№ 83
гр. София, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20251001000012 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 6.12.2024 г. на ищеца „Менкаура“ ЕООД против
решението от 20.11.2024 г. по търг. дело № 216/2023 г. на Софийския окръжен съд, с което:
е отхвърлен предявеният срещу ответника община Костинброд иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата 26 056,28 лв., представляваща неустойка по чл. 29 от договор
№ 127/9.09.2020 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Извършване на
строително-монтажни работи за проект „Реконструкция и оборудване на СУ „Д-р П.
Берон“ – гр. Костинброд“;
ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 3 800 лв.
В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е
приел, че ответникът не е изпаднал в забава за плащането на окончателното възнаграждение
по договора, поради което не дължи претендираната неустойка за забава по чл. 29.
Неправилно било прието, че липсвал окончателен приемо-предавателен протокол, тъй като
значението на такъв имал съставеният акт обр. 15 от 27.10.2021 г. Неправилно било
преценено и значението на издадените проформа фактури, като не била отчетена клаузата на
чл. 9 от договора. Твърди се, че самият ответник е забавил приемането на работата и
плащанията по проекта.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
уважи предявения иск, както и да му присъди направените разноски.
Въззиваемата страна община Костинброд – ответник по иска – чрез процесуалния си
представител оспорва жалбата. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
1
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Менкаура“ ЕООД с искова молба от
30.10.2023 г., уточнена с допълнителна искова молба от 21.12.2023 г., с която срещу община
Костинброд е бил предявен иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата 26 056,28 лв.,
представляваща неустойка за забава за периода 25.11.2022 г. – 3.08.2023 г. по чл. 29 от
договор № 127/9.09.2020 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Извършване на
строително-монтажни работи за проект „Реконструкция и оборудване на СУ „Д-р П. Берон“
– гр. Костинброд“, ведно със законната лихва, от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане.
В исковата молба се твърди, че по силата на посочения договор ищецът е изпълнил
възложени от ответника СМР, за което последният заплатил авансово 50 % от уговореното
възнаграждение. Според уговореното останалата част от възнаграждението била дължима в
30-дневен срок от последната дата на издаване на: окончателен приемо-предавателен
протокол, акт обр. 15, удостоверение за въвеждане на обекта в експлоатация и издаване на
фактура. Ответникът приел работата, като на 27.10.2021 г. бил съставен акт обр. 15, но
поради забава на възложителя обектът бил въведен в експлоатация едва през 2023 г.
Ответникът издал неколкократно проформа фактури за окончателното възнаграждение /на
10.01.2022 г., 21.11.2022 г., 29.06.2023 г./, по които плащане не последвало. Една след
издаването на данъчната фактура № 782/1.08.2023 г. за сумата 521 125,60 лв. без ДДС било
извършено плащане на 8.08.2023 г. Плащането било извършено със забава от повече от 250
дни, поради което ответникът дължал уговорената неустойка за забава по чл. 29 от договора
в размер на 0,02 % на ден, но не повече от 5 % от дължимото плащане, който максимален
лимит бил достигнат, поради което се претендира исковата сума.
По делото е представен договор № 127/9.09.2020 г. за възлагане на обществена поръчка, с
който възложителят община Костинброд е възложил, а изпълнителят „Менкаура“ ЕООД се е
задължил да извърши срещу възнаграждение строително-монтажни работи по проект
„Реконструкция и оборудване на СУ „Д-р П. Берон“ – гр. Костинброд“, за срок от 166
календарни дни, считано от деня на откриване на строителна площадка с протокол обр. 2,
като за край на изпълнението се счита съставянето на акт обр. 15, който срок се удължава
при спиране на строителството по обективни причини. Според чл. 6, ал. 2 дължимото от
възложителя на изпълнителя възнаграждение възлиза на 847 744,14 лв. без ДДС или
1 017 292,97 лв. с ДДС. В чл. 6, ал. 3 е предвидено заплащането и на СМР, чиято
необходимост е възникнала непредвидено и не са включени в предмета на договора, като са
уговорените реда и условията за това. Според чл. 6, ал. 6 промени в цената се допускат
съобразно чл. 116 от ЗОП, а според ал. 7 цената е дължима до размера на реално
извършените и приети СМР. Според чл. 7, ал. 1 цената се заплаща на две плащания –
авансово и окончателно, като според ал. 2 авансовото е в размер до 50 % от цената по чл. 6,
ал. 2 без ДДС, платимо при едновременно наличие на всяко от следните обстоятелства и в
срок до 15 дни, считано от датата на настъпване на последното от тях: а) съгласуване от ДФ
„Земеделие“ на проведената процедура за възлагане на обществена поръчка, по реда на
която е сключен настоящия договор; б) представяне от страна на изпълнителя на гаранция
по чл. 15, ал. 1, буква „б“, обезпечаваща размер на авансовите средства; в) получаване от
възложителя на авансово плащане от ДФ „Земеделие“ по административен договор №
BG06RDNP001-7.0021-C01/13.03.2020 г. въз основа на подадено от възложителя искане за
авансово плащане пред ДФ „Земеделие“; г) издаване на фактура за авансовото плащане от
изпълнителя с получател възложителя. Според чл. 7, ал. 3 възложителят изплаща на
изпълнителя окончателно плащане в размер, равен на разликата между стойността на реално
извършените и приети СМР и стойността на полученото от изпълнителя авансово плащане
/ако има такова/, платимо при едновременно наличие на всяко от следните обстоятелства и в
срок до 30 дни, считано от датата на настъпване на последното от тях: а) съставяне на
окончателен приемо-предавателен протокол по чл. 20 от договора; б) съставяне на
констативен акт за установяване годността за приемане на строежа /акт 15/; в) издаване на
удостоверение за въвеждане на строежа в експлоатация; г) издаване на фактура от
изпълнителя с получател възложителя. Според чл. 8, ал. 3 плащанията по договора не се
извършват в случай, че за изпълнителя е получена информация от НАП или Агенция
2
„Митници“ за наличието на публични задължения съгласно решение № 592/21.08.2018 г.,
като в този случай плащането се извършва съгласно указанията на органите на данъчната и
митническата администрация. Според чл. 9 в основанието на всяка издадена фактура или
проформа фактура по настоящия договор изпълнителят следва да включи следния текст:
„Разходът се извършва по административен договор № BG06RDNP001-7.0021-
C01/13.03.2020 г. за предоставяне на БФП по подмярка 7.2 от ПРСР 2014-2020 г. за проект
„Избор на изпълнител за извършване на СМР за проект: Реконструкция и оборудване на СУ
„Д-р П. Берон“ – гр. Костинброд“. Според чл. 20 одобрението на извършените СМР се
извършва с окончателен приемо-предавателен протокол, подписан от изпълнителя и от
възложителя, а според чл. 21 при констатирани недостатъци/несъответствия на извършените
дейности с техническата спецификация и техническото предложение на изпълнителя,
представители на изпълнителя и лицата, осъществяващи контрол, подписват констативен
протокол. Според чл. 29 при забава в плащането възложителят дължи неустойка в размер на
0,02 % от дължимата сума за всеки ден закъснение, но не повече от 5 % от стойността на
договора.
За същия обект на 5.04.2021 г. е бил подписан протокол за откриване на строителна
площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж /обр. 2/.
За авансовото плащане е била издадена от ищеца фактура № 652/26.05.2021 г. за сумата
423 872,07 лв. без ДДС или 508 646,48 лв. с ДДС.
С допълнително споразумение № 1/18.01.2023 г. е изменен процесният договор №
127/9.09.2020 г., като е променена цената по чл. 6, ал. 2 на сумата 847 741,21 лв. без ДДС
или 1 017 289,45 лв. с ДДС. Актуализирана е и количествено-стойностната сметка –
приложение към ценовата оферта на изпълнителя и неразделна част от договора. В мотивите
е посочено, че актуализацията е вследствие на установени в хода на работата обстоятелства,
като промяната е в обхвата на несъществени отклонения от одобрения инвестиционен
проект.
С допълнително споразумение № 2/6.06.2023 г. е извършена изменение на процесния
договор на основание на приетата в ПМС № 290/27.09.2022 г. Методика за изменение на
цената на договор за обществена поръчка в резултат на инфлация (ДВ, бр. 78/30.09.2022 г.),
като цената по чл. 6, ал. 2 е индексирана с 11,69 % и е променена на 946 842,11 лв. без ДДС
или 1 136 210,53 лв. с ДДС.
За същия обект е представен констативен акт от 27.10.2021 г. за установяване годността за
приемане на строежа /акт обр. 15/, подписан от представители на ищеца, ответника,
проектанта „Тръст Проект“ ЕООД, строителния надзор „СС – Консулт“ ЕООД, с който е
удостоверено, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти,
изискванията към строежите по чл. 169, ал. 1 и 3 ЗУТ, условията на договора за
строителство, като наличната строителна документация в достатъчна степен характеризира
изпълненото строителство.
С писмо с изх. № 07-0800/2069/8.03.2023 г. на ДФ „Земеделие“ във връзка с подаденото
искане за плащане № 2/13.02.2023 г. е поискано от община Костинброд във връзка с
изпълнението на сключения адм. договор от 13.03.2020 г. представянето на редица
документи, както и разясняване защо акт обр. 15 за обекта е издаден на 27.10.2021 г.,
окончателният доклад от строителния надзор е предаден на възложителя на 11.11.2021 г., а
обектът е въведен в експлоатация през 2023 г.
В отговор с писмо с рег. № 93-00-394/15.03.2023 г. на кмета на ответната община е
заявено, че причините довели до късното въвеждане на обекта в експлоатация са намаления
административен капацитет на общинска администрация гр. Костинброд и по-конкретно
екипа ангажиран с подготовка и изпълнение на проекта, но искането за окончателно
плащане е подадено в срока на действие на административния договор, който е 13.03.2023 г.
Представена е проформа фактура № 1/10.01.2022 г., издадена от ищеца, за сумата
508 642,97 лв. с ДДС – за окончателно плащане по чл. 7, ал. 2 от процесния договор. За
същото плащане и същата сума е издадена и проформа фактура № 17/21.11.2022 г.
3
Представена е проформа фактура № 7/29.06.2023 г., издадена от ищеца, за сумата
627 564,05 лв. с ДДС /522 970,04 лв. без ДДС/ – за окончателно плащане по чл. 7, ал. 2 от
процесния договор.
Представена е фактура № 782/1.08.2023 г., издадена от ищеца, за сумата 521 125,60 лв. без
ДДС или 625 350,72 лв. с ДДС – за окончателно плащане по чл. 7, ал. 2 от процесния
договор.
Представени са и анекс № BG06RDNP001-7.0021-C02 към административен договор №
BG06RDNP001-7.0021-C01/13.03.2020 г.; запорни съобщения от НАП от 3.08.2023 г. и
19.09.2023 г. и 2 бр. платежни нареждания от 21.09.2023 г.
В първоинстанционното производство е прието заключение от 16.10.2024 г. на съдебно-
счетоводна експертиза, извършена от вещото лице А. К.. Според вещото лице в
счетоводството на ищеца не са осчетоводени разходи за извършени СМР по процесния
договор от 9.09.2020 г. след съставения на 27.10.2021 г. акт обр. 15. Установени са и
следните плащания на ответника към ищеца по процесния договор: 1) на 28.05.2021 г. –
сумата 423 872,07 лв. по фактура № 652/26.05.2021 г.; 2) на 28.05.2021 г. – сумата 84 774,41
лв. по фактура № 652/26.05.2021 г.; 3) на 4.08.2023 г. – сумата 18 818,45 лв. за окончателно
плащане по фактура № 782/1.08.2023 г.; 4) на 8.08.2023 г. – сумата 464 889,55 лв. за
окончателно плащане по фактура № 782/1.08.2023 г.; 5) на 21.09.2023 г. – сумата 78 325,50
лв. за ДДС по фактура № 782/1.08.2023 г.; 6) на 3.10.2023 г. – сумата 11 247,21 лв. за ДДС по
фактура № 782/1.08.2023 г. Установено е, че при ищеца се осчетоводени две разпореждания
на НАП от 8.08.2023 г. и 25.09.2023 г. за сумите 37 417,59 лв. и 14 652,41 лв., които са
преведени от ответника на НАП и са приспаднати от дължимите суми по фактура №
782/1.08.2023 г. Според експертизата проформа фактурата не е правно обвързваща, а
представлява предварителна фактура или оферта, която фирмата издава към клиент, като тя
не се използва за счетоводни цели и не се регистрира като фактура, поради което при ищеца
няма осчетоводени процесните проформа фактури, а те са използвани като уведомяване на
клиента, за да се извърши плащане, като по тях такова не е направено. Вещото лице е
изчислило, че претендираната неустойка за забава по чл. 29 от договора върху главница от
521 125,60 лв. за периода 25.11.2022 г. – 3.08.2023 г., при ограничението от 5 % от стойността
на договора, е в размер на 20 056,28 лв.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата, че между тях е
бил сключен процесният договор от 9.09.2020 г. с описаното по-горе съдържание, имащ
характера на договор за изработка по смисъла на чл. 258 ЗЗД. Не се спори и, че договорът е
сключен във връзка с изпълнението на административен договор № BG06RDNP001-7.0021-
C01/13.03.2020 г., сключен между ответната община и ДФ „Земеделие“ за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ по Програмата за развитие на селските райони за периода
2014 – 2020 г.
Претенцията на ищеца е за заплащане на сумата 26 056,28 лв., претендирана като
неустойка по чл. 29 от договора, според която клауза при забава в плащането възложителят
дължи неустойка в размер на 0,02 % от дължимата сума за всеки ден закъснение, но не
повече от 5 % от стойността на договора. Според уточнението в допълнителната искова
молба тази неустойка се претендира за периода 25.11.2022 г. – 3.08.2023 г. за забава при
окончателното плащане по чл. 7, ал. 3 от договора. Спорният въпрос е дали ответникът е бил
в забава през посочения период, по който въпрос въззивният съд намира следното:
Както бе посочено по-горе, в чл. 7, ал. 3 от процесния договор страните са уговорили, че
окончателно плащане на възнаграждението в размер, равен на разликата между стойността
на реално извършените и приети СМР и стойността на полученото от изпълнителя авансово
4
плащане, е платимо при едновременно наличие на всяко от следните обстоятелства и в срок
до 30 дни, считано от датата на настъпване на последното от тях: 1) съставяне на
окончателен приемо-предавателен протокол по чл. 20 от договора; 2) съставяне на
констативен акт за установяване годността за приемане на строежа /акт 15/; 3) издаване на
удостоверение за въвеждане на строежа в експлоатация; 4) издаване на фактура от
изпълнителя с получател възложителя.
Не е спорно, а се установява и от доказателствата, че акт обр. 15 е съставен на 27.10.2021
г., а удостоверението за въвеждане в експлоатацията е издадено в началото на 2023 г. на
неуточнена дата, но очевидно преди подаденото от ответника до ДФ „Земеделие“ искане за
плащане № 2/13.02.2023 г. – видно от писмо с изх. № 07-0800/2069/8.03.2023 г. на ДФ
„Земеделие“.
Не се твърди, а и няма данни да е съставен окончателен приемо-предавателен протокол по
чл. 20 от договора. Въпреки това съдът приема, че функциите на такъв изпълнява и
съставеният на 27.10.2021 г. акт обр. 15, доколкото същият е подписан от представители на
двете страни и удостоверява предаването и приемането на обекта, както и съответствието на
извършените СМР с инвестиционния проект и условията на договора за строителство. Дори
и да не се сподели това становище, то липсата на съставен протокол по чл. 20 е ирелевантно,
ако въпреки това е налице приемане на работата от възложителя по смисъла на чл. 264 ЗЗД.
Съставянето на документ за предаване-приемане е само едно от възможните доказателства
за това обстоятелство, но то може да се доказва и по други начини. Според трайната съдебна
практика приемане е налице и когато работата е предадена и резултатът се ползва или е във
фактическа власт на възложителя без да са направени възражения срещу нея. В случая не се
спори, че към момента на съставяне на акт обр. 15 възложените СМР са били предадени от
изпълнителя във фактическата власт на възложителя, като не се твърди същият да е
направил възражения срещу тях, поради което те следва да се считат за приети.
Що се отнася до изискването да е налице издадено удостоверение за въвеждане на
строежа в експлоатация, то липсата на такова не може да се вмени във вина на изпълнителя,
ако работата е изпълнена и предадена. Искането за издаване на подобно удостоверение
следва да изхожда от инвеститора на обекта /а не от строителя/, като самото удостоверение
се издава от компетентния общински орган – главния архитект на общината. В случая
инвеститор е ответната община, чийто орган пък е компетентен да разгледа искането.
Удостоверението е издадено едва в началото на 2023 г., т.е. повече от една година след
подписването на акт обр. 15 от 27.10.2021 г., а забавата за това се дължи на самия ответник –
видно от писмо с рег. № 93-00-394/15.03.2023 г. на кмета на общината, в което е заявено, че
причините за късното въвеждане на обекта в експлоатация са намаления административен
капацитет на общинска администрация и по-конкретно на екипа ангажиран с подготовка и
изпълнение на проекта. Ето защо и по арг. на чл. 25 ЗЗД липсата на своевременно издадено
подобно удостоверение се дължи изцяло на ответника, поради което той не може да се
позовава на това обстоятелство като аргумент за липсата на изискуемост на вземането за
окончателно плащане по чл. 7, ал. 3 от договора.
Изцяло от ищеца обаче зависи настъпването на последното условие по чл. 7, ал. 3 от
договора, а именно – издаване на фактура от изпълнителя с получател възложителя за
стойността на окончателното плащане. Такава фактура ищецът е издал едва на 1.08.2023 г. –
фактура № 782/1.08.2023 г. за сумата 521 125,60 лв. без ДДС или 625 350,72 лв. с ДДС.
Преди това ищецът неколкократно е издавал проформа фактури – на 10.01.2022 г., 21.11.2022
г. и 29.06.2023 г., като нито една от тях по стойност не съответстват на сумата по крайната
фактура № 782/1.08.2023 г.
Спорният въпрос обаче е дали под „фактура“ по смисъла на чл. 7, ал. 3, буква „г“ от
процесния договор се разбира само данъчна фактура или и проформа фактура. При отговора
на този въпрос следва да се има предвид, че само фактурата, като вид данъчен документ /т.е.
данъчната фактура/, е уредена в законодателството и само тя има правно значение – чл. 112 –
чл. 114 ЗДДС. Чрез фактурата се документира и отчита облагаема доставка по ЗДДС, като тя
следва да отговаря на определени реквизити, да се вписва в дневника за продажба и във
5
справката-декларация за съответния данъчен период във връзка с начисляването и
облагането с ДДС. Фактурата има и важно доказателствено значение относно самото
настъпване на данъчното събитие, тъй като тя следва да се издаде до 5 дни след
настъпването на същото, а при вътрешнообщността доставка – не по-късно от 15-то число
на месеца, следващ месеца на възникване на данъчното събитие /чл. 113, ал. 4 и 5 ЗДДС/.
Неиздаването на фактура в тези срокове е нарушение на данъчното законодателство, тъй
като води до отлагане на събирането на дължим ДДС и ощетява държавата. Ето защо ако
ищецът твърди, че фактурата е могло да бъде издадена по-рано от 1.08.2023 г., то това е
признание за негово нарушение по ЗДДС. Ако пък фактурата е издадена навреме, то тогава
самото настъпване на данъчното събитие следва да се приеме за настъпило през м. 07.2023 г.
Според настоящия съдебен състав изискването на чл. 7, ал. 3, буква „г“ от процесния
договор следва да се приеме и за преследващо спазване на данъчното законодателство, още
повече, че самият договор за възлагане на обществена поръчка е сключен с публичноправен
субект, за изразходване на публични средства – национално и европейско съфинансиране.
Очевидно волята на страните е била самото окончателно плащане да не предхожда
настъпването на данъчното събитие, което е стопански оправдано, а до противното би се
стигнало, ако плащането се извърши преди издаването на данъчната фактура, която
удостоверява самото данъчно събитие.
По тази причина използваният в договора термин „фактура“ следва да се приеме за
идентичен с този по чл. 112 – 114 ЗДДС, т.е. има се предвид тясното му значение на данъчна
фактура. Проформа фактурата няма това правно значение, като противно на доводите в
жалбата не може да се приеме, че договорът приравнява същата на фактура в клаузата на чл.
9. Посочената клауза предвижда, че в основанието на всяка издадена фактура или проформа
фактура по договора изпълнителят следва да включи определен текст, сочещ на връзката с
административния договор, с който е предоставено финансирането на проекта. От тази
формулировка, тълкувана съобразно чл. 20 ЗЗД, не следва, че волята на страните е била да
приравнят проформа фактурата на данъчна фактура, още по-малко в хипотезата на чл. 7, ал.
3, буква „г“. Всяка от тези клаузи има различно приложно поле и урежда различни въпроси,
като смисълът на чл. 9 е да уреди какво следва да се вписва в основанието на съответния
отчетен документ, а не да приравни двата вида отчетни документа.
Ето защо и предвид датата на издаване на фактура № 782/1.08.2023 г. следва да се приеме,
че 30-дневният срок за плащане по чл. 7, ал. 3 изтича на 31.08.2023 г., т.е. едва от 1.09.2023 г.
ответникът би могъл да изпадне в забава. Ищецът обаче не претендира за неустойка по чл.
29 за периода след 1.09.2023 г., а претендира за периода 25.11.2022 г. – 3.08.2023 г. /така
изрично в допълнителната искова молба/. В рамките на този исков период ответникът не е
изпаднал в забава поради липса на настъпила изискуемост на вземането по чл. 7, ал. 3, която
настъпва на 1.09.2023 г. При това положение претендираната за този исков период неустойка
за забава се явява недължима. Следователно, искът е изцяло неоснователен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ответникът, в
каквото насока същият е направил своевременно искане. Такива за въззивното производство
са доказани в размер на 3 300 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение по
представената фактура № 570/2.01.2025 г. и платежно нареждане от 15.01.2025 г. Срещу
същото не е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.11.2024 г. по търг. дело № 216/2023 г. на Софийския
6
окръжен съд.
ОСЪЖДА „Менкаура“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление –
гр. София, бул. „Цар Борис ІІІ“ № 3, ет. 8, да заплати на община Костинброд, с адрес – гр.
Костинброд, ул. „Охрид“ № 1, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 3 300 лв. – разноски за
производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщенията да се изпратят чрез обявения по делото профил в ЕПЕП на адвоката на
ищеца, а на ответника – чрез профила в ССЕВ на Общинска администрация Костинброд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7