Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
18.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети март две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 4224 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 10321 от 13.01.2020 г.
по гр.д. № 27925/2018 г. Софийски районен съд, 74 състав признал за установено по
предявен от „МОБИЛТЕЛ“ ЕАД, ЕИК ********, срещу А.И.А., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищеца сумата 153.10 лв., представляваща месечни лизингови вноски за
периода 16.08.2014 г. – 15.06.2015 г., дължими на основание договор за лизинг №
М3882341/23.11.2013 г., съгласно фактури №№ *********/19.09.2014 г.; *********/20.10.2014
г.; *********/20.11.2014 г.; *********/19.12.2014 г.; *********/19.01.2015 г.;
*********/19.02.2015 г.; *********/19.03.2015 г.; *********/21.04.2015 г.;
*********/20.05.2015 г. и *********/22.06.2015 г., ведно със законна лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 12.10.2017
г., до погасяването, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 29.10.2017 г. по ч.гр.д. № 73043/2017 г. по описа на СРС, 74 състав. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 325
лв., представляваща разноски в исковото производство, и сумата 205 лв.,
представляваща разноски в производството по ч.гр.д. № 73043/2017 г. по описа на
СРС, 74 състав. Предвид частичното прекратяване на производството с определение
от 31.05.2018 г., с решението е обезсилена издадената на 29.10.2017 г. по
ч.гр.д. № 73043/2017 г. по описа на СРС, 74 състав заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК в частта, с която е разпоредено длъжникът А.И.А.,
ЕГН **********, да заплати на „МОБИЛТЕЛ“ ЕАД, ЕИК ********, сумата от
34.54 лв. – мораторна лихва за периода 08.07.2015 г. – 25.09.2017 г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника А.И.А., чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. М.И. от
САК, който го обжалва в частта, с която е уважен предявеният установителен иск,
с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. При доказателствена
тежест за ищеца, същият не доказал пълно и главно фактите, обосноваващи
претенцията му. Неправилно районният съд приел, че само по себе си издаването
на фактури обосновава извод за дължимост на сумите по тях. Същите не
установявали какви точно задължения са фактурирани на ответника, за какви
конкретно далекосъобщителни услуги, за какъв период и на каква стойност. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него постанови друго, с
което да отхвърли предявения иск.
Въззиваемата страна „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ********, с отговор по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението
като правилно. Претендира разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно. Въззивният съд приема, че само по себе си
обстоятелството, че районният съд е посочил предишното наименование на ищцовото
дружество – „Мобилтел“ ЕАД вместо „А 1 България“ ЕАД (съгласно вписването на
18.05.2018г. в ТРРЮЛНЦ), не обуславя извод за недопустимост на решението,
доколкото в последното ищецът е индивидуализиран по недвусмислен начин с
посочване на неговия ЕИК. Независимо от това, съдът намира решението за недопустимо
в обжалваната част по следните съображения:
След частично прекратяване на производството на основание чл. 233 ГПК,
първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 153.10 лв., за
която била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по гр.д. № 73043/2017 г. на СРС, 74 състав.
В исковата молба се твърди, че претенцията се основава на договор №
М3882341 от 22.11.2013 г. за далекосъобщителни услуги, като сумата 153.10 лв. е
дължима по фактури № № № *********/19.09.2014 г.; *********/20.10.2014 г.;
*********/20.11.2014 г.; *********/19.12.2014 г.; *********/19.01.2015 г.;
*********/19.02.2015 г.; *********/19.03.2015 г.; *********/21.04.2015 г.;
*********/20.05.2015 г. и *********/22.06.2015 г., издадени за ползвани в
периода 16.08.2014г. – 15.06.2015г. далекосъобщителни услуги.
С молба-уточнение от 22.05.2018 г. ищецът е въвел ново основание на
претенцията си като твърди, че на 23.11.2013 г. между страните бил сключен и
договор за лизинг № М3882341 за срок от 23 месеца. Развил е съображения, че
ответникът бил въведен в системата на ищцовото дружество с един индивидуален
номер - М3882341, с клиентски № *********, по който били издавани фактурите на
абоната за няколко договора за услуги, от които произтичала претенцията на
ищеца и въз основа на които била издадена заповед за изпълнение.
Видно от приложеното гр.д. № 73043/2017 г. на СРС, 74 състав, със
заявлението по чл. 410 ГПК сумата 153.10 лв. е претендирана като дължима по
договор № М3882341 от 22.11.2013 г. за предоставени и незаплатени
далекосъобщителни услуги, като са описани и издадените от заявителя фактури. В
съответствие с посоченото в заявлението, заповед за изпълнение е издадена за
сумата 153.10 лв., дължима по договор от 22.11.2013 г.
При тези констатации, въззивният съд намира предявения установителен иск за
недопустим. Предмет на установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК може да
бъде само същото вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение - същото по основание, размер и период (респ. за по-малък
размер и период). В случай, че за вземането няма издадена заповед за
изпълнение, за ищеца няма правен интерес от установителен иск, претенцията си
същият може да предяви само с осъдителен иск. В случая в заповедното
производство заявителят е претендирал сумата като дължима за предоставени
далекосъобщителни услуги по договор от 22.11.2013 г., и именно на това
основание е издадена заповедта по чл. 410 ГПК. С молбата-уточнение от 22.05.2018
г. ищецът е основал претенцията си на основание, различно от това, за което има
издадена заповед за изпълнение. За вземане на ищеца по договор за лизинг от
23.11.2013 г. обаче няма издадена заповед за изпълнение, поради което така
уточненият установителен иск е недопустим. Ирелевантно за допустимостта на иска
е обстоятелството, че в заявлението за издаване на заповед са посочени фактури
(за които също се твърди да обективират задължения на длъжника за предоставени
далекосъобщителни услуги), а по делото се установява, че същите фактури
обективират задължения за лизингови вноски по договор за лизинг от 23.11.2013
г. В заявлението ясно е посочено, че сумата представлява възнаграждение за
далекосъобщителни услуги по договор от 22.11.2013 г., а ако е смятал, че са
налице предпоставките на чл. 247 ГПК, заявителят е можел да иска поправяне на
заповедта, което не е направил. Така със заявеното с молбата-уточнение, че
вземането е за лизингови вноски по договор от 23.11.2013 г., ищецът недопустимо
е подменил предмета на делото по установителния иск. Ето защо, като постановено
по недопустим иск, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК първоинстанционното решение следва да
бъде обезсилено в обжалваната част, а производството по делото в същата част -
прекратено. В частта, имаща характер на разпореждане, с която частично е
обезсилена издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, решението не е
обжалвано в посочения в него законов 1-седмичен срок и е влязло в сила.
Съобразно разясненията, дадени с т. 13 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на основание чл. 415, ал. 5
(предишна ал. 2) заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК също следва да бъде
обезсилена в частта й за сумата 153.10 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 10321 от 13.01.2020 г.,
постановено по гр.д. № 27925/2018 г. на Софийски районен съд, 74 състав в обжалваната част, с която е признато
за установено по предявен от „А 1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (с предишно наименование
„МОБИЛТЕЛ“ ЕАД), ЕИК ********, срещу А.И.А., ЕГН **********, иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи
на ищеца сумата 153.10 лв., представляваща месечни лизингови вноски за периода
16.08.2014 г. – 15.06.2015 г., дължими на основание договор за лизинг №
М3882341/23.11.2013 г., съгласно фактури № № № *********/19.09.2014 г.;
*********/20.10.2014 г.; *********/20.11.2014 г.; *********/19.12.2014 г.;
*********/19.01.2015 г.; *********/19.02.2015 г.; *********/19.03.2015 г.;
*********/21.04.2015 г.; *********/20.05.2015 г. и *********/22.06.2015 г.,
ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение – 12.10.2017 г., до погасяването, вкл. в частта с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
325 лв., представляваща разноски в исковото производство, и сумата 205 лв.,
представляваща разноски в производството по ч.гр.д. № 73043/2017 г. по описа на
СРС, 74 състав, и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в същата част, като недопустимо.
ОБЕЗСИЛВА на основание чл. 415, ал. 5 ГПК издадената на 29.10.2017г. по гр.д. № №
73043/2017 г. по описа на СРС, 74 състав заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК в частта й
за сумата 153.10 лв. – вземане по договор за далекосъобщителни услуги от 22.11.2013
г.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.