№ 2543
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско
дело № 20241100508973 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 7530/24.04.2024г., постановено по гр. д. № 69899/22 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 169 състав, поправено с Решение №
7615/25.04.2024г., съдът е признал за установено, че П. Л. Г. дължи на Агенция
за събиране на вземания ЕАД суми, за които е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 54118/2022г. по описа на СРС, 169 състав, а
именно сумата от 2948.30лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва, като е отхвърлил исковете
за договорна и мораторна лихва.
Недоволен от решението е останал ищецът, който обжалва решението в
частта, в която съдът е отхвърлил исковете за договорна лихва (15575.48лв.
лева за периода от 20.10.2018г. до 20.08.2022г.), както и за мораторна лихва
(1055.65лв. за периода от 21.10.2018г. до 05.10.2022г.), като намира решението
в тази част за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено
при допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно
приложение на материалния закон. Твърди се, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10
1
ЗПК, с мотивите, че в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютна стойност на ГПР. Твърди се, че в чл.3 били
посочени допусканията, при които уговореният ГПР е определен по чл.11,
ал.1, т. 10 ЗПК, като законът не изисквал посочване на методиката за
изчисляване. В случая в договора бил посочен какъв е размерът на ГПР,
формиран от посочените в чл.19 ЗПК компоненти. Въпреки, че не били
посочени какви компоненти са включени, последните били изводими от
разпоредбите на закона. На следващо място, по отношение на
застрахователната премия – неправилно било възприето от съда, че е налице
нарушение на ГПР, защото същата не била елемент от договора за кредит и
било самостоятелно правоотношение. Премията не била постъпила в
патримониума на кредитополучателя, поради което не следвало да бъде взета
предвид при изчисление на ГПР. Оспорват се изводите, че възнаградителната
лихва от 36.90% годишно противоречи на добрите нрави. На последно място,
твърди се, че „таксата ангажимент“ отговаряла изцяло на чл.10а, ал.4 ЗПК,
същата не била свързана с усвояването или управлението на кредита, а била за
допълнителни услуги.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника в първоинстанционното производство, с който изразява
становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в
отговора. Конкретно сочи, че посоченият ГПР от 46.21% не отговарял на
действителния такъв като липсвала ясно разписана методика на формирането
му, с което потребителят бил поставен в невъзможност да разбере реално
какъв е процентът на оскъпяване. При самото сключване на договора била
предвидена премия (от 4704лв.), представляваща почти 50% от стойността на
кредита, от което се прави извод, че представлявало скрито оскъпяване с цел
заобикаляне горната граница по чл.19, ал.4 ЗПК. Солидаризира се с изводите
на СРС, че със сключване на клауза за задължителна застрахователна премия
се въвеждали допълнителни разходи, в резултат на които общият разход
надхвърлял посочения от 46.21% и възлизал над 50%, съответно се явявал по-
голям от допустимия. Поради което и с оглед чл.23 вр. чл.22 ЗПК се дължала
само чистата стойност. Поддържа нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва като противоречаща на добрите нрави, както и на клаузата за „такса
ангажимент“ като неравноправна.
2
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в
жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения
от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а
съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на
ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите;
1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както
и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост
само в обжалваната част на решението.
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК
с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД, с които се иска да
бъде признато за установено спрямо ответницата, че дължи вземания, за които
е издадена заповед по чл.410 ГПК за суми по договор за потребителски
кредит, а именно: 2948.30лв. – частично претендирана главница по неплатени
месечни вноски за периода от 20.10.2018г. до 20.08.2022г., ведно със законната
лихва от 05.10.2022г., 15575.48лв. договорна лихва за периода от 20.10.2018г.
до 20.08.2022г., както и мораторна лихва в размер на 1055.65лв. за периода от
21.10.2018г. до 04.10.2022г. С атакуваното първоинстанционно решение съдът
постановява диспозитив, съгласно който признава за установено, че
ответницата дължи сума в размер на 2948.30лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит, претендирана частично от пълния дължим
размер от 10000лв., ведно със законната лихва, отхвърляйки претенциите по
чл.86 ЗЗД за възнаградителна и мораторна лихва. С оглед предмета на
въззивно обжалване съдът следи служебно за пороци водещи до
недопустимост само в обжалваната част на решението, в който смисъл не
подлежи на контрол произнасянето по отношение на главницата, в която част е
влязла в сила, съответно в частта на присъдената законна лихва считано от
датата на заявлението.
За да отхвърли исковете за лихва Софийският районен съд в атакуваното
3
решение е приел, че претенциите за възнаградителна и мораторна лихва
подлежат на отхвърляне по съображения, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен по чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
защото в договора бил посочен ГПК в размер на 46.21%, както и общият
размер на всички плащания в размер на 32795.28лв., но не е разписана
методиката на формиране на ГПР (кои компоненти са включени в него и как е
формирана стойността от 46.21%), така и защото посоченият в договора ГПР
не отговарял на действителния такъв, защото не били включени премията за
покупка на застраховка „защита на плащанията“, чието сключване било
заложено като задължително при сключване на договора, като същото било в
размер почти на ½ от заемната сума. Вкл. липсвали доказателства за
заплащане от страна на заемодателя към застрахователя на посочената сума,
което всъщност представлявало добавък към възнаградителната лихва и
печална на заемодателя. Отделно от това съдът приел, че уговорката за
заплащане на застрахователна премия от 4704лв. за застрахователна сума от
10000лв. противоречала на добрите нрави и била нищожна на това основание.
На самостоятелно основание възнаградителната лихва в размер на 36.90% е
приета за нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото
надхвърляла с почти 4 пъти законната лихва, което представлявало нарушение
на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва,
приет за меродавен в практиката на ВКС.
Решението по същество е ПРАВИЛНО по следните съображения:
Страните не спорят и чрез представените пред първата инстанция
доказателства се установява, че между страните е сключен процесния Договор
за потребителски кредит (л.13 и сл. от първоинстанционното производство),
който притежава характеристиките на чл. 9, ал. 1 ЗПК, съответно
заемополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП, поради което съдържанието следва да бъде съобразено с изискванията
на ЗПК и ЗЗП. В същия Годишният процент на разходите е посочен в стойност
от 46.21%, като в параметри и условия са посочени и размер на кредита
(10 000лв.), размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“ (0л.в), застрахователна премия (4704лв.), такса ангажимент
(350лв.), брой погасителни вноски (84бр.), месечна погасителна вноска
4
(390.42лв.), обща стойност на плащанията (32795.28лв.), лихвен процент
(36.90%). В Условия по договора (л.15 и сл.) е описано в чл.2, че размерът на
предоставения заем е равен на сумата в поле „общ размер на кредита“, сумата
за „застрахователна премия“ е разделена на равен брой вноски, съответстващи
на посочения брой вноски в поле „брой погасителни вноски“ и е част от всяка
месечна погасителна вноска, посочена в поле „месечна погасителна вноска“
(чл.2), така и таксата ангажимент е срещу сключване на договора при
фиксиран лихвен процент по см §1, т.5 ДР ЗПК. Предоставянето на
посочената сума съставлява изпълнение на задължението на кредитора да
предостави заема и създава задължение на кредитополучателя да плати
погасителни вноски, указани по размер в поле „месечна погасителна вноска“,
като погасителните вноски съставляват изплащане на главницата, ведно с
надбавка, съставляваща печалба. Не се спори, че застрахователната премия не
е включена в посочения в договора процент на ГПР. По делото няма
представен стандартен европейски формуляр, приложение № 2 към чл. 5, ал. 2
ЗПК.
Приет е кратък медицински въпросник за приемане на застраховане
(л.20), сертификат № PLUS-16383727 (л.21), както и приложимите общи
условия към последния (л.23 и сл.), в които в чл.1 е посочено, че общите
условия са неразделна част от Групов застрахователен договор за застраховка
„Защита на плащанията“, като в чл.5.1 е уредено, че кредитополучателите
едновременно с попълването и подписването на договора за кредит изразяват
своето изрично писмено съгласие да се застраховат и приемат общите
условия, като „декларация за приемане на застраховане и Общите условия“
била включена в застрахователния договор, който е неразделна част от всеки
договор за кредит.
От приетото по делото заключение по ССчЕ се установява, че
потребителят е усвоил размер по кредита от 9650лв. (с удържане на 350лв.
такса ангажимент), като в месечната погасителна вноска е включена
застрахователна премия в размер на 56лв., без по процесния договор да има
извършвани плащания. За периода от 20.10.2018г. до 20.08.2022г. неплатената
главница възлиза на 2671.27лв. Пред настоящата инстанция не се спори по
същество за усвояване на сумата, за изискуемост на вземането, както и за
настъпване ефекта на цесията.
5
Спорът се концентрира по въпроса дали са налице неточно посочени
компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит, като настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен по см. на чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК по следните съображения:
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин;
Съгласно чл. 19 ЗПК Годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, като се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се
вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания.
Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР, с което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, но
не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно - сумата за застраховка по кредита, която се включва в
6
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗП, доколкото
видно от приетите по делото доказателства, тълкувани съвкупно, съдът
приема, че сключването на договора за застраховка „Защита на плащанията“
представлява задължително условие за получаване на кредита.
Това е така, доколкото видно от чл.1 от Общите условия за застраховката
– същите се неразделна част от Групов застрахователен договор, т.е.
сключването на договор за застраховка, в обхвата на който се включват
кредитополучатели, но срещу задължение да заплатят цена за същото,
наричана в договора за кредит в случая застрахователна премия, обосновава
извод, че изборът на застраховател е направен предварително от
кредитодателя. Процесните договори за застраховка и за потребителски
кредит са сключени в един и същ ден, задължението за плащане на сумата по
договора за застраховка е посочена в договора за кредит, плащанията от
ответника на тази сума се извършват по сметка на ищеца заедно с
погасителните вноски по договора за кредит, като от чл. 2 от Условията по
договора и чл.5.1 от Общи условия на договора за застраховка (в който е
отразено, че е неразделна част от всеки договор за потребителски кредит)
следва извод, че договорът за застраховка е сключен във връзка с договора за
кредит и е бил задължително условие за предоставянето на кредита.
Действително в последния абзац на договора за кредит е посочено, че на
кредитополучателя е предоставена цялата необходима преддоговорна
информация, но това бланкетно изявление, не носи конкретно съдържание и
не позволява да се приеме за установено, че на кредитополучателя е посочено,
че сключването на договора за застраховка (с размер на премиите в размер на
около ½ от задължението за главница) не е задължително. По делото няма
ангажирани доказателства, които да обосноват обратен извод, поради което и
съобразявайки житейската логика (освен договорен лихвен процент от 36.90%
да се добави и застраховка в размер на почти ½ от предоставената главница),
то съдът приема, че включването на ответника към този застрахователен
договор срещу задължение да се плати цена за същото, е било условие, за да
се предостави кредита.
Договорът за потребителски кредит по своето правно естество
представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите
изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен
да осъществи, следователно е част от основния предмет на договора, поради
7
което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за
средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на
обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените
разноски се състои. За да може потребителят да е напълно запознат с
условията, на които ще бъде подчинено изпълнението на сключения от него
договор, член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 изисква към момента на
сключването на въпросния договор този потребител да разполага с всички
данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (C-
42/15, т. 66), като неизпълнението от страна на кредитора на задължение,
имащо съществено значение в контекста на Директива 2008/48, може да бъде
санкционирано съгласно националната правна уредба със загубата на правото
на този кредитор на лихви и разноски (C-42/15). С решение на СЕС от
21.03.2024 г. по дело С-714/22, е дадено тълкуване на чл. 3, б. „Ж“ („общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално
застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване
на кредита или получаването му при предлаганите условия;“) от Директива
2008/48, който трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, когато закупуването им се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“. С оглед съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се
приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези
съображения е прието, че чл. 10, пар. 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48
8
трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не
е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Оттук и неточното посочване на компоненти
от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има
същата последица, както и непосочването им (така и Решение № 50013 от
05.08.2024 г. по т. д. № 1646 / 2022 г. на ВКС; Решение № 50056 от 29.05.2023
г. по т. д. № 2024 / 2022 г. на ВКС), т.е. посочването на неверен годишен
процент на разходите, без включване на разходите за застрахователна премия в
размер на почти 1/2 от главницата по кредита, е неизпълнение на изискването
по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, от което следва извод за недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл и по изложените
съображения въззивният съд намира за неоснователни възраженията на
въззивника, че премията не следвало да бъде взета предвид при изчисление на
ГПР.
С оглед недействителността на процесния договор за кредит и
предвидените в чл. 23 от ЗПК последици, се налага извод, че потребителят
дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита, в този смисъл исковете за
възнаградителна и мораторна лихва са правилно отхвърлени като
неоснователни. Достигайки до същите изводи СРС е постановил правилно и
законосъобразно решение.
Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, без значение за
изхода на спора се явяват останалите релевирани оплаквания от въззивника,
поради което същите не следва да се обсъждат по същество.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски
следва да се постави в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да
заплати адв. възнаграждение, претендирано от въззиваемата, която е доказала
сторени разноски в размер на 3000лв., които с оглед възражението за
прекомерност следва да се редуцират с оглед фактическата и правна сложност
9
на делото в размер на 1900лв.
По отношение на делата, образувани от и срещу потребители,
приложение намира правилото на чл.280, ал.3, т.1, предл. първо ГПК –
необжалваемост пред ВКС на решения по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв., доколкото чл.113, изр. второ ГПК предвижда тези дела да се
разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. В случая
предявените установителни искове попадат в приложното поле на чл.113 ГПК,
предвид обстоятелството, че кредитът е отпуснат на физическо лице и не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. С оглед
на това въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7530/24.04.2024г., постановено по гр. д.
№ 69899/22 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 169 състав, поправено
по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 7615/25.04.2024г. в обжалваните
части, в които са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, срещу П. Л. Г., ЕГН: **********, с.
Кокаляне, ул. ****, положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК
с правно основание чл.430, ал.2 ТЗ вр. чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД за сумата от
15575.48лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.10.2018г. до
20.08.2022г., както и за сумата от 1055.65лв. – мораторна лихва за периода от
21.10.2018г. до 04.10.2022г., за които има издадена заповед № 29330 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 14.10.2022г. по ч.гр.д. №
54118/2022г. по описа на СРС, 169 състав.
В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********,
да заплати на П. Л. Г., ЕГН: **********, с. Кокаляне, ул. ****, на основание на
чл. 273 вр. чл.78, ал.3 от ГПК разноски по делото за адв. възнаграждение в
размер на 1900лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от
ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11