Решение по дело №46/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от КСО.

 

Производството е образувано по жалба на Д. Н. М. с [ЕГН], от град Велико Търново, с която се оспорва законосъобразността на решение №2103-04-21#4/13.12.2024 година на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Велико Търново. С този спорен пред съда акт е отхвърлена като неоснователна жалбата му срещу разпореждане №041-00-2184-3/07.10.2024 година на ръководителя на осигуряването за безработица при същата териториална дирекция. Съответно, с това разпореждане на основание на разпоредбата на чл.54ж, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване във връзка с разпоредбата на чл.65, параграф 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица.

В жалбата се поддържа, че решението и разпореждането са издадени в противоречие с материалноправни разпоредби. Аргументира, че има право да получи исканото обезщетение за безработица въз основа на стълкновителната разпоредба на чл.65, параграф 5, буква „б“ от въпросния Регламент. Този извод според него се следва от меродавното тълкуване на термина „пребиваване“ с който борави общностният акт. Счита, че критериите, които определят съдържанието на този термин и параметрите му, се съдържат в разпоредбите на чл.11, параграф 1 от Регламент /ЕО/ №987/2009, като посоченото там изброяване не е изчерпателно. Освен това е налице решителен критерий, разписан в параграф 2 на тази разпоредба. С оглед на посочените в тези разпоредби критерии намира, че държавата му по пребиваване е Република България. Нищо освен работата му във Великобритания и във Франция не го свързвало с тези държави, тъй като е живял там под наем, няма семейство или лице, с което да съжителства и което да живее там, не е придобил никакво недвижимо имущество там, и не е предприемал действия, които да сочат на намерението му да се установи там. От друга страна сочи, че той е български гражданин, решил е трайно да се установи в България, тук са всичките му близки, преобладаващата част от социалните му контакти, родителите му и прочие. След завръщането си тук активно си търси работа, принуден е бил да сключи договор за кредит с кредитна институция, като цялото му поведение сочи на намерение да се установи постоянно в България. Сочи и практика на Административната комисия за координиране на системите за социална сигурност. Извън тези оплаквания намира и, че актът е издаден в противоречие със законовата цел, като ответникът превратно упражнява компетентността му, доколкото е констатирал – въпреки доказателствата – че мястото на обичайното му пребиваване не е България и органите на НОИ не са компетентни да се произнесат по заявлението му.С тези и други аргументи, изложени в представената писмена защита на пълномощника си адв. К. моли решението на ответника да се отмени. Претендира сторените разноски.

Ответникът, Директорът на ТП на НОИ – Велико Търново, чрез процесуалния си представител юрк.В. отрича основателността на жалбата. Подробни аргументи за този правен резултат са изложени в представената по делото писмена защита на процесуалния му представител. Намира, че спорът е правен и касае определянето на компетентната държава по отпускането на въпросното обезщетение. Всъщност специалните правила, които представляват изключение от общия принцип, че държавата по заетост е компетентната да отпуска обезщетение са регламентирани във въпросният чл.65 от Регламент №883/2004. Дефиницията на понятието се съдържа в разпоредбата на чл.1, параграф 3, буква „й“ от регламента, а съдържанието пък се определя според критериите на чл.11, параграф 1 от Регламент /ЕО/ №987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице. Според ответника към датата на подаването на заявлението на жалбоподателя за отпускане на въпросното обезщетение М. е безработно лице и се е завърнал в държавата, чийто гражданин е – Република България. Доказателствата по делото обаче установяват, че периодите му на заетост от 17.08.2020 година до 21.01.2024 година са в О. К. и Северна Ирландия, като от 6.06.2024 година до 21.06.2024 година е бил заето лице във Франция, като впоследствие се регистрира като търсещ работа в Бюрото по труда. Въпреки това, не се установява, че Република България е държавата по пребиваването му. Само по себе си декларирането на България като държава по пребиваване не води до извод, че това е така, въпреки поддържаните социални контакти и пребиваването на роднините му в тази държава. Следва да се преценят всички обстоятелства по критериите на Регламента за прилагане, доколкото СЕО в свои решения приема, че държавата по пребиваване е тази, в която лицата пребивават обичайно и в която се намира центъра на техните интереси, като в този контекст следва да се вземе предвид положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността на непрекъснатото пребиваване, фактът, че е на постоянна работа и прочие. В това отношение е изтъкнато от ответника, че от доказателствата не се установява при заетостта в чужбина основните връзки на лицето, икономическите и социални интереси да са свързани основно с България. Представените нови доказателства по никакъв начин не установяват релевантни обстоятелства, които да променят извода, направен в решението, което се оспорва. С тези и други аргументи моли за отхвърляне на жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът намира, че жалбата е допустима. Жалбоподателят е легитимиран да оспори решението на ответника, издадено по реда и при условията на чл. 117 от КСО, тъй като е негов адресат и го засяга неблагоприятно. В случая е налице решение на Директора на ТП на НОИ – Велико Търново, произнесено във връзка с жалба против разпореждане по чл.117, ал.1, т.2, буква „б“ от КСО на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Велико Търново, с което му е отказано отпускането на безработица. Самото решение е връчено редовно на 27.12.2024 година, като видно от представената разписка, жалбата е подадена на 8.01.2025 година, при което е спазен 14 дневният решителен и преклузивен срок. По същество жалбата е неоснователна.

В резултата на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът намира за установено следното:

От преписката e видно, че жалбоподателят е български гражданин, който на 24.06.2024 година е подал заявление в качеството си на безработно лице, декларирайки, че е упражнявал трудова дейност за периода от 27.05.2024 година до 21.06.2024 година във Франция. Съответно, лицето е уведомено, че следва да представи заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи във Франция със СЕД U002 и СЕД U004 по образец, заявление за удостоверяване на осигурителни периоди във Великобритания със електронен документ по образец, декларация относно определяне на пребиваване по образец, формуляр по образец и копия от документи от Великобритания.

По линията на електронният обмен е представено уведомление, от което се установява, че в периода от 6.06 – 24.06.2024 година лицето е било заето лице във Франция. Самото лице е декларирало, че от 16.10.2016 година до 21.04.2024 година е било на територията на Великобритания, като за тези периоди е напускало кратко тази държава, като от друга страна е декларирало, че не сее завръщало във България. Извън това, в заявлението за удостоверяване на осигурителни периоди лицето декларира, че от 17.08.2020 година до 21.01.2024 година е бил заето лице във Великобритания, като от данните, предоставени от последният му работодател във Великобритания на компетентната британска институция е видно, че действително лицето напуска работа там на 21.01.2024 година, като е плащало данъци върху получавана работна заплата там и е притежавало национален осигурителен номер в тази държава към момента на заетостта.

Пред съда са представени договор за потребителски кредит от 01.09.2024 година, сключен между жалбоподателя и „Кредирект“ ЕООД за сумата от 300 лева, свидетелство за регистрация на МПС от 12.12.2024 година, полица за застраховането на този автомобил за застраховката „ГО“, епикриза на майката на жалбоподателя, решение на ТЕЛК за баща му от 2013 година и епикризи на това лице от 2023 и 2024 години. Представено е и приложение към договор за пакетна услуга с мобилен оператор от 25.04.2024 година. Представена е и застрахователна полица за застраховано имущество, като договорът е сключен на 2.05.2024 година.

Според приобщената справка от регистъра на трудовите договори, лицето е прекратило трудовата си заетост в България на 14.09.2016 година.

Какви са изводите на съда?

На първо място следва да се отбележи, че решението на ответника, чиято законосъобразност е предмет на делото, е валиден административен акт, издаден от компетентен по материя, степен и територия административен орган. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица.

Съответно според разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Видно от нормата е, че при реализирането на административното обжалване на разпореждания като обжалваното по административен ред, компетентен е именно съответният ръководител на ТП на НОИ, който следва да се произнесе писмено с мотивирано решение, в което да изложи доводите си по същество, както е процедирано в случая.

Решението на ответника съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален административен акт, установени с чл. 59, ал. 2 от АПК. Посочени са фактическите и правни основания, мотивирали постановяването му, съответствието между които е въпрос по същество.

Спазена е и процедурата по издаването на решението, доколкото първоначално подадената до съда жалба срещу разпореждане №041-00-2184-3/07.10.2024 година на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ е изпратена с определение на АСВТ по компетентност на ответника, който се е произнесъл по съществото на жалбата срещу това разпореждане.

По същество:

Още в началото следва да се припомни, че чл.61 от Регламент 883/2004 предвижда в своя параграф 1, че компетентната институция на държава - членка, чието законодателство поставя придобиването на правото на обезщетение за безработица в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване съгласно на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. От параграф 2 на посочената разпоредба обаче следва, че с изключение на случаите по чл.65, параграф 5, буква „а“ от този регламент, прилагането на параграф 1 зависи от това дали заинтересованото лице /в случая жалбоподателят/, в съответствие със законодателството, съгласно се претендират обезщетенията, е придобило осигурителни периоди, ако това законодателство изисква такива периоди. Доколкото прилагането на чл.54а от КСО е обусловено от изискването за завършване на осигурителни периоди при връщането в България, а жалбоподателят не е завършил такива периоди, същият би могъл да претендира обезщетение за безработица на основание на Регламента чрез сумиране на осигурителни периоди, последният от които е завършен в друга държава членка, само единствено ако положението му съответства на визираното в разпоредбата на чл.65, параграф 5, буква „а“ във връзка с чл.65, параграф 2.

Чл.65, параграф 2, изречение първо от Регламента предвижда, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка, и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетост в държавата членка по пребиваване.

Внимателното логическо и граматическо тълкуване на тази сравнително ясна стълкновителна норма води до извод, че, на първо място разпоредбата има предвид случаите, при които лицето е било трудово заето в една държава членка, която е компетентната, но в същото това време е пребивавало в различна държава – членка, в която не е било трудово заето, и, на второ място, че то е пребивавало в тази държава членка в момента на осъществяването на трудовата заетост в компетентната държава членка, доколкото единствено тогава то може да продължи да пребивава или да се върне там след прекратяването на заетостта си в другата, компетентната държава членка.

За да попадне в тази хипотеза на стълкновителната норма, по време на дейността си като заето лице във Франция, а и преди това във Великобритания и Северна Ирландия, жалбоподателят е следвало да пребивава в Република България, в която, след приключване на дейността си като заето лице, се е завърнал, респ. продължава да пребивава без прекъсване.

Дефиницията на термина „пребиваване“ се съдържа в разпоредбата на чл.1, буква „й“от основния Регламент 883/2004, като според нея „пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава.

Критериите, които се използват, за да се определи въпросното обстоятелство, се извличат от разпоредбата на чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ и на СЪВЕТА от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност /Регламента за прилагане/, както правилно впрочем сочат и настояват и двете страни по спора.

В разпоредбата на параграф 1 са предвидени два основни критерия, кат втория се дели на няколко подкритерия. От структурата на разпоредбата на параграф 2 следва, че приложимостта му се обуславя от невъзможността прилагането на критериите, посочени в параграф 1 от разпоредбата, да доведе до еднозначен извод за пребиваването на съответното лицето, за което се прилага основният регламент.

Както се установява от събраните по преписката доказателства, за периода от 16.10.2016 до 21.04.2024 година лицето трайно е било установено във Великобритания, където от 17.08.2020 година до 21.01.2024 година е бил заето лице, след което се e установило във Франция, където е заето лице от 6.06 – 24.06.2024 година. Самото лице декларира, че не е напускало Великобритания за относително дълъг период от време, като от събраните доказателства се установява, че е заплащало данъци във Великобритания, респ. във Франция. Съответно, критерият, посочен в разпоредбата на чл.11, параграф1, буква „а“ от Регламента за прилагане не може да се приеме за изпълнен по отношение на Република България като страна на пребиваване. Същото касае и критериите на чл.11, параграф 1, буква “б“, точки i и vi, доколкото характера на заетостта съгласно събраните доказателства изисква тази заетост да се упражнява по сравнително траен начин на територията на Великобритания, респ. на територията на Франция. Критериите, посочени в разпоредбите на чл.11, параграф 1, буква “б“, точки iii и iv от Регламента за прилагане са несъобразими, доколкото от доказателствата не се установява извършване на някаква неплатена дейност в посочените държави след преустановяване на трудовата дейност в България и не става въпрос за лице, което да е студент. В случая, предвид обстоятелството, че лицето не е семейно и няма деца, но има живи родители, които са установени в България, следва да се приеме, че критерият, посочен в разпоредбата на чл.11, параграф 1, буква “б“, точка ii от Регламента за прилагане е частично изпълнен по отношение на Република България като страна на пребиваване. От събраните доказателства не се установява дали лицето има собствено жилище, установено във Великобритания, респ. Франция или в България, като е декларирано постоянно жилище в България, но и наето жилище във Великобритания и във Франция по време на упражняването на трудовата си заетост и на престоя в тези държава. Посоченото означава, че критерият по чл.11, параграф 1, буква “б“, точка v от Регламента за прилагане не може да се съобрази еднозначно от съда. Следователно, прилагането на критериите, посочени в разпоредбите на чл.11, параграф1 буква „а“ и буква „б“, точки точки i и vi от Регламента за прилагане води до обоснования извод, че жалбоподателят не е пребивавал на територията на Република България за периода от 16.10.2016 година до 21.06.2024 година.

Следва веднага да се констатира, че намерението на лицето да се установи в Република България след прекъсването на трудовата дейност във Франция, което се установява от събраните от съда допълнителни доказателства /договор за потребителски кредит от 01.09.2024 година, свидетелство за регистрация на МПС от 12.12.2024 година, полица за застраховането на този автомобил за застраховката „Гражданска отговорност“, приложение към договор за пакетна услуга с мобилен оператор от 25.04.2024 година и застрахователна полица за застраховано имущество/, е ирелевантно, доколкото, както съдът посочи, нормата на чл.65, параграф 2 от Регламент 883/2004 има предвид това намерение, проявено към момента на осъществяването на трудовата заетост в компетентната държава членка, доколкото единствено тогава заетото там лице то може да продължи да пребивава или да се върне в държавата членка по пребиваване там след прекратяването на заетостта си.

Съответно, за въпросните период от време лицето не е осъществявало дейност като заето лице по смисъла на чл.1, буква“а“ от Основният регламент на територията на Република България. Всъщност – както съдът посочи по – горе, служебно е установено, че за периода след 13.09.20216 година няма данни за осигуряването на лицето за трудова дейност, извършвана на територията на България.

При това положение за периода от 16.10.2016 година до момента на подаване на заявлението пред националния орган, отпускащ обезщетения за безработица, жалбоподателят не е пребивавал на територията на България. Съответно, за него няма как да се приложи стълкновителната уредба на чл.65, параграф 5, буква „а“ от основния Регламент, респективно органите на НОИ не са националната институция, която може да прецени по същество правото на получаване на претендираното обезщетение за безработица, както правилно в крайна сметка е прието от ответника.

Следва за пълнота да се посочи, че в случая няма как съдът да преценява съответствието на акта с целта на закона, доколкото не става въпрос за преценка на обстоятелства от страна на административния орган, наличието на които определя пораждане или не на материално право или правомощие въз основа на индивидуален административен акт. Целта и смисъла на разпоредбите на чл.64 и 65 от Регламент № 883/2004 е единствено да се определи националното законодателство, което се прилага за лицата, попадащи в приложното поле на този регламент. Поради това те нямат за предмет определянето на условията за съществуването на правото или на задължението за включване в определена схема за социална сигурност или в един или друг клон на такава схема. Затова прилагането им не може да се разглежда на плоскостта на превратно упражнената власт.

Жалбата е неоснователна.

На ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение според разпоредбите на чл.143, ал.3 от АПК във връзка с чл.37, ал.1 от ЗПП във връзка с чл.24, изречение първо от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер от 100 лв.

 

 

Водим от горното, Великотърновският административен съд, шести състав

 

 

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. Н. М. от град Велико Търново против решение №2103-04-21#4/13.12.2024 година на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Велико Търново .

 

ОСЪЖДА Д. Н. М., да заплати на Националния осигурителен институт разноски по делото от 100 лв.

 

Решението е окончателно.