Р Е Ш
Е Н И
Е № .….
Гр. София, 18.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на осми
октомври през две хиляди и двадесета година
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Мария Малоселска
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д. № 10903 по описа на съда за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на 258 и сл. ГПК.
С
решение № 51240/26.02.2019 г. на СРС, 175 с - в, по гр. д. № 35007/2016 г. са отхвърлени предявените от Г.П.А., с ЕГН: ********** и С.Н.А., с
ЕГН: ********** срещу „У.Б.“ АД, с ЕИК: *******, осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 9 785, 02 евро,
представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода от
25.06.2011 г. до 25.05.2016 г. по договор за банков ипотечен кредит на
физическо лице № 546 от 30.07.2008г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба - 28.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата
и ищците са осъдени за разноски.
Недоволни от решението са останали ищците Г.П.А.
и С.Н.А., които го оспорват в срока по чл. 259 ГПК с доводи за необоснованост, неправилност и противоречие със събраните
доказателства и материалния и процесуален закон. Поддържат, че фактическите
констатации на съда не кореспондират с ОУ на договора за кредит, приети по
делото, а освен това решенията, на които се позовава СРС, не са приложими в
случая. Твърдят, че волята на страните по договора е, при промяна на
стойностите на месечния Euribor, да се променя автоматично и стойността
на ГЛП. Необосновано СРС е приел, че в договора не е заложен такъв автоматизъм,
като ГЛП трябва да бъде определен за
целия срок на договора и не е налице механизъм за промяната му. С това тълкуване
съдът е променил волята на страните, които по същество са договорили променлив
лихвен процент. Излагат се съображения, че съдът се е произнесъл в противоречие
с практиката на ВКС. Поддържат, че фиксирането на ГЛП не е благоприятно за
потребителя, тъй като не отчита драстичното намаляване на пазарните индекси и
той е принуден да заплаща по - високи лихви, въпреки намаляване на пазарните
нива на лихвите. Възразяват срещу изводите на СРС, че не е възможно да се
промени първоначалния ГЛП поради липса на механизъм за това. Като е приел, че
не е налице механизъм за изменение на лихвата, съдът е следвало да се произнесе
по въпроса за нищожността на целия договор, по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, понеже
договорката за заплащане на възнаградителна лихва е съществен елемент от
договора и не може да се замести с повелителна разпоредба на закона. Приемайки,
че лихвата е първоначално определена за целия срок на договора, съдът е
достигнал до допълване на неравноправна клауза на договора. Такова тълкуване не
е благоприятно за потребителя. Неправилно съдът е направил и извод, че
връщането на дадено без основание е извън предмета на СИО. Ищците са съпрузи,
чиито имуществени отношения се уреждат от СИО, като използват кредита за
семейни нужди, като го изплащат от семейния бюджет. При внасяне на
възнаградителна лихва в по - висок размер от договорения в тяхна полза възниква
вземане за връщане на надвнесената сума. Възприетото от съда, че С.А. не е
заплащал вноски, тъй като банковата сметка, по която са внасяни сумите, е на
името на съпругата му, не са съобразени с презумцията за съвместен принос, за
което ищците се позовават на съдебна практика. Поддържат, че при изплащане на
вноските по кредита е налице съвместен принос на ищците, респективно - право да получат надвнесената сума. Двамата
ищци са солидарно обвързани със задълженията по кредита. Според въззивниците, в
т. 4, т. 9. 4 от договора се определя формирането на ГЛП, но не и че същият не
може да бъде в нисък размер от 7, 17 %. Поддържа се още, че без съгласие на
ищците, по решение на УС на банката, е променена методологията за изчисляване
на ГЛП, като е въведен лихвообразуващ елемент „премия“, включен при изчисляване
стойността на БЛП, според ССчЕ. Страните не са договаряли минимален фиксиран
лихвен ГЛП, а са договорили само формула за изчисляването му, която включва
променлива величина Euribor
(чиято стойност може да бъде и по – ниска) и твърда надбавка. Излагат се и съображения,
че договорките в т. 9. 4, 9. 6 и 9. 1 от ОУ са нищожни и не следва да се
прилагат автоматично. Според въззивниците, след м. 10.2008 г. банката не е
спазвала договорената методология за изчисляване на ГЛП и получила
претендираната по делото сума без правно основание, като дължи връщането й. Молят
да се отмени решението и да се постанови друго, с което исковете да се уважат. Претендират
разноски съгласно списък. Правят възражение по размера на разноските за
адвокатско възнаграждение на насрещната страна, по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна - ответника „У.Б.“ АД, чрез представителя си, е подал
писмен отговор срещу въззивната жалба, в който я оспорва и поддържа, че
решението на СРС е законосъобразно, постановено при правилно прилагане на
закона и съобразяване на събраните доказателства. Обосновано СРС направил
извод, че договора не съдържа уговорка, която да предвижда автоматично
намаляване на ГЛП, само въз основа на стойността на 1 - месечния EURIBOR. Заплащаната по кредита лихва
за редовен дълг е определена в т. 4. 1. а от договора и е в размер на 7, 17 % ,
с който размер страните са обвързани. Поддържа, че банката е възстановила
надвнесената сума на лихвата в размерна 221 евро съгласно ССчЕ. Според
ответника неотносимо към предмета на спора е позоваването на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
В т. 9. 7. от ОУ на договора е предвидена автоматична промяна на лихвените
условия при промяна на БЛП, а не автоматимно понижаване стойността на 1
месечния EURIBOR, като т. н. „премия“ е изрично
уговорена в т. 9. 2. от договора. Неоснователно е твърдението в жалбата, че
фиксирания ГЛП е неравноправна величина. Поддържа се, че съгласно чл. 36, ал. 2 СК е предвидена пасивна солидарност, която е различна от активната, за която по
делото няма доказателства. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски. Прави
възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна за адвокат по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за
установено следното:
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия си въззивния съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и
за нарушения на императивните материалноправни норми.
Обжалваното
решение е валидно постановено и допустимо. При постановяването му не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Решението е
постановено след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, при
изцяло изяснена от СРС фактическа обстановка, която въззивният съд не намира за
необходимо да преповтаря, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК. Съдът
ще обсъди само доказателствата, които касаят доводите на страните във
въззивното производство.
Изложените в исковата молба фактически обстоятелства сочат
на твърдения
за неоснователно
обогатяване от ответника със суми събрани въз
основа на едностранно променен от страна на банката ГЛП на възнаградителната
лихва по договора за кредит. Уговорената въз основа на едностранната
промяна на клаузите лихва е недължимо платена и подлежи на връщане. При тези
факти СРС основателно е приел, че ищците се позовават на начална липса на основание
по чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД.
Както е
посочил и СРС, по общите правила за
разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и в трите хипотези на
неоснователно обогатяване по чл.
55, ал. 1 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е да установи настъпване
факта на плащане, а в доказателствена тежест на
ответника - доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане. В този смисъл е трайна практика на ВКС в решение № 138/07.10.2009 г. по
т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение
№ 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, ІV ГО на ВКС, решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012 г., Т.К., ІІ Т. О. на ВКС.
Следователно в случая ответната банка следва
да установи, че е имала право, съгласно уговореното между страните по договора
за кредит, да начислява възнаградителна лихва в определен размер и да задържи
извършеното погасяване (плащане) в този размер. Ищците е следвало да установят
плащане на сумата въз основа на несъществуващото основание.
В процесния случай не е спорно, че на
30.07.2008 г. между Г.А. като кредитополучател, С.А. като солидарен длъжник и
ответника „У.Б." АД е сключен договор за банков ипотечен кредит на
физическо лице № 546 за сумата от 56 200 евро за строителство на еднофамилна
къща, със срок на погасяване до 25.07.2033 г., съгласно погасителния план по
договора. Не е спорно, че към договора за кредит са се прилагали Общите условия
на банката в сила от 02.04.2009 г.
В чл.
4. 1. а от договора за кредит е предвидено, че ГЛП по кредита се състои от
базов лихвен процент индекс, който представлява едномесечен EURIBOR плюс
надбавка от 2, 735 % и към момента на сключване на договора (30.07.2008
г.) е бил 7, 17 %.
В т. 9. 4. от ОУ е предвидено, че когато кредита са
погасява на анюитетни вноски, ГЛП се променя в случай, че БЛП се промени с
повече от 0, 5 % спрямо действащия към момента на промяната размер, като
минималния размер на ГЛП не може да бъде по - нисък от този, определен към
датата на сключване на договора за кредит. Според текста, промяната влиза в
сила автоматично, без да е необходимо сключване на допълнително споразумение. В същата клауза е предвидено, че банката може да
промени размера на анюитетните вноски и в интерес на кредитополучателя, включително
към момент, различен от промяната на лихвения процент. Предвидено е още, че кредитополучателят
се уведомява за направените промени чрез следващото промяната извлечение по
кредита, предоставено по реда на чл. 24. 1., не по - късно от 45 дни от промяната.
Клаузата на т. 9. 6. от ОУ предвижда възможност за
банката да въвежда едностранно нов компонент „премия" при определяне
размера на годишния лихвен процент, освен установените в договора компоненти -
базов лихвен процент и твърда надбавка, както и да изменя едностранно размера
на премията. Това е възможно при следните условия: 1) при промяна на
нормативната база; 2) при промяна на условията на финансовите пазари или 3) при
възникване на други обстоятелства, водещи до съществено повишаване разходите на
банката по привлечения ресурс и/или до допълнителни разходи по предоставените
кредити.
Като съобрази изложеното в исковата молба, въззивният
състав както и СРС намира, че ищците се позоват на неравноправие, а от там на
нищожност по смисъла на ЗПП, на клаузите на т. 9. 4. и т. 9. 6 от Общите
условия на договора за кредит, относно начина на изменение на ГЛП на
възнаградителната лихва. Твърденията, че съдът е
следвало да се произнесе по въпроса за нищожността на целия договор, по смисъла
на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като договорката за заплащане на възнаградителна
лихва е съществен елемент от договора, се излагат за първи път едва във
въззивното производство, съдът ги намира за преклудирани.
Спорът,
пренесен и пред настоящата инстанция, е по въпроса дали заплатената
възнаградителна лихва по договора за кредит съответства на уговорената, имала
ли е банката - кредитор право
едностранно да променя (увеличава) дължимата възнаградителна лихва, респективно
- възникнало ли е за нея право да задържи платената лихва, както и относно
неравноправието на клаузите, с които е предвидено едностранно изменение на
възнаградителната лихва.
По този въпроси и във връзка с изразените от страните
становище във въззивното производство, настоящият състав намира следното :
Съгласно параграф 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Безспорно ищците
имат качеството потребители, съгласно законовата дефиниция на пар. 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП и могат да се позовава на
неравноправност, а от там на нищожност на клаузите, които засягат уговарянето
на възнаградителната лихва по договора за кредит, в нарушение на нормите на
ЗЗП. Ответното дружество
представлява търговец по смисъла на т. 2 от същата разпоредба.
В чл. 58 от ЗКИ, при действието на който е сключен
процесния договор, се въвеждат редица задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на
банкови кредити с цел защита правата и задълженията на
длъжниците. Съгласно чл. 58 от ЗКИ, при отпускане на кредити банката
задължително предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите
условия по кредита, които съдържат най - малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се
изменят; лихвения процент, изразен като
годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията,
при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита;
допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при
предсрочно погасяване на кредита.
Възможността на банката да променя едностранно лихвения
процент по кредита е ограничена от изискването тя изрично и изчерпателно да
информира потребителя за механизма, по който ще се изчислява лихвата. Задължително
е клаузите, които предвиждат такова едностранно изменение да не поставят
потребителя в неравностойно положение по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и да бъдат
уговорени индивидуално.
Съгласно общата норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна
клауза в договор с потребител, е всяка уговорка, която е направена в негова
вреда, която не отговаря на добросъвестността и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Според чл. 143, ал. 1,
т. 10 от ЗЗП, неравноправна е уговорка, която позволява на търговеца да променя
едностранна условията по договора, въз основа на непредвидено в него основание,
а според чл. 143, т. 12 ЗЗП,
неравноправна е и клауза, която предвижда търговецът да може да увеличава
цената по договора, без потребителят да има право при това да се откаже от
договора, ако първоначално определената цена е значително завишена, в сравнение
с тази, определена при сключване на договора.
Предвиждането на възможност банката едностранно и автоматично да измени стойността на насрещната парична престация (цената на кредита), при условие че потребителят на
банкови услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора, го поставя в неравноправно положение както по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и така и по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП и съставлява клауза, уговорена във вреда на потребителя, която води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договора са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Както е посочил и
СРС, в тежест на ответника е било да докаже, че клаузите касаещи промяната на
ГЛП са уговорени индивидуално (т. е. не са били предоставени от банката в този
вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са формулирани
чрез взаимно изявяване на воля от двете страни), по арг. от чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
Както е посочил и СРС след подробен анализ на клаузите на
ОУ на договора за кредит и в частност на тези по т. 9. 4. и т. 9. 6., всяка уговорка в договор за банков
кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения
лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато
такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са
извън контрола на доставчика на услугата, по
принцип е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а
според, ал. 3 обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не
изключва прилагането на този раздел към останалата част от договора. Като е съобразил
непротиворечивата практика на съдилищата по този въпрос, СРС е направил извод,
че при необявени предварително и невключени в договора ясни правила относно методиката и условията, при които размерът на
лихвения процент може да се промени, е налице недобросъвестност при
договарянето. Посочването само на фактори, чието изменение не зависи от
доставчика на финансовата услуга, не е достатъчно за обосноваване на
изменението, ако клаузите не съдържат ясно и
разбираемо за средния потребител описание на начина, по който ще се формира
новият лихвен процент. В този смисъл Решение №
201/02.03.2016 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ІІ т. о. на ВКС, Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ІІ т. о., Решение № 88/04.07.2018 г. по т. д. № 1728/2017 г. на І т. о., ВКС, Решение № 4/02.03.2018 г. по т. д. № 2371/2017 г. на ІІ т. о. на ВКС, Решение № 6 от 17.07.2018 г. по т. д. № 2111/2016 г., т.
к., ІІ т. о. на ВКС и др.
Прилагайки тълкуването на Съда на
Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в
потребителските договори /решение от 14.03.2013 г. по дело № С-415/11, M.A. срещу C. d´E. de C., T. i M./Catalunyacaixa/, решение от 16.01.2014 г. по дело C-226/12, C.P.SA срещу J.I.M. Á., решение от 26.04.2012 г. по
дело С-472/10, N. F.H. срещу Invitel T. Zrt. и други/, съставите на ВКС са разяснили, че промяната на цената
следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори,
които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за
изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен
акт на търговеца.
В случая клаузата на т. 9. 4 от Общите условия на процесния договор за кредит предвижда, че при всяко нарастване на базовия лихвен
индекс (БЛИ) с повече от 0, 5 процентни
пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката има право да променя годишния лихвен процент (ГЛП) в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично - с публикуването на новата стойност без да е необходимо
сключването на допълнително споразумение.
В същото време в клаузата на т. 9. 6. от ОУ е предвидена
възможност банката, при промяна на пазарните условия или възникване на други
обективни обстоятелства, да включва едностранно нов компонент - „премия“ в
размер до 2 процентни пункта за всяка актуализация при определяне размера на
годишния лихвен процент, освен установените в договора компоненти - базов
лихвен процент и твърда надбавка, както и да изменя едностранно размера на
премията. Не става ясно, кои пазарни условия следва да се вземат предвид, при
преценката дали е необходима промяна на лихвения процент. Така формулирана
клаузата създава възможност за произволно определяне на лихвата, като се избере
пазарен фактор, който към момента на определяна на лихвения процент отговаря на
желанието на банката.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на СРС, че уговорките са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, при липса на яснота относно основанията за едностранно изменение на
възнаградителната лихва и обективни критерии за промяна в пазарните условия,
които биха ориентирали потребителите за допустимостта на изменението и
произтичащите от него икономически последици за тях. В ОУ е предвидено, че за изменение на ГЛП се отчита единствено увеличението на
индекса, но не е неговото намаляване, т. е.
посочената в договора цена на услугата (възнаградителната лихва), може само да нараства.
Поради изложеното до момента въззивният състав намира за
съобразен с материалния закон и извода на СРС, че клаузите на т. 9. 4 и т. 9.
6. от договора за кредит не са индивидуално уговорени, като възприетият подход от банката за едностранно изменение на
лихвения процент е само в посока увеличение, без да отчита възможността, при съответна промяна на пазарните условия в посока снижаване стойността на
лихвения индекс EURIBOR, за реципрочно изменение
на ГЛП. С това се нарушават изискванията за
добросъвестност при сключването на договорите и се създава значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя във вреда на последния, който е икономически по - слабата страна по договора.
Предвид изложеното, основателно е СРС е
приел, че посочените по - горе клаузи на ОУ имат неравноправен характер и като такива са нищожни - поради противоречие с императивните изисквания на чл. 143 ЗЗП.
След като клаузите, касаещи едностранното право на
банката да повишава ГЛП са неразноправни и противоречат на ЗЗП, те са нищожни и
не следва да се прилагат. При това положение
приложение относно образуването на ГЛП по редовната главница ще намери общата уговорката
между стратните по т. 4. 1. А.
Настоящият състав намира, за неоснователен извода на СРС, че кредитополучателите са се съгласили
още при подписване на договора с фиксиран годишен лихвен процент на
възнаградителната лихва от 7, 17 % ( арг. от т. 4. 1. а.) за целия срок на
договора - до 2033 г. Такова тълкуване противоречи на методологията на
образуването на годишния лихвен процент, който, по взаимно съгласие на страните,
съставлява сбор от два компонентна - единият е фиксиран (надбавка), а другият е
плаващ и се равнява на базовия лихвен индекс, измерим с едномесечния EURIBOR.
При тази уговорка на формиране на ГЛП между страните, следва
да се приеме, че годишният лихвен процент по договора за кредит също е
променлив, а не фиксиран, както е приел СРС и той се изменя както при промяна
на БЛИ нагоре, така и при неговото намаляване. Вторият компонент - БЛИ е извън
волята на банката и обсъдените по - горе клаузи на ОУ на договора не й дават
право да компенсира намаляването на БЛИ чрез прибавяне на нови компонент под
формата на „премии“ към ГЛП в своя полза.
В обобщение на изложеното, по делото се установява, че
банката – ответник неправомерно е приложила механизъм за изчисление на
възнаградителната лихва.
От заключението на приетата без възражения пред СРС съдебно-счетоводна
експертиза, която настоящият състав също намира за обективно изготвена и
кредитира, се установява, че за процесния период от 25.06.2011 г. до 25.05.2016
г. по кредитната сметка на ищцата Г.А. са извършвани плащания на възнаградителна лихва в размер на 16
732, 72 евро.
Не е било спорно, че по силата на т. 9. 6 от Общите условия
от 2009 г., ответникът е извършил едностранно увеличение на лихвения процент
чрез добавяне на трети компонент „премия“, като въз основа на този компонент през
процесния период е заплатена в повече възнаградителна лихва в размер на 221, 10
евро. Възнаградителната лихва при 7, 17 % (първоначален размер на ГЛП) би била
в размер на 16 511, 65 евро, а разликата е в размер на 221, 10 евро. Не е
спорно също така, че тази сума е възстановена по сметка на ищцата Г.А., съгласно
отговора на въпрос 9 от заключението.
Според заключението, възнаградителната лихва, дължима
по банковия кредит за периода 25.06.2011 г. - 25.05.2016 г., в съответствие с
уговорката по договора, като за база за определянето й се използва едномесечния EURIBOR
увеличен
с твърда надбавка от 2, 735 %, би била в размер на 6 947, 70 евро. Съдът намира, че различното изписване на
валутата на заплатената лихва в заключението се дължи на техническа грешка.
При реално заплатена лихва по договора в общ
размер на 16 732, 72 евро, разликата между дължимата и заплатена лихва е в
размер на 9 785, 02 евро.
До този размер е допуснато изменение на иска в съдебно
заседание на 18.12.2018 г. по реда на чл. 214 ГПК. Разликата се дължи на обстоятелството, че БЛИ
е претърпял значително намаление през процесния период, а считано от 23.04.2015
г. до датата на предявяване на иска, индексът вече е отрицателна величина.
Настоящият състав намира, в случая не става въпрос за заместване
па преценка на съда или по искане на страните на приета за нищожна клауза в
договора за кредит с друга действителна такава, доколкото в самия договор се
съдържа изрична уговорка на страните за начина на определяне на
възнаградителната лихва при редовна главица - т. 4. 1. а от договора.
Както е посочил и СРС, според договора, за ползвания
кредит кредитополучателят заплаща лихви в съответствие с раздел III от ОУ в
размерите по т. 4 от договора, като лихвата за редовен дълг се определя в т. 4.
1. а от договора. Прилагането на тази уговорка не означава, че за целия срок на
договора лихвата е фиксирана със заплащане на годишен лихвен процент в размер
на 7, 17 %, формиран от базов лихвен
процент от 4, 435 % и надбавка от 2, 735 %, както неоснователно приема СРС. Настоящият
състав съобразява, че такова тълкуване противоречи на общия смисъл на т. 4. 1.
а от договора, които съответства на вложеното и в т. 9. 1. от ОУ, според който усвоената
част от кредита се олихвява с ГЛП, формиран като сбор от променлив базов лихвен
процент (индекс), приложим за съответния
период на олихвяване, плюс твърда надбавка, определена в договора, съгласно
решение на УС на банката. Смисълът
на тази надбавка е да се определи допустимия за банката кредитен риск, който
поема с предоставените от нея дългосрочни кредити.
В заключение и при съобразяване на събраните по делото
доказателства в съвкупност, въззивният съд приема, за разлика от СРС, че е извършена
едностранна промяна на цената на банковия кредит, каквато съставлява
възнаградителната лихва, която не намира основание в договора. Предвид
заключението на ССчЕ, надплатената по кредита сума за възнаградителна лихва в резултат на завишението
на лихвения процент за исковия период, е в размер на 9 785, 02 евро. Искът
за връщане на тази сума е изцяло основателен.
Предвид
обстоятелството, че претенцията е основателана, следва да се разгледа
направеното от ответника възражение за погасяването й по давност. По това
вързажение въззивният съд намира следното :
Възраженията на ответника, че за процесните вземания е приложима кратката
давност, по чл. 111, б. „В“ ЗЗД, понеже става въпрос за периодични плащания, е
неоснователно. В случая вземането е на извъндоговорно основание - неоснователно обогатяване (даване без
основание) и не съставлява „периодично плащане“. (така според разяснение в ТР №
3/18.05.2012 г., тълк. д. № 3/2011г., ВКС, ОСГК).
По смисъла на общата норма на чл. 114 ЗЗД срокът на погасителната давност започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, която в случая ще настъпи от момента на отпадане на
правното основание или на неосъществяване на условието (ПП № 1/28.05.1979 г.).
Давността за вземането по конкретна вноска започва да тече от момента на
плащането й, като за период от 5 години преди подаване на исковата молба,
вземането е погасено. В случая исковата молба е подадена на 27.06.2016 г., когато давността е
прекъсната и съдът намира че за исковия период вземането не е погасено по
давност.
На
следващо място, като съобрази начина, по който е заявена претенцията в исковата
молба, както и обстоятелствата, изложени във въззивната жалба, съдът намира
следното :
След като по делото не се доказа, че за ответника
съществува валидно правно основание да получи посочената
по – горе сума, то по
силата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за него е възникнало задължение да я
върне в патримониума на обеднялото лице - кредитополучателите –
ищци.
Следва да се
отбележи, че в закона не е
предвидено, че в случаите на неоснователно обогатяване от повече от едно лице
възниква активна солидарност на страната на кредиторите на задължението за
връщане на получената без валидно правно основание сума,
а и такава не се претендира от ищците. Ето защо и банката дължи да заплати на ищците разделно (по равно) частта от установената като
дължима сума за възстановяване, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
За пълнота и
във връзка с доводите по въззивната жалба съдът намира за необходимо да посочи
освен това, че независимо дали ищците са в брак, респ. в режим на СИО, последното
не обхваща паричните средства и облигационните сделки на съпрузите, когато те
са кредитори без да е уговорено нещо друго - арг. чл. 21 СК. Солидарност между съпрузите възниква по силата на закона
единствено, когато те са длъжници и двамата отговарят солидарно за
задълженията, поети от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството -
чл. 32, ал. 2 СК и съответно чл. 25, ал. 2 СК (отм.), но
не и когато са кредитори. В случая фактът, че с договора за кредит двамата ищци са се
задължили да заплащат солидарно на ответната банка месечните погасителни
вноски, включително дължимата възнаградитена лихва, не обосновава възникване на
т. н. активна солидарност между тях за процесните вземания. Това е така, защото
посочените вземания не възникват по силата на тази сделка, а на извъндоговорно
основание, по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
неоснователното обогатяване.
Доколкото
решаващите изводи на въззивният съд частично не съвпадат с тези на първоинстанционния,
атакуваното решение следва да се отмени и исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД да се
уважат.
Решението
следва да се отмени и в частта, в която са присъдените разноски в тежест на ищците пред СРС.
Предвид
промяна в изхода от спора, в полза на ищците следва да се присъдят разноски за СРС,
съответно : разноски за държавна такса в размер на 765, 51 лв. и 340 лв.
депозити за вещи лица.
По отношение
на разноските за адвокатско възнаграждение на ищците, претендирано в размер на
3 000 лв., ответникът е направил възражение за прекомерност, по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК.
Като съобрази дължимото
по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ възнагрждение от 1 105 лв. - съобразно цената
на иска, извършените процесуални действия по делото и фактическата и правна
сложност на спора, съдът намира, че претендираното възнаграждение от 3 000
лв. е завишено и следва да се намали на 1 700 лв. пред СРС.
По разноските пред СГС : С
оглед изхода от спора, право на разноски пред въззивната инстанция имат ищците -
въззивници. В тяхна полза следва да се присъдят разноските за държавна такса за
настоящата инстанция в размер на 383 лв. По отношение на разноските за адвокат,
които се претендират в размер от 3 000 лв. (по 1 500 лв. за всеки от ищците), ответникът
отново е направил възражение за прекомерност, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК,
което въззивният състав намира за основателно.
Като все
предвид цената на иска, извършените процесуални действия по делото,
фактическата и правна сложност на спора и нормата на чл. 7 НМРАВ, съдът намира,
че претендираното възнаграждение от 3 000 лв. е завишено и следва да се
намали на 1 600 лв. - общо за двамата ищци пред СГС.
Така мотивиран
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 51240/26.02.2019 г.
на СРС, 175 с - в, по гр. д. № 35007/2016 г., с което са отхвърлени предявените от Г.П.А., с ЕГН: ********** и С.Н.А., с
ЕГН: ********** срещу „У.Б.“ АД, с ЕИК: *******, осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за
сумата от 9 785, 02 евро, представляваща платена без основание
възнаградителна лихва за периода от 25.06.2011 г. до 25.05.2016 г. по договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице № 546 от 30.07.2008 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 28.06.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата и ищците са осъдени за разноски в размер на общо 1 660
лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД „У.Б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес ***, да заплати на Г.П.А., с ЕГН: **********
и С.Н.А., с ЕГН: ********** и двамата с адрес на представителя си : гр. София,
ул. „*******ап. **, чрез адв. Р. И., разделно сумата от 9 785, 02 евро, представляваща
платена без основание възнаградителна лихва за периода от 25.06.2011 г. до
25.05.2016 г. по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 546 от
30.07.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 28.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД „У.Б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес ***, да заплати на Г.П.А.,
с ЕГН: ********** и С.Н.А., с ЕГН: ********** и двамата с адрес на
представителя си : гр. София, ул. „*******ап. **, чрез адв. Р. И., на основаине
чл. 78, ал. 1 ГПк разноски по делото, както следва : за СРС - държавна такса в
размер на 765, 51 лв. и 340 лв. - депозити за вещи лица, както и 1 700 лв.
за адвокатско възнаграждение, а за СГС : държавна такса в размер на 383 лв. и 1
600 лв. (за двамата) адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.