Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.07.2021 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-1 състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди двадесет и първа
година, в
състав:
СЪДИЯ: РУМЯНА СПАСОВА
при
секретаря Славка Д. като разгледа докладваното от съдията т.д. № 792 по описа на
СГС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът твърди, че с решение от 15.05.2012 г. по
т.д. № 55/2011 г. на Окръжен съд
Кюстендил е открито производство по несъстоятелност на „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД,
като решението е обявено в търговския регистър на 22.05.2012 г. Впоследствие бил
приет оздравителен план и производството по несъстоятелност било прекратено. С
решение от 14.10.2019 г. обаче съдът възобновил производството по
несъстоятелност и обявил дружеството в несъстоятелност, като решението било
вписано в търговския регистър на 15.10.2019 г. Твърди, че с договор за междуфирмен заем от 14.09.2007 г. „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД
/тогава с фирма „О.“ ЕООД/ предоставило на „К.“ ЕООД заем в размер на
381 000 лева. Впоследствие с анекси към договора от 10.01.2008 г., 18.09.2009
г. и 11.01.2010 г. били променени клаузи от договора, включително се увеличила
заемната сума. Така по силата на договора за заем „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД
предоставило на „К.“ ЕООД сума в размер на 2 664 774,95 лева, която
сума не е върната. С писмо, получено от ответника на 11.02.2020 г., поканил „К.“
ЕООД да върне на „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД /н/ дадената в заем сума, ведно с
начислената лихва, но сумата не била върната. Предвид изложеното иска да се
постанови решение, с което да се осъди „К.“ ЕООД да заплати на „Въгледобив Б.Д.“
ЕООД /н/ сумата от 2 945 645,10 лева, от която 2 664 774,95
лева главница и 280 870,15 лева договорна лихва, начислена към 30.09.2019
г., както и законна лихва върху главницата от 01.10.2019 г. до датата на
плащане. С уточнителни молби твърди, че заемът е
следвало да бъде върнат до 14.09.2012 г.; че заемната сума е превеждана по
банков път на множество траншове в периода от 01.01.2008
г. до 04.07.2019 г. С молба от 01.03.2021 г. уточнява, че претендираната
с исковата молба сума за договорна лихва в размер на 280 870,15 лева е за
периода от 01.01.2008 г. до 30.09.2019 г. С
протоколно определение от 21.06.2021 г. по искане на ищеца е допуснато
увеличение в размера на предявения иск за договорна лихва като същият се счита
предявен за сумата 2 974 492,39 лева.
В срока по чл. 367 ГПК ответникът „К.“ ЕООД оспорва
изцяло исковете като неоснователни. Прави възражение, че претендираните
вземания са погасени по давност. Посочва, че вземането е станало изискуемо на
14.09.2012 г., а изпратеното от синдика писмо-покана на 11.02.2020 г. е
направено след изтеклия петгодишен срок и не може да се счита, че прекъсва
давността. Твърди, че искът е и недоказан. По информация от счетоводните
регистри на „К.“ ЕООД е видно, че дружеството не е усвоявало описаната в
договора заемна сума, както и не са плащани негови задължения от страна на
„Въгледобив Б.Д.“ ЕООД. Твърди, че наличието на договор за междуфирмен
заем и анекси по никакъв начин не доказват реалност на облигационната връзка и
не ангажират дължимост от страна на „К.“ ЕООД за
връщане на описаната в исковата молба сума. Оспорва представения договор за
заем относно автентичността му и съдържанието му. Предвид изложеното иска да се
отхвърлят предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 372 ГПК с допълнителна искова молба
ищецът заявява относно възражението за изтекла давност, че през годините
„Въгледобив Б.Д.“ ЕООД и „К.“ ЕООД взаимно са си потвърждавали счетоводни
салда, като това е станало за 2018 г. и 2019 г. В тази връзка счита, че не е
изтекла давността за претендираните вземания.
В срока по чл.
373 ГПК ответникът твърди, че не е подписвал представените потвърждения от
15.01.2019 г. и 20.12.2019 г. Счита, че в случая няма прекъсване на давността,
поради обстоятелството, че не е налице хипотезата на чл. 116 ЗЗД. Посочва, че
нито по закон, нито с изрично волеизявление е упълномощавал друго лице, което
да извършва волеизявления от негово име, с които да признава задължения към
трети лица. Поддържа, че от представените документи не може да се направи извод
за дължимост от страна на „К.“ ЕООД на „Въгледобив Б.Д.“
ЕООД претендираната сума от 2 945 645,10
лева.
Съдът като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предмет на разглеждане са обективно кумулативно
съединени искове по чл. 240 ЗЗД и по чл. 92 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 240 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
фактите, на които основава искането си, а именно: съществуването на договор за
заем между страните, предаването и получаването на претендираната
сума, както и поемането на задължение за връщането й в уговорения срок.
Представен е договор за междуфирмен заем от 14.09.2007 г., сключен между „О.“ ЕООД
/със сегашно наименование „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД/ като заемодател и „К.“ ЕООД
като заемател, с който заемодателят се съгласява да
предаде в собственост на заемателя сумата от
381 300 лева, а заемателят се задължава да върне
заемната сума по реда и условията на договора. В чл. 2.1. е уговорено, че
заемната сума ще бъде върната от заемателя на
заемодателя за срок от 3 години, като страните договарят гратисен
период от една година. Върху реално усвоената заемна сума заемателят
дължи на заемодателя годишна лихва в размер на 9% върху реално усвоения размер.
С Анекс от 10.01.2008 г., подписан
между „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД и „К.“ ООД страните са се съгласили да се увеличи
размера на предоставения на заемателя заем със сумата
в размер на 1 600 000 лева, при условията, обезпеченията
и уговорената лихва, посочена в договора за междуфирмен
заем от 14.09.2007 г., като всички останали клаузи от договора остават
непроменени.
С Анекс № 2 от 18.09.2009 г. към
договора за заем срокът на договора за заем е удължен на 5 години, считано от
датата на подписване на договора за заем, а именно – 14.09.2007 г. Всички
останали клаузи от договора остават непроменени.
С Анекс № 3 от 11.01.2010 г. към
договора за междуфирмен заем от 14.09.2007 г.
страните са се съгласили заемодателят да увеличи размера на предоставения на заемателя заем със сума в размер на 5 769 243
лева при условията, обезпеченията и уговорената
лихва, посочени в договора за заем. Всички останали клаузи от договора остават
непроменени.
От приетото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че по счетоводни данни от ищеца „К.“ ЕООД е усвоявало
многократно заемни суми от кредитора „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД. В счетоводството
на ищеца предоставените в заем суми са отнесени по дебита на сметка 4132 Клиенти
по търговски кредити – дългосрочни, К. по договор. Размерът на договорната
лихва по договора за заем от 14.09.2007 г. и анексите към него, за периода от
01.01.2008 г. до 30.09.2019 г. възлиза на
2 974 492,39 лева.
При така ангажираните доказателства
съдът приема за установено, че между страните са възникнали облигационни
отношения във връзка със сключен на 14.09.2007 г. договор за заем, във връзка с
който ищецът е превеждал суми на ответника. Към договора страните са подписали
три анекса. С втория от анексите срокът на договора за заем е определен на пет
години, считано от датата на подписването му и изтича на 14.09.2012 г., като
след тази дата заемната сума подлежи на връщане.
Ответникът изрично въвежда в процеса
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявените вземания,
като вземането за главница е станало изискуемо на 14.09.2012 г. Петгодишният давностен срок е изтекъл на 14.09.2017 г., като поканата от
ищеца до ответника за връщане на сумата е от 2020 г., каквито твърдения са
изложени в исковата молба, към която дата давността вече е била изтекла.
Съдът намира за недоказани доводите на ищеца, че е
налице прекъсване на погасителната давност. По делото са ангажирани като
доказателства писмо за потвърждение от 15.01.2019 г., изпратено от „Въгледобив Б.Д.“
ЕООД до „К.“ ООД, с което е потвърдено вземане от „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД към
31.12.2018 г. в размер на 3 004 175,09 лева, както и писмо за
потвърждение от 20.12.2019 г. за сумата 2 945645,11 лева. Двете писма са
подписани за „К.“ ЕООД от гл. счетоводител, като в същите липсва посочване от
ищеца или от ответника на основание на твърдяните
вземания към 31.12.2018 г. и към 31.10.2019 г.
Настоящият съдебен състав счита, че от една страна
представените писма за потвърждение на салдата от „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД до „К.“
ЕООД са изпратени до ответника след изтичането на давностния
срок, поради което не могат да обосноват прекъсване на давността. От друга
страна от писмата не може да се направи извод, че вземанията се отнасят до процесния договор за заем. Други доказателства,
установяващи предприемане от страна на ищеца на действия, имащи за правна
последица прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „б“ и „в“ ЗЗД –
предявяване на иск или започване на принудително изпълнение, нито за наличие на
предпоставките по чл. 115 ЗЗД за спиране на давността, не са ангажирани.
Признаването на дълг е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен
към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б.
„а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния
срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от
които произхожда. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд,
постановена в решения по реда на чл. 290 ГПК – решение № 100 от 20.06.2011 г.
по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, ІІ Т.О.; решение № 105 от 05.06.2014 г. по т.д. №
1697/2013 г. на ВКС, І Т.О.; решение № 161 от 03.02.2016 г. по т.д. № 1934/2014
г. на ВКС, І Т.О. и др.
Срокът за погасяване тече от датата,
на която вземането е станало изискуемо, в случая от 14.09.2012 г., като до
изтичане на петгодишния срок 14.09.2017 г. заемодателят не е предприел
действия, с които давността да се счита прекъсната. Писмата потвърждение, на
които се позовава ищецът датират от повече от година след изтичане на
давността, а и от същите не може да се направи извод, че сумите се отнасят до
договора за заем, сключен на 14.09.2007 г. Ето защо съдът намира, че претендираните вземания за сумата 2 664 774,95
лева за главница и за сумата 2 974 492,39 лева за договорна лихва са
погасени по давност, поради което исковете подлежат на отхвърляне.
На основание чл. 620, ал. 5 ТЗ
държавна такса не е внесена предварително. С оглед изхода на спора ищецът
следва да се осъди да заплати държавна такса по сметка на Софийски градски съд
сумата от 225 570,69 лева за държавна такса.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените обективно
кумулативно съединени искове по чл. 240 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД от „Въгледобив Б.Д.“ ЕООД /в несъстоятелност/,
с ЕИК: *******, с адрес: гр. Б.Д., ул. „Георги Димитров“, представлявано от
синдика Б.Л.Б., срещу „К.“ ЕООД, с
ЕИК: *******, с адрес: ***, за заплащане на сумата 2 664 774,95 лева, дължима
главница по договор за заем, сключен на 14.09.2007 г. и сумата 2 974 492,39
лева за договорна лихва за периода от 01.01.2008 г.
до 30.09.2019 г., като погасени по давност.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 620, ал. 5 ТЗ „Въгледобив Б.Д.“
ЕООД /в несъстоятелност/, с ЕИК: *******, с адрес: гр. Б.Д., ул. „Георги
Димитров“, да заплати по сметка на
Софийски градски съд държавна такса в размер на 255 570,69 лева /двеста петдесет и пет хиляди петстотин и
седемдесет лева и шестдесет и девет стотинки/.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: