№ 43
гр. Крумовград, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КРУМОВГРАД в публично заседание на двадесети
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Иван Ил. Йорданов
при участието на секретаря Емилия В. В.а
като разгледа докладваното от Иван Ил. Йорданов Гражданско дело №
20245130100169 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Т. В. Г., с ЕГН **********, с адрес:
*********, чрез адв. Р. Р., АК - Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“
№41 против "Стик - Кредит" АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Шумен, пл. "Оборище" № 13Б.
Ищецът сочи, че между него и ответната страна бил сключен Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 909352 от 01.12.2022г. , с който му била
предадена главница в размер на 1400 лв. Заемът е следвало да бъде върнат за срок от 10
месеца на равни месечни вноски при годишен лихвен процент - 36 % и ГПР - 42,58 %.
После сочи, че съгласно чл. 17 от договора за потребителски кредит,
заемополучателят е трябвало в тридневен срок от сключването на договора да предостави
едно от следните обезпечения на задължението си по кредита:
1.Трето лице (поръчител), който трябвало да отговаря на следните условия:
минимален осигурителен брутен доход - 1500 лв.; валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца; липса на записи в ЦКР
относно просрочил, под наблюдение, загуба и т.н.;- да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция; да не е настоящ
потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6
месеца назад считано от датата на предоставянето й пред кредитора.
2. Банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден,
считано от датата, на която в банката е получено писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения, като срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
После сочи, че в случай, че такова обезпечение не бъде предоставено, на осн. чл. 27,
ал. 1 от договора, заемополучателят дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на
усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като
същата се дължи разсрочено на падежната дата на анюитетната вноска.
1
Твърди, че общо предвидената дължима сума по договора за кредит (главница, лихва
и неустойка) е била в размер на 2790,86 лв.
След това твърди, че е изплатил в периода от 01.12.2022 г. до 09.07.2023 г. сума в
размер на 2630 лв. по договора.
Счита, че договорът за кредит е нищожен и на осн. чл. 23 от ЗПК на връщане е
подлежала само главницата, като разликата между платената сума от 2630 лв. и главницата
по договора от 1400 лв. в размер на 1230 лв. подлежи на връщане.
Твърди, че процесният договор е нищожен на осн. чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК тъй като посоченото ГПР в договора за заем не отговаряло на реално приложения, тъй
като в този размер неправилно била включена само договорната лихва. В ГПР е следвало да
се включи предвидената неустойка по чл. 27, ал. 1 от договора, доколкото същата
представлявала скрита печалба на кредитора, с която допълнително се обогатявал и
следвало да бъде включена в ГПР.
Сочи, че за да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19,
ал. 4 от Закона за потребителския кредит, фирмите за бързи кредити въвели практика да
поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да
отговорят: осигуряване на поръчителство и/или предоставяне на банкови гаранции. След
като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез
поставяне на изисквания към потребителите, които не можели да удовлетворят, те включили
в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък
предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми,
които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждане на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събирали за осигуряване на фирми
гаранти, небанковите институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била
калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляли
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в
заем сума.
После сочи, че невъзможността на потребителя да изпълни посочените в чл. 17 от
договора задължения, заемодателят на осн. чл. 27, ал. 2 от договора предварително му бил
предоставил погасителен план, в който било предвидено заплащането на неустойката, като
част от анюитетните вноски. Поради невключването на неустойката в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че сключения
между страните Договор за потребителски кредит № 909352/01.12.2022 г. е нищожен поради
неспазване на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Да осъди ответника да му върне
сумата в размер на 1230 лв., представляваща получени без основание суми по нищожния
договор в периода 01.12.2022 г. - 09.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумата, както и да му бъдат
присъдени сторените разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.
С допълнителна молба иска на основание чл. 214 от ГПК да бъде допуснато
увеличение на размера на втория иск от 1230 лева на 1282,88 лева и претендира
направените разноски като представя списък на същите по чл. 80 от ГПК.
В дадения му от съда срок ответника чрез адв.Х. Н. от АК - Разград е депозирал
писмен отговор, в който изразява становище, че предявения иск е допустим, но
неоснователен и излага подробни съображения. Претендира направените по делото
разноски.
С протоколно определение №20 от 31.01.2025 година на основание чл. 214 от ГПК е
допуснато увеличение на размера на иска от 1230 лева на 1282,88 лева .
2
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2
от ГПК, приема за установено от правна и фактическа страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и по чл.55, ал.1 от ЗЗД,
във вр. чл. 10а, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗПК, чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 от ЗПК и чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗП.
Страните не спорят, че между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 909352 от 01.12.2022г. Уговорената
заемна сума била в размер на 1400 лева, при ГЛП от 36% и 42.58% ГПР. Сумата следвало да
се върне за срок от 10 месеца, като общата дължима сума била в размер на 1677,94 лева. Не
се спори също, че със сключване на договора ищеца съгласно чл. 17 от него е трябвало в
тридневен срок от сключването на договора да предостави едно от следните обезпечения на
задължението си по кредита:
1.Трето лице (поръчител), който трябвало да отговаря на следните условия:
минимален осигурителен брутен доход - 1500 лв.; валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца; липса на записи в ЦКР
относно просрочил, под наблюдение, загуба и т.н.;- да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция; да не е настоящ
потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6
месеца назад считано от датата на предоставянето й пред кредитора.
2. Банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден,
считано от датата, на която в банката е получено писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения, като срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Няма спор и за това, че съгласно чл. 27, ал. 1 от договора, заемополучателят дължи
неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение, като същата се дължи разсрочено на падежната
дата на анюитетната вноска, а съгласно чл. 27, ал. 2 от договора ответника предварително му
бил предоставил погасителен план, в който било предвидено заплащането на неустойката,
като част от анюитетните вноски, при неизпълнение на условията на чл. 17 от договора. С
включване на тези суми общата дължима сума по договора за кредит (главница, лихва и
неустойка) е в размер на 2790,86 лева.
Съгласно приетите по делото доказателства и заключение на съдебно- счетоводна
експертиза, ГПР по Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 909352
от 01.12.2022 г. размера на ГПР по него, ако в неговия обхват се включи уговорената в чл.27
неустойка на стойност общо 1112,93 лв., дължима разсрочено съгласно приложен по делото
погасителен план е в размер на 416,68 %. На база приложени по делото разписки, платените
суми по процесния договор са общо в размер на 1 234,99 лв., както следва: на 04.01.2023 г. -
279,09 лв. и на 09.07.2023 г. - 955,90 лв.
Заключението е прието в съдебно заседание и не е оспорено от страните.
Настоящият състав намира предявените искове за основателни и доказани.
Ищецът Т. В. Г. е "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не
са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, а в случая като
физическо лице му е предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП.
При така установено от фактическа страна, Съдът приема от правна страна следното:
3
Съдът намира, че така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл. 3 от ЗПК и не засяга
изключенията по чл. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в ЗЗП с § 13а от
Допълнителните разпоредби, "... националният съд е длъжен да разгледа служебно
неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това
правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я
прилага, освен ако потребителят се противопостави на това.. ". По смисъла на § 13, т. 1 от
ДП на ЗЗП, ищецът е потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на
договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Предвиден е
законоустановен максимален размер на ГПР, който е до пет пъти законната лихва съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Както бе посочено по- горе, с Договора за кредит, страните са уговорили ГПЛ от 36 %
и ГПР от 42,58 %. Възнаградителната лихва има характер на цена на предоставената услуга,
като нейната стойност, следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем,
така и със срока, за които се уговоря връщането, както и с обстоятелството дали е обезпечен.
Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит- чл. 19,
ал. 1 от ЗПК. Нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съобразно която, годишният процент на
разходите, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определен. с постановление на Министерския съвет на
Република България, служи именно за рамка на размера на уговорените лихви по кредита,
като при нарушение на нормата, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от
компонентите на ГПР, се явяват нищожни- чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на Закона, е нищожна. От своя
страна нормата на чл. 22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Съобразно чл. 11, ал. 1, т. 10, годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
тази връзка и съобразно изложеното, съдът приема, че посоченото ГПР в договора за заем не
отговаря на реално приложения, тъй като в този размер неправилно е включена само
договорната лихва. В ГПР следва да се включи предвидената неустойка по чл. 27, ал. 1 от
договора, доколкото същата представлява скрита печалба на кредитора, с която
допълнително се обогатява и с нея ГПР става 416,68 %, което прави процесния договора за
4
кредит нищожен, като противоречащ на чл. 10а от ЗПК.
Съдът намира, че уговорената неустойка, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите - ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ - чл. 19,
ал. 1 и 2 от ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни - чл. 19, ал. 5 от ЗПК. В тази връзка предвидените неустойки в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, които да се кумулират
към месечните погасителни вноски, водят до скрито оскъпяване на кредитите. Дължима по
уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, неустойката на практика
се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението,
но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като неустойката
обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на главното задължение.
Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неуточнена клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора.
Според съдържанието на предвидената неустойка, съдът намира, че е нелогично и
неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който
потребителят да представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества
от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното
изпълнение. Освен това се оказва също, че ако потребителят не представи обезпечението
или го представи след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван
кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението по чл. 6, ал. 2 да
възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да
гарантира неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно,
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично
задължение за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и
заплащането на възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с
фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от
посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК,
обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на
задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза
на повече от една трета от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по
чл. 6, ал. 2 от договора е нищожна. Тази клауза освен това има за цел да заобиколи
изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал
обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и
преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави
нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Още
повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита
доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното
събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката
5
е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съобразявайки чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то от ЗДД,
задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и
константната практика на ВКС, че преценката за нищожност се извършва към момента на
сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води до
възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за последният вземане за
неустойка за забава не е възникнало. Кумулирането на неустойката към погасителните
вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР от 42.58 % нараства допълнително и обогатява
неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически
по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват
разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
неустойката, която не е за неизпълнение на задължение от основния предмет на договора,
заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 от ЗПКр при определяне ГПР и не попада в обхвата
на дефинираните понятия за дължими суми по договор за потребителски кредит в §1-3 от
ДР на ЗПК, като посочването на ГПР и на ГЛП само привидно изпълнява изискванията на
чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, т. е. макар формално същите да са уговорени в допустим
размер, то при неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, в
негова тежест е заплащането на неустойка в размер на 984.84 лв , при размер на кредита
1400 лв. главница, или неустойката е уговорена извън присъщите й функции, при което
същата се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и клаузата следва да се
прогласи за нищожна.
Както бе посочено, в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 42,58%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът
му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
неустойката. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
6
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е
посочил действителния ГПР по договора за заем, който всъщност 416,68 % и многократно
надвишава допустимия, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и на
основание чл. 22 от ЗПК, процесният договор се явява недействителен. Съобразно нормата
на чл. 23 от ЗПРК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, а по арг. чл. 19, ал. 6, при плащания по договори, съдържащи клаузи,
които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при
последващи плащания по кредита. В случая следва да бъде съобразено направеното от
ищеца плащане на сумата от 2 682,88 лв., с която съдът приема, че изцяло е погасена
дължимата главница по договора от 1400 лв. Съобразно изложените по- горе мотиви и
цитираните правни норми, ответникът не дължи договорна лихва и възнаграждение за
допълнителни услуги.
Посочването в договора за кредит на ГПР по-нисък от действителния такъв,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до
нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на
чл. 3 §1 и чл. 4 §1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 от ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.
Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на
кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя (в този смисъл е
Решение на СЕС от 21 април 2016 г. по дело C 377/14). Неизпълнението на изискванията за
неговото изчисляване злепоставя целта на Директивата да има единен съпоставим прозрачен
пазар на кредитите, защото по този начин потребителят бива подведен и не може да сравни
продуктите адекватно. Размерът на ГПР е от съществено значение за преценката на
потребителя дали да сключи договора, поради което неправилното му посочване е
достатъчен аргумент да се приложи най-тежката санкция недействителност на договора.
Посочването на неверен ГПР засяга два от съществените принципа, на които се гради
правото на ЕС - лоялна конкуренция и защитата на потребителите, поради което това
нарушение е съществено и следва да води до недействителност на целия договор по смисъла
на чл. 22 ЗПК.
В обобщение съдът стига до извод, че на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, Договорът за
кредит е нищожен, тъй като противоречи на чл. 11, т. 10 от ЗПК, и на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД е нищожен, тъй като противоречи на добрите нрави. При горните изводи, съдът
приема, че искът за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 909352 от 01.12.2022г. е основателен.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД, Съдът
намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД предполага
преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и начална липса на
основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже сключване на договора с посочените клаузи, плащане по
договора - разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума
пари, довело до намаляване на патримониума му, т. е. наличието на обедняване, а
7
съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от ответника, размер
на претенцията си. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност на клаузата за
неустойка по договора и установяването на нейната нищожност, а нищожното правно
основание се приравнява на липса на основание.
Поради изложеното, заплатената на основание нищожни клаузи сума над главницата
в размер на 1282,88 лв. се явява платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане на основание чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД, поради което искът следва да
бъде уважен.
Останалите възражения на ищеца и ответника са неотносими към правния спор.От
всичко изложено следва, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.
от 22 от ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), в случаите на оказана безплатно
правна помощ и съдействие на лица по чл. 38, ал. 1, т. 1,2 и 3 от ЗА, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Предпоставка за заплащането на този минимален размер е единствено постановяване на
позитивно за страната, представлявана от адвокат, решение. В този смисъл е определение №
528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д.№ 195/2012 г., II т. о., ТК. Съдът не следва да се ръководи от
посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а да извърши преценка за
фактическата и правна сложност на делото. Следва да бъде съобразено решение по дело
С438/22 на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и
присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като такава
обвързаност нарушава забраната по чл. 101, §1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което
решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има
директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи
съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. В Определение № 350 от
15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75, 2 ТО, ТК, е посочено, че съгласно това решение на СЕС от
25.01.2024 г., приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, §1 от
ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ
правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на
цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на "легитимни цели". Със същото определение е посочено, че това води до
абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е
задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици, като е изведено, че с
оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената Наредба минимални размери, и
когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Наредба за минималните
размери на адвокатските възнаграждения може да бъде разглеждана само като ориентир при
определянето адвокатското възнаграждение, което следва да бъде присъдено съгласно чл. 38,
ал. 2 от ЗА.
Или, налице са предпоставките на чл. 38, ал. 2 от ЗА за присъждане на адвокатско
8
възнаграждение в минимален размер, а именно - в размер на 580 лева за иска по чл. 26, ал. 1
от ЗЗД и 420 лева за иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, съобразно материалния интерес
за всеки един от исковете.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца и направените по делото разноски, в размер на 161,63 лв.
за внесена държавна такса и 200 лв. заплатен депозит за вещо лице.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД Договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № 909352 от 01.12.2022г., сключен между Т. В. Г., с ЕГН
**********, с адрес: ********* и "Стик - Кредит" АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13Б, поради противоречие със закона
ЗПК и ЗЗД и добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ответника „Стик - Кредит" АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13Б да
заплати на ищеца Т. В. Г., с ЕГН **********, сумата в размер на 1 282,88 лв. (хиляда двеста
осемдесет и два лева и осемдесет и осем стотинки), недължимо платена сума по Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 909352 от 01.12.2022г, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - 08.07.2024 г., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК "Стик - Кредит" АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13Б, да заплати на Т. В.
Г., с ЕГН **********, с адрес: *********, сумата в размер на 161,63 лева (сто шестдесет и
един лева и шестдесет и три стотинки) за дължимата държавна такса и 200 лв. ( двеста лева)
за вещо лице .
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА "Стик - Кредит" АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13Б, да
заплати на адв. Р. Р., АК - Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ №41
общо сумата в размер на 1000 лв. (хиляда лева) възнаграждение за предоставената на ищеца
безплатна правна помощ по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кърджали, в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Крумовград: _______________________
9