Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 22.07.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор ………….… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №6233 по описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №56418
от 05.03.2019г., постановено по гр.дело №66913/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 162-ри
състав, са отхвърлени предявените от Ц.В.Т. и Н.В.Т. срещу „Е.М.“ ЕООД
отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за недължимост на сумата от 6558.99 лв., представляваща
главница по договор за кредит
от 18.04.2008г., ведно със законната лихва
върху сумата от 11.11.2011г. до окончателното й изплащане, сумата от 702.61 лв., лихва
за периода 25.02.2011г. –
23.10.2011г., сумата от 145.54 лв., наказателна
лихва за периода 25.03.2011г. – 10.11.2011г., и на
сумата от 148.14 лв., разноски
по делото, за които суми
е издаден изпълнителен лист от 18.11.2011г. въз основа на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9838/2011г. по описа на Районен
съд – Бургас, претендирани при условията на солидарност
по изпълнително дело №1425/2011 г. по описа на ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на КЧСИ.
Постъпила е
въззивна жалба от ищците - Ц.В.Т. и Н.В.Т., чрез адв.Б.Л.,
с която се обжалва изцяло решение №56418 от 05.03.2019г., постановено по
гр.дело №66913/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 162-ри състав, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на
съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че по образуваното изпълнително
дело №1425/2011 г. по описа на
ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на КЧСИ, са били извършени множество действия,
прекъсващи давността на основание чл.116, б.”в” от ЗЗД, поради което е
обосновал погрешен извод, че вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист,
не са погасени по давност и на това основание са отхвърлени изцяло предявените
отрицателни установителни искове. Твърди се, че
извършеното от ЧСИ с постановление от 30.01.2014г. конституиране на нов взискател на основание подадена молба поради извършена
цесия не представлява изпълнително действие, съгласно т.10 от ТР
№2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, което води до прекъсване на
давността на вземанията. Твърди се още, че от събраните по делото доказателства
се установява по несъмнен начин, че по образуваното изпълнително дело
последното валидно изпълнително действие е било извършено на 19.03.2012г., на
която дата са извършени от частния съдебен изпълнител действия по приготовление
за опис на движими вещи, след която дата е налице бездействие на взискателя за период повече от две години, поради което
изпълнителното дело следва да се счита за прекратено по силата на закона на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Поддържа се, че извършените изпълнителни
действия след 19.03.2014г. не са годни да прекъснат давността за процесните вземания, предвид на което се налага извода, че
5-годишната давност е изтекла на 19.03.2017г., респективно към датата на
депозиране на исковата молба в съда – 17.10.2018г. вземанията, предмет на
издадения изпълнителен лист, не подлежат на принудително изпълнение. Допълнителни
аргументи са изложени в писмена защита. По горните съображения молят съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно
решение и постанови друго, с което да уважи предявените отрицателни установителни искове като основателни и доказани.
Претендират присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Относно
сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция се
претендират по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Представят се списъци по чл.80
от ГПК.
Въззиваемата страна - „Е.М.“ ЕООД, чрез юрисконсулт П.К., депозира
писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената
въззивна жалба. Твърди се, че постановеното съдебно решение е законосъобразно,
съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа
на тях е обосновал правилен извод, че вземанията, предмет на изп.лист, издаден на 18.11.2011г.
по ч.гр.д.№9838/2011г. по описа на
Районен съд – Бургас, въз основа
на който е образувано изп.дело №1425/2011
г. по описа на ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на
КЧСИ, не са погасени по давност. Поддържа се, че по образуваното изпълнително дело са извършвани
изпълнителни действия, които препятстват изтичането на двугодишен
срок на бездействие на взискателя по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради което изпълнителното
дело не е перемирало. Сочи се още, че правилно СРС е
приел, че конституирането на нов взискател
по изпълнителното дело (по молба на
ответника) – с постановление
от 30.01.2014г., е изпълнително действие, което прекъсва давността, след
която дата са извършвани и други изпълнителни действия през период по-кратък от две години, поради което е обоснован правилен извод, че оспорените от ищците
вземания не са погасени по
давност и предявените от тях отрицателни установителни искове са неоснователни
и като такива са отхвърлени. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лв.. Прави
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност относно претендирани от въззивниците
разноски за адвокатско възнаграждение.
Предявени са
от Ц.В.Т. и Н.В.Т. срещу „Е.М.“ ЕООД отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за недължимост при условията на солидарност
на суми, предмет на издаден изпълнителен лист от 18.11.2011г. въз основа на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9838/2011г. по описа на Районен
съд – Бургас, на основание на който е
образувано изпълнително
дело №1425/2011 г. по описа на ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на КЧСИ.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните
за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените от ищците - Ц.В.Т. и Н.В.Т. срещу „Е.М.“ ЕООД отрицателни
установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за
недължимост при условията на солидарност на сумата от
6558.99 лв., представляваща главница по договор за кредит от 18.04.2008г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 11.11.2011г.
до окончателното й изплащане, сумата от 702.61 лв., лихва за периода
25.02.2011г. – 23.10.2011г., сумата от 145.54 лв., наказателна лихва за периода
25.03.2011г. – 10.11.2011г., и на сумата от 148.14 лв., разноски по делото, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 18.11.2011г. въз основа на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9838/2011г. по описа на Районен съд –
Бургас, на основание на който е образувано изпълнително дело №1425/2011 г. по
описа на ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на КЧСИ. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените искове с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
В случая с подадената искова
молба ищците – въззивници
в настоящото производство, оспорват дължимостта
на сумите, предмет на изпълнително дело №1425/2011 г. по описа на
ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на КЧСИ, което
обуславя правната
квалификация на исковете като
такива по чл.439 ГПК. В конкретния случай не е спорно
по делото обстоятелството, което се установява и от събраните доказателства, че
вземанията на „Райфайзенбанк /България/” ЕАД, са надлежно цедирани
на ответника - „Е.М.“ ЕООД, спрямо ищците са възникнали и са станали изискуеми,
считано от датата на издаване на изпълнителен лист – 18.11.2011г., въз основа
на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9838/2011г. по описа на Районен
съд – Бургас, като по отношение на валидно
възникналото вземане за главница по договор за кредит и разноски в полза на ответника
се прилагат правилата на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, съответно
по отношение на вземанията за лихви за забава се прилага кратката тригодишна
давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД, както и са приложими основанията за прекъсване
и спиране на давността, уредени в чл.115 и чл.116 от ЗЗД.
В конкретната хипотеза е спорен
въпроса дали след като е било образувано изп.дело №1425/2011 г. по описа на ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на КЧСИ, на основание подадена
молба от първоначалния
кредитор - „Райфайзенбанк
/България/” ЕАД, на 23.11.2011г., са настъпили обстоятелства по смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД за прекъсване на давностния срок относно валидно възникналите вземания,
предмет на изп.лист, издаден на 18.11.2011г., въз основа на заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№9838/2011г. по описа
на Районен съд – Бургас. Съгласно чл.116, б.”в” от ЗЗД
давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение.
Такива действия представляват пряко насочените към събиране на вземането
действия, т.е. такива действия, които са пряко насочени към имуществената сфера
на длъжника с цел удовлетворяване на съдебно признатото право на взискателя. Противно на твърдяното от въззивниците,
настоящият въззивен състав споделя обоснованият краен извод на СРС, че по
делото е доказано, че давността е била прекъсната на
19.03.2012г. с извършване на
действия от съдебния изпълнител, съставляващи избран от него изпълнителен
способ – опис на движими вещи,
насрочен с постановление от 24.02.2012г., който не е бил извършен
поради неосигурен достъп до имота
от длъжниците, но представлява активно поведение на съдебния изпълнител,
насочено към принудително събиране на вземанията, поради което поражда
последиците на чл.116, б.„в“ ЗЗД. След посочената дата –
19.03.2012г., съдът счита,
че следващото валидно извършено
действие, което води до прекъсване
на давността е конституирането на нов взискател
по изпълнителното дело (по молба на
ответника) – с постановление
от 30.01.2014г., след което са извършвани други изпълнителни действия,
довели до прекъсване на давността, а именно на 05.06.2014г. е депозирана молба от новоконституирания
взискател за проучване на имущественото
състояние на длъжниците
и за предприемане на изпълнителни действия (запори върху движими
вещи и банкови сметки и възбрани върху недвижими имоти на длъжниците);
на 10.06.2014г. е наложен запор върху вземания
на длъжника - Ц.В.Т. от трето
лице (работодателя му „Х.****“ ООД); на 15.01.2016г.
и на 16.06.2016г. са депозирани молби от взискателя за проучване на
имущественото състояние на длъжниците и предприемане на изпълнителни действия (запори върху движими вещи
и банкови сметки и възбрани върху недвижими имоти на длъжниците); на 12.07.2016г. е наложен запор върху вземания
на длъжника - Ц.В.Т. от трето
лице (работодателя му „Д.Е.Х.“ ООД); на
10.01.2017г. и на 08.08.2018г. са подадени нови молби от взискателя за проучване на
имущественото състояние на длъжниците и предприемане на съответни изпълнителни действия; на 22.08.2018г. е наложен
запор върху вземания на длъжника
- Н.В.Т. от трето лице (работодателя
му „К.С.“ ООД).
От анализа
на доказателствата по делото
се установява, че 5-годишната
погасителна давност за оспорените вземания
за главница по договора за
кредит и разноски по заповедното дело, респективно 3-годишната погасителна давност за оспорените
вземания за лихви не е изтекла,
тъй като считано от 18.11.2011г. /дата на издаване на изпълнителен лист, въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9838/2011г. по описа на Районен
съд – Бургас/ до датата на подаване на исковата молба в съда – 17.10.2018г., давността
е била многократно прекъсвана от активните
изпълнителни действия на взискателя и съдебния изпълнител. Същевременно всички предприети действия по принудително изпълнение са били
годни да породят последиците на чл.116, б.„в“ ЗЗД, тъй като, противно
на доводите във въззивната жалба, изпълнителното дело не е било прекратено
поради бездействие на взискателя в продължение на две години. Неоснователен е доводът поддържан в жалбата, че с подадена молба пред съдебния изпълнител за конституиране на „Е.М.“ ЕООД като взискател
поради извършена цесия и съответно с конституирането му като взискател с постановление от 30.01.2014г. от съдебния
изпълнител, представлява действие, което не води до прекъсване на давността. Въззивният съд счита, че конституирането на „Е.М.“ ЕООД като
взискател по изпълнителното дело е валидно изпълнително
действие, годно да прекъсне давността по
делото – в случая се касае за сходно изпълнително
действие като това по присъединяването на кредитор по смисъла на чл.456 от ГПК,
като последната хипотеза е изрично визирана в т.10 на ТР №2/26.06.2015г. по
т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че представлява действие, прекъсващо давността.
По изложените съображения правилен се явява обоснования краен извод на СРС,
че вземанията, предмет на изп.лист, издаден на 18.11.2011г., въз основа на заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№9838/2011г. по описа
на Районен съд – Бургас, на основание
на който е образувано изп.дело №1425/2011
г. по описа на ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на
КЧСИ, не са погасени по давност, тъй като
по изпълнителното дело са
били извършвани действия през период по-кратък от две
години, които действия са довели до прекъсване на давността и не е налице бездействие на взискателя по смисъла на
чл.433, ал.1, т.8 ГПК, респективно към датата на подаване на исковата молба в съда -
17.10.2018г., 5-годишната погасителна давност за оспорените
вземания за главница по договора
за кредит и разноски по заповедното
дело, съответно 3-годишната погасителна давност за оспорените
вземания за лихви не е изтекла и по отношение на тях би
могло да се осъществи валидно принудително изпълнение. Предявените отрицателни установителни
искове за недължимост на вземанията, предмет на издаден изпълнителен лист от 18.11.2011г. въз основа на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9838/2011г. по описа на Районен
съд – Бургас, на основание на който е
образувано изпълнително
дело №1425/2011 г. по описа на ЧСИ С.С.Н., с рег. №805 на КЧСИ, са неоснователни и недоказани и като такива следва да бъдат отхвърлени. Първостепенният
съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено на чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този
изход на спора пред настоящата
инстанция право на разноски има въззиваемата
страна и заявената в този смисъл претенция за присъждане на разноски е основателна.
На основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 ГПК (изм. и доп.,бр.8/24.01.2017г.) въззивният съд определя юрисконсултско
възнаграждение за ответника – въззиваем в размер на
100.00 лв., съгласно чл.25, ал.1 от Наредба за
заплащане на правната помощ, чийто размер се определя с оглед фактическата и
правна сложност на спора и при съобразяване с извършените от процесуалния
представител правни действия – подаден писмен отговор, без процесуално
представителство в съдебно заседание. Въззивниците - Ц.В.Т.
и Н.В.Т. следва да бъдат осъдени да платят общо на въззиваемия
- „Е.М.“ ЕООД разноски във въззивното производство за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №56418 от 05.03.2019г., постановено по гр.дело №66913/2018г. по
описа на СРС, І Г.О., 162-ри състав.
ОСЪЖДА Ц.В.Т.,
с ЕГН **********, и Н.В.Т., с ЕГН **********,***; да заплатят общо на „Е.М.“
ЕООД, с ЕИК ********, с адрес за връчване на книжа: град София, кв.“Малинова
долина“, ул.”Рачо Петков - *******, сграда Матрикс Тауър, етаж **; на правно основание чл.78, ал.3 вр. с
ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто
лева/, разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1
от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./