№ 14772
гр. София, 29.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20231110163753 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по предявен по реда на чл. 422 вр. с чл. 415
ГПК от „ЕМ“ ЕООД срещу И. Б. З. установителни искове с правно основание по чл. 430, ал.
1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД за следните суми: сумата от 13 403,55
лева, представляваща главница по договор за предоставяне на потребителски кредит № FL
442004 от 30.06.2008 г. за периода от 30.09.2008 г. до 31.12.2017 г., ведно със законната лихва
от 28.06.2023 г. до изплащането на вземането, както и сумата от 565,93 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 21.01.2023 г. до 21.06.2023 г., за което по ч.гр.д. № 35731/2023
г. по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че на 30.06.2008 г. между „Юробанк Българияя“ АД и ответника бил
сключен договор за потребителски кредит № FL442004 от 30.06.2008 г. , въз основа на който
ответникът получил в заем сумата от 15 000 лева, като последният се е задължил го да върне
на месечни вноски, размерът и падежите на които са определени в погасителен план
договора. Срокът на действие на договора е за 120 месеца, или за периода от 31.07.2008 г. до
30.06.2018 г. на 190 равни месечни вноски всяка в размер на 243,84 лева, дължил на 30-то
число на месеца. Поддържа, че ответникът не е изпълнявал задълженията си за заплащане на
месечните погасителни вноски, съгласно уговореното. На 18.01.2016 г. по силата на Договор
за продажба и прехвърляне на вземания „Ю-к Б-я“ АД с предишно наименование „Юробанк
И ЕФ ДБ“ АД прехвърлило на „ЕОС М-с“ ЕООД вземанията си спрямо ответника. Ищецът
счита, че тези суми му се дължат и моли съда да признае за установена тяхната дължимост.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск по основание и размер. Оспорва факта на уведомяването си за
договора за цесия. Прави възражение за изтекла погасителна давност.
1
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 53-и състав е сезиран с първоначално,обективно и кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 9
ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца е да докаже, че между
първоначалния „Ю-к Б-я“ АД и ответника е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по което заемодателят е предоставил на ответника
посочената сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок; че длъжникът е
изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава; както и че вземанията са
прехвърлени на ищеца въз основа на валидно сключен договор за цесия, за което длъжникът
е бил надлежно уведомен.
В тежест на ответника е да докаже погасяването на претендираните вземания
От приложеното ч. гр. д. № 35731/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 53
състав се установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК за вземанията, предмет на настоящото производство, като съдът е издал заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК № 19849 от 07.07.2023 г. срещу длъжника И. Б. З.. В срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, поради
което и с оглед указанията на съда ищецът е предявил искове по реда на чл. 422 ГПК за
установяване дължимостта на сумите, предмет на заповедното производство. С оглед на
така изложените обстоятелства, настоящата съдебна инстанция счита, че предявените искове
са допустими.
По делото е представен подписан договор за потребителски кредит №
FL422004/30.06.2008 г. между „Юробанк и ЕФ ДБ” АД, в качеството на кредитодател, и И.
Б. З., в качеството на кредитополучател, съгласно който кредитодателят предоставя сума в
размер на 15 000 лв. на кредитополучателя, а той се задължава да върне сумата на 120
месечни вноски, всяка от които по 243,84 лв. Като падежът на последната вноска съгласно
погасителния план към договора настъпва на 30.06.2018 г. Страните по договора са се
съгласили на годишен процент на разходите по разрешения кредит в размер на 17,10%.
Договорът представлява частен диспозитивен документ и като такъв обвързва страните по
него за поетите с него задължения, доколкото не е оспорена неговата автентичност (арг. от
чл. 180 ГПК). В настоящото производство не е оспорено наличието на облигационна връзка
между страните по договора, поради което настоящата съдебна инстанция приема, че такава
е възникнала.
По правната си характеристика договорът за банков кредит представлява двустранен,
консенсуален, формален, възмезден и комутативен договор. По силата на договора за банков
кредит кредитодателят поема задължението да предостави на кредитополучателя
2
уговорената по договора сума, т.е. предоставянето на сумата не е част от фактически състав
на сключването на договора, а е в изпълнение на същия, а за кредитополучателя възниква
облигационното задължение да върне предоставената парична сума в уговорения в договора
срок, ведно с договорената възнаградителна лихва.
Процесният договор следва да бъде квалифициран като договор за потребителски
кредит, тъй като кредитополучател е физическо лице, което сключва договора за
задоволяване на лични нужди, а не за извършване на търговска или професионална дейност
(арг. от § 13, т. 1 от ЗЗП вр. с чл. 9, ал. 3 ЗПК), а кредитодател е юридическо лице, което се
задължава да предостави или предоставя кредита в рамките на своята професионална или
търговска дейност (чл. 9, ал. 4 ЗПК).
Въз основа на това и предвид обстоятелството, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен на 30.06.2008 г., приложим към него е отменения Закон за
потребителския кредит (обн. с ДВ бр. 53 от 30.06.2006 г.; в сила от 01.10.2006 г.; изм. и доп.
бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 01.01.2007 г.). Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК и предвид
задължителната съдебна практика по Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.
д. № 1 / 2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК съдът има задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителски договори. В настоящия случай чл. 6 от ЗПК от 2006
г. предвижда също да бъде сключен в писмена форма, както и задължителните реквизити на
договора за потребителски кредит са предвидени в чл. 7 от ЗПК от 2006 г., като съгласно чл.
14, ал. 1 когато не са спазени изискванията на чл. 6 , чл. 7, т. 4 - 14 , чл. 8, ал. 1 , чл. 9, ал. 1
и чл. 10 , договорът за потребителски кредит е недействителен. При проверката на
договора обаче настоящата съдебна инстанция не констатира наличието на нарушения на
посочените разпоредби, които да водят до недействителност на договора.
Но договорът за потребителски кредит се отличава от договора за банков кредит по
това, че той може да бъде реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и
обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
По делото е изготвено заключение по съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което
сумата по кредита е усвоена на 01.07.2008 г., като за установяване на соченото
обстоятелство вещото лице се е позовало на Бордеро № 7920303 от 01.07.2008 г., съобразно
което сумата от 15 000 лв. е преведена по разплащателна сметка с IBAN:
BG78BPBI79401062895001. Също така вещото лице е изчислило, че размера на непогасената
главница за периода от 30.09.2008 г. до 31.12.2017 г. е 13 390,55 лв., а лихвата за забава за
периода от 21.01.2023 г. до 21.06.2023 г. възлиза на сума в размер на 645,66 лв.
Съдът, като извърши преценка на заключението по съдебно-счетоводната експертиза,
на основание чл. 202 ГПК счита, че следва да кредитира така направените изводи, тъй като
3
заключението е изготвено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е
отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че то
е действало недобросъвестно или е заинтересовано от изхода на делото.
По делото е представен подписан Договор за възлагане на вземания в двуезичен
вариант на български и английски и в превод на български, сключен между „Юробанк
България” АД, в качеството на цедент, и „ЕМ” ЕООД, в качеството на цесионер, по силата
на който Цедентът прехвърля на Цесионера портфейл с необслужвани вземания, които
цедентът има към трети лица по опис, сред които е и вземането срещу ответника по
настоящото дело. Договорът представлява частен диспозитивен документ и като такъв
обвързва страните за поетите с него задължения, доколкото не е оспорена неговата
автентичност (арг. от чл. 180 ГПК). При преценка на отделните клаузи на договора
поотделно и в тяхната цялост съгласно чл. 20 ЗЗД настоящата съдебна инстанция счита, че
процесният договор следва да бъде квалифициран като договор за прехвърляне на вземане
съгласно чл. 99 ЗЗД. Договорът за цесия представлява двустранна правна сделка, чието
правно действие се изразява в прехвърлянето на едно облигационно право от страна на
цедента на цесионер. При този вид договор цесионерът не встъпва в правоотношението на
мястото на досегашния кредитор, а той придобива единствено прехвърленото вземане
заедно с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с
изтеклите лихви, ако не е уговорено противното (арг. от чл. 99, ал. 2 ЗЗД). Предвид общия
принцип за относително действие на договора, обективиран в чл. 21, ал. 1 ЗЗД, договорите
пораждат действие само между страните по тях, а по изключение при изрично предвидените
в закона случаи, те имат действие и за трети лица. Като едно от тези изключения е при
договора за цесия съгласно чл. 99, ал. 4, тъй като от момента на съобщаването на длъжника
за извършеното прехвърляне на вземането вече легитимиран кредитор съгласно чл. 75, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД да получи изпълнение на престацията е цесионерът.
По делото е представено подписано Уведомление за извършено прехвърляне на
вземане от името на „Юробанк България” АД (с предишно име „ЮРОБАНК И ЕФ ДБ” АД),
в качеството му на цедент по договора за цесия. Съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД само
уведомлението, извършено от цедента има правните последици, предвидени в ал. 4 (в този
смисъл е и ТР 142-7/1954 г. на ОСГК на ВС, както и практиката на ВКС, например
(Решение № 243 от 06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І т. о., Решение № 449 от
06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г., II т. о. и др.). Като съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД от този момент
прехвърлянето на вземането има действие за третите лица, включително и за длъжника по
договора. Уведомлението е подписано от адв. Г. Х.. Съгласно приложеното по делото
пълномощно, подписано от Димитър Борисов Шуманов и Милена И.ва Ванева,
представляващи заедно кредитодателя и цедент по договора „Юробанк България” АД,
изброените в пълномощното лица, вкл. и адв. Х., както и ищеца по настоящото дело – „ЕМ”
ЕООД, имат правото да представляват упълномощителя за уведомяване на длъжници по
договори за потребителски кредит за извършената цесия. Като е посочен и срок на действие
4
на пълномощното – 31.01.2026 г. Пълномощното е с нотариална заверка на подписите от
19.02.2021 г. Съгласно чл. 99, ал. 3 липсва изискване за специална форма за действителност
на уведомлението, а съгласно чл. 37 ЗЗД: Упълномощаването за сключване на договори, за
които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако
договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде
направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени
едновременно. Следователно в случая няма изискване за особена форма и за пълномощното
поради липса на изискване и за самото волеизявление, поради което и при липса на доводи
за недействителност на пълномощното следва да се приеме, че пълномощното е
действително.
Уведомлението не носи дата и липсват доказателства за получаването му от
ответника в по-ранен момент, поради което следва да се приеме, че то е получено заедно с
исковата молба. Упълномощени лица са както лицето, което го е подписало, така и самият
ищец, поради което следва да се приеме, че уведомлението е извършено законосъобразно от
името на цедента. Следователно от момента на получаване на препис от исковата молба
заедно с приложенията към нея прехвърлянето на вземането е породило действие за
длъжника. Уведомяване за извършена цесия заедно с предявяване на исковата молба се
допуска както в правната доктрина, така и от съдебната практика (например Решение №
7010 от 07.09.2016 г. по т. д. № 16184 / 2012 г. на Софийски градски съд, Решение № 8433
от 09.12.2015 г. по гр. д. № 13491/2013 г. на Софийски градски съд).
По възражението за изтекла погасителна давност:
Периодът, за който ищецът претендира вземания за главница по процесния договор за
потребителски кредит, обхваща от 30.09.2008 г. до 31.12.2017 г., но крайният срок за
погасяване на потребителския кредит съгласно подписания от страните погасителен план
към договора за кредит настъпва на 30.06.2018 г., а заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е подадено на 28.06.2023 г. Следователно за да може да даде отговор на въпроса
дали е изтекла погасителната давност за процесните вземания, настоящата съдебна
инстанция следва да даде първо отговор на въпроса от кой момент започва да тече
погасителната давност за отделните вземания – дали от деня на изискуемост на съответната
вноска, или от крайния срок за погасяване на потребителския кредит.
Целта на института на погасителната давност е да санкционира бездействието на
кредитора като го лиши от възможност да търси принудително изпълнение. Поради това чл.
114, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че срокът на погасителната давност започва да тече от деня на
настъпване на изискуемостта на съответното задължение, т.е. от деня, в който кредиторът
има право да насочи своята претенция към длъжника и ако длъжникът не удовлетвори
претенцията му, вземането да изпадне в състояние на нарушеност, което правната теория
обозначава с термина „притезание”, при което обстоятелство кредиторът има възможност да
потърси защита на своето право по съдебен ред. Безспорно правната теория и съдебната
практика приемат, че отделните вземания за главница по договор за заем не представляват
периодични плащания, тъй като те не се ползват с относителна самостоятелност, както е
5
посочено в мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3 /
2011 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, а представляват договорено от страните
разсрочено изпълнение на задължението за връщане на заетата сума. Въпреки това обаче по
волята на страните е уговорен различен падеж за всяка от вноските, като с настъпване на
падежа и изтичане на срока за плащане за кредитора са налице възможности за защита, вкл.
и по съдебен ред и прибягване към принудително изпълнение. Следователно
непредприемането на действия от страна на кредитора да потърси защита на правото си
представлява именно такова бездействие на кредитора, каквото институтът на погасителната
давност е предназначен да санкционира. Поради това следва да се приеме, че давността за
отделните вноски по договор за потребителски кредит започва да тече от деня на
изискуемост на съответните вноски (така: Решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237 /
2019 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение, Решение № 50002 от 02.02.2023
г. по гр. д. № 701 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, както и в
мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5 / 2019 г. на
Върховен касационен съд, ОСГТК). Действително в цитираното от ищеца Решение №
50173 от 16.12.2022 г. по т. д. № 419 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър.
отделение е възприето обратното становище, но в самото това решение се посочва, че
преобладаващата съдебна практика на ВКС е в обратния смисъл. С оглед на тези
противоречия в съдебната практика беше образувано тълкувателно дело № 3/2023 г. на
ОСГТК на ВКС, но поставеният въпрос беше по-тесен и ОСГТК постанови Определение, с
което отклони искането за постановяване на тълкувателно решение. Поради това настоящата
съдебна инстанция счита, че следва да се придържа към преобладаващата съдебна практика
и изложените вече мотиви за началния момент на давностния срок.
Предвид обстоятелството, че става въпрос за разсрочване на изпълнението на едно
единно задължение, а не за отделни периодични задължения погасителната давност се
определя по общото правило на чл. 110 ЗЗД, а не съгласно специалното правило на чл. 111,
б. „в”, тъй като това представлява уговорка в полза на длъжника, с която кредиторът дава
съгласие за приемане на частично плащане съгласно чл. 66 ЗЗД (в този смисъл е и
цитираната съдебна практика и най-вече мотивите на Тълкувателно решение № 5 от
21.01.2022 г. по тълк. д. № 5 / 2019 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК).
Следователно давностният срок за погасяване на последната вноска по кредита за
претендирания период започва да тече от 01.01.2018 г. и изтича на 01.01.2023 г. През този
период обаче е приет Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., който в чл. 3, т. 2 постановява
спиране на всички давностни срокове, с които се погасяват или придобиват права, в това
число и погасителната давност, от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение.
Разпоредбата е императивна, поради което следва да се приложи, макар и да няма изрично
позоваване от страна на ответника, като съгласно § 13. от ЗИДЗЗ Сроковете, спрели да
текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г.,
6
и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от
обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Законът е обнародван на 13.05.2020 г.,
като съгласно посочената разпоредба сроковете по чл. 3 от Закона за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март
2020 г. продължават да текат от 21.05.2020 г. Следователно поради спиране на давностния
срок, той следва да изтече през периода 01.01.2018 г. до 13.03.2020 г. и от 21.05.2020 г. до
08.03.2023 г. Като липсват доводи в посока прекъсване на давността или осъществяването на
други юридически факти, които водят до спиране на давностния срок съгласно чл. 115 ЗЗД и
чл. 116 ЗЗД, респ. за прекъсване на давността, поради което следва да се приеме, че към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (28.06.2023 г.)
вземането е било погасено по давност.
Предвид гореизложеното настоящата съдебна инстанция счита, че предявените
искове следва да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират деловодни
разноски разполага само ответникът.
Ответникът е поискал присъждане на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което следва да му бъде присъдена сума в размер на
1700 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство. В о.с.з. от 15.05.2024 г., обективирано в протокол от същата дата ответникът е
направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Възражението на
ответника за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение е неоснователно
предвид фактическата и правна сложност на делото, за която правна сложност съдът
съобрази че има висящо ТР пред ВКС.
Съдът съобразява, че Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения съгласно Решение на СЕС по дело C‑438/22 не е обвързваща
съда, но би могла да служи като ориентир за обичаите размери на възнагражденията в
практиката, съгласно чл. 5 ГПК. Също така следва да бъде взето предвид, че следва да
бъде отчетен факта, че адвокатът е изпълняват точно и добросъвестно задълженията си, и че
при отговора на въпроса дали адвокатското възнаграждение е прекомерно следва да се вземе
предвид като един от факторите и правото на процесуалните представители на достойно
заплащане за труда им.
При съвкупната преценка на тези фактори настоящата съдебна инстанция счита, че не
следва да намали адвокатското възнаграждение от 1700 лв., което отразява фактическата и
правна сложност на делото.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
7
ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ,
във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, предявен от „ЕМ“ ЕООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджиев” № 4-6, срещу И.
Б. З., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. Надежда 4, бл. 443, вх. А, ет. 1,
ап. 2 за признаване за установена дължимостта на сумата от 13 403,55 лева, представляваща
главница по договор за предоставяне на потребителски кредит № FL 442004 от 30.06.2008 г.
за периода от 30.09.2008 г. до 31.12.2017 г., за което по ч.гр.д. № 35731/2023 г. по описа на
СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявен от „ЕМ“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Рачо Петков Казанджиев” № 4-6, срещу И. Б. З., с ЕГН: **********, с постоянен адрес:
гр. София, ж.к. Надежда 4, бл. 443, вх. А, ет. 1, ап. 2 за признаване за установена
дължимостта на сумата от 565,93 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
21.01.2023 г. до 21.06.2023 г. по договор за предоставяне на потребителски кредит № FL
442004 от 30.06.2008 г., за което по ч.гр.д. № 35731/2023 г. по описа на СРС е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА „ЕМ“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Рачо Петков Казанджиев” № 4-6 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
И. Б. З., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. Надежда 4, бл. 443, вх. А, ет.
1, ап. 2 сума в размер на 1700 лв /четиристотин лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщението до
страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 ГПК!
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8