РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 19.07.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на десети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ

                    мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

 

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 13970 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 461626 от 31.07.2018 г., постановено по гр. дело № 38313/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав, са отхвърлени изцяло предявените от М.И.Г. срещу „Ч.Е.Б.“ АД отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за недължимост на сумата 3993,47 лв., представляваща стойност на потребена електроенергия за периода от м. 05.2012 г. до м. 07.2014 г. за клиентски № 300035293445, и сумата 1002,30 лв. – лихва за забава за периода от м. 05.2012 г. до м. 07.2014 г., като са уважени изцяло предявените от „Ч.Е.Б.“ АД срещу М.И.Г. насрещни осъдителни искове по чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 98а ЗЕ за сумата 3993,47 лв., представляваща начислена и неплатена стойност на доставена електрическа енергия за периода от 17.05.2012 г. до 01.08.2014 г. за обект, находящ се в гр. София, ул. „**********, по партида на клиентски № 300035293445, и по чл. 86 ЗЗД за сумата 1062.66 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за период от 12.09.2014 г. до 25.07.2017 г., поради което направените от дружеството разноски в размер на 609,47 лв. са възложени в тежест на М.И.Г.. Със същото решение е оставен без разглеждане предявеният от Ч.Е.Б.“ АД срещу М.И.Г. при евентуалност насрещен иск по чл. 59 ЗЗД за сумата 3993.47 лева, представляваща стойността на спестени разходи за доставена, отчетена и потребена в периода от 17.05.2012 г. до 01.08.2014 г. електрическа енергия до същия обект, с която се е обогатил без основание.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца по първоначалните искове М.И.Г., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Оспорва възприетото в обжалваното решение, че направеното от него изявление за прихващане в писмо вх. рег. № ********** от 03.09.2014 г. е признание за дължимостта на сумите, с което съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността за тях е прекъсната. Поддържа, че в посоченото писмо сумите по фактурите за процесния период са изрично оспорени, а не признати от него, както и че поради липса на ликвидност на активното вземане, отречена със сила на пресъдено нещо с решение, постановено по гр. дело № 49800/2014 г., потвърдено от въззивната инстанция, не е осъществен фактическият състав на прихващането като способ за погасяване на вземанията, поради което не е налице и прекъсване на течащата давност относно вземането. Моли съда да уважи жалбата и отмени решението като уважи предявените първоначални искове и отхвърли насрещните такива. Претендира и разноски.

Въззиваемият - „Ч.Е.Б.“ АД, е подал отговор на въззивната жалба, ся  който оспорва, като моли въззивният съд да потвърди обжалваното решение и присъди разноски за настоящата инстанция.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Тъй като първоинстанционният съд е разгледал наведените от ответника и ищец по насрещния иск като основание на иска по чл. 92 ЗЗД факти – забава на ответника и размер на обезщетение в размер на законна лихва, макар погрешно да ги е субсумирал и да е определил неправилна правна квалификация на иска – чл. 86 ЗЗД, постановеното от него решение в тази му част също не е недопустимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

По отношение на наведеното във въззивната жалба оплакване дали направеното изявление, обективирано в писмо вх. рег. № ********** от 03.09.2014 г., адресирано от ищеца до ответника „Ч.Е.Б.“ АД, представлява признание на ищеца и жалбоподател М.Г. по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отбележи, че с посоченото писмо е направено изрично волеизявление от ответника за прихващане на претендирано вземане за неустойка в размер на 7730 лева със сумата 4064.09 лева, представляваща начислена електроенергия за периода от м. 06.2012 г. до м. 08.2014 г., за които е получил писмо изх. № ********** от 20.08.2014 г. на ответното дружество и издадените от него фактури за периода от 12.05.2012 г. до 01.08.2014 г. Несъмнено волеизявлението му за прихващане като погасителен способ съдържа в себе си пълния размер на вземането на ответника за процесния период. Прихващането представлява упражняване на потестативно право с едностранно волеизявление, което направено извънсъдебно, за да породи погасителния ефект, към който е насочено, следва да са били налице всички предпоставки, уредени в чл. 103 и 104 ЗЗД. Материалното волеизявление за прихващане по своята правна същност е способ за погасяване на две насрещни еднородни задължения до размера на по-малкото от тях, когато длъжникът има към своя кредитор насрещно вземане. Правилно в жалбата е изложено, че предпоставка за надлежното упражняване на волеизявлението, респ. за настъпването на неговия компенсируем ефект като погасителен способ, е двете задължения да са ликвидни (безспорно установено по основание и размер) и изискуеми. Релевантно обаче за преценката на извършеното волеизявление за прихващане като признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е дали то е направено до кредитора и в рамките на давностния срок и дали се отнася до съществуването на самото задължение в пълния му размер, а не от настъпването на компенсируемия материален ефект на прихващането, обусловен от наличието на ликвидни и изискуеми насрещни еднородни задължения (в този смисъл е и разрешението, дадено с решение № 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на ВКС, ТК, I ТО).  В случая волеизявлението за прихващане на претендираното от ищеца М.Г. вземане за неустойка с вземането за стойността на доставената електроенергия за процесния период е направено до ответното дружество – кредитор, в рамките на погасителна давност за вземането на последния, която в случая е 3-годишна съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД и изтича през м. май 2017 г. (а изявлението е направено на 03.09.2014 г.), и то несъмнено обхваща размера на вземането, предмет на исковете, поради което представлява и признание за тяхното съществуване и размер. С прекъсването на давността на 03.09.2014 г. , когато е входирано това изявление на ищеца в ответното дружество съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече нова давност относно вземанията на ответното дружество, която към момента на предявяването на насрещните искове – 12.06.2017 г., не е изтекъл. Ето защо наведеното в жалбата оплакване е неоснователно.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания относно размера на вземанията, предмет на предявените искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.

По изложените съображения правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.

При този изход на спора на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК следва да се присъди сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.

С оглед на цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 461626 от 31.07.2018 г., постановено по гр. дело № 38313/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав.

ОСЪЖДА М.И.Г., ЕГН **********,***, да заплати на “Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** - Бенч Марк-Бизнес център, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 1 ГПК сумата от 100 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: