О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№.8204 24.08.2018 г. гр. Пловдив
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI гр. състав, в закрито заседание на 24.08.2018 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 11756/2018 г. по
описа на ПРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „Теленор
България” ЕАД, ЕИК ********* против А.В.К., ЕГН **********, с която са
предявени обективно съединени установителни искове за дължимостта на сума по
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 11168/21.11.2017 г. по ч.гр.д. №
18335/2017 г. на ПРС, XII гр.с.
За преценка допустимостта на иска и определяне на
размера на дължимата ДТ е изискано заповедното производство. Видно от същото –
в издадената заповед за изпълнение е разпоредено длъжникът да плати сумата от
общо 519,99 лева, представляваща главница по договори от 11.08.2012 г. и с № ....,
както и доп. споразумение към договор № ......, за които са издадени 6 фактури.
Отделните вземания – с основания, размери и периоди не са посочени. В
заявлението е упоменато още едно правоотношение, от което произтичат вземанията
– договор за лизинг от 18.09.2013 г., както и конкретни моменти на възникване
на правоотношенията по доп. споразумение към договор № .... /който според
твърденията е с № ..../.
След издаване на заповедта, е разпоредено връчване по
реда на чл. 47 ГПК, чрез залепване на уведомления на двата известни адреса –
постоянен и настоящ. Връчване чрез работодател не е било възможно, поради
получаване на конкретни данни, че фирмата е напуснала адреса /вписан в ТР и
непроменен/.
Като съобрази както издадената заповед, така и
действията по връчването, съдът приема, че настоящият процес е недопустим.
1. Относно заповедта – не са описани всички налични
правоотношения между страните, от които се твърди да произтичат вземанията, а част
от посочените съдържат неточност, като не са упоменати и всички индивидуализиращи
ги белези /напр. момент на възникване/. Отделни вземания по всеки от договорите
– с основание, размер и периоди, не са разграничени.
Горното препятства и правото на защита на длъжника,
който не би узнал по кой договор каква сума се търси от него, за да прецени
дали да възрази или да признае задълженията.
По настоящото дело, след указания, ищецът разграничава
вземанията си, като по този начин се постига почти пълно разминаване между
претенциите в двете производства. Оказва се, че освен месечни такси по
договорите и лизингови вноски, се претендират и неустойки за предсрочно
прекратяване, каквито липсват в заповедта.
Изложеното мотивира извода
на съда за недопустимост на настоящото производство, тъй като установителните
искове са заведени преждевременно. Изпратена е за връчване заповед, която не
обективира претенциите на заявителя така, както те са описани в заявлението –
отделни и различни вземания за абонаменти такси, лизингови вноски, такси и
неустойки за посочени отчетни периоди, за които са издадени съответни фактури. Не
е ясно дали длъжникът би оспорил вземанията на „Теленор България” ЕАД при очертаните параметри в заявлението.
Според съда, липсва заповед
за изпълнение за вземанията по исковата молба, възражение от длъжника срещу
тези вземания /вкл. редовно връчено при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, за
което ще бъдат изложени мотиви/ и указания за предявяването на установителен
иск /последните са дадени относно предмета на заповедта/. Посочените
нередовности не могат да бъдат преодолени чрез спиране на настоящото дело или
служебно изпращане за поправка на ОФГ, поради липсата на пълно припокриване на твърденията
и исканията на заявителя и издадената заповед /от която настоящият съд е
обвързан/.
Ето защо, установителните претенции са недопустими /в
т.см. и за необходимостта от пълен идентитет на вземанията в настоящото и
заповедното производство – Решение №
18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на ВКС, пост. по реда на чл.
290 ГПК; Определение от 04.04.2017 г. по в.ч.гр.д. № 506/17 г. на ПОС,
Определение от 26.06.2015 г. по в.ч.гр.д. №
1331/2015 г. ПОС и др./.
2. Относно връчването.
Съобщенията до длъжника са връчени по
реда на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомления на пост. и наст. адрес.
Процедурата по връчването не е спазена в цялост. След
получаване на конкретни сведения, че длъжникът не пребивава на настоящия си
адрес, е разпоредено връчване по реда на чл. 47 ГПК. Видно от книжата – уведомление е залепено на 20.03.2018 г. /в
гр. София/, но те са върнати в ПРС на 02.04.2018 г. /дата на резолюцията на
съда/. Не е спазен срокът по чл. 47, ал. 2 ГПК, т.к. двуседмичният такъв за
получаване на книжата изтича на 03.04.2018 г. вкл. Те обаче са върнати
преждевременно, преди изтичане на срока за получаването им от канцеларията на
СРС /за пълнота – релевантно за редовното връчване по чл. 47, ал. 5, вр. с ал.1 ГПК е залепването на уведомление на настоящия адрес, когато той е различен от
постоянния, както е в случая – в т.см. – Решение № 185/05.10.2016 г. по гр.д. №
1596/2016 г. на ВКС, I г.о.; Решение № 233/03.07.2017 г. по гр.д. № 7723/2013
г. на IV г.о. ВКС и др./.
Предвид изложеното, съдът приема, че предпоставки за
даване на указания по чл. 415, ал.1, т.2 ГПК не са налице, а предявените
установителни искове са преждевременно заведени и като такива - недопустими
В случая исковият съд не контролира
законосъобразността на постановени съдебни актове на друг, равен му по степен
съд, а преценява допустимостта на образуваното пред него производство, т.к. той
не е обвързан от изводите на заповедния съд относно необходимостта от
предявяване на иск за претендираното вземане. В този смисъл - Определение № 1542 от 20.07.2018 г. на ОС
- Пловдив по в. ч. гр. д. № 1652/2018 г.
Следва да се допълни, че в тази насока
са и разясненията на т. 10а на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС,
където е посочено, че съдът, разглеждащ иска по чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК,
извършва самостоятелна преценка на тези специални процесуални предпоставки
/подадено в срок възражение/ и не е обвързан от констатациите по тях на съда в
заповедното производство. Тези разяснения са приложими и в случая, тъй като
след изменението на разпоредбите в края на 2017г., редовността на връчването по
чл. 47, ал. 5 ГПК обуславя допустимостта на иска за установяване на вземането,
по същия начин, както и наличието на възражение по чл. 414 ГПК.
Исковата молба следва да бъде върната,
на основание чл. 130 ГПК, а производството по делото – прекратено.
Заповедта не подлежи на обезсилване, въпреки
прекратяване на делото, по аргумент от т.13 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК, ВКС.
Частното дело следва да бъде върнато на
заповедния съд след стабилизиране на настоящия акт.
Така мотивиран и на основание чл. 130 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е
Л И :
ВРЪЩА искова молба вх. № 44974/20.07.2018 г., подадена от „Теленор България”
ЕАД, ЕИК ********* против А.В.К., ЕГН **********, като недопустима.
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 11756 по описа за
2018 г. на Районен съд- Пловдив, XXI гр.с.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред
Окръжен съд- Пловдив в едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
Препис от Определението да се връчи
на ищеца, чрез пълномощника – а. Ц., на посочения в ИМ съдебен адрес.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП