№ 105
гр. гр.Несебър, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Валери Вл. Събев
при участието на секретаря Мая Р. Деянова
като разгледа докладваното от Валери Вл. Събев Гражданско дело №
20212150101588 по описа за 2021 година
Предявени са установителни искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС и
по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От ищеца „Ц.С.“ ЕООД срещу И.А.А. са предявени искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС и по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на
сумата от 1721,38 евро, представляваща сбор от годишни такси за периода 08.03.2018г. –
31.12.2018г. (369,22 евро) и календарните 2019г., 2020г. и 2021г. (по 450,72 евро) по Договор за
поддръжка на недвижим имот и общи части на комплекс „******“ от 21.12.2011г., с нотариална
заверка на подписите с рег.№ 8061 от 23.12.2011г. на Нотариус с рег.№ 600 на НК, с район на
действие – РС-Несебър, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
заявлението – 20.05.2021г., до окончателното изплащане на вземането, както и за установяване
дължимостта на сумата от 531,28 лв. – сбор от дължими лихви върху отделните главници, от които
229,09 лв. върху главницата за 2018г., начислена за периода 01.04.2018г. – 16.05.2021г., 190,28 лв.
върху главницата за 2019г., начислена за периода 01.04.2019г. – 16.05.2021г., 100,65 лв. върху
главницата за 2020г., начислена за периода 01.04.2020г. – 16.05.2021г. и 11,26 лв. върху главницата
за 2021г., начислена за периода 01.04.2021г. – 16.05.2021г. Ищецът сочи, че договорът по чл. 2 от
ЗУЕС бил сключен със с. А.а. Излага, че по силата на договора се задължил срещу възнаграждение
да извършва поддръжка и организиране административно и технически управлението на недвижим
имот – апартамент А – 36, с идентификатор ********. Сочи, че дължимото възнаграждение било
12 евро на кв. м. с ДДС (съгласно раздел I, чл. 1.1 от договора). Навежда, че възнаграждението
било определено за една календарна година и следвало да се заплати до края на месец март за
всяка следваща година, съгласно чл. 15 от договора. Твърди, че сградата била въведена в
експлоатация с удостоверение № 147 от 09.06.2009г. на Община Несебър. Навежда, че от
08.03.2018г. ответникът А. придобил собственост върху апартамента, като счита, че на основание
чл. 2, ал. 2 от ЗУЕС и с придобиването на имота и той се обвързал от действието на този договор,
1
тъй като същият бил вписан надлежно. Излага, че за процесните периоди не били извършвани
плащания от ответника. С тези доводи моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира
разноски от заповедното и исковото производство.
В срока по чл. 131 ГПК от процесуалния представител на ответника И.А.А. е депозиран
отговор, с който исковете се оспорват. Развиват се подробни съображения в насока, че ответникът
не е страна по договора, поради което същият не може да го обвърже. Акцентира се върху клаузата
на чл. 11, т. 9 от договора. Обръща се внимание, че договорът е изтекъл на 31.12.2018г. Твърди се,
че в договора има неравностойни клаузи. Част от сумите се оспорват като погасени с изтичането на
кратка – тригодишна давност. Развиват се съображения за неравноправност на клаузи в договора.
От съда се иска да отхвърли претенциите. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна връзка, която е
обвързала ответника – Договор за поддръжка на недвижим имот и общи части на комплекс
„******“ от 21.12.2011г., с нотариална заверка на подписите с рег.№ 8061 от 23.12.2011г. на
Нотариус с рег.№ 600 на НК, с район на действие – РС-Несебър, по който ищецът е престирал –
изпълнил задълженията си, а за ответника е възникнало задължение за заплащане на
претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера на претенцията си и изискуемостта й.
Ищецът основава претенцията си на Договор за поддръжка на недвижим имот и общи части
на комплекс „******“ от 21.12.2011г., с нотариална заверка на подписите с рег.№ 8061 от
23.12.2011г. на Нотариус с рег.№ 600 на НК (на л. 5 – л. 11 от делото). Същият е сключен на
основание чл. 2 от ЗУЕС (управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост,
построени в жилищен комплекс от затворен тип, се урежда с писмен договор с нотариална заверка
на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти). Договорът бил
сключен между „Ц.С.“ ЕООД и с. И. А.а, в качеството й на собственик на самостоятелен обект в
сграда с идентификатор ******** (по силата на нотариален акт на л. 14 – л. 15 от делото).
Изпълнителят (ищецът) се задължил по договора да извършва поддръжка и да организира
административно и технически управлението на недвижимия имот и прилежащите му идеални
части от общите части от комплекса. По силата на чл. 1.1 от договора възложителят (собственикът
на апартамента) се задължил да заплаща на ищеца сумата от 10 евро без ДДС за 1 кв. м. площ
(съобразно посоченото в договора – 37,56 кв. м.) – годишна такса. Страните се съгласили, че под
„година“ следва да се разбира периодът от 01.01 до 31.12. (чл. 3 от договора). По арг. от чл. 15 от
договора годишното възнаграждение за всяка година следвало да се заплаща до края на месец март
на текущата година. Според чл. 16 от договора, същият се сключил за срок от 7 години
(01.01.2012г. – 31.12.2018г.), като в случай, че в двуседмичен срок преди изтичането му някоя от
страните не го е прекратила на посочените в него основания, същият следва да се счита за
автоматично продължен. Възложителят по договора (в случая с. А.а) се задължил (чл. 11, т. 9) да
отправи двумесечно предизвестие към изпълнителя, в случаите когато счита да прехвърли
собствеността си върху недвижимия имот на трети лица, като в противен случай остава задължен
по договора.
Видно от нотариален акт за дарение на недвижим имот № 168, том II, рег. № 2318, дело №
327 от 08.03.2018г. на нотариус Стоян Ангелов (на л. 12 – л. 13 от делото) на посочената дата с. А.а
2
дарила на И.А.а собствеността върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ********.
В чл. 2, ал. 1 ЗУЕС е предвидено, че управлението на общите части на сгради в режим на
етажна собственост, построени в жилищен комплекс от затворен тип, се урежда с писмен договор
с нотариална заверка на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти.
Според легалното определение в пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС „жилищен комплекс от затворен тип” е
комплекс, обособен като отделен урегулиран поземлен имот, в който са построени сгради в режим
на етажна собственост и други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, при спазване на
изисквания на контролиран достъп за външни лица. Легалното определение е доразвито и в
практиката на върховната инстанция, в която е прието, че т. нар. „жилищен комплекс от затворен
тип” е съставен от поне четири самостоятелни обекта в режим на етажна съсобственост и други
обекти, обслужващи собствениците и обитателите, всички изградени върху комплекс, обособен в
урегулиран поземлен имот, при спазване на изисквания на контролиран достъп за външни лица.
При наличието на тези условия, изборът на собствениците за управление на общите части следва
да е обективиран в договор, сключен с инвеститора, при спазване на формата за действителност -
писмена с нотариална заверка на подписите (Определение № 165 от 5.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 47/2014 г., IV г. о., ГК).
По делото няма спор относно характера на комплекса, поради което съдът намира, че е
налична валидна облигационна връзка между ищеца и с. А.а по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС – за
управлението на общите части в сградите в режим на етажна собственост, като договорът е
сключен в предвидената чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС форма. Според чл. 2, ал. 2 от ЗУЕС договорът по ал. 1
се вписва от инвеститора в Агенцията по вписванията по партидата на всеки самостоятелен обект и
е противопоставим на неговите последващи приобретатели. Видно от отразеното в договора,
същият е вписан на 28.12.2011г. Следва да се обърне внимание, че договорът по чл. 2, ал. 1 от
ЗУЕС е специфичен такъв и чрез сключването му с всички собственици се урежда режим на
управление на общите части в комплекси от затворен тип. Ето защо е логично този вид договори
да се подчиняват на по-специфични правила и за тях да действат определени отклонения от
лансираните от ответника принципи на свобода на договаряне. Целта на подобни договори е да се
гарантира управление на общите части в комплексите от затворен тип, поради което е въведена и
разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗУЕС. Вярно е, че на 08.03.2018г. с. А.а (в качеството си на
собственик и страна по договора от 21.12.2011г.) е прехвърлила собствеността си на ответника А.,
но по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗУЕС вписаният по този ред договор е противопоставим на новия
собственик. Последното означава, че ответникът, в качеството си на последващ приобретател на
имота (придобил собствеността от страната по договора) е обвързан (по силата на чл. 2, ал. 2 от
ЗУЕС) от сключения договор. Нормата на чл. 11, т. 9 от договора не променя този извод, тъй като
тя е насочена към отговорността на собственика ако не уведоми изпълнителя за прехвърлянето на
собствеността и няма отношение към спора по делото и задълженията на ответника, в качеството
му на приобретател.
С оглед горното, съдът приема, че между ищеца и ответника за процесния период е
действала годна облигационна връзка - Договор за поддръжка на недвижим имот и общи части на
комплекс „******“ от 21.12.2011г., с нотариална заверка на подписите с рег.№ 8061 от 23.12.2011г.
на Нотариус с рег.№ 600 на НК, по която за ответника е възникнало задължението да заплаща
годишна такса от 10 евро без ДДС върху площ от 37,56 кв.м. – общо 450,72 евро.
На следващо място се поставя въпросът притежава ли ответникът качеството „потребител“
3
по договора. Легална дефиниция на понятието „потребител“ се съдържа в пар. 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП. По смисъла на тази дефиниция „Потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. В практиката си върховната инстанция е
имала поводи да се произнесе в насока, че не всяко физическо лице, което влиза в облигацонно
правоотношение е потребител, като от съществено значение е характера на самото
правоотношение. Така например с Решение № 128 от 18.07.2018г. по т.д. № 601/2018г. по описа на
I търг. отделение на ВКС е прието, че павоотношенията по повод притежаването на самостоятелен
обект в сграда, в която етажи или части от етажи, заедно с придадените към тях помещения в
тавана или зимника принадлежат на отделни съсобственици се подчиняват на специалния правен
режим на етажната собственост, установен в Закона за собствеността и Закона за управление на
етажната собственост. Изрично предвидените в закона правила, уреждащи отношенията между
притежателите на самостоятелни обекти в сградата, са обусловени от установената в закона
особена съсобственост върху определени части от сградата, както и върху земята, върху която тя е
построена. Вземанията за разходите за управление и поддържане на общите части на сградата в
режим на етажна собственост са облигационни, но не са с източник потребителски договор.
Вярно е, че в случая има сключен договор между физическо лице и търговец (ищеца), но
това не променя характера на правоотношенията, в които тези лица са влезли помежду си. Самият
ЗУЕС урежда два различни режима на управление (респ. поддръжка) на общите части. В чл. 2, ал.
1 от ЗУЕС е предвидено, че управлението на общите части на сгради в режим на етажна
собственост, построени в жилищен комплекс от затворен тип, се урежда с писмен договор с
нотариална заверка на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти.
Във всички останали случаи управлението се извършва по реда на глава II от ЗУЕС „Управление
на етажната собственост“. Независимо кой от режимите е действащ собствениците на
самостоятелни обекти са длъжни да заплащат разходите за управлението и поддържането на
общите части на сградата по силата на закона – чл. 6, ал. 1, т. 10 от ЗУЕС. Т.е. задължението
произтича от закона, а договорът урежда само конкретните му параметри (в случай, че режимът на
управление на етажната собственост се определи с договор по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС).
Следователно постановките на цитираното решение са напълно приложими и към настоящия
случай и правоотношенията между страните по договора са възникнали по повод притежаването на
самостоятелен обект в сграда, в която етажи или части от етажи, заедно с придадените към тях
помещения в тавана или зимника принадлежат на отделни съсобственици и се подчиняват на
специалния правен режим на етажната собственост, установен в Закона за собствеността и Закона
за управление на етажната собственост (а не на режима, предвиден в ЗЗП). Поради тази причина
договорът не може да се приеме за потребителски и ответникът няма качеството „потребител“. В
подобна насока е и практиката на въззивната инстанция – Решение № III – 107 от 17.12.2019г. по
в.гр.д. № 1150/2019г. по описа на Окръжен съд Бургас.
Въпреки това и с оглед спорната за момента съдебна практика на ответника е дадена
възможност по смисъла на чл. 7, ал. 3 ГПК да изложи съображения относно клаузи в договора,
които счита за неравноправни. Тук е моментът да се посочи, че възраженията за неравноправност
на клаузи, касаещи отношения, които са извън предмета на делото, не следва да бъдат
коментирани с настоящия съдебен акт – такива са чл. 12, чл. 13, чл. 14, чл. 17 (тъй като не се
претендират по-високи цени от първоначално заложените), чл. 22, чл. 23, чл. 26, раздел 3 от
4
договора.
Не се констатира неравноправност, свързана с клаузите на чл. 3, т. 2 и разпоредбата
„Настоящият договор е задължителен за страните, както и за техните правоприемници при
евентуална поява на такива в срока на договора“, тъй като (както вече се посочи), те единствено
преповтарят законовата разпоредба на чл. 2, ал. 2 от ЗУЕС.
Няма неравноправност и относно начина на определяне на таксата, тъй като тя е във
фиксиран размер – 10 евро без ДДС на кв. м., с който страните по договора са се съгласили.
Не се констатира неравноправност и на клаузата на чл. 16 от договора, тъй като даденият
срок (с оглед срока на договора) не е прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният
договор (по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП).
Налага се извод, че договорът е валиден и съответно на 01.04.2018г., 01.04.2019г.,
01.04.2020г. и 01.04.2021г. ответникът е изпаднал в забава за плащане на задълженията за всеки от
конкретните периоди 2018г., 2019г., 2020г. и 2021г. (арг. от чл. 15). От ответника е направено
изрично възражение за погасяване на вземанията на ищеца по давност. По арг. от чл. 116, б. „б“ от
ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск, а искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК следва да се смята
за предявен от момента на подаване на заявлението. От своя страна заявлението е подадено на
19.05.2021г. (видно от отбелязан вх. номер на л. 51 от делото). С подаване на заявлението преди
изтичане на срока по чл. 111 от ЗЗД е прекъснато течението на давностния срок, като към
19.05.2021г. този срок не е бил изтекъл за вземанията за 2019г., 2020г. и 2021г. (с оглед
изискуемост на първото от тези вземания, настъпила на 01.04.2019г.).
Относно вземането за 2018г. следва да се има предвид, че изискуемостта му е настъпила на
01.04.2018г. (арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД) и към 19.05.2021г. е бил изтекъл срок, по-дълъг от 3 години.
В случая безспорно става въпрос за периодично плащане (в самия договор това е отразено с
използване на израза „годишно възнаграждение“), което по силата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се
погасява с тригодишна давност. Впрочем и разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 5 и т. 7 от ЗУЕС
(приложими с оглед специфичния характер на договора по чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС за управление на
етажна собственост) насочват към периодичния характер на това плащане с оглед използвания от
законодателя термин – „вноски“. Следователно вземането за 2018г. е погасено по давност, считано
от 02.04.2021г. и при изрично направено възражение от ответника (арг. от чл. 120 от ЗЗД)
предявената за пръв път на 19.05.2021г. претенция за сумите за този период (369,22 евро) следва да
се счита за погасена по давност и същата следва да бъде отхвърлена.
Налага се краен извод, че искът за главница следва да бъде отхвърлен за сумата от 369,22
евро – такса за 2018г. и уважен в останалата част – за таксите за 2019г., 2020г. и 2021г. (които се
претендират в размер, съобразен с годишната такса по договора).
По иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг, изпадането на ответника в
забава за процесните периоди: 01.04.2018г. – 16.05.2021г., 01.04.2019г. – 16.05.2021г., 01.04.2020г.
– 16.05.2021г. и 01.04.2021г. – 16.05.2021г. При изводите, че не е възникнал главен дълг в полза на
ищеца за 2018г., то и претенцията за лихва е неоснователна за сумата от 229,09 лв., начислена за
периода от 01.04.2018г. – 16.05.2021г. Следователно в тази част претенцията за лихва следва да
бъде отхвърлена. За останалите периоди се дължи лихва, като дължимата лихва за периода
01.04.2019г. – 16.05.2021г. е в размер на 183,65 лв., тъй като за периода 13.03.2020г. – 08.04.2020г.
5
не следва да се начислява лихва за забава (арг. от чл. 6 от действалия за този период Закон за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., според който до отмяната на извънредното положение не се прилагат
последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, включително лихви).
Тук е моментът да се посочи, че считано от 09.04.2020г. е започнала действие нова редакция на чл.
6 от този закон, която изключва начисляването на лихви само в правоотношения, касаещи
задължения на частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и други форми на
финансиране (факторинг, форфетинг и други), предоставени от банки и финансови институции по
чл. 3 от Закона за кредитните институции, включително когато вземанията са придобити от други
банки, финансови институции или трети лица, и по договори за лизинг, а договорът, предмет на
настоящото дело, не попада в този обхват. По силата на същите правила за периода 09.04.2020г. –
16.05.2021г. дължимата лихва е в размер на 98,68 лв. Ето защо исковете за лихва за тези два
периода следва да бъдат уважени до сумите от 183,65 лв. и 98,68 лв. и отхвърлени до пълните
претендирани размери – 190,28 лв. за първия период и 100,65 лв. за втория период, както и за
периода 13.03.2020г. – 08.04.2020г. и 01.04.2020г. – 08.04.2020г. Претенцията за лихва в размер на
11,26 лв. за периода 01.04.2021г. – 16.05.2021г. е изцяло основателна и следва да бъде уважена в
пълен размер.
По разноските:
При този изход на делото на страните се дължат разноски съразмерно на уважената, респ.
отхвърлената част от исковете. Съобразно представен списък в рамките на настоящото
производство ищецът е направил разноски в размер на 628 лв., като съразмерно на уважената част
от исковете следва да му е се присъдят 473,36 лв. От ответника са направени разноски в размер на
1500 лв. – платено адвокатско възнаграждение, като съразмерно на отхвърлената част от исковете
следва му се присъдят 369,35 лв.
В заповедното производство от ищеца са направени разноски в размер на 528 лв., като
съразмерно на уважената част от исковете следва да му се присъдят 397,99 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 2 от
ЗУЕС, че И.А.А., ЕГН **********, с настоящ адрес в гр. Несебър, кв. „П.“ № 111, дължи на „Ц.С.”
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. ********, ет. 3, ап. 3А,
сумата от 1352,16 евро, представляваща сбор от годишни такси за календарните 2019г., 2020г. и
2021г. (по 450,72 евро) по Договор за поддръжка на недвижим имот и общи части на комплекс
„******“ от 21.12.2011г., с нотариална заверка на подписите с рег.№ 8061 от 23.12.2011г. на
Нотариус с рег.№ 600 на НК, с район на действие – РС-Несебър, ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на подаване на заявлението – 20.05.2021г., до окончателното изплащане на
вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска в частта му относно установяване дължимостта на сумата от
369,22 евро, представляваща годишна такса за периода 08.03.2018г. – 31.12.2018г. по Договор за
поддръжка на недвижим имот и общи части на комплекс „******“ от 21.12.2011г., с нотариална
заверка на подписите с рег.№ 8061 от 23.12.2011г. на Нотариус с рег.№ 600 на НК, с район на
действие – РС-Несебър, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
6
заявлението – 20.05.2021г.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от „Ц.С.”
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. ********, ет. 3, ап. 3А,
срещу И.А.А., ЕГН **********, с настоящ адрес в гр. Несебър, кв. „П.“ № 111, за установяване
дължимостта на сумата от 229,09 лв., представляваща лихва върху главницата за 2018г., начислена
за периода 01.04.2018г. – 16.05.2021г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.А.А.,
ЕГН **********, с настоящ адрес в гр. Несебър, кв. „П.“ № 111, дължи на „Ц.С.” ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. ********, ет. 3, ап. 3А, сумата от
183,65 лв., представляваща лихва върху главницата за 2019г., начислена за периодите 01.04.2019г.
– 12.03.2020г. и 09.04.2020г. – 16.05.2021г., като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от
190,28 лв. и за периода 13.03.2020г. – 08.04.2020г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.А.А.,
ЕГН **********, с настоящ адрес в гр. Несебър, кв. „П.“ № 111, дължи на „Ц.С.” ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. ********, ет. 3, ап. 3А, сумата от
98,68 лв., представляваща лихва върху главницата за 2020г., начислена за периода 09.04.2020г. –
16.05.2021г., като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 100,65 лв. и за периода
01.04.2020г. – 08.04.2020г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.А.А.,
ЕГН **********, с настоящ адрес в гр. Несебър, кв. „П.“ № 111, дължи на „Ц.С.” ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. ********, ет. 3, ап. 3А, сумата от
11,26 лв., представляваща лихва върху главницата за 2021г., начислена за периода 01.04.2021г. –
16.05.2021г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.А.А., ЕГН **********, с настоящ адрес в гр.
Несебър, кв. „П.“ № 111, да заплати на „Ц.С.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. ********, ет. 3, ап. 3А, сумата от 397,99 лв., представляваща
направените в заповедното производство разноски по ч.гр.д. № 671/2021г. по описа на Районен съд
Несебър, съразмерно на уважената част от исковете, както и сумата от 473,36 лв., представляваща
направени в настоящото производство разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Ц.С.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление в гр. София, бул. ********, ет. 3, ап. 3А, да заплати на И.А.А., ЕГН **********, с
настоящ адрес в гр. Несебър, кв. „П.“ № 111, сумата от 369,35 лв., представляваща направени по
делото разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис.
Съдия при Районен съд – Несебър: _______________________
7