Решение по дело №721/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264434
Дата: 2 юли 2021 г. (в сила от 5 юли 2021 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20201100500721
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 януари 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 02.07.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

        ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                мл.с.: КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 721/2020 г. по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца по насрещния иск С.Г.Д. против Решение № 262212 от 31.10.2019 г., постановено по гр. дело № 69871/2018 г. по описа на СРС, ГО, II ГО, 164-ти състав, в частта, с която е отхвърлен предявения срещу „Т.С.” ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 800,00 лв., представляваща обезщетение за причинени по вина на служители на „Т.С.” ЕАД неимуществени вреди.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу С.Г.Д. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземания на ищеца за сумата от 746,91 лева - главница, за доставена топлинна енергия за периода от 01.09.2015 г. до 30.04.2017 г. и за сумата от 31,28 лева, представляваща главница за услугата дялово разпределение, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда /09.08.2018 г./ до окончателното изплащане на дължимата сума, за сумата в размер на 85,01 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за ТЕ, за периода от 01.12.2015 г. до 01.08.2018 г. и за сумата от 7, 02 лв. - мораторна лихва за забава върху главницата за ДР за периода от 01.12.2015 г. до 01.08.2018 г., за които вземания е била издадена в полза на ищеца по главния иск заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.08.2018 rv по ч. гр. д. № 52612 по описа за 2018 г. на СРС, 164-и състав, не е обжалвано от „Т.С.” ЕАД и е влязло в законна сила.

Във въззивната жалба срещу решението в обжалваната част са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че „Т.С.” ЕАД в продължение на повече от три години води дела срещу него, като в предходно дело също е претендирала заплащането на суми за топлинна енергия за апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. *********, а искът отново е бил отхвърлен. Поддържа, че действията на дружеството не са случайни, същите са преднамерени и му нанасят сериозен морален тормоз и психически вреди, което се установявало от представения медицински документ от личния лекар, на който сочи и телефонния номер.   

Въззиваемият ответник по насрещния иск – „Т.С.” ЕАД, както и третото лице помагач – „Т.с.“ ЕООД, не са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба и не вземат становище по същата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата ДТ, поради което жалбата е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

С оглед изложените от ищеца фактически обстоятелства и формулирания петитум в насрещната исковата молба правилно първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 49 във вр. 45 ЗЗД. Сложният фактически състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД в конкретния случай включва кумулативното наличие на следните предпоставки:  виновно и противоправно деяние (действие или бездействие) на служители при ответното дружество, осъществено при или по повод на възложената му работа, което да се намира в причинна връзка с претърпените от ищеца вреди. Всички тези елементи трябва да бъдат установени от ищеца при условията на пълно и главно доказване.

В конкретния случай е обоснован извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че вследствие предприетите от юрисконсултите на ответника съдебни действия срещу него, са настъпили неимуществени вреди, подробно описани  в насрещната искова молба. Принципно за съда не съществува съмнение, че за всеки човек, включително и по отношение на ищеца Д. и с присъщите за възрастта му заболявания, е неприятно и стресово да получава призовки, заявления, искови молби, и от него да се търсят суми за имот, който той не притежава. Но за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД това не е достатъчно, тъй като по делото не се установява юрисконсултите на дружеството, подали заявленията по чл. 410 ГПК, съответно исковите молби по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да са действали при превратно упражняване на процесуални права, за които в действащото позитивно право е предвиден ред. Правната доктрина е приела, че злоупотреба с едно право е налице, когато без интерес и без основателни мотиви, без видима и действителна полза, упражняване с изключителното намерение (или цел) да се навреди другиму. Или злоупотребата с право е съзнателно превратно упражняване на субективно право, свързано с извличането на полза от превратното упражняване на права. В най-новата съдебна практика злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва.

От събраните по делото доказателства не се установява процесуалните представители на „Т.С." ЕАД да са действали умишлено и с цел да се навреди на ищеца Д..Твърденията на ищеца, че топлофикационното дружество системно и незаконно оказва психически тормоз над семейството му като „подава в съда документи с невярно съдържание" също не се установява по делото. Обстоятелството, че в ответното дружество Д. е вписан като титуляр на партидата не води автоматично до извод, че е налице умисъл, тъй като това може да е следствие на техническа грешка.

Нещо повече, по делото не са събрани доказателства, които да доказват твърдените като претърпени неимуществени вреди, като е представено единствено „уведомително писмо", изхождащо от д-р Е.С., в което се сочат заболяванията от които ищеца страда - хипертонична болест на сърцето и стенокардия, които същия контролира със съответното медикаментозно съпроводително лечение. В същото обаче не се съдържат констатации, че това е следствие именно от твърдения деликт, а липсват и доказателства.

Въз основа на гореизложеното настоящият състав на съда намира, че искът не е доказан по основание и размер и законосъобразно е бил отхвърлен. Тъй като  правните съждения на настоящата инстанция съвпадат с тези на СРС, то и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба отхвърлена.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262212 от 31.10.2019 г., постановено по гр. дело № 69871/2018 г. по описа на СРС, ГО, II ГО, 164-ти състав, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения срещу „Т.С.” ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 800,00 лв., представляваща обезщетение за причинени по вина на служители на „Т.С.” ЕАД неимуществени вреди.

РЕШЕНИЕ № 262212 от 31.10.2019 г., постановено по гр. дело № 69871/2018 г. по описа на СРС, ГО, II ГО, 164-ти състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу С.Г.Д. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземания на ищеца за сумата от 746,91 лева - главница, за доставена топлинна енергия за периода от 01.09.2015 г. до 30.04.2017 г. и за сумата от 31,28 лева, представляваща главница за услугата дялово разпределение, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда /09.08.2018 г./ до окончателното изплащане на дължимата сума, за сумата в размер на 85,01 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за ТЕ, за периода от 01.12.2015 г. до 01.08.2018 г. и за сумата от 7, 02 лв. - мораторна лихва за забава върху главницата за ДР за периода от 01.12.2015 г. до 01.08.2018 г., за които вземания е била издадена в полза на ищеца по главния иск заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.08.2018 rv по ч. гр. д. № 52612 по описа за 2018 г. на СРС, 164-и състав, не е обжалвано от „Т.С.” ЕАД и е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:       

                                 

         ЧЛЕНОВЕ: