Р Е Ш Е Н И Е
|
Гр.София, 08.02. 2022
г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публично съдебно заседание на осми декември през две
хиляди двадесет и втора година, в следния състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Ива Иванова
|
сложи
за разглеждане докладваното от съдия Маркова въззивно гражданско дело № 13959 по описа за 2020г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 29195 от 31.01.2020 г. по гр.д.№ 41664 п
описа за 2016 г. СРС, Трето ГО, 151 състав:ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от Г.Р.Ф. и М.Х.Р. против Е.А.В. и П.А.В., искове
с пр. осн. чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищците са
собственици при равни квоти от по 1/2 на апартамент
№ 58, находящ се в гр.София, ж.к. „*****, с идентификатор №
68134.2818.4522.3.16, на основание договор за продажба на наследство от
07.10.2011 г.; ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни предявените от Г.Р.Ф. и М.Х.Р. против Е.А.В., П.А.В. и Д.С.Л.,
искове с пр. осн. чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищците са
собственици при равни квоти от по 1/2 на апартамент
№ 28, находящ се в гр.София, ж.к. „*****, с идентификатор № 68134.2817.1976.2.28,
на основание договор за продажба на наследство от 07.10.2011 г.;
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Г.Р.Ф. и М.Х.Р. против
П.А.В., иск с правно основание чл. 32,
ал. 2 ЗС за разпределение на ползването на двата апартамента, а именно:
апартамент №28, находящ се в
гр.София, ж.к. „*****, с идентификатор № 68134.2817.1976.2.28 и апартамент № 58, находящ се в гр.София, ж.к. „*****, с идентификатор №
68134.2818.4522.3.16. В тежест на ищците
са възложени разноските по делото.
Постъпила е
въззивна жалба от ищците пред СРС- Г.Р.Ф. и М.Х.Р..
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения
за неправилност на така постановеното решение, като се твърди, че СРС погрешно
бил приел от коя дата влиза в сила решението по чл. 87, ал. 3 ЗЗД без да вземе
предвид изложеното в писмената им защита на с.5 и с.8. Изводите на СРС относно
завещанието от 2010 г. от А.В. били неправилни. Сочат, че СРС едностранно и
необосновано бил цитирал и приел приложимата съдебна практика относно времето
на съставяне на завещанието от А.К.В. в полза на съпругата му М.С.В.. Следвало
да се има предвид, че към датата на завещанието през 2010 г. починалия А.В.
вече бил подал искова молба и било висящо исковото производство пред СРС, 49-ти
състав, което установявало, че същият бил възприемал, че той е единствен
собственик на процесните имоти като с ясна представа и цел завещал същите на
съпругата си М.В.. Договорът за продажба на наследство от 07.10.2011 г. по
силата на който Г.Р.Ф. и М.Х.Р. като купувачи на наследството бил следващото
събитие след възстановяването на собствеността върху процесните имоти въз
основа на частично влязлото в сила решение на СРС, 49-ти състав /има се предвид
това по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД/, което било станало през м.04.2011 г. Това
означавало, че М.В. била имала правата на наследник към 07.10.2011 г.
Процесните апартаменти били върнати в наследствената маса по силата на влязлото
в сила решение през м.04.2011 г. М.В. била дала пълномощно поради факта, че
била лишена от свобода и съответно не можела да се яви лично и да продаде
наследството си. Затова и ТР от 1955 г. на което се бил позовал СРС не било
приложимо. Приложимо било ТР № 122 от 01.12.1986 г. на ОСГК на ВС, тъй като се
касаело до продажба на наследство по чл.212 ЗЗД. Затова и исковете по чл.124,
ал.1 ГПК били основателни. Като по отношение на ап.№ 28 сочи, че продажбата е
извършена при нарушение на всички разпоредби. Следвало да се има предвид, че
завещанието не било оспорено и след развалянето на договора за гледане и
издръжка, само съпругата на наследодателя била единствен собственик. Сделката
сключена с Д.С.Л. като купувач на ап.28 била нищожна, тъй като продавачите не
били собственици, а и дори да били собственици, имотът бил наследен и
съсобствен, т.е. не били спазени изискванията спрямо съсобствените имоти. Без
значение било кога е извършено вписването; това не било определящо, както бил
приел СРС.Иска се разваляне на договора
за продажба, сключен между ответниците Е.А.В. и П.А.В. като продавачи и Д.С.Л. като
купувач. Отказът от наследството на М.В. като наследник на А.В. бил
нищожен с оглед извършените конклудентни действия след него. Искът по чл.32,
ал.2 ЗС бил основателен, защото ответникът П.А.В. бил сключил договор за наем
на ап.№ 58 без да е налице разпределение на ползването, като ползвател на
основа на решението на СРС, 49-ти състав по гр.д.№ 45788 по описа за 2019 г., и
другите собственици.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което да уважи исковете им. Претендират се
разноски.
Постъпил е отговор
от Е.А.В. лично за себе си и като настойник на П.А.В./ответници пред СРС/, с
който се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба. Считат, че СРС правилно бил приел, че
процесните ап.58 и ап.28 не са били предмет на договора за продажба на
наследство по чл.212 ЗЗД, защото не били част от активите и пасивите на това
наследство. Сочат, че по отношение оспорването на датата на влизане на
решението по гр.д.№ 45788/2009 г. на СРС, 49-ти състав била настъпила
преклузия. Следвало да се има предвид доклада по чл.140 ГПК където от СРС били
отделени спорните от безспорни обстоятелства между страните по спора.
Независимо от това считат, че развитите доводи от въззивниците досежно
влизането в сила на решението по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, били дълбоко погрешни.
Сочат, че с оглед предмета на спора – иск за разваляне на договор за издръжка и
гледане, решението не можело да влезе в сила „на части“. В този смисъл била и съдебната
практика – решение № 441 от 27.05.2009 г. по гр.д.№ 486/2008 г. на ВКС, Четвърто
ГО, решение № 327 от 25.02.2015 г. по гр.д.№ 1205/2014 г. на ВКС. Решението по
иска по чл.87, ал.3 ЗЗД било влязло в сила на 31.10.2014 г. Налагал се извод,
че ищците /въззивници/ не били станали собственици на процесните два
апартамента към датата на продажбата на наследството от 07.10.2011 г. В случая
при развалянето на договора за издръжка и гледане процесните два апартамента се
явявали „увеличение на наследството“ и затова приложимо било ТР № 137 а от
17.11.1955 г. на ОСГК на ВС. Това следвало и от правния характер на договора за
продажба на наследство. Прехвърлителният ефект настъпвал само по отношение на
тези права и задължения, които наследникът бил имал в качеството си на
наследник по времето на откриване на наследството. Правата, които придобивал
след прехвърлянето на наследството не можело да се счете, че са включени в
договора за продажба на наследство. Хипотезата била аналогична на хипотезата на
новооткрито наследство, касаещо реституирани след продажбата имоти, както и
хипотезите на чл.53 ЗН и чл.90 а ЗН. Изводите на СРС по отношение на формата на
упълномощаването, обаче, били неправилни. Неправилно СРС бил приел, че е
спазена изискуемата се форма, противното било установено от свидетелските
показания. По категоричен начин по делото било доказано, че продавачката не се
била явила лично пред длъжностното лице, изпълняващо функциите на български
нотариус по арг. от чл.84, ал.1 ЗННД. Считат, че пълномощното следвало да бъде
с нот.заверка на подписа като се аргументират с чл.37, предл.1 ЗЗД вр. с чл.212 ЗЗД. Считат, че ирелевантно в случая било, че подписът на упълномощителката бил
положен пред представител на МП на Р Гърция. В случая мотивите на СРС били
противоречиви. Нищожността на пълномощното водело до нищожност на сключения
впоследствие договор за покупко-продажба на наследство – чл.26, ал.1,предл.1
вр. с чл.37, предл.1 ЗЗД. Мнимо представляваната М.В. не била потвърдила
сключената от нейно име сделка. Относно липсата на подпис на М.В. следвало да
се има предвид експертизата по приложената пр.пр.38156/2011 г. на СРП. Искането
за разваляне на договора за продажба, сключен между ответниците и Д.С.Л.
намират за недопустимо доколкото ищците не били страна по този договор.
Неоснователен бил и доводът за нищожност на договора за наем, тъй като
отдаването под наем на чужда вещ не водело до нищожност. След като ищците не
били собственици на процесните имоти, то те нямали право да водят иск по чл.32,
ал.2 ЗС. Дори искът да бил допустим, същият бил неоснователен като се позовават
на мотивите на СРС.
Другият ответник по въззивната жалба – Д.С.Л. /ответник пред СРС/ е депозирала отговор като излага становище за нейната неоснователност и
правилност на така постановеното решение. Твърденията на въззивниците били
неконкретизирани и голословни. По отношение значението на вписването на
договора за продажба на наследство, се позовава на чл.212, ал.3 ЗЗД и сочи, че
по безспорен начин било установено, че договорът бил вписан няколко месеца след
сключването на договора за покупко-продажба от 17.03.2015 г. по силата на която
ответницата била придобила собствеността върху ап.№ 28, а именно – на
29.12.2015 г. Относно неспазването формата на пълномощното поддържа доводите в
отговора по въззивната жалба, направени от
другите двама ответници.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС всеки един въззивник е бил
уведомен на 06.03.2020 г.
Въззивнатата жалба е подадена на г., следователно въззивната жалба е в срок
по чл.259, ал.1 ГПК.
С обжалваното решение са отхвърлени предявените от
въззивниците пред настоящата инстанция /ищци пред СРС/ искове по чл.124, ал.1 ГПК и по чл.32, ал.2 ЗС.
Налице правен интерес от обжалване.
Следователно, въззивната жалба се явява допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Въззивната инстанция намира, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
Съдът е сезиран с
искове по чл.124, ал.1 ГПК за установяване на собственост по отношение на
ответниците Е.А.В. и П.А.В. /поставен под запрещение и действащ чрез настойника
си първата ответница/ относно ап.№ 58 с идентификатор № 68134.2818.4522.3.16,
както и по отношение на ап.№ 28 с идентификатор № 68134.2817.1976.2.28 по
отношение на ответниците Е.А.В. и П.А.В. /поставен под запрещение и действащ
чрез настойника си първата ответница/ и Д.С.Л., на основание договор за
продажба на наследство от 07.10.2011 г.; както и с иск по чл.32, ал.2 ЗС срещу П.А.В. /поставен под запрещение и действащ
чрез настойника си Е.А.В./.
Именно по
горепосочените искове е налице произнасяне от СРС в диспозитива на обжалваното решение.
С влезли в сила разпореждания от 31.08.2016 г. /л. 60
том първи/ и от 28.04.2017 г. /л. 203 том втори/, потвърдени от СГС, исковата молба
е върната по отношение на предявените от ищците, както следва:
-иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване
нищожността на договор за наем, сключен между ответника П.А.В. /поставен под
запрещение и действащ чрез настойника си Е.А.В. / и Ирена Владимирова;
-иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключения на 17.03.2015 г. между
ответниците Е.А.В. и П.А.В. /поставен под запрещение и действащ чрез настойника
си първата ответница/ и ответницата Д.Л. договор за покупко –продажба на ап. № 28;
-иска по чл.32, ал.2 ЗС срещу Е.А.В..
Затова и
доводите във въззивната жалба във връзка с исковете, производството по които е
налице влязъл в сила съдебен акт за връщане на исковата молба, не ще бъдат
разглеждани.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че е налице правен интерес от водене на исковете по чл.124, ал.1 ГПК, но същите били неоснователни защото:
По делото било установено, че хронологично са се
осъществели следните сделки и други факти. На 30.12.2005 г. А.В. отчуждил двата
процесни апартамента с № № 58 и 28 и учредил пожизнено право на ползване в
полза на сина си П.В.. През 2009 г. А.В. предявил искове по чл. 87 ЗЗД за
разваляне на тези два договора. С универсално нот. завещание от 18.05.2010 г. А.В.
завещавал цялото си имущество на съпругата си М.В.. На 14.09.2010 г. А.В. починал и наследството
му било открито. На 05.08.2011 г. наследницата по завещание М.В. упълномощила
по надлежния начин съгл. чл. 37 ЗЗД пълномощници да сключат от нейно име и за
нейна сметка договор за продажба на наследство. На 07.10.2011 г. наследството
като съвкупност от права и задължения било продадено на ищците при равни квоти
с договор за продажба на наследство. На 05.08.2014 г. М.В. се отказала като
наследница по закон от наследството на А.В.. На 31.10.2014 г. влязло в сила
съдебно решение, по силата на което договорът за прехвърляне на имот срещу
издръжка и гледане бил развален и имотите – ап. № 58 и ап. № 28, се били върнали
в патримониума на наследниците на А.В.. Решението било вписано в Службата по вписванията
на 09.12.2014 г. На 17.03.2015 г. наследниците по закон П. и Е. В.продали ап. №
28 на Д.Л.. На 29.12.2015 г. в Службата по вписванията бил вписан и договорът
за продажба на наследство от 2011 г.
От показанията на свид. Ш.. – пълномощник на М.В. и съпруг
на една от ищците, се установило че той заедно с другия пълномощник отишли в Атина,
където към м. 08.2011 г. /когато било подписано пълномощното/ М.В. изтърпявала
наказание „лишаване от свобода“ в гръцки затвор. При отиването си пълномощниците
носили със себе си пълномощно за продажба на наследството, съставено от
български адвокат. Пълномощното било с превод на гръцки език. Пълномощното било
занесено на упълномощителя М.В. от адвоката й в затвора, като и двамата
свидетели не били присъствали на подписването и заверката му. В тази част СРС е
приел, че показанията на свидетелите са производни - те пресъздавали чутото от
гръцкия адвокат на М.В.. Гръцкият адвокат на М.В. й занесъл това пълномощно,
което тя подписала пред началника на затвора. Свидетелите говорели за поставен
печат от „затвора“, но всъщност по делото се установявало от превода на печата
от гръцки език, че става дума за печат, по силата на който представител на
Министерство на правосъдието, Гърция, бил удостоверил верността на положения от
М.В. подпис. След това свидетелите Ш. и Р.като пълномощници, занесли пълномощното в
консулството на РБ в Атина за допълнителна заверка по см. на ГПК. Там обаче им
обяснили, че поради мястото на поставяне на печата от Министерство на
правосъдието, Гърция нямало място за печата на консула по см. на ЗННД и ГПК.
Поради това пълномощниците, чрез гръцкия адвокат, занесли отново пълномощното
на М.В.. Същата го подписала отново на нов екземпляр, според производните
показания на свидетелите, отново пред началника на затвора. Виден бил печата от
Министерство на правосъдието, Гърция според който пълномощното било заверено за
верността на подписа на упълномощителя от представител на министерството на
05.08.2011 г. На същата дата 05.08.2011 г. пълномощното било заверено по см. на
чл. 569, т. 2 ГПК от Д.Е.– завеждащ консулската служба. Извършена била заверка
както на подписа, така и на съдържанието, което било видно от самото
пълномощно. Според показанията на свидетеля /СРС не е посочил името му/ не било
извършено посещение на М.В. в затвора от служителя. На второ място, свидетелят
давал показания, че гръцкият адвокат на М.В. бил изготвил второ пълномощно,
което било заверено пред гръцки нотариус, но същото не било представено като
доказателство по делото.Показанията на свидетеля Р.били в същия смисъл. При
така извършения анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, СРС е обсъдил възраженията на
ответниците:
Относно възражението за нищожност на нот.
удостоверяване на осн. чл. 576 ГПК вр. чл. 578, ал. 4 ГПК, а именно поради
неявяване на упълномощителя лично пред консула и оттам, че не е налице надлежно
пълномощно с нот. заверка на подписите според чл. 37 ЗЗД / понеже договорът за
продажба на наследство е с предвидена форма за валидност с нот. заверка на
подписите/; респ. че договорът за продажба на наследство е сключен от мним представител без представителна власт
- чл. 42, ал. 2 ЗЗД поради което договорът бил относително висящо
недействителен /съобразно приетото в Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на
ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК/, СРС е приел за недоказано. Според чл.
589, ал. 2 ГПК при удостоверяване подписите върху частен документ лицата, чиито
подписи се удостоверявали, се явявали лично пред нотариуса и полагат подписа си
или се явявали лично и потвърждавали подписа си. Според чл. 576 ГПК
нотариалното удостоверяване по чл. 569, т. 2 ГПК – на съдържанието или
подписите на частни документи, било нищожно когато било нарушено изискването за
лично явяване. Според свид. показания към момента на подписване на пълномощното
М.В. била изтърпявала наказание „лишаване от свобода“ в гръцки затвор. Според
чл. 84 ЗННД българските консулски длъжностни лица в чужбина, при спазване на
съответните разпоредби на спазване на съответните разпоредби на ГПК и ако документът е съставен на български
език, могат да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни
документи. Поради това консулът бил компетентен да извърши нот. удостоверяване.
Видно от пълномощното подписът и съдържанието на пълномощното били заверени на
05.08.2011 г., като заверката била валидна от външна страна.
Ответниците не доказали при условията на пълно и
главно доказване да не е спазено изискването на чл. 589, ал. 2 ГПК за лично явяване.
Установило се от показанията на свидетелите, че М.В. била положила подписа си в
затвора, като свидетелите не били присъствали на полагането на подписа. Поради
това от показанията им не се установило по несъмнен начин обстоятелствата във
връзка с полагане на подписа. Също така, видно от пълномощното, подписът бил положен
пред представител на Министерство на правосъдието Гърция. Следователно
възражението за нищожност на нот. удостоверяване останало недоказано по
несъмнен начин. От външна страна пълномощното било изготвено според
изискванията на ГПК и ЗННД и било със съдържанието, което се изисква според ЗЗД
и тълкуването на т. 1 от Тълкувателно
решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК.
Пълномощното било с необходимата според чл. 37 вр. чл. 212, ал. 2 ЗЗД заверка
на подписа / а и на съдържанието/.
Също така, дори да се приемело, че нот. удостоверяване
е нищожно, поради което не било налице надлежно пълномощно, то ответниците В.нямали
правен интерес да релевират възражението по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Според
най-новото тълкуване на т. 2 от Тълкувателно
решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК договор,
сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, бил
в състояние на висяща недействителност и не пораждал целените с него правни
последици. На недействителността обаче можело да се позове само лицето, от
името на което е сключен договорът, или неговите универсални правоприемници. По
делото нямало данни ответниците В.да са наследници на М.В., както и
наследството й да е открито. Същата била заявена като свидетел от страните.
На второ място от ответниците се, оспорвало по реда на
чл. 193 ГПК истинността на подписа на М.В. под пълномощното. С протоколни
определения от 20.02.2019 г. и от 19.06.2019 г. било открито производство по
чл. 193 ГПК и съдът подробно се бил обосновал относно разпределението на
доказателствената тежест. Поради наличието на нот. заверка на подписа на
упълномощителя М.В. в тази част документът не бил такъв по чл. 193, ал. 3, изр.
второ ГПК. Цитирана била практика на ВКС - Решение
№ 205 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2308/2014 г., III г. о., ГК. На
осн. чл. 193, ал. 3, изр. първо ГПК в тежест на ответниците било да докажат
неистинност на документа, което те не сторили. От показанията на свидетелите не
се установило по категоричен начин, че М.В. небила подписала пълномощното. Подписът й бил положен
пред представител на Министерство на правосъдието Гърция. Налице била и нот.
заверка от лице, имащо функциите на нотариус по ЗННД.
Независимо от горните си мотиви СРС е достигнал до
извода, че така предявените искове по чл. 124 ГПК относно принадлежността на
правото на собственост са неоснователни. Това било така, защото:
На първо място, апартаментите са били отчуждени от
собственика А.В. през 2005 г. в полза на трети за спора лица по силата на
договор от 30.12.2005 г. за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане. Предявен
бил иск за разваляне на договора с пр. осн. чл. 87, ал. 3 ГПК/вероятно съдът
има предвид ЗЗД/, който бил уважен.
Съдебната практика била консолидирана за това, че въпреки различната
природа на престациите по договора за прехвърляне на имот срещу издръжка и
гледане, по правилото на чл. 88, ал. 1 ЗЗД, поради специфичната престация на
прехвърлителя и по доводи за справедливост спрямо приобретателя, то действието
на развалянето на договора било ретроактивно. Въпреки това обаче развалянето на
договора било предмет на конститутивен иск и настъпвала по силата на влязлото в
сила решение, като до постановяването му и влизането му в сила за ищеца не можела
да съществува сигурност дали искът ще бъде уважен или не. Решението по този иск
в случая било влязло в сила на 31.10.2014
г. От своя страна завещанието било съставено преди това на 18.05.2010 г., а
наследството било открито на 14.09.2010
г. Следователно към момента на съставяне на завещанието, а и към откриване
на наследството вещното право на собственост не било част от патримониума на
наследодателя, който бил съставил универсалното завещание. Съответно
завещателят не бил собственик на двата апартамента, не би могъл да се възприема
като такъв. Преди смъртта му двата процесни имоти не се били върнали в неговия
патримониум. Поради това по арг. от чл. 90а ЗН съдът е приел, че завещанието в
полза на М.В. нямало действие по отношение на двата апартамента. В този смисъл били
и Решение № 50 от 8.05.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 6235/2013 г., II г. о., ГК и
Решение № 632 от 11.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 539/2009 г., I г. о., ГК,
според което законодателят придавал правна релевантност на факта "време на
съставяне на завещанието", като се ръководел от предполагаемата липса на
воля на завещателя да се разпореди безвъзмездно за след смъртта си с имоти,
които към момента на съставяне на завещанието не били негова собственост. Във
връзка с това СРС е приел, че правото на собственост върху апартаментите не е
било предмет на завещанието. Следователно това право не било предмет и на
договора за продажба на наследство, по който продавач бил наследникът, в случая
наследник по завещание.
На второ място, договорът за продажба на наследство бил
от 2011, а решението по иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД било влязло в сила през 2014
г. Договорът от 30.12.2005 г. за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане
бил действащ и не бил развален към 2011
г., когато бил сключен договорът за продажба на наследство. Според Тълкувателно решение № 137а от 17.XI.1955
г., ОСГК договорът за продажба на наследство имал за предмет само тия права
и задължения, които наследникът е имал в качеството си на наследник по
времеоткриването на наследството. В ТР била разгледана хипотеза, при която
наследник по закон се бил разпоредил с
договор за продажба на наследство с наследството си и в последващ момент друг
наследник на същия наследодател се отказвал от наследството. По силата на
разпоредбите на ЗН с дела на отказалия се уголемявали дяловете на останалите
наследници, вкл. на този наследник, който се бил разпоредил по силата на
договор за продажба на наследство. Това увеличение обаче било в полза на наследника - продавач, а не на
купувача по договора за продажба на наследство. Това било така, понеже
продажбата не обхващала това уголемяване, настъпило впоследствие; наследник бил
продавачът, а не купувачът.
В случая към момента на откриване на наследството на А.В.
през 2010 г. двата апартамента не били част от патримониума му. Договорът, с
който той ги бил отчуждил в полза на трети лица, бил развален в момент,
последващ смъртта му, а и сключването на договора за продажба на наследство бил
от 2011 г. Поради това правото на собственост върху двата ап. не било предмет
на договора за продажба на наследство и следователно ищците не се легитимирали
като собственици на заявеното от тях правно основание.
С влизане в сила на решението правото на собственост
върху двата апартамента се било възстановило в полза на наследниците на А.В., а
не в полза на ищците, които били купувачи по договора за продажба на
наследство. Според доказателствата по делото М.В. като наследник по закон се била
отказала от наследството на А.В..
На трето място,
относно ап. № 28 следвало да се отбележи в допълнение и че договорът за
продажба на наследство бил от 2011 г., Д.Л. била придобила имота на 17.03.2015
г., когато била вписана и сделката в Службата по вписванията. Договорът за
продажба на наследство обаче бил вписан в СлВП едва през м. 12.2015 г., т.е. след вписване на договора, по силата на който
имотът бил придобит от Д.Л.. Според чл. 212, ал. 3 ЗЗД договорът за продажба на
наследство относно ап. № 28 бил непротивопоставим на ответника Л..
Относно иска
против ответника П.А.В. с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение на
ползването на двата апартамента:
Ищците твърдели, че са собственици по силата на
договора за продажба на наследство на двата апартамента. По силата на нот. акт
от 2005 г. П.В. имал запазено пожизнено право на ползване върху 2/3 ид.ч. от
двата апартамента. Искът по чл. 32, ал. 2 ЗС се водел между съсобственици и/или
съсобственици и вещни ползватели. Установило се, че ищците не са собственици на
имотите. СРС бил върнал исковата молба по отношение на иска по чл. 32, ал. 2
ЗС. С определение от 13.01.2017 г. по в.ч.гр.д. № 12544/2016 г. по описа на СГС,
обаче, разпореждането било отменено в тази част по мотивите, че при твърдения
за това, че различни лица притежават право на собственост и ограничени вещни
права върху един имот, то исковата молба била допустима. Следователно според
указанията на СГС искът бил допустим. Също така, според ТР по дело № 13/2012 г. при
предявен иск по чл. 32, ал. 2 ЗС съдът се произнасял по всички възражения на
страните, вкл. тези относно липсата на съсобственост или по размера на квотите,
които били въпроси по съществото на спора, въпреки характера на производството,
което било по спорна съдебна администрация. Искът бил допустим.
Искът бил неоснователен – ищците не били собственици
на процесните имоти. Ап. № 28 бил собственост
на Д.Л., а ап. № 58- на наследниците на А.В. по закон.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
По исковете
с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК:
В срока по чл.131 ГПК, ответниците са депозирали
отговор по исковата молба като ответниците наследници на А.К.В. – Е.В. и П.В.
са оспорили представеното от ищците пълномощно от 05.08.2011 г., тъй като
същото не било подписано от М.В., което било установено от графологичната
експертиза № 34/30.01.2012 г. на К.С., назначен от 09 РУП на СДВР. Освен това нот.удостоверяване
било нищожно на основание чл.26, ал.2, предл.3 ЗЗД като извършено в нарушение
на чл.576 вр. с чл.578, ал.4 и чл.579, ал.1 ГПК. Посочено е още, че в случая е
налице нарушение на изискуемата се от чл.37, предл.1 ЗЗД форма, който по арг.
от чл.212, ал.2 ЗЗД била писмена с нот.заверка на подписите. Процесното
пълномощно било съставено в нарушение на чл.578, ал.4 и чл.579, ал.1 ГПК, които
изисквали лично явяване на лицето-упълномощител пред нотариуса, в случая
българския консул в Р Гърция по арг. от чл.84 ЗННД.А ако пълномощното вече било
подписано, било необходимо изписване на пълното име на упълномощителя и потвърждаване
на вече положения подпис. Считат, че недействителността на пълномощното води до
недействителност и на сключения впоследствие договор за продажба на наследство
от 07.10.2011 г., в този смисъл било и решение № 27 от 08.06.2011 г. по гр.д.№
102/2010 г. на ВКС, Трето ГО. Дори да се приемело, че процесното пълномощно е
действително, то към датата на продажбата на наследството- 07.10.2011 г.
процесните недвижими имоти не били включени в наследството, тъй като А.К.В. с
нот.акт № 9, дело № 180/05 г. ги бил прехвърлил на Т.В.П.и Е. С.П.срещу
задължение за издръжка и гледане. Впоследствие А.К.В. предявил иск по чл.87,
ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за издръжка и гледане като било образувано
гр.д.№ 45788 по описа на СРС за 2009 г., 49-ти състав. С влязло в сила на
31.10.2014 г. договорът за издръжка и гледане, сключен на 30.12.2005 г. бил
развален. Към датата на влизане в сила на съдебното решение по иска по чл.87,
ал.3 ЗЗД А.В. бил починал и имотите се били върнали в патримониума на М.В., но
правото на собственост върху процесните два апартамента не можело да се счете
за включено в договора за продажба на наследство от 07.10.2011 г. Считат, че
размерът на наследствената част, която се купувала, била точно определена към
момента на сключването на договора по чл.212 ЗЗД. Договорът за продажба на
наследство не давал права на купувача да претендира права върху увеличеният
наследствен дял на продавача М.С.В., в този смисъл било приетото в ТР № 137 а
от 17.11.1995 г. на ОСГК на ВС. Затова и двата апартамента не били част от
предмета на договора за продажба на наследство, аргументират се с чл.53 ЗН и
чл.90 а ЗН. Така след извършения от М.С.В. отказ от наследство, вписан в
специалната книга на СРС под № 793/06.08.2014 г. на основание чл.53 ЗН, собствеността върху процесните
недвижими имоти била преминала у останалите наследници на А.К.В., а именно
ответниците Е.А.В. и П.А.В.. За неоснователно е посочено твърдяното от ищците
относно нищожността на отказа от наследство.
Софийски районен съд правилно е установил фактическата
обстановка по спора като е изложил в тяхната хронологична последователност
сторените сделки относими към предмета на спора и е обсъдил последиците от
сключването им.
Относно
довода за неправилност на първоинстанционното решение във връзка с решението
постановено по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД:
Установява се по делото, че с нот.акт № 9 от
30.12.2005 г. А.К.В. се е разпоредил със собствените си недвижими имоти – ап.28
и ап.58 като е учредил право на ползване пожизнено и безвъзмездно на П.А.В.,
запазил е право на ползване и на себе си и прехвърляне на собствеността върху
същите срещу задължение за издръжка и гледане на Т.В.П.и Е. С.П..
С искова молба, подадена на 18.08.2009 г. до РС,
гр.Елин Пелин и вписана на 04.12.2009 г. А.К.В. и П.А.В. са предявили иск по
чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за прехвърляне на собствеността върху
процесните апартаменти и произтичащото от това учредено право на ползване върху
тези имоти.
На
14.09.2010 г. А.К.В. е починал и е
оставил за наследници по закон М.С.В. – съпруга и П.А.В. – син и Е.А.В. –
дъщеря, последните двама ответници в настоящия процес.
С определение, четено на 06.10.2010 г. СРС по
образуваното исково производство по чл.87, ал.3 ЗЗД – гр.д.№ 45788 по описа за
2009 г. /което гр.д. е приложено по настоящето/ е конституирал наследниците по
закон на починалия ищец А.К.В..
С решение № I-49-46,
четено в о.с.з., състояло се на 21.03.2011 г. при признание на иска, СРС е
развалил на основание чл.87, ал.3 ЗЗД договора, сключен на 30.12.2005 г. и
обективиран в нот.акт № 9 от 30.12.2005 г. за прехвърляне на собствеността
върху ап.№ № 28 и 58 на Т.В.П.и Е. С.П.срещу издръжка и гледане и до размера на
1/3 идеална част договора обективиран в нот.акт № 9 от 30.12.2005 г. за
учредяване на пожизнено и безвъзмездно право на ползване на същите апартаменти на
П.А.В.. Със същото решение е прекратено производството по гр.д.№ 45788 по описа
за 2009 г. в частта по иска с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на
договора за учредяване на право на ползване относно останалите 2/3 идеални
части поради оттегляне на иска от страна на ищцата Е.А.В. и сливане на
процесуалните качества на ищец и ответник и на материалните такива на кредитор
и длъжник досежно ищеца П.А.В., действащ
чрез настойника си Е.А.В.. Видно от поставения върху решението щемпел, същото е
влязло в сила на 31.10.2014 г./виж л.111 от гр.д.№ 45788 по описа за 2009 г./.
Датата 31.10.2014 г. се сочи като такава за влизане в сила на решение I-49-46 и в самата искова молба, виж с.4 и 5 от самата
искова молба/. Както и самите въззивници признават, тезата за частично влизане
в сила на решението по гр.д.№ 45788 по описа за 2009 г. „през април 2011 г.“ се
развива в писмените бележки, депозирани пред СРС. Тази теза се поддържа и пред
въззивната инстанция, но съдът намира, че освен, че е преклудиран този довод /видно
от доклада по чл.140 ГПК това обстоятелство е обявено за безспорно/ е и
неоснователен и не променя изхода на спора, защото:
Действително, искът по чл.87, ал.3 ЗЗД има
конститутивно действие и с уважаването му страните са длъжни да върнат това
което всеки от тях е получил.
Видно от съдържащия се на л.16 /по делото пред СРС/
договор, наследницата на А.К.В.- М.С.В. /негова съпруга/ е продала наследството
на А.К.В. на ищците по спора – Г.Р.Ф. и М.Х.Р. по реда на чл.212 ЗЗД, на
07.10.2011 г.
Наследникът може да продаде своята наследствена част
изцяло, без да посочи предметите на наследството, както в случая е сторено.
Продажбата обхваща всички права и задължения по наследството като съвкупност.
Върху купувача по силата на продажбата преминават всички имуществени права и
задължения във връзка с прехвърлената част от наследството спрямо другите
наследници и спрямо третите лица. Прехвърлянето, обаче, обхваща само тия права
и задължения, които наследникът е имал в качеството си на наследник по времеоткриване
на наследството. В случая това е датата - 14.09.2010
г. , когато А.К.В. е починал. Към този момент производството по иска по чл.87,
ал.3 ЗЗД не е било приключило с влязло в сила съдебно решение. Действително договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и
гледане е единен и задължението по него е неделимо както по своя характер, така
и поради намерението на страните.
Настоящата инстанция намира за неоснователен и довода
на въззивниците, че се установявало по делото, че договарящите по договора по
чл.212 ЗЗД били наясно, че в продажбата на наследството се включват и
процесните два апартамента с № № 28 и 58, това е така защото, както посочихме
по-горе в договора от 07.10.2011 г. не са визирани конкретни имоти и имущество.
Второ, защото декларацията, в която купувачите по договора за продажба на
наследство са депозирали /л.18 и л.19/ и в която е посочено, че им е известно,
че в продаденото им с договора за продажба на наследство има недвижими имоти,
представляващи процесните № № 28 и 58 е
със заверка на подписите на 05.03.2015 г., т.е. далеч след датата на
сключване на договора по чл.212 ЗЗД- 07.10.2011 г. Освен това тази декларация
изхожда само от купувачите, не и от продавачката – М.С.В.. При което въззивната
инстанция приема, че не се доказа по делото „намерението на страните“ по
договора по чл.212 ЗЗД да е било продажбата да се отнася и по отношение на ап.№
№ 28 и 58, респ. да важи и по отношение на едно бъдещо неопределено увеличение
на наследството на А.К.В..
Обратното действие на разваляне на договора съгласно
приетото в мотивите на ТР № 122 от 01.12.1986 г. на ОСГК на ВКС се ограничава
само до заличаване на облигационната връзка по повод договора като създал я
юридически факт. Това обратно действие не може да има за последица
възстановяване патримониума на наследодателя, който вече е разпределен, респ.
не може да възникне повторно откриване на наследството. Съгласно приетото в
определение № 431 от 18.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 2898 по описа за 2015 г. на ВКС,
ГК, Четвърто ГО, „никакво връщане на имота, предмет на разваления договор, по
силата на обратното действие на развалянето в патримониума на наследодателя не
може да има“. С договора, предмет на иска по чл.87, ал.3 ЗЗД имотите са излезли
от патримониума на наследодателя- те не могат да се включат в наследствената
маса дори при развалянето му, когато има обратно действия, ако то е настъпило
след смъртта му, какъвто е настоящия случай. Арг. в подкрепа на тази теза, е,
че самото право да се развали договора се включва в масата на наследството и по
силата на наследственото правоприемство преминава в съответните квоти върху
наследниците. В случая от данните по гр.д.№ 45788 по описа за 2009 г. на СРС,
49-ти състав се установява, че наследниците по закон на А.К.В. са упражнили
правото си по чл.87, ал.3 ЗЗД и договор за издръжка и гледане е бил развален.
Относно
спазването на формата за действителност на договор по чл.212 ЗЗД за продажба на
наследство:
Съгласно чл.
26, ал.2 ЗЗД нищожни
са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва
съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори.
За да е налице действителност на договора по чл.212 ЗЗД, е необходимо да е спазена изискуемата от закона форма, която в случая е
писмената, както и подписите на договарящите да бъдат нотариално
засвидетелствани /арг. от чл.37 ЗЗД/, а когато в наследството има недвижими
имоти, какъвто е конкретния случай, то е необходимо още договорът да бъде
вписан, за да може да се противопостави на трети лица.
Следва да се има предвид, че ако удостоверяването на
пълномощието е извършено в чужбина от български консул, то същото трябва да
отговаря на изискванията на българския закон, т.е. автентифицирането на волеизявлението
във всички случаи трябва да е със саморъчен подпис и изписване на пълното име,
така както изисква чл.589, ал.2, изр.2 ГПК. Това е така, защото чл.61 КМЧП
сочи, че формата на правните сделки се урежда от правото, което е приложимо към
сделката, т.е. в конкретния случай от българския закон. Овластителната сделка
за прехвърляне на наследството касае имот в България и затова формата е
съобразно българския закон.
Съгласно чл. 84, ал.1 ГПК българските консулски
длъжностни лица в чужбина, при спазване на
съответните разпоредби на Гражданския процесуален кодекс и ако
документът е съставен на български език, могат:
1. да удостоверяват
датата, съдържанието и подписите на частни документи, които не подлежат на
вписване и са представени от български
или чужди граждани;
Съгласно чл. 576 ГПК нотариалното
действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право да го извърши (чл. 569, чл. 570, ал. 1,
чл. 573, ал. 1, чл. 574 и 575), както и
когато при неговото извършване са били нарушени чл. 578, ал. 4 (относно личното
явяване на участващите лица), чл. 579, чл. 580, т. 1, 3, 4 и 6, чл. 582,
583 и чл. 589, ал. 2.
Видно от описаното в договора по чл.212 ЗЗД,
посочените пълномощници чрез които е изповядана сделката от името на
продавачката - П.Д.Ш. и Р.Л.Р., са се ползвали от пълномощно, изх.№ 2302 за
удостоверяване на истинността на подписа и № 2303-1, т.Втори, № 158 за
удостоверяване съдържанието от Завеждащия консулската служба при Посолството на
Р България в Атина, Гърция, извършени на 05.08.2011 г. Пълномощно с тази
идентификация е представено на л.15 по делото пред СРС ведно с исковата молба и
същото включва упълномощаване относно продажбата на наследството от А.К.В..
Върху това пълномощно е поставена заверка за истинността на подписа, както и за
удостоверяване съдържанието на документа като изрично е посочено, че документа
е представен от М.С.В.. По делото, обаче, се установява, че самата М.С.В. не се
е явила пред консула, тъй като същата по това време е в гръцки затвор. От
показанията на свидетеля Ш. се установява, че българския консул не е посетил
затвора, за да завери пълномощното /касае се за пълномощното съставено на
български език от адв.Н.в България/. Свидетелят сочи, че данните по личната
карта на М.не са били вписани в нито едно от пълномощните, защото те не са ги
знаели./видно от л.15 по делото пред СРС, данните за личната карта на
упълномощителката са вписани допълнително „на ръка“/.
Свидетелят Ш. се позовава на това, че пълномощното е
подписано от М.в затвора на казаното му от „нейният адвокат“, „гръцкия адвокат“
при положение, че самият свидетел изрично сочи, че не знае нито гръцки, нито
английски. Свидетелят Ш. е чакал „гръцкия адвокат“ пред затвора. Свидетелят Р.също
сочи, че той лично не е видял как се подписва М.. Този свидетел също не разбира
гръцки.
Самото пълномощно въз основа на което е изповядана
сделката по продажбата на наследството е това, съставено на български език.
Това отново подкрепя тезата, че упълномощаването следва българския закон. От
показанията на свидетеля Ш. се установява, че това пълномощно е било
предварително съставено в България от адвоката на Ш.-адв.Н.и е било съставено
на български език. Затова и не можем да приемем, а и изобщо да изследваме дали
пълномощното отговаря на изискванията на гръцкия закон. Както сочи свидетелят за
т.нар. „гръцко пълномощно“ :„Нотариусът отделно ми даде пълномощно, съвсем
отделно направено. Той си го е направил.“ /виж л.380 по делото пред СРС/. Това
„гръцко пълномощно“ не е било представено пред нотариуса в България, защото
„това, което е гръцкото пълномощно не става за пред нотариуса“. Адвокатът на М.в
Гърция е върнал на свидетелите двете пълномощни съставени на български и гръцки
и ново пълномощно, заверено от гръцкия нотариус.
Ще отбележим и, че двамата свидетели сочат, че
пълномощното е било заверено от жена, а в щемпела като завеждащ консулската
служба е посочен Д.Е..
С оглед горните мотиви налага се извод, че по силата
на чл. 576 ГПК нотариалното действие е нищожно, тъй като при неговото извършване е бил нарушен чл. 578, ал. 4 ГПК относно личното явяване на участващото лице- М.С.В..
Относно
поддържаното от ответниците /пред СРС/, че пълномощното не е подписано от
представляваната М.С.В.:
Действително, в експертната справка № 34/2012 г./л.374/,
изготвена по преписка № 30736/2011 г., представена и приета като доказателство
по делото /пред СРС/, е посочено, че подписа за „упълномощител“ и ръкописният
текст „М.С.В.“ непосредствено под графата „Упълномощител“ в пълномощното от
името на М.С.В. от 05.08.2011 г., т.е. това въз основа на което е изповядана
сделката за продажбата на наследство, не е идентичен с ръкописния текст и
подписа от сравнителния материал, представен като изпълнен от М.С.В..
Този довод, обаче, може
да бъде направен само от мнимо представлявания, по арг. от указанията дадени в
ТР № 4/2018 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай, обаче, спазването на формата на
упълномощаването е от значение за спазване формата на договора за продажба на
наследство. Това е така защото съгласно изискването на чл.37 ЗЗД
упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена
форма, трябва да бъде дадено в същата форма. Неспазването на изискването за
форма води до недействителност на сделката, която е сключена въз основа на
него, макар и тя да е надлежно оформена, така и в решение № 27 от 08.06.2011 г.
по гр.д.№ 102/2011 г. на ВКС, ГК, Трето ГО.
С оглед гореизложените мотиви настоящата инстанция
приема, че от страна на ответниците е доказано възражението им за нищожност на
договора за продажба на наследство във връзка
с чл.37, ал.1 ЗЗД.
Относно действието на договора по чл.212 ЗЗД по
отношение на ответницата Д.С.Л.:
Видно от нот.акт № 80 от
17.03.2015 г., дело 242 от 2015 г./л.50 от делото пред СРС/ ответниците В.са се
разпоредили с ап.№ 28 чрез покупко-продажба в полза на ответницата Д.С.Л. преди
вписването на договора по чл.212 ЗЗД, което е станало на 29.12.2015 г. /виж
справката от Служба по вписванията-София, л.26 по делото пред СРС/, т.е.
договора по чл.212 ЗЗД не може да бъде противопоставен на тази ответница по
изричното разпореждане на закона- ал.3 на същата разпоредба.
Относно завещанието и отказа от наследство:
Действително, завещанието на
А.В. в полза на съпругата му М.В. не е оспорено от останалите наследници по
закон – Е.В. и П.В..
Действително, М.В.,
праводателка на ищците, е депозирала заявление за отказ от наследството на А.В.
/л.316 и следв. от делото пред СРС/ но това е станало на 05.08.2014 г., а
самият отказ е вписан в специалната книга на съда под № 793 от 06.08.2014 г.
т.е. след като същата се е разпоредила с това наследство по силата на договора
за продажба на наследство от 07.11.2011 г. само на това основание отказът от
наследство се явява недействителен.
Ищците /пред СРС, въззивници
пред настоящата инстанция/, обаче, не могат да черпят права от това, тъй като
същите не са наследници по закон на А.В..
С оглед горните мотиви,
признаването с влязло в сила решение № 20217810 от 01.12.2021 г., че отказът е
нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД вр. с чл.44 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, не променя
изхода на спора по исковете по чл.124, ал.1 ГПК.
Относно иска
по чл.32, ал.2 ЗС:
Производството по чл.
32, ал. 2 ЗС не е исково, а е спорно производство за съдебна администрация
на гражданските правоотношения между съсобствениците по повод ползването и
управлението на общата вещ. Това производство приключва с решение на съда,
което замества липсващо решение на мнозинството по чл. 32, ал. 1 ЗС или
такова негово решение, което е вредно за общата вещ.
С оглед разясненията дадени
в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 13 ОТ 10.04.2013 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 13/2012 Г., ОСГК
НА ВКС тази
претенция се уважава, ако е предявена от съсобственик, в конкретния случай се
прие, че исковете по чл.124, ал.1 ГПК са неоснователни, което довежда до
неоснователност на претенцията по чл.32, ал.2 ЗС.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
Подадена е частна
жалба от ищците, пред СРС, срещу определение № 20199795 от 16.09.2020 г. на
СРС, постановено в производството по чл. 248 ГПК, като се излагат доводи
главно относно реалното извършване на разходите от другата страна.
По частната жалба е постъпил отговор от Е.А.В. и П.А.В. с изложени доводи за неоснователност на
същата.
По частната жалба
не е постъпил отговор от ответницата Д.С.Л.. Пълномощникът й адв.В.не
излага становище като сочи, че обжалваното определение не касае доверителката
й.
С обжалваното определение СРС е оставил молбата на
ищците /жалбоподатели/ за изменение на решението от 31.01.2020 г. в частта за
разноските като е приел, че същите са правилно определение
Искането на ищците е за изменение на разноските
присъдени в полза на ответниците, тъй като не било доказано реалното извършване
на разхода.
Видно от мотивите на СРС в обжалваното решение, в полза на ответниците /наследници по закон
на А.В./ са присъдени разноски в размер на 2030 лв., т.е. толкова колкото е
отбелязано в договора от 04.09.2018 г./л.293/. Представени са 2 бр.банково
извлечение, че са платени общо 4056 лв./л.446-447/ като наредител е посочена
ответницата Е.В.. В мотивите си СРС е посочил, че част от тази сума касае процесуално
представителство по друго дело /макар в допълнителното споразумение от
21.05.2019 г. да е посочено друго/. В полза на ответницата Д.Л. са присъдени
разноски в размер на 610 лв. също съобразно отбелязаното плащане в брой на тази
сума по договора от 20.06.2018 г./л.268/.
Следователно частната жалба е неоснователна и като
такава ще следва да бъде оставена без уважение.
Пред
въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора на въззивниците разноски не се следват.
Въззиваемите
страни претендират разноски.
Такива се твърди от пълномощника на Е.В. и П.В. – адв.Р.,
да са сторени пред въззивната инстанция в размер на 2096,25 лв.-адв.възнаграждение, но като
наредител в платежния документ е посочено трето за спора лице – Ц.П.. Поради
което съдът не им присъжда такива.
Въззиваемата Д.Л. също претендира разноски, но липсват
доказателства такива да са направени и затова също не й се присъждат.
Въззивната инстанция не определя и съответно не
присъжда разноски за производството по частната жалба, тъй като с оглед трайната
съдебна практика, в производство по разноски, разноски не се следват.
Водим от гореизложеното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 29195 от 31.01.2020 г. по гр.д.№ 41664 п описа за 2016 г. СРС, Трето
ГО, 151 състав, изцяло.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от Г.Р.Ф. и М.Х.Р. срещу определение
№ 20199795 от 16.09.2020 г., постановено в производство по чл.248 ГПК.
Решението
може да се обжалва пред ВКС на РБ при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: