен е безспорният интерес на ищеца от
осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, независимо че
и в хода на същото би могъл да предяви иск за оспорване на вземането, доколкото в тази
последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да предприеме и
обезпечаване на иска си, съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване, все
действия обективно засягащи правната му сфера. Предвид изложеното и доколкото
ответникът разполага с изпълнителен лист срещу ищеца съществува правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск за процесните вземания. В допълнение
следва да се посочи, че предявеният отрицателен установителен иск цели внасяне на яснота
в отношенията на страните и препятства възможността в по - късен момент отново да бъдат
разглеждани идентични съображения на ищеца за недължимост на вземанията,
обективирани в изпълнителния титул.
Само когато принудителното изпълнение е приключило и взискателят е изцяло
удовлетворен, не е налице правен интерес за длъжника от предявяване на установителния
иск по чл. 439 ГПК. В този случай, ако длъжникът счита, че са настъпили факти,
изключващи изпълняемото право, на негово разположение е друг вид защита. В
3
разглеждания случай, в който е установено, че изпълнителният процес е висящ, въпросите
има ли и какъв е размерът на събраните суми по висящото изпълнително дело, и намира ли
приложение разпоредбата на чл.118 ЗЗД, са без правно значение с оглед предмета на делото,
като тези въпроси не съставляват и обстоятелства, влияещи на правния интерес за
предявяване на иска. Това е така, тъй като предмет на иска по чл.439 ГПК е само
установяването на факти, изключващи изпълняемото право. Частичното удовлетворяване на
взискателя въз основа на изпълнителния лист не е факт по смисъла на чл. 439 ГПК,
изключващ изпълняемото право и не влияе на допустимостта на иска. Ищецът по този иск
има правен интерес да установи, че изпълняемото право не съществува, докато срещу него
като длъжник е предприето принудително изпълнение, какъвто е разглежданият случай.
Предявеният отрицателен установителен иск се основава на твърдението на ищецът, че
процесните вземания са погасени по давност, в рамките на което основание съдът дължи
произнасяне. С този иск се търси съдебна защита – установяване недължимост на вземане
поради изтекла погасителна давност, т. е. че е погасена възможността за принудителното му
изпълнение. Задължението за заплащане на главницата и на другите вземания за разноски по
изпълнителния лист от 15.04.2010 г. се погасява с общата петгодишната давност. Законът
предвижда прекъсване на давността с предприемане на действия за принудително
изпълнение - чл. 116, б. "в" ЗЗД. Доколкото ищецът не оспорва основанието за пораждането
на вземането и неговия размер, а претендира погасяване по давност, то значимо съобразно
ТР № 2/13 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по делото, се явява обстоятелството дали по
образувано изпълнително производство са предприети валидни изпълнителни действия в
рамките на давностния срок. Тъй като изпълнителното производство при ДСИ по
издаденото изпълнително основание е образувано на 31.08.2010 г. и по него от изобщо не са
били извършвани изпълнителни действия, то същото е било прекратено по право на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 21.09.2022 г., което е било констатирано с
постановлението за прекратяване на изпълнителното производство. Предвид липсата на
извършени изпълнителни действия от 31.08.2010 г. не е налице и прекъсване на давността,
поради което и с изтичането на потгодишен период от тази дата на 31.08.2015 г.
претендираното вземане се е погасило по давност. Не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнителното дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи и книжа съгласно т. 10 на ТР № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, както и подаването на молба за образуване на изпълнително
производство. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция”
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Същото приемат доктрината и съдебната практика по
отношение на спирането на исковия процес при смърт на някоя от страните (чл. 229, ал. 1 т.
4
2 ГПК), както и при замяна на обезпечението на оценим в пари иск (без исковете за
собственост) с обезпечение пред съд съгласно чл. 180 и 181 ЗЗД (чл. 398, ал. 2 ГПК). Не
може да бъде споделено пробиващото си път в доктрината и съдебната практика
разбиране, че изпълнителният процес не може да се прекрати по право и единственият
начин за прекратяване на изпълнението е чрез изрично постановление на съдебния
изпълнител, тъй като това е необходимо с оглед изискванията за яснота и сигурност, както
и защото законодателят не би изисквал постановяването на изричен акт и не би го нарекъл
постановление (определение) за прекратяване. Прекратяване и спиране на всяко съдебно
производство (в т.ч. исковото и обезпечителното) е възможно както по силата на закона
(при което актът за прекратяване има декларативен характер), така и по изявление на
органа, който ръководи производството (при което актът за прекратяване има
конститутивен характер). И в двата случая законодателят назовава съответния съдебен акт
постановление (определение) за прекратяване, но последиците на акта са различни: когато
прекратяването е по силата на закона, прекратителният ефект настъпва с
осъществяването на съответните правно релевантни факти (обжалването е без значение
за момента на настъпването на ефекта), а когато прекратяването става по силата на акт
на органа, който ръководи съответното производство, прекратителният ефект
настъпва с влизането в сила на този акт (обжалването има значение за момента на
настъпването на ефекта). Във всички случаи на прекратяване на принудителното
изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани,
като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с
изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от
извършването на които трети лица са придобили права (напр. купувачите от публична
продан), както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания. Без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното
производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие. Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК , нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие. С оглед на това разрешение следва да се приеме, че
последното валидно изпълнително действие по изп.д. № 436/2010 г. е подаването на молбата
за образуване на изпълнителното дело, в която взискателят е посочил конкретни
изпълнителни способи като налагането на запор върху движимите вещи и банкови сметки
на длъжника на 31.08.2010 г. или изпълнителното производство се е прекратило по право на
31.08.2012 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От последното валидно изпълнително
действие преди прекратяването на право на изпълнителното производство на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК извършено на 31.08.2010 г. е започнала да тече нова погасителна
давност, която не е била прекъсната и на 31.08.2015 г. е изтекла петгодишната погасителна
давност за вземанията. Предвид липсата на извършени изпълнителни действия от 31.08.2010
5
г./датата на подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело, в която
взискателят е посочил конкретни изпълнителни способи като налагането на запор върху
движимите вещи и банкови сметки на длъжника / не е налице и прекъсване на давността,
поради което и с изтичането на петгодишен период от тази дата на 31.08.2015 г.
претендираното вземане се е погасило по давност.
С оглед пълнота на изложението, съдът следва да посочи, че споделя изцяло
аргументите изложени от ответника по отношение на неприложимостта на абсолютната
погасителна давност в процесния случай. Същата се прилагала за ФЛ, а ищецът е търговско
дружество. Съгласно Решение № 4/2021 г. на КС, обнародвано в ДВ, бр.35 от 2021 г., с
което разпоредбата на пар.2 от ЗИД на ЗЗД, с която е предвидено обратно действие на
нормата на чл. 112, ал. 1 ЗЗД е обявена за противоконституционна и на основание чл. 151,
ал. 2, изр. посл. от Конституцията правилото за ретроактивното действие на чл. 112, ал.1
ЗЗД не следва да се прилага и абсолютната давност започва да тече от 02.06.2021 г. и към
настоящия момент не е изтекла.
С оглед горното следва да се приеме, че процесните суми не се дължат от ищеца на
ответника, в който смисъл и предявените искове следва да се уважат. При този изход на
делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски
по производството в размер на сумата от 500 лв., съставляваща адвокатско възнаграждение
и сумата от 81,30 лв., съставляваща държавна такса. Съдът счита за неоснователно
направеното възражение от ответната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, тъй като същото е уговорено в
минималния размер определен в чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ след нейните изменения в сила
от 04.11.2022 г.
По мотивите Сливенският районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на правно основание чл. 439 ГПК по отношение
на „ИНТЕРКАР-Т“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: **** че НЕ
ДЪЛЖИ на Община Сливен, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: *****
следните суми: сумата от 1992,47 лв., съставляваща главница за неплатен наем по Договор
за наем от 15.10.2008 г., както и направените по делото разноски в размер на 40 лв., за които
е издадена Заповед № 824/22.03.2010 г. по ч.гр.д. № 1302/2010 г. на СлРС и изпълнителен
лист от 15.04.2010 г., въз основа на който е образувано изп.д. № 436/2010 г. на СИС при
СлРС, КАТО ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА Община Сливен, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: *****
да заплати на „ИНТЕРКАР-Т“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****
сумата от 500 лв., съставляваща адвокатско възнаграждение и сумата от 81,30 лв.,
съставляваща държавна такса, представляващи сторени в настоящото производство
разноски.
6
Решението може да се обжалва пред Сливенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните с препис.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
7