Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 01. 06. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 7522 по
описа на Софийския градски съд за 2019
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното
производство Д.С.Х.-П. с ЕГН **********, адрес ***, съдебен адрес ***
(въззивница) чрез процесуалния представител адвокат В.В. срещу решение № III-144-19904, постановено на 01. 12.
2016 г. от Софийския районен съд, 144-ти състав, по гр. д. № 24713 по описа на
Софийския районен съд за 2016 г. (обжалвано решение). С него районният съд е уважил
изцяло предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от Закона
за задълженията и договорите (ЗЗД) за сумата в размер на 9 560 лева и 16
стотинки; освен това е уважил частично предявения иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 171 лева и 13 стотинки от пълния
претендиран размер 244 лева и 18 стотинки. Същият състав на Софийския районен
съд също така е постановил по същото гр. д. определение № 37078 от 11. 02. 2019
г. (обжалвано определение), с което е оставил без разглеждане искане на
въззивницата за изменение на обжалваното решение в частта за разноските.
Въззивницата
обжалва решението в частта, в която
предявените искове са били уважени. Твърди, че в обжалваната част решението е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в противоречие на
материалния закон и процесуалните правила. Оспорва извода на съда, че
изплатените обезщетения въз основа на чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 от
Кодекса на труда (КТ) подлежат на връщане след признаване на уволнението за
незаконно, понеже заплащането им е обусловено от правомерно прекратяване на
трудовото правоотношение. Сравнява целите на обезщетенията по чл. 220, ал. 1,
чл. 222, ал. 1 и чл. 225, ал. 1 КТ. Поддържа, че обезщетението по чл. 225, ал.
1 КТ е ограничено за период не по-дълъг от 6 месеца и че в повечето случаи,
какъвто бил и настоящият, е оставането без работа е за по-продължителен период.
Заявява, че работниците/служителите търпят имуществени вреди вследствие на
незаконното уволнение, които следва да бъдат репарирани от работодателя.
Твърди, че нормативният акт не забранява кумулирането на обезщетенията по чл.
220, ал. 1 КТ и по чл. 225, ал. 1 КТ. Добавя, че всяка разпоредба на КТ трябва
да се тълкува в интерес на работника/служителя, а не да се тълкува и прилага
разширително в полза на работодателя, като му предоставя възможност от
недобросъвестното си поведение да черпи права. Оспорва извода на районния съд,
че обезщетенията по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ са предвидени само за
случаите на правомерно прекратяване на трудовото правоотношение, като заявява,
че липсва разпоредба, която да сочи, че тези обезщетения са приложими само в
случаите на законно уволнение. Противопоставя се на извода на районния съд, че
разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ е приложима само в случаите на начална липса
на основание по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, но не и в случаите на
последващо отпадане на основанието. Позовава се на практика на Върховния
касационен съд (ВКС), съобразно която чл. 271 КТ е приложим не само в случаите
на неправилно изчислени суми или неправилна преценка относно положения труд, но
и в случаите относно приложения нормативен акт. Оспорва и началото на приетия
от районния съд срок на мораторната лихва, като твърди, че към 02. 03. 2016 г.
обезщетението по чл. 225 КТ не ѝ е било заплатено. Иска от въззивния съд
да отмени обжалваното решение в цялост и да отхвърли предявените обективно
съединени искове. Претендира сторените
пред двете инстанции разноски ведно с адвокатски хонорар.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство Министерството на околната среда и водите,
адрес град София, бул. „********, чрез процесуалния представител юрисконсулт Л.М..
Твърди, че въззивната жалба е неоснователна и необоснована, а обжалваното
решение – правилно и законосъобразно. Поддържа, че когато уволнението бъде
признато за незаконно, каквото е, отпада основанието за изплащане на платеното
обезщетение по чл. 22, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ, което обезщетение, съгласно
текста на двете разпоредби, се дължи единствено и само при законно прекратяване
на трудовия договор. Твърди, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ няма
санкционна, а има чисто репаративна функция: да възстанови в патримониума на
работника вредите (пропуснатите ползи), понесени от оставането му без работа
вследствие на уволнението. Поради тази причина приема, че обезщетението по чл.
225, ал. 1 КТ не може да се кумулира с обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ, тъй
като противното би довело до двойно обезщетяване на работника за едни и същи
вреди. Приема, че правилото на чл. 271 КТ е приложимо само при начална липса на
основание за изплащане на обезщетението, а последващо отпадане на основанието
няма отношение към добросъвестността. Твърди, че районният съд правилно е
определил периода при изчисляването на лихвата. Иска от въззивния съд да
потвърди обжалваното решение и да отхвърли въззивната жалба. Претендира
направените съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение.
По делото е
постъпила също така частна жалба срещу обжалваното определение от въззивницата.
Твърди, че районният съд неправилно е възприел, че е поискала присъждане на
направените по делото разноски, доколкото във въззивната жалба изрично е
посочила, че претендира намаляване на размера на присъденото юрисконсултско
възнаграждение. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното определение като
неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на
материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила, като
вместо него постанови друго, с което да определи юрисконсултско възнаграждение
в размера, определен в чл. 23, ал. 1, т. 2 от Наредбата за заплащането на
правната помощ (НЗПП).
В едноседмичен
срок от връчването на преписа от частната жалба е постъпил неин отговор от
Министерството на околната среда и водите. Твърди, че обжалваното определение е
правилно и законосъобразно, а подадената частна жалба – неоснователна и
необоснована. Твърди, че съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК размерът на
юрисконсултското възнаграждение се определя аналогично и по правилата на
адвокатските хонорари съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (НМРАВ). Заявява, че съдебната практика вече е наложила с цел
обективност да се прилагат размерите, предвидени като минимални в НМРАВ. Затова
приема, че присъденото юрисконсултско възнаграждение не е прекомерно. Набляга
на фактическата и правна сложност на делото. Иска от въззивния съд да потвърди
обжалваното определение и да отхвърли частната жалба. Претендира направените
съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните по делото доказателства, съдът направи следните фактически и правни
изводи.
I. Въззивната
жалба е процесуално допустима: изхожда от заинтересована страна, подадена е в
законоустановения срок чрез надлежно упълномощен процесуален представител (л.
24 от в. гр. д. 7123 по описа на Софийския градски съд за 2017 г.) и е
представен документ за внесена държавна такса в необходимия размер. Доколкото
въззивницата няма правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в
частта, в която искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е частично отхвърлен, въззивният съд
приема, че тя не обжалва решението в тази част.
При служебна
проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Относно правилността му приема следното.
Предмет на
настоящото производство е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД
за връщане на получена на отпаднало основание сума в размер на 9 650 лева
и 16 стотинки, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение
в размера на законовата лихва в размер на 171 лева и 13 стотинки за периода от
02. 03. 2016 г. до 04. 05. 2016 г. Спорът е трудов предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 135 от
1.XII.1965 г., ОСГК на ВС.
Фактическият
състав на правото на обезщетение по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД обема
следните елементи: 1. получаване на паричната сума от 9 650 лева и 16
стотинки от въззивницата; 2. наличие на правно основание към момента на
получаването на сумата; 3. отпадане на правното основание за получаване на
сумата в по-късен момент (Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр.
д. № 1/79 г., Пленум на ВС). Фактическият състав на правото на
обезщетение за забава обхваща следните елементи: 1. настъпване на изискуемостта
на главното вземане; 2. неизпълнение на главното вземане в претендирания период.
Страните не
спорят, а и от събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че
въззивницата е била сключила трудов договор с Министерството на околната среда
и водите, по силата на който е изпълнявала длъжността „старши сътрудник по управление на европейски проекти и
програми“ от 14. 02. 2011 г. в Дирекция „Кохезионна политика за околната
среда“. Страните също така не спорят и от данните по делото се установява, че
със заповед № 202/25. 03. 2014 г. на министъра на околната среда и водите
трудовото правоотношение на въззивницата е било прекратено на основание чл.
328, ал. 1, т. 2 КТ (съкращение в щата) във връзка с Постановление на
Министерския съвет № 58 от 14. 03. 2014 г. Със същата заповед работодателят е
наредил на въззивницата да бъде изплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в
размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за неспазения срок на
предизвестието – три месеца. Освен това с отделна заповед № 565/ 28. 05. 2014
г. работодателят е наредил да бъде изплатено обезщетение на въззивницата на
основание чл. 222, ал. 1 КТ за времето, през което е останала без работа, в
размер на една брутна месечна заплата.
Страните не
спорят, а и от експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ в нетен размер на 7 365
лева и 60 стотинки е било изплатено на въззивницата на 25. 04. 2014 г; и че
обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ в нетен размер от 2 284 лева и 56
стотинки е било изплатено на въззивницата на три плащания, последното от които
на 25. 07. 2014 г. Общият размер на изплатените обезщетения е 9 650 лева и
16 стотинки.
Страните не
спорят и от представените доказателства се установява, че въззивницата е
предявила искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, като с решение от 06. 01.
2015 г., постановено от Софийския районен съд, 64-ти състав, по гр. д. № 28059
по описа за 2014 г. уволнението със заповед № 202/ 25. 03. 2014 г. и е осъдил
Министерството на околната среда и водите да ѝ заплати обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ в размер на 16 368 лева за оставане без работа вследствие на
незаконното уволнение за периода 28. 03. 2014 г. – 28. 09. 2014 г. Цитираното
решение е било потвърдено с решение № 8782, постановено на 21. 12. 2015 г. от
Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, по в. гр. д.
№ 6165 по описа за 2015 г. За въззивния съд е служебно известно, че въззивното
решение е влязло в сила на 12. 02. 2016 г.
Спорът между
страните е правен и е свързан с обстоятелството дали изплатените обезщетения
могат да се кумулират, както и дали по отношение на изплатените и получени обезщетения
по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ може да намери приложение нормата на чл.
271 КТ.
Въззивният съд
приема, че предвидените в чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ обезщетения са
приложими при правомерно прекратяване на трудовото правоотношение. Този извод
произтича от употребения в текста на чл. 220, ал. 1 КТ словесен израз
„страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение“. Очевидно при
незаконно уволнение работодателят не е имал право да прекрати трудовото
правоотношение. Що се отнася до текста на чл. 222, ал. 1 КТ, макар и в него да
се използва неутралния израз „При уволнение“, по аргумент за противното от чл.
225, ал. 1 КТ (в който текст се употребява фразата „При незаконно уволнение“)
се налага извода, че обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ също се изплаща при
правомерно уволнение. Следователно въззивният съд приема, че обезщетенията по
чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ, от една страна, не могат да се кумулират с
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, от друга страна. В този смисъл са и
правната теория и съдебната практика (В.М., К.С., А.В., „Коментар на кодекса на
труда“, 12-о издание, стр. 741, и цитираното там решение № 808 от 5.XI.1990 г.
по гр. д. № 732/90 г., III г. о. на ВС).
При това
положение сумата в общ размер на 9 650 лева и 16 стотинки е била получена
от въззивницата на 25. 07. 2014 г. на основание правомерно прекратяване на
трудовото правоотношение. С влизането
в сила на решение № 8782, постановено на 21. 12. 2015 г. от Софийския градски
съд, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, по в. гр. д. № 6165
по описа за 2015 г. на 12. 02. 2016 г. правното основание за получаването на
обезщетенията е отпаднало. При това положение въззивният съд споделя извода на
първата инстанция, че са налице всички елементи на правопораждащия фактически
състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
На следващо
място въззивният съд следва да разгледа правоизключващото възражение на
въззивницата по чл. 271, ал. 1 КТ. Съгласно този текст работникът или служителят
не дължи връщането на обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил
добросъвестно. Това освобождаване от задължението да се върнат неправилно
получени суми се обуславя само и единствено от субективното отношение на
получателя към основанието за получаване на сумите. Без значение е дали
грешката на получателя се дължи на неправилна преценка на факти, или на право (Тълкувателно
решение № 79 от 1965 г., ОСГК на ВС). Недобросъвестността се преценява към
момента на получаването на обезщетенията.
От изискването
на текста за наличие на добросъвестност у работника или служителя при
получаването на сумите се налага извода, че чл. 271, ал. 1 КТ се прилага
единствено при начална липса на основание. Този текст не може да намери
приложение при начално наличие на основание, което впоследствие е отпаднало,
понеже в тези случаи изобщо не може да се говори за добросъвестност или
недобросъвестност. Последващото отпадане на основанието няма отношение към
добросъвестността по смисъла на чл. 271, ал. 1 КТ, защото не може да се отнесе
към момента на получаването на сумата. В този смисъл е цитираната от
първоинстанционния съд съдебна практика (най-ясно в решение № 623 от 24.06.2002
г. на ВКС по гр. д. № 933/2001 г., III г. о.). По изложените съображения
въззивният съд споделя извода на районния съд за неоснователност на
възражението по чл. 271, ал. 1 КТ.
За пълнота
следва да се добави, че представеното в откритото съдебно заседание решение №
8782, постановено на 20. 12. 2019 г. от Софийския градски съд, II-Е въззивен състав по в. гр. д. №
3079 по описа за 2019 г., макар и да е между същите страни, е за различно нещо
– претенция на Д.С.Х.-П. по чл. 225, ал. 3 КТ. Следователно приетото като
доказателство решение няма връзка с предмета на настоящото дело.
Въззивницата
оспорва и обжалваното решение в частта, в която е частично уважен искът с
правно основание по чл. 86, ал. 1 ГПК, като твърди, че районният съд е възприел
неправилна начална дата на забавата. Въззивният съд констатира, че по делото на
районния съд е приложено заявление за прихващане на присъденото обезщетение по
чл. 225, ал. 1 КТ с получените на отпаднало основание суми от 7 365 лева и
60 стотинки, съответно 2 284 лева и 56 стотинки от въззиваемия към въззивницата
(л. 54). Доколкото е представено подписано от въззивницата възражение срещу
заявлението за прихващане, което е с достоверна дата от 02. 03. 2016 г., то
районният съд правилно е приел за начална дата на забавата 02. 03. 2016 г. Към
тази дата въззивницата е знаела за заявлението за прихващане. Що се отнася до
възражението, че към 02. 03. 2016 г. въззиваемият не е заплатил на въззивницата
дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, поради което тя не е била в забава
за връщането сумите, получени по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ, това
възражение е направено за пръв път с въззивната жалба, поради което е
преклудирано.
По изложените
съображения въззивното решение трябва да бъде потвърдено в обжалваната част.
II. Частната жалба
срещу обжалваното определение по чл. 248 ГПК е процесуално допустима: подадена
е от заинтересована страна в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
С обжалваното
определение районният съд е оставил без разглеждане искането на
жалбоподателката по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в
частта за разноските. Констатирал е, че тя не е представила списък по чл. 80 ГПК, поради което е приел, че искането е недопустимо предвид дадените с т. 9 от
Тълкувателно решение № 6 от 2013 г. по тълкувателно дело № 6 от 2012 г. на
ОСГТК на ВКС разяснения.
Въззивният съд
приема определението за неправилно. В дадения случай разясненията по т. 9 от
цитираното тълкувателно решение са неприложими. Те се отнасят до случаите, в
които страната иска изменение на постановеното решение в частта, в която в
нейна полза са били присъдени разноски. В настоящия случай, макар и страната да
не е представила списък по чл. 80 ГПК, доколкото тя е поискала да бъдат
намалени присъдените на насрещната страна разноски, представянето на списък по
чл. 80 ГПК не е необходимо.
Обжалваното
определение трябва да бъде отменено, но след като допустимото искане по чл. 248 ГПК неправилно е било оставено без разглеждане от първоинстанционния съд, то
делото следва да му бъде върнато за произнасяне.
Разноски.
С оглед изхода на делото и неоснователността на въззивната жалба следва да
бъдат присъдени разноски в полза на въззиваемата страна за въззивното
производство. Те се свеждат до юрисконсултското възнаграждение. Предвид ниската
степен на правна и фактическа сложност по настоящото дело разноските за
юрисконсултско възнаграждение следва да бъдат определени въз основа на
актуалната редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК (процесуалните норми се ползват с
обратно действие) в размер на 100 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № III-144-19904, постановено на 01.
12. 2016 г. от Софийския районен съд, 144-ти състав, по гр. д. № 24713 по описа
на Софийския районен съд за 2016 г. в обжалваната
част, в която Д.С.Х.-П. с ЕГН ********** и адрес ***, е осъдена на
основание чл. 55, ал. 1, предложение трето от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 от Кодекса на труда да
заплати на Министерството на околната среда и водите, адрес град София, бул.
„Княгиня ********, сумата от 9 650 лева и 16 стотинки, представляваща
изплатени на отпаднало основание поради отмяна на Заповед № 202/25.03.2014 г.
обезщетения по чл. 220, ал. 1 от Кодекса на труда в размер на 7 365 лева и
60 стотинки и обезщетение по чл. 222, ал. 1 от Кодекса на труда в размер на
2 284 лева и 56 стотинки, ведно със законната лихва, считано от подаване
на исковата молба - 05. 05. 2016 г. до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № III-144-19904, постановено на 01.
12. 2016 г. от Софийския районен съд, 144-ти състав, по гр. д. № 24713 по описа
на Софийския районен съд за 2016 г. в обжалваната
част, в която Д.С.Х.-П. с ЕГН ********** и адрес ***, е осъдена на
основание чл. 86 от Закона за задълженията и договорите на Министерството на
околната среда и водите, адрес град София, бул. „Княгиня ********, сумата от
171 лева и 13 стотинки, представляваща обезщетение за забавено плащане за
периода от 02. 03. 2016 г. до 04. 05. 2016 г.
ОТМЕНЯВА определение №
37078, постановено на 11. 02. 2019 г. от Софийския районен съд, 144-ти състав,
по гр. д. № 24713 по описа на Софийския районен съд за 2016 г.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс Д.С.Х.-П. да заплати в полза на
Министерството на околната среда и водите сумата от 100 лева – разноски във
въззивното производство.
ВРЪЩА делото на Софийския
районен съд, 144-ти състав, за произнасяне по искането за изменение на решение
№ III-144-19904,
направено с въззивната жалба на Д.С.Х.-П..
Решението
подлежи на обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от Гражданския
процесуален кодекс пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването на преписа.
Служебно
изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Председател:
Членове: 1. 2.