Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 30.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митоваа, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1569
по описа за 2021
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.10.2020
год., постановено по гр.дело №63125/2019 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу В.Д.И.
искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи
на ищеца сумата от 3 739.32 лв. – главница по договор за потребителски
паричен кредит №2005031 от 05.10.2015 год., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 27.09.2017 год. до окончателното й изплащане, сумата от
305.47 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 14.08.2016 год.
до 17.03.2017 год. и сумата от 169.55 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 14.08.2016 год. до 27.09.2017 год.,
за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №67552/2017 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„А.з.с.н.в.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа на първо място, че обжалваното
решение е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд бил допуснал съществено
процесуално нарушение, като отказал да постанови неприсъствено решение по реда
на чл. 238 ГПК срещу ответницата. В разглеждания случай били налице всички
предвидени в закона предпоставки за това. На второ място сочи, че СРС бил
приел, че по делото е въведено друго основание, от което произтичат
претендираните вземания, което било процесуално недопустимо. Когато ищецът
търсел определен правен резултат въз основа на различни правни основания било
налице обективно съединяване на исковете при условията на евентуалност. При
евентуално съединяване на исковете съдът разглеждал претенциите в реда, посочен
от ищеца, ако друго не следвало от естеството на спорните права. Съществената разлика
при съединяването на установителния иск с осъдителен такъв било новото
обстоятелство, въведено в исковата молба, което не се съдържало в заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. Това ново обстоятелство в частност било,
че длъжницата била уведомен за изявлението на кредитора за настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита със самата искова молба. В тази връзка
следвало да се имат предвид и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год.,
ОСГТК. Ето защо моли решението на СРС да бъде обезсилено, а делото – върнато на
първоинстаницонния съд за произнасяне по искането на ищеца по чл. 238 ГПК,
евентуално – отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата В.Д.И. не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 9 ЗПК
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно. При извършената
служебна проверка, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е недопустимо, поради следните съображения:
Искът, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, е
установителен, защото кредиторът се ползва от изпълнително основание – издадената заповед за
изпълнение, която не се обезсилва с подаване на възражение от длъжника, щом е
спазен срокът по чл. 415, ал.1 ГПК
/затова и кредиторът не следва да обосновава правния си интерес от
предявяването на този иск/. С оглед резултата по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, изпълнителната сила на
заповедта се запазва или обратно – заповедта за изпълнение се обезсилва. Съответно липсата на
подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК има за последица
влизането в сила на заповедта за изпълнение и въз основа на нея съдът издава
изпълнителен лист – чл. 416, изр. 2 ГПК. Поради това в този случай за заявителя
липсва правен интерес от защита по чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като с този иск
кредиторът цели последиците по чл. 416 ГПК – снабдяване с изпълнителен лист с
оглед удовлетворяване на субективното си материално право.
Следователно правото на иск за установяване на вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и
следните специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ подадено в двуседмичен срок, респ. едномесечен срок – след изменението на чл. 414,
ал. 2 ГПК – ДВ, бр. 100 от 2019 год./ от връчването на
заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК; 3/ спазване на срока за
предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал.
1 ГПК, което вземане трябва да е идентично
с това, за което е била издадена заповедта за изпълнение.
Дадените от съда, пред
когото е висящо заповедното производство, указания до заявителя да предяви иск
за установяване на вземането си в едномесечен срок съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК,
не освобождават съда, разглеждащ предявения установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, от задължението му да провери абсолютните процесуални предпоставки, които
обуславят съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Съдът,
пред когото е висящо исковото производство, не е обвързан от констатацията на
съда по заповедното производство, че е подадено в срок възражение от длъжника
срещу вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, както и от дадените
указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, а е длъжен да провери допустимостта на
предявения установителен иск – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК.
В разглеждания
случай се установява, че на 27.09.2017 год. ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД е депозирал
пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
ответницата В.Д.И. за следните суми: 3 739.32 лв. – главница по договор за
потребителски паричен кредит №2005031 от 05.10.2015 год., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 27.09.2017 год. до окончателното й изплащане,
сумата от 305.47 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
14.08.2016 год. до 17.03.2017 год. и сумата от 169.55 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.08.2016 год.
до 27.09.2017 год., чийто източник е посочил, че е сключен между последната и „У.К.Ф.“
ЕАД договор за потребителски паричен кредит №2005031 от 05.10.2015 год., като е
заявил, че придобил вземанията по силата на рамков договор за цесия от 20.12.2016
год. и приложение № 1 към същия от 17.03.2017 год.
На 09.10.2017
год. по ч.гр.дело №67552/2017 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в полза н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
за претендираните суми срещу сочената длъжница, както и за направените разноски
по делото за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в общ размер на
134.29 лв. Препис от заповедта за изпълнение е бил надлежно връчен на Валентина
И. на 11.01.2018 год., като на 25.01.2018 год. същата е подала възражение по
чл. 414 ГПК, в което е посочила, че работи на минимална заплата, живее сама, на
квартира и че изплаща задължения по две конкретни изпълнителни дела и е
формулирала следното искане“ „да бъдат отменени вземанията до изплащане на
горепосочените вземания“.
С разпореждане от
30.01.2018 год. заповедният съд е дал на длъжницата възможност в едноседмичен
срок да заяви изрично дали оспорва задълженията към заявителя, а с разпореждане
от 03.07.2018 год. е приел, че от съдържанието на депозираното възражение не се
установява длъжницата да оспорва процесните вземания /т.е., счел е, че не е
налице възражение по смисъла на чл. 414 ГПК, равнозначен на извод за влизането
в сила на заповедта за изпълнение, респ. за наличието на предпоставки за
издаването на изпълнителен лист/.
Впоследствие разпореждането
от 03.07.2018 год. е било отменено на основание чл. 253 ГПК с разпореждане без
дата /на л. 56 от заповедното дело/ и на заявителя са били дадени указания по реда
на чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на искове за съществуване на вземанията,
тъй като заповедният съд е приел, че същите са оспорени от длъжника. Макар
исковете да са били предявени в законоустановения срок, въззивният съд приема,
че за ищеца не е налице правен интерес от защита по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
/отделен е въпросът дали е оттегляемо по реда на чл. 253 ГПК разпореждането на
СРС от 03.07.2018 год./. Както вече бе посочено, такъв съществува само по
отношение на длъжник, който е оспорил вземането чрез възражение. Оспорване на
вземането е налице при всяка изразена форма на несъгласие с вземането
/вземанията/ по издадената заповед за изпълнение /виж мотивите по т. 10а от Тълкувателно
решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК. В частност
оспорване на вземането не е заявено от длъжницата В.И., който извод следва от
осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на действителната й воля – същата
единствено е поискала отсрочване на изпълнението.
При липсата на възражение по смисъла на чл. 414, ал. 1 ГПК
следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила и исковата
защита е недопустима.
Ето защо настоящият
съдебен състав счита, че на основание
чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК решението на СРС следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от
13.10.2020 год., постановено по гр.дело №63125/2019 год. по описа на СРС, ГО,
50 с-в, като ПРЕКРАТЯВА
производството по делото по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“
ЕАД срещу В.Д.И. за съществуване на вземанията, за които е била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №67552/2017
год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/