№ 2972
гр. София, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20241100501323 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 27.02.2023 г., постановено по гр.д.№ 15379/ 2021 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 164 състав, поправено с решение от 15.12.2023 г., „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД- гр. София /ЕИК *********/ е осъдено да заплати на
„ТЕМИС КЕПИТЪЛ" ООД- гр. София /ЕИК *********/ на основание чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД сумата 2 088.80 лв., представляваща предадена без основание сума /сбор от
заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги /1 558.80 лв./, начислена
неустойка /500 лв./ и такса по Тарифа /30 лв./ от М.С.П. /ЕГН **********/ на
ответника „Профи Кредит България" ЕООД през периода от 1.12.2015 г. до 03.04.2020
г., въз основа на нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет услуги към
Договор за потребителски кредит № **********/ 29.06.2017 г., което вземане е
цедирано на „Темис Кепитъл" ООД- съгласно Договор за вземания от финансови
институции от 03.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба- 1.12.2020 г., до окончателното плащане, а също и сумата 778.60 лв.-
разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД- гр.
София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за недопустимост,
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде
постановено обезсилването, евентуално отмяната му и да бъде постановено решение
за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна „Темис Кепитъл“ ООД- гр. София /ищец по делото/ оспорва
жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено,
като претендира разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с правно основание чл.99 ЗЗД вр. чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД.
1
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1
ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Не се установява наличието на порок, довел до постановяването на недопустимо
решение, съответно- до задължение на въззивния съд да обезсили същото на това
основание. Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т.9 на
ППВС № 1/ 1985 г. /което не е изгубило значение/, представляващо задължителна
практика, в която са очертани хипотезите, при които решението е недопустимо:
поради липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне и отказ от
иска, липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно
съгласие, по устно предявен иск. В тези случаи втората инстанция трябва да обезсили
решението и да прекрати производството, а в случаите на недопустимост, поради
неподведомственост или родова неподсъдност на спора, второинстанционният съд
следва да изпрати делото за разглеждане на компетентния орган или съд. В случаите,
когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, или е разгледал иск, който
не е предявен, вместо предявеният такъв, решението е недопустимо и втората
инстанция, като го обезсили, изпраща делото на първоинстанционния съд, за да
разгледа предявения иск. В цитираното ППВС № 1/ 1985 г. е прието също и че
мотивите са неразделна част от решението, обосновават диспозитива му и затова той
трябва да е логически извод от тях; при констатирано несъответствие между
диспозитив и мотиви на решението следва да се възстанови тяхната съгласуваност и
единство; мотиви към решението липсват, когато не са съставени или когато са
написани, но са толкова неясни, че не може да се разбере смисълът и съдържанието
им. В случая нито едно от посочените нарушения или несъответствия не е налично в
обжалваното първоинстанционно решение, поради което и същото като процесуално
допустимо подлежи на преценка за неговата правилност.
Следва да се отбележи наред с горното, че не се установява и първо-
инстанционният съд да се е произнесъл по нередовна искова молба, при недопустимо
изменение на предявения иск или извън предмета на търсената защита /plus petitum/. С
иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, и
в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е докаже на
какво основание е получил даденото. В обстоятелствената част на исковата молба, с
която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да
посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание,
което изискване в случая е спазено. Изявлението, че даденото е без основание може да
бъде както твърдение за отрицателен факт, така и правен довод. Няма пречка ищецът,
който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае
в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с
отговора на исковата молба и да направи репликите си, че такова основание е
нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи
правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат
претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави
реплики на още непредявени възражения на ответника /в този смисъл Решение № 29
от 28.03.2012 г. по гр.д.№ 1144/ 2010 г. на ВКС, IV ГО, ГК; Решение № 239 от
2
16.07.2013 г. по гр.д.№ 1050/ 2012 г. на ВКС, IV ГО, ГК/.
Производството пред Софийски районен съд е образувано по предявен от ищеца
„Темис Кепитъл“ ООД /цесионер/ срещу ответника „Профи Кредит България“ ЕООД
осъдителeн иск с правно основание чл.99, ал.1 вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за предадени от
М.С.П. /цедент/ на ответното дружество суми въз основа на нищожни клаузи по
споразумение за допълнителен пакет услуги към Договор за потребителски кредит №
**********/ 29.06.2017 г., и въз основа на нищожни клаузи- поради нарушаване
императивните изисквания по ЗЗП и ЗПК, в договора за кредит, респ. без основание,
които вземания били цедирани на ищеца съгласно Договор за вземания от финансови
институции от 3.04.2020 г. /съгласно посоченото в исковата молба и в уточнителните
молби на ищеца/. Налице е допустимо въвеждане на доводи от страна на ищеца,
осъществяващ защита срещу наведените от ответника в отговора на исковата молба
възражения срещу основателността на иска. Оспорванията на ищеца не представляват
едновременно изменение на основанието и петитума на иска, както се твърди във
въззивната жалба. Петитумът на исковата молба е непроменен- иска се ответникът да
бъде осъден да заплати претендираната сума- като получена без основание /чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД/, като е заявено единствено увеличаване на размера й. Валидността на
правното основание ответникът да получи и да задържи полученото не е част от
основанието на предявения иск. Доводите за нищожност на сключения между
праводателя на ищеца и ответното дружество договор, въведени от ищеца, не са част
от основанието на иска, а съставляват надлежно въведени твърдения срещу защитната
теза на ответника за действителност на процесния договор за кредит.
Не е налице и произнасяне на първоинстнационния съд „свръх-петитум“, тъй
като преценката за действителността на договора за потребителски кредит или на
отделни негови клаузи се извършва в рамките на преценката за основателността на
иска, вкл. и без да е заявено такова искане от страна по делото. В случая твърдения в
този смисъл са въведени в процеса от страна на ищеца, но дори и при липсата на
такива, с оглед потребителския характер на договора за кредит съдът следи служебно
за неравноправност на съдържащите се в него договорни клаузи /чл.7, ал.3 ГПК/, както
и за нищожност, произтичаща пряко от правна сделка, съгласно тълкувателната
практика на ВКС- ТР № 1/ 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС- т.1.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за
правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи
окончателен извод за уважаване на предявения от „Темис Кепитъл” ООД иск по чл.99
вр. чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД като основателен и доказан- чл.272 ГПК.
Фактическият състав на чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно доказване
факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице
основание за получаването, съответно задържане на полученото /чл.154 ГПК/.
Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал /писмени
доказателства и експертно заключение на съдебно- счетоводна експертиза/ обосновава
извод на въззивния съд за наличие на визираните в чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД материално-
правни предпоставки за уважаване на иска, поради настъпило за праводателя на ищеца
/кредитополучател по договор за потребителски кредит и цедент/ обедняване за
сметка обогатяването на ответника, поради плащането без основание на сумата
2 088.80 лв. общо, представляваща възнаграждение за пакет допълнителни услуги /1
3
558.80 лв./, начислена неустойка /500 лв./ и такса по Тарифа /30 лв./ по сключени с
„Профи Кредит България“ ЕООД на 29.06.2017 г. договор за потребителски кредит
„Профи кредит стандарт“ и споразумение за закупен пакет допълнителни услуги.
Установява се въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че на
29.06.2017 г. между праводателя на ищеца- М.С.П. и ответника „Профи Кредит
България“ ЕООД бил сключен договор за паричен заем /чл.240 ЗЗД/ под №
**********/ 29.06.2017 г., регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в
сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи условия. По силата на този договор „Профи
Кредит България“ ЕООД предоставило възмездно в заем на М.П. сумата 2 000 лв., а
последната се задължила да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва от
41.17 % годишно, или общо 3 513.24 лв., на 36 равни месечни вноски от по 97.59 лв.
всяка, платими на 13- тия ден от месеца, като падежът на първата погасителна вноска е
определен на 13.08.2017 г., съответно падежът на последната- на 13.07.2020 г. В
кредитния договор и в сключено между страните на същата дата- 29.06.2017 г. /като
анекс към кредитния договор/, споразумение е предвидено заплащането и на
„възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги“ /които не са посочени/ от
кредитополучателя, възлизащи на 1 558.80 лв. и водещи до оскъпяване на дълга по
кредита до общо 5 072.04 лв.
Установява се от доказателствата и че сумата 2 000 лева, отпусната с цитирания
договор за потребителски кредит, е усвоена от кредито-получателя на 29.06.2017 г.
Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство
съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от
въззивния съд като компетентно и обективно дадено, в счетоводството на „Профи
Кредит България“ ЕООД /ответното дружество/ са отразени парични постъпления по
процесния договор за потребителски кредит, извършени през периода 11.08.2017 г.-
7.05.2019 г., в размер на 5 613.65 лв. общо, която сума включва: 2 000 лв.- главница, 1
513.24 лв.- платена договорна лихва, 1 558.80 лв.- платен пакет допълнителни услуги,
11.61 лв.- лихва за забава, 30 лв.- такса по тарифа, и 500 лв.- неустойка. Относно
размера на ГПР и начина на определянето му при сключване на договора за
потребителски кредит експертът е посочил, че при приложение на нормативно
установената формула за изчисляване на ГПР по чл.19, ал.2 ЗПК, с включване на
възнаграждението за пакет допълнителни услуги размерът на ГПР в процесния
договор за потребителски кредит възлиза на 96.79 %, а без включване на таксата- на
49.89 % /както е посочено в договора/. При съобразяване предсрочното погасяване на
дълга от кредитополучателя на 7.05.2019 г. експертът е определил намаление в размера
на договорната лихва от 614.86 лв.
Според представените по делото доказателства със сключен на 3.04.2020 г.
„договор за вземания от финансови институции“, съобщен на длъжника „Профи
Кредит България“ ЕООД, кредитополучателят М.П.- цедент е прехвърлила на ищеца
„Темис Кепитъл“ ООД- цесионер вземанията си към „Профи Кредит България“ ЕООД,
дължими поради неоснователно обогатяване на същото дружество, настъпило в
резултат на извършени през периода 1.01.12015 г.- 3.04.2020 г. /дата на сключване на
договора за цесия/ плащания, основани на нищожни клаузи по сключени помежду им
договори за потребителски кредити, овърдрафт, кредитни карти; на недействителни
договори за потребителски кредити, овърдрафт, кредитни карти; или без основание.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска
защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно
противоречие на претендираните вземания със закона или добрите нрави, както и да
4
извърши преценка дали искането се основава на неравноправни клаузи. Когато се
касае за договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен
служебно да следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и
чл.33 ЗПК. Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в
исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и
Директива 2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна
защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в
основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на
чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
Съгласно разпоредбите на чл.10а ЗПК кредиторът може да събира такси
/възнаграждение/ за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит- ал.1, но не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита- ал.2, не може да събира повече от веднъж такса за
едно и също действие- ал.3, като освен това видът, размерът и действието, за което се
събират такси, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит- ал.4.
В сключеното на 29.06.2017 г. споразумение към процесния договор е
предвидено заплащането от кредитополучателя /цедент/ и на „възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги“ в размер на 1 558.80 лв., водещо до
повишаване на погасителната вноска по кредита с 43.30 лв. или съответно до 140.89
лв. месечно, съответно до оскъпяване на дълга по кредита и възникване на задължение
за връщане на сумата 5 072.04 лв. общо на кредитодателя.
В случая в процесния кредитен договор и в цитираното споразумение изобщо
не е посочено какви дейности са включени в пакета допълнителни услуги, обозначени
като „бонус“, като липсва такава информация и в съпътстващите го документи.
Действително в приложените от ответника Общи условия на договора са посочени
допълнителни услуги- чл.15 ОУ, като: „приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит“, „отлагане на вноски“, „намаляване на погасителни вноски“,
„промяна на дата на падеж“ и т.н., каквито са посочени и в сключеното на 29.06.2017 г.
споразумение, но остава недефинирано съдържанието на понятието „пакет от
допълнителни услуги „бонус““, посочено в индивидуалния кредитен договор, сключен
между ответното дружество и кредитополучателя М.П.. Тази обща формулировка не
позволява преценка за характера на посочените допълнителни услуги и навежда на
извод, че същите са уговорени извън хипотезите на чл.10а ЗПК. Освен това предмет на
възнаграждението са бъдещи, а не получени от потребителя услуги. Целта на таксите
и комисионните, визирани в чл.10а, ал.1 ЗПК, е да покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит.
Кредиторът не може да изисква заплащането на такси за действия, свързани с
управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на
кредита- чл.10а, ал.2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също
действие. При това положение, тъй като са уговорени извън разрешените от чл.10а
ЗПК хипотези, договорните клаузи, от които произтича задължение за плащане на
посоченото възнаграждение от кредитополучателя, са нищожни- на основание чл.26,
ал.1, изр.1 ЗЗД, поради противоречие със закона.
Освен това с въвеждането на подобен тип такси и разходи се постига
заобикаляне на закона- чл.33, ал.1 ЗПК, която норма от императивен порядък
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая към главницата по кредита е
добавена допълнителна сума, която го оскъпява за сметка на потребителя, независимо,
5
че той сам е избрал да сключи споразумение за допълнителен пакет услуги, за които
възнаграждение от кредитодателя не би следвало да бъде събирано- арг. чл.10а ЗПК.
Налице е и явно противоречие с добрите нрави на уговорката за плащане на
възнаграждение за допълнителен пакет услуги. Заявителят претендира сумата 1 558.80
лв. като „възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги“, а отпуснатият
кредит е в размер на 2 000 лв., т.е. посоченото допълнително възнаграждение води до
неоснователно голямо увеличение дълга на длъжника. Начисляването на това
възнаграждение от кредитодателя не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във
вреда на кредитополучателя, като е породило задължение в обем, нарушаващ
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал.2 от същата
норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Съобразно правилото на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
заетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, са нищожни-
чл.19, ал.5 ЗПК. В § 1, т.1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Според практиката на СЕС- Решение по дело С-686/ 2019 г., в понятието “общи
разходи по кредита за потребителя” се обозначават всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати
на кредитора. В процесния договор за потребителски кредит от 29.06.2017 г. размерът
на посочения ГПР- 49.89 %, не включва договореното възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в размер 1 558.80 лв., като е предвидена отделна
погасителна вноска по пакета от допълнителни услуги в размер от 43.30 лв.
Обстоятелството, че договореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги не е включено в ГПР по договора се установява както от съдържанието на
документа, така и от заключението на изслушаната по делото съдебно- счетоводна
експертиза, в която е посочено, че ако таксата бъде включена, размерът на ГПР по
договора е 96.79 %. След като кредиторът не е включил възнаграждението за пакета
допълнителни услуги в стойността на ГПР, то клаузата относно ГПР разкрива
характеристики на неравноправност, като уговорена в резултат на действия на
6
кредитора, представляващи нелоялна търговска практика. Съгласно Решение на СЕС
от 15 март 2012 г. по дело C‑453/ 2010 г., търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по- нисък от действителния ГПР, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно
нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне
потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Същевременно, като не е включил стойността на възнаграждението за пакета
допълнителни услуги в процента на разходите, кредиторът е заобиколил и
изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника, поради което цялата клауза от договора, касаеща годишния процент на
разходите е нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК. В този смисъл са и отговорите
на отправено от български съд преюдициално запитване, дадени в Решение на СЕС от
21.03.2024 г. по дело C‑714/ 2022 г. /С. Р. Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД/,
задължително за съдилищата, според които член 3, буква ж) от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието ГПР по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, какъвто е и процесният случай. С оглед
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за
да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляване на този процент да се включат всички
разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването
на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както
непосочването на този процент. Когато в договор за потребителски кредит не е
посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директивата разходи,
договорът следва да се счита за освободен от лихви и разноски, така че потребителят
да дължи връщане единствено на предоставената в заем главница. Дори да се приеме,
че формалното посочване на стойност на ГПР /макар и съществено различаваща се от
действителната/ е достатъчно да обоснове действителност на договора за
потребителски кредит, клаузите, уреждащи дължимостта на възнаграждение за пакет
допълнителни услуги са нищожни, като пряко противоречащи на закона. Според
разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси
и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а в
договорените допълнителни услуги е включена възможност срещу заплащане
кредитополучателят да получи „приоритетното разглеждане и изплащане на
потребителския кредит“, както и „улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства“. В останалата си част допълнителните услуги, включващи
възможност за отлагане и намаляване на погасителни вноски и смяна на дата на
падеж, доколкото действително биха могли да имат важимост за кредитополучателя,
на практика не се предоставят на потребителя срещу заплатеното от него
възнаграждение. При това положение правилен се явява изводът на
първоинстанционния съд, че е налице противоречие с чл.143, ал.2, т.3 и т.15 ЗЗПотр,
тъй като клаузите за пакет допълнителни услуги поставят изпълнението на
задълженията на ответника- търговец в зависимост от условие, което зависи
7
единствено от неговата воля и от друга страна налагат на потребителя да изпълни
своите задължения за плащане на възнаграждение, дори и ако ответникът-търговец не
изпълни своите.
Съобразно чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправна и съответно нищожна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако
клаузата е уговорена индивидуално, каквато фактическа обстановка в случая не се
установява.
Поради изложеното, тъй като е основано на приложението на нищожни
договорни клаузи, валидно задължение за плащане на горе-посочената сума,
представляваща „възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги“ по
Договор за потребителски кредит от 29.06.2017 г., за кредитополучателя М.П. не е
възникнало, поради което и след плащането й без основание в нейна полза е
възникнало вземане спрямо ответника в установения от съдебно- счетоводната
експертиза размер.
Липсва както договорно, така и фактическо основание за начисляване и
събиране и на останалите две вземания, включени в процесната сума, а именно на
вземането за неустойка- в размер на 500 лв., и на вземането на такса по Тарифа- в
размер на 30 лв., поради което и същите са платени от кредитополучателя- цедент без
основание и подлежат на връщане на ищеца- цесионер- съгласно чл.99 вр. чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД.
Относно валидността на договора за цесия:
Във въззивната жалба на ответника са изложени подробни съображения относно
валидността на договора за цесия, легитимиращ ищеца като титуляр на процесното
вземане /вземания/, които настоящият въззивен съдебен състав намира за
неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.99 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат
това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, вкл. с изтеклите лихви, ако не е
уговорено противното. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. При
договора за цесия едно вземане се отстъпва от досегашния му носител на едно трето,
чуждо на договорната връзка, от което същото произтича, лице. Договорът е каузален,
неформален и консенсуален и има за предмет прехвърлянето на вземане, което следва
да съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо. След съобщаване
на цесията от страна на цедента- съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, като нов кредитор спрямо
длъжника се легитимира цесионерът /Решение № 60163 от 19.07.2021 г. по т.д.№2298/
2019 г. на ВКС, I TO/. Съобщението до длъжника не е елемент от фактическия състав,
пораждащ действие между страните по договора, поради което вземането преминава
върху цесионера със самото му сключване /в този смисъл Решение № 160/ 04.07.2018 г.
по т.д.№ 1164/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО; Решение № 89/ 30.09.2020 г. по гр.д.№ 3827/ 2019
г. на ВКС, ІV ГО/. Според установената съдебна практика длъжникът няма интерес да
оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл.99,
ал.4 ЗЗД, като такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на
новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление /Решение
№ 60256 от 07.03.2022 г. по гр.д.№ 3590/ 2020 г. на ВКС, IV ГО/. Поради това и
ответникът- длъжник не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по
иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато
прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично
8
установени условия, каквито в случая не са налице. Правилно е прието в този смисъл
от първоинстанционния съд, че ответникът няма правен интерес да оспорва
валидността на представения по делото договор за цесия, легитимиращ ищеца като
кредитор по процесното вземане.
Независимо от изложеното по- горе, следва да се отбележи, че разпоредбата на
чл.2, ал.2, т.12 ЗКИ е неприложима в настоящия случай, тъй като касае придобиването
на вземания от страна кредитор /банка/ по отношение на клиенти на банката, а не
обратният случай, при който се прехвърлят вземания на клиентите срещу банката.
Същевременно установеният в чл.3а ЗКИ режим е регистрационен, а не лицензионен.
Законът за кредитните институции и Наредба № 26 от 23.04.2009 г. допускат търговец
да извършва- по занятие и в значителен обем някои дейности от тези на финансовите
институции, без да е вписан в съответния регистър на БНБ, като санкцията за
нарушаването на този регистрационен режим е в областта на административното
право, а не и по отношение валидността на сключените сделки. Ако законът целеше
пълна забрана за определени сделки от лица, които не са вписани като финансови
институции, в него би бил уреден лицензионен режим и пълна забрана на
нелицензирани лица да сключват подобни сделки /в този смисъл Решение №171 от
24.07.2017 г. по гр.д.№ 3733/ 2016 г. на ВКС, ІV ГО; Решение №540 от 20.12.2011 г. по
гр.д.№ 110/ 2011 г. на ВКС, ІV ГО; Решение №192 от 13.12.2017 г. по гр.д.№ 4439/ 2016
г. на ВКС, ІV ГО, и др./.
За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано
/чрез посочване на източника- юридическият факт или правоотношение, от което
произтича прехвърленото вземане и страните по него/, и да е определяемо, без да е
необходимо да е ликвидно и изискуемо, т.е. да е безспорно и определено по основание
и размер, или да е настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия трябва да е
определен или определяем, за да поради действие договорът /Решение № 32 от
9.09.2010 г. по т.д.№ 438/ 2009 г. на ВКС, II ТО, Решение № 196 от 22.11.2018 г. по
гр.д.№ 3871/ 2017 г. на ВКС, ІV ГО/. В случая в процесния договор за цесия
прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата степен- чрез посочване
на неговото фактическо и правно основание, период, в който са извършвани
плащанията от цедента в полза на ответното дружество, задълженото лице по него, а
конкретният размер на вземането е определяем, поради което и процесният договор за
цесия е годен да прехвърли процесното вземане в полза на цесионера.
Неоснователни са и останалите доводи на въззивника за липса на правно
действие на процесния договор за цесия. Ищецът- цесионер е упълномощен от цедента
да съобщи цесията на длъжника, като видно от представеното като доказателство по
делото известие за доставяне от телепоща, цесията е надлежно съобщена на ответника.
Доводът за извършено при сключване на договора за цесия действие без
представителна власт, с оглед приложението на чл.301 ТЗ, е неоснователен.
Потвърждаването по чл.99, ал.3, предл.2 ЗЗД не е елемент от фактическия състав на
договора за цесия и липсата му не може да обоснове извод за неговата
недействителност /Решение № 1279 от 12.11.1996 г. по гр.д.№ 29/ 1996 г. на ВКС/.
Договорът за цесия не попада в обхвата на ЗПК, поради което и недължима в случая е
преценката за наличието на неравноправни клаузи в него.
Ирелевантен е и доводът на въззивника, че плащанията на процесните суми не
били извършени лично от цедента, а от трето лице, доколкото титуляр по договорното
правоотношение е кредитополучателят- цедент, а вътрешните му отношения с
фактическия платец не рефлектират както върху погасителния ефект на плащането,
така и върху основателността на претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на
неоснователно получената от името и за сметка на цедента сума /при липса на
9
твърдения от ответното дружество, че плащането от третото лице е извършено поради
грешка и при съобразяване на обстоятелството, че задължението по договора за
кредит не е intuitu personae /с оглед личността на длъжника/.
Неоснователно е и възражението на ответника, поддържано като довод и във
въззивната му жалба, за погасяване на вземането по давност.
Съгласно т.7 от ППВС № 1/ 1979 г. при първия фактически състав на чл.55, ал.1
ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което
давностният срок започва да тече от деня на получаването й. В мотивите на
постановлението е разяснено, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичане на общата петгодишна давност по
чл.110 ЗЗД. Срокът започва да тече от момента, в който е получено нещо без правно
основание или от момента на отпадане на условието или неосъществяването на
условието по чл.55 ЗЗД. Давностният срок по всяко задължение следователно е
започнал да тече от момента на предаването на всяка от сумите. С предявяването на
иска давностният срок се счита за прекъснат /чл.116, б.„б“ ЗЗД/. Съобразно
задължителните разяснения, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 3/ 2016 г. от
22.04.2019 г. на ВКС- ОСГК, предявяването на иска за парично вземане като частичен
и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1 ГПК нямат за последица
спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част
от вземането. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в
останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение
на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл.214,
ал.1, изр.3 ГПК. С първоначалната искова молба, предявена на 1.12.2020 г., ищецът е
заявил частична претенция в размер на 100 лв., а с молбата по чл.214, ал.1 ГПК,
подадена в последното съдебно заседание на 14.06.2022 г., е увеличил размера на иска
до сумата 2 088.80 лв. /общо/, с което е прекъснал давността по отношение на
увеличената част от иска или за сумата 1 988.80 лв. Ищецът не е доказал в
производството настъпване на други обстоятелства, които да са довели до спиране или
прекъсване на давността.
От заключението на съдебно- счетоводната експертиза се установява, че
претендираните от ищеца суми са плащани през периода 11.08.2017 г.- 7.05.2019 г. При
това положение към датата на подаване на исковата молба в съда- 1.12.2020 г.,
давностният срок както по отношение на частично заявената претенция от 100 лева,
така и по отношение на увеличения размер от 2 088.80 лв. /съгласно допуснатото в
о.с.з. на 14.06.2022 г. изменение на иска/ не е изтекъл. Възражението за погасяване на
процесното вземане /вземания/ по давност правилно е прието за неоснователно.
При тези съображения, тъй като плащането на процесната сума от 2 088.80 лв.
от М.П. в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД е извършено без основание,
обоснована се явява претенцията за връщането й на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД,
поради което и предявеният от цесионера „Темис Кепитъл“ ООД иск по чл.99 ЗЗД вр.
чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД като основателен и доказан следва да бъде уважен, а поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното
решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 400 лв.- разноски за въззивното
производство /за платено адв. възнаграждение/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
10
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 27.02.2023 г., постановено по гр. дело № 15379/
2021 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 164 състав, поправено с решение от 15.12.2023
г.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България" ЕООД- гр. София /ЕИК *********/ да
заплати на „Темис Кепитъл" ООД- гр. София /ЕИК *********/ сумата 400 лв.
/четиристотин лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр.
чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11