Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...02.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на десети февруари
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.с. ФИЛИП РАДИНОВ
при участието на
секретаря Христина Атанасова,
като разгледа
докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 1920/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството
по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от И.М.С., ЕГН **********,
чрез назначения му особен представител, срещу
решение №4281/15.10.2019г., постановено по гр.д. № 418/2019г. на ВРС, в частта
с която е прието за установено, че дължи на „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, сумата от 600.00 лева, представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит №
**********/05.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от 16.06.2018г. до
окончателното погасяване на задължението, за която е издадена заповед №
2516/11.04.2018г. по ч.гр.д. № 5195/2018г., по описа на ВРС, 11-ти състав, на
основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и в
частта, с която е осъден да заплати на „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК
********* сумата от 130.40 лева,
представляваща договорно възнаграждение по договор за
потребителски кредит № **********/05.07.2017г., начислено за периода
15.08.2017г. до 15.06.2018г., на основание чл.79, ал.1 ЗЗД.
В жалбата се
поддържат доводи за необоснованост на решението, тъй като искът е уважен при
липса на представени доказателства за уведомяване на длъжника за настъпила
предсрочна изискуемост на кредита и не са коментирани доводите на ответника, че
възнаградителната лихва и ГПР са в пъти над допустимите стойности. Претендира
за преразпределение на отговорността за разноски като последица от отмяна на
решението.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в който
оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение. Поддържа, че съдът се е произнесъл, че предсрочната изискуемост не е
надлежно обявена на длъжника, но предвид наложената съдебна практика е приел,
че главницата е станала изискуема поради настъпил падеж. По отношение на
уговорената възнаградителна лихва съдът се е произнесъл, че отговаря на
разпоредбата на чл.19 от ЗПК.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Производството по
гр.д. №418/2019г. на ВРС е образувано по предявени от „Профи Кредит България" ЕООД срещу И.М.С., обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 600.00 лева,
представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит №
**********/05.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 10.04.2018г. до окончателното погасяване на
задължението, за която е издадена заповед № 2516/11.04.2018г. по ч.гр.д. №
5195/2018г., по описа на ВРС, 11-ти състав и с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД и чл.79, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
130.40 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от
15.08.2017г. до 15.06.2018г. и сумата от 660.55 лева – възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги.
В исковата молба
се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № **********, по силата на който ищецът е
предоставил на ответника кредит в размер на 600 лева, срещу задължение за връщането му ведно с възнаградителна
лихва в размер на 130.40 лева и възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги в размер на 660.55 лева, разсрочени на 11 месечни вноски,
всяка в размер на 126.45 лева. Тъй като ответникът не е изпълнил
поетите от него задължения и не е платил нито една вноска, договорът е
прекратен автоматично на 24.10.2018г., на основание т. 12.3 от Общите условия. С
оглед неизпълнението на длъжника ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 5195 по описа за 2018г. на ВРС, връчена на ответника по
реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което претендира за съдебно установяване на
вземането си за главница по реда на чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК. За останалите
вземания се предявява осъдителен иск, тъй като не са били предмет на
заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът И.М.С., чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, депозира
отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на
исковете. Не оспорва, че ищецът и ответникът са били в облигационни отношения
по повод сключен договор за потребителски кредит. Излага, че представените
доказателства не са от естество да установят предоставяне на уговорения
кредитен ресурс. Оспорва да е настъпила твърдяната изискуемост на вземанията по
кредита, доколкото до ответника не е достигнало изявлението на кредитора за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем към датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК, поради което счита, че не са се осъществили
предпоставките за отнемане преимуществото на срока. Излага, че клаузите на договора, с които е
уговорено възнаграждение за пакет допълнителни услуги са нищожни по смисъла на
ЗЗП, като наред с това се твърди същите да противоречат и на ЗПК. По отношение
на уговорената лихва излага съображения клаузата да е нищожна като
противоречаща на добрите направи поради нееквивалентност на престациите.
С обжалваното решение претенции за главница
и възнаградителна лихва са уважени изцяло, а в останалата част, с която искът
за възнаграждение за допълнителен пакет услуги е отхвърлен, решението не е
обжалвано и е влязло в сила.
Съдът, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на
така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение
на императивна правна норма.
В рамките на дължимата
служебна проверка по допустимост на производството съдът констатира, че искът с
правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД
е предявен по реда на чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК от заявителя срещу длъжника
в преклузивния месечен срок от уведомяването му за връчване на заповедта по
реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което се явява процесуално допустим.
По предявения иск с правно
основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи
факта на сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по
който е изправна страна, а в тежест на ответника е да докаже изпълнение на
задълженията си по договора.
Според нормата на чл. 9, ал.1 от Закона за
потребителския кредит договорът за потребителски кредит е такъв, въз основа, на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане или всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане.
От представените по делото доказателства се
установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **********/ 05.07.2017г., по силата, на който ищецът се е задължил да
предостави на ответника сумата от 600 лв., срещу задължението му да я върне в
срок до 15.06.2018г. на 11 вноски в размер на 126.45 лева, ведно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен процент от 41.17% и при годишен процент на разходите от 49.88%. Договорът за потребителски кредит не страда от
пороци, водещи до неговата недействителност и не противоречи изискванията на
чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализирано
съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма,
шрифтът на текста е не по - малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за
потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа
дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация
на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на
лихвения процент, годишния процент на разходите, условия за издължаване на
кредита, ведно с погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и
останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26. Погасителният план, както и
общите условия са подписани от ответника, респективно са станали част от
договорното съдържание.
Видно
от представеното по делото преводно нареждане за кредитен превод на 07.01.2019г.
на ответника е преведена сумата от 600лв., на основание договора за кредит. С
реалното усвояване на заемна сума ищецът е изпълнил основното си задължение по
договора, а за длъжника е възникнало задължението да я върне в уговорения срок.
Падежът на договора е настъпил на 15.06.2018г.,
поради което следва да се приеме, че към момента на настоящото произнасяне
задълженията по договора са изцяло изискуеми. Доколкото искът по чл.422, ал.1
от ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението, настъпването на
изискуемостта на задължението в хода на процеса следва да бъде зачетено по реда
на чл.235, ал.3 от ГПК (така т. 1 от ТР от 02.04.2019г. по т.д. 8/2017г. на
ВКС). След като е настъпил крайният падеж за плащане, фактът дали кредиторът е
упражнил правото си на предсрочна изискуемост, е без правно значение.
Ответникът,
в чиято тежест е било, не е ангажирал доказателства за извършени плащания по
кредита, поради което вземането за главница следва да бъде прието за установено
в пълния претендиран размер.
Осъдителният
иск с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД също се явява основателен.
Поддържаните в жалбата възражения за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва се явяват неоснователни.
Според нормата на чл.19 от Закона за потребителския
кредит годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите съгласно
чл.19, ал.4 от цитирания нормативен акт не може да бъде по – висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на Република България.
Към датата на сключване на договора за
потребителски кредит размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент определен от БНБ към тази дата 0.00% плюс десет пункта отгоре. В случая
определеният в договора размер на ГПР от 49.88 % не надвишава пет пъти размера
на законната лихва /50%/. Възнаграждението за допълнителен пакет услуги не
участва при формиране на ГПР, тъй като неговата дължимост е отречена с влязлото
в сила решение в необжалваната му част. Следователно
посочената клауза не е нищожна на основание чл.19, ал.5 от Закона за
потребителския кредит. В тази връзка не се явява и прекомерен размерът на
уговорената лихва, като противоречащ на добрите нрави. Договорната лихва е
възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка след като сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвения процент от
41.17% кредитодателят не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. По същите мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от
хипотезите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на потребителите, тъй
като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за
сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно имуществено
положение.
По изложените съображения съдът намира, че клаузите
за възнаградителна лихва и ГПР са действителни, поради което ответникът дължи
заплащане на възнаградителна лихва в посочения в договора размер – 130.40 лева,
за който липсват доказателства за плащане.
Налага се извод за основателност на предявените
искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД и
чл.79, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД, поради което обжалваното решение, с което
същите са уважени, следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1
от ГПК в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени сторените във
въззивната инстанция разноски в размер на 300 лева, от които 150 лева – внесен
депозит за особен представител на въззивника и 150 лева – юрисконсултско
възнаграждение, определено съобразно чл. 25 от Наредбата за правната помощ, при
съобразяване на сравнително невисоката фактическа и правна сложност на спора.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №4281/15.10.2019г., постановено по гр.д. №
418/2019г. на ВРС, в частта с която е прието за установено, че И.М.С., ЕГН **********,
дължи на „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, сумата от 600.00 лева, представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит №
**********/05.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от 16.06.2018г. до
окончателното погасяване на задължението, за която е издадена заповед №
2516/11.04.2018г. по ч.гр.д. № 5195/2018г., по описа на ВРС, 11-ти състав, на
основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и в
частта, с която И.М.С., ЕГН **********, е осъден да заплати на „Профи кредит
България” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 130.40
лева, представляваща договорно възнаграждение по договор за
потребителски кредит № **********/05.07.2017г., начислено за периода
15.08.2017г. до 15.06.2018г., на основание чл.79, ал.1 ЗЗД.
В останалата част решението не е обжалвано и
е влязло в сила
ОСЪЖДА И.М.С., ЕГН **********,
от с постоянен адрес: ***, да
заплати на „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ”България” 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 300
лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.