Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………..
гр.София, 12.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на първи юли две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр.
дело № 11482 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
С решение № 417567 от 29.05.2018 г.,
постановено по гр.д. 12508/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, е отхвърлен,
като неоснователен предявеният от С.С.Н., ЕГН **********,*** хода на
производството и заместен от своя правоприемник А.С.Н. /наследник по закон/ иск
с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу Д.Н.О., ЕГН **********, с постоянен адрес:***,
за заплащане на сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от непозволено увреждане, осъществено на 27.12.2016 г. в гр. София кв.
„Горна баня“, ул. „********. С оглед изхода на спора ищецът е осъден да заплати
на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 420.00 лв., разноски по
производството.
Срещу така
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца С.С.Н., починал в хода на производството и
заместен от своя правоприемник А.С.Н., в която се излагат доводи за неправилност
на постановеното решение, необоснованост и незаконосъобразност. Изразени са
оплаквания, че решението е постановено в нарушение на съдопроизводствените
правила, както и че същото е вътрешно противоречиво. В подадената жалба е
изразено становище, че в производството е установено, чрез показанията на
свидетеля Н.С.П./сестра на ищеца/, че автор на причинените травматични
увреждания установени в хода на процеса, чрез приетата пред първата инстанция
СМЕ е именно ответника. В нарушение на процесуалните правила СРС не възприел
дадените от нея показания и постановил решение без да съобрази установените в
производството обстоятелства. Изразява становище, че показанията на свидетеля П.
/очевидец на вредоносния инцидент/ не противоречат на установеното чрез
показанията на свидетеля Е.Г., която в деня на инцидента не е имала непрекъснат
пряк контакт с ответника, за който в производството е установено, че е бил в
къщата по време на увреждането. При изложение на обстоятелствата в исковата
молба ищецът не посочил, че на мястото на инцидента е имало пряк очевидец, тъй
като е имал предвид, че не е имало други лица извън близки на семейството,
каквато несъмнено е неговата сестра – св.П.. Последното обаче, по изложени
правни и фактически доводи, не следва да бъде пречка за възприемане на дадените
от последната показания при съобразяване евентуалната й заинтересованост от
изхода на спора като близка родственица на ищеца.
Моли, обжалваното решение
да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде
уважен предявеният иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна –
Д.Н.О. оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира
разноски.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира следното:
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от доводите по въззивната жалба.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни
материални норми.
Във
връзка с доводите за неправилност на постановеното решение по въззивната жалба,
съдът намира следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди от противоправно поведение - неправомерни действия на
ответника, изразяващи се в нанесен побой на ищеца на 27.12.2016 г., около 18.00
ч. в гр. София, в кв. „Горна баня“ на ул. ********
За да
бъде уважен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, необходима предпоставка е
успешно проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на всички
кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на непозволеното
увреждане: виновно противоправно поведение на деликвента, вреди и причинно
следствена връзка между противоправното поведение и вредите. Вината на
деликвента се презумира до доказване на противното от насрещната страна
/ответника/ съгласно установената в нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима
законова презумпция.
Страните
не спорят и се установява от приетата пред първата инстанция СМЕ на вещо лице
доц. д-р М.М.Г., което съдът кредитира като обективно и безпристрастно
изготвено на основание чл.202 ГПК, че при извършени в периода 27 - 28.12.2016
г. медицински прегледи и изследвания по тялото на ищеца са констатирани
травматични изменения, които са му причинили временно разстройство на здравето,
неопасно за живота, а също така болки и страдания.
Чрез
събраните пред СРС гласни доказателства, съдът намира за установено, че автор
на извършените противоправни действия е именно ответника. Така, чрез
показанията на свидетеля – очевидец Н.С.П., сестра на ищеца, които съдът преценява
с оглед събраните в производството доказателства при спазване изискванията на
чл.172 ГПК /с оглед евентуалната й заинтересованост от изхода на спора/ се
установява, че на 27.12.2016 г. /Стефановден/ към 18.45-18.50 часа в къщата на
ул.********кв.Горна баня, гр.София ответникът е нанесъл удари с крака и ръце на
ищеца С.С.Н., който лежал на земята. Когато брат й се изправил, свидетеля П.
видяла, че той има подутини и синини от ударите и се олюлявал. Придружила го до
болница „Пирогов“ с такси, където го оставила на санитарите, които го приели за
преглед. Пострадалият не й разрешил да остане с него в болницата. Имал десет
рани на главата, болки в кръста, краката, по тялото, където е ритан. Изписано
му било немско лекарство за синините. След това дълго време не можел да се
възстанови. От около 20 години ищецът и ответникът имали съдебни дела във
връзка с имущество-къщата на ул.Еделвайс и поради това били с влошени и
напрегнати отношения.
Чрез
показанията на свидетеля Е.В.Г./роднина на ответника по съребрена линия, IV
степен на родство/, които съдът преценява с оглед събраните в производството
доказателства при спазване изискванията на чл.172 ГПК /с оглед евентуалната й
заинтересованост от изхода на спора/ се установява, че на 27.12.2016 г.
/Стефановден/ около ответникът си е бил у дома в къщата на ул.Еделвайс, като й
споделил, че е на работа нощна смяна и ще спи. Свидетелят Г. установява, че е
била в къщата на ответника във времето от 17.30 часа до 19.50 часа.
Установяване на времето, в което същата се е видяла с ответника и е провела
разговор с него в този времеви промеждутък в производството не бе установено.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове,
поради това че в производството не е установено, че автор на извършените
неправомерни действия е именно ответника.
Обжалваното
решение е неправилно в една част, като постановено в нарушение на материалния
/чл. 45, ал. 1 ЗЗД/ и процесуалния /чл. 154, ал. 1, чл.172 и чл. 235 ГПК/
закони.
Формирана
е безпротиворечива практика на ВКС- ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г.
на ОСГК на ВКС, ТР № 1/13 г. ОСГТК и постановените по реда на чл. 290 ГПК
решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о., решение № 226
от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ІV г.о., решение № 270 от
19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ІV г.о. и др./, с която е прието, че
непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на
материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната
инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на
страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на
установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е
длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище
относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата
инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено
/непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на
възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и
доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на
въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването
на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на
първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност-ТР № 1/13 г. ОСГТК.
Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно
предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди
всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението
й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на
кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с
достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден
обоснован отговор. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по
всички своевременно заявени възражения и доводи на въззизаемата страна, когато
е приет за основателен довод на въззивника за неправилност на
първоинстанционното решение, е съществено нарушение на процесуалните правила,
което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата
отмяна - р. по гр. д. № 4604/14 г. на четвърто г.о. на ВКС. Гласните
доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно
убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост
на свидетеля според правилата на чл. 136 ГПК (отм. - чл. 172 ГПК, сега) и
съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички
обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката,
психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични
особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални
способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за
възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст,
отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. Във всички
случаи съдът трябва да мотивира защо дава или не дава вяра на едни или други
свидетели, но не може да игнорира свидетелските показания, освен ако неправилно
ги е допуснал като доказателствени средства /били са неотносими или
недопустими/ - р. по гр. д. № 4216/08 г. на четвърто г.о. и р. по т.д. №
1871/14 г. на второ т.о. на ВКС. Цитираната практика по чл. 290 ГПК се споделя
напълно от настоящия състав на СГС.
С оглед
горепосочената тежест на доказване на елементите от фактическия състав на
непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, указана с доклада по делото от
първоинстанционния съд и дадените указания по чл.146 ГПК, въз основа на
приетите по делото доказателства, следва да се приеме за осъществен правопораждащият
процесното субективно право сложен юридически факт. Чрез показанията на
свидетеля П. дадени пред първата инстанция, които са ясни, пълни,
последователни, безпротиворечиви и съответни на събраните по делото
доказателства се установява, че ответникът е нанесел на ищеца удари по тялото с
ръце и крака на 27.12.2016 г. в къщата, в която двамата живеят на ул.********които
действия с противоправен характер са му причинили травми - рани, синини и
отоци, удостоверени в съставената медицинска документация и обсъдени в приетата
по делото пред СРС съдебно-медицинска експертиза.
Мотивите
на СРС, че показанията на свидетеля не съответстват на изложените в исковата
молба фактически доводи на ищеца, съдът намира за неправилни и
незаконосъобразни.
В
случая от въззивника е направено оплакване за нарушение на чл.172 ГПК и за
допусната грешка при извършената преценка на доказателствата.
Както е
посочено в Решение № 8 от 19.03.2018 г. по гр.д. № 1285/2017 г., Г. К., ІІІ Г.
О. на ВКС, което становище се споделя от настоящия състав, оплакването за
допусната грешка при извършената преценка на доказателствата и нарушение на чл.
172 ГПК е допустимо да бъде заявено във въззивната жалба. Всяка от страните има
надлежна процесуална легитимация да заяви оплакването пред втората инстанция
(арг. от чл. 269, изр. 2, но и от чл. 6, ал. 2 ГПК). Въззивният съд е длъжен да
го разгледа, когато постановява решението си по правния спор. Когато упражнява
правомощия на инстанция по същество (чл. 271, ал. 1 ГПК), той също дължи
обсъждане на събраните доказателства (чл. 273, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК).
Предвиденото в чл. 272 ГПК не допуска препращане към мотивите на
първоинстанционния съд, а го задължава да изложи собствени в приложението на
чл. 172 ГПК. Стига показанията на свидетеля да са от значение за изхода на
спора (арг. от чл. 269, изр. 2 и чл. 6, ал. 2 ГПК). Те нямат такова значение,
когато: 1) установимият факт не е сред юридическите, които са включени в обсега
на доказване и не е сред онези, които са с доказателствено значение относно
тези юридически факти, или 2) установимият факт е сред юридическите, включени в
обсега на доказване или сред онези, които са с доказателствено значение относно
тези юридически факти, но обсъждането на свидетелските показания е ненужно,
защото те не обуславят изхода на спора. В подобни хипотези въззивният съд дължи
мотиви, защо е ненужно да обсъжда юридическият, съответно доказателственият
факт, за който пред първата инстанция са разпитани заинтересованите свидетели.
Когато въззивният съд е длъжен да пристъпи към обсъждане на показанията на
заинтересованите свидетели, неговата дейност е производна от задълженията, с
които е бил натоварена първата инстанция и които произтичат от предвиденото в
чл.172 ГПК.
При
преценка данните за заинтересованост на свидетеля П., съдът приема, че
заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги
възпроизвежда добросъвестно в показанията си.
Според
изразеното становище в Решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр.д. № 191/2017 г.,
Г. К., ІV Г. О. на ВКС, което се възприема от настоящия състав, когато по
отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи
извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени
способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да
съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва
да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и
за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася
той. Решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели,
посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и
доколко с тях се установяват факти, от значение за спора. В мотивите на
решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и
посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато
правнолревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема
предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при
осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди
за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от
някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите
вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията
си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който
той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на
възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички
факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали
да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може
да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните
факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за
когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти
погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги
възпроизвежда недобросъвестно. В този смисъл са решение № 700 от 28.10.2010 г.
по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр.
дело № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело №
4744/2008 г. на ВКС, І г.о.; решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело №
4112/2008 г. на ВКС, ІІ г.о и решение № 800 от22.03.2011 г. по гр. дело №
776/2009 г. на ВКС, ІV г.о.
От своя
страна по материалноправния въпрос за справедливия размер на процесното
обезщетение за неимуществени вреди е налична задължителна /ППВС № 4/23.12.1968
г. / и многобройна незадължителна практика на ВКС / решение № 93/23.06.2011 г.
по т.д. № 566/2010 г. на II т.о., решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010
г. на II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о.,
решение № 223 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 1839/2016 г. на III г. о., решение №
100 от 12.04.2017 г. по гр. д. № 3834/2016 г. на IV г. о. и др./ по
приложението на чл. 52 ЗЗД, според която размерът на обезщетението за
неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на
преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като в мотивите на
съдебното решение трябва да се посочват конкретно тези обстоятелства и
значението им за размера на неимуществените вреди. Изяснено е, че на
обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с
увреждането, като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта
на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета
на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства,
стигнало ли се е до разстройство на здравето и каква е медицинската прогноза за
заболяването, каква е обществено - икономическата конюктура в страната към
момента на увреждането.
При
съобразяване причинените на ищеца травми от описаното неправомерно поведение на
ответника, възрастта на пострадалия към момента на увреждането, периодът на
възстановяване указан в приетата пред първата инстанция СМЕ, въззивният съд определя
справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди сумата
1000.00 лв., до който размер искът следва да бъде уважен. За разликата до
предявения размер 3000.00 лв. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Тъй като мотивите на
СГС не съвпадат в една част с тези на районния съд, решението следва да се отмени
в една част, като искът по чл.45 ЗЗД бъде уважен за сумата 1000.00 лв. В
останалата част, като правилно и законосъобразно, решението на СРС следва да
бъде потвърдено.
Решението на СРС
следва да бъде отменено и в частта на присъдените в полза на ответника разноски
за разликата над сумата 280.00 лв. до присъдената сума 420.00 лв.
По разноските:
С оглед
изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателят следва да бъдат
присъдени разноски за държавна такса сторени в настоящото производство в размер
на 20.00 лв. и 183.00 лв. за сторените разноски пред СРС според представения
списък и уважената част от иска.
В полза
на ответника не се следват разноски, тъй като такива не са сторени пред
настоящата инстанция.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По
изложените съображения, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 417567 от 29.05.2018 г.,
постановено по гр.д. 12508/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен, като
неоснователен предявеният от С.С.Н., ЕГН **********,*** хода на производството
и заместен от своя правоприемник А.С.Н., ЕГН ********** /наследник по закон/
иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу Д.Н.О., ЕГН **********, с постоянен
адрес:***, за заплащане на сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от непозволено увреждане, осъществено на 27.12.2016 г. в
гр. София кв. „Горна баня“, ул. „********, както и в частта, в която с оглед
изхода на спора ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК разноски по производството за разликата над сумата 280.00 лв. до сумата
от 420.00 лв. и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д.Н.О., ЕГН **********, с постоянен
адрес:***, да заплати на С.С.Н., ЕГН **********,*** хода на производството и
заместен от своя правоприемник А.С.Н., ЕГН ********** /наследник по закон/, на
основание чл.45 ЗЗД сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от непозволено увреждане- неправомерни действия на
ответника, изразяващи се в нанесен побой на ищеца на 27.12.2016 г., около 18.00
ч. в гр. София, в кв. „Горна баня“ на ул. ********
ПОТВЪРЖДАВА решение № 417567 от
29.05.2018 г., постановено по гр.д. 12508/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 с-в в
останалата част.
ОСЪЖДА Д.Н.О., ЕГН **********, с постоянен
адрес:***, да заплати на С.С.Н., ЕГН **********,*** хода на производството и
заместен от своя правоприемник А.С.Н., ЕГН ********** /наследник по закон/, на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 183.00 лв. деловодни разноски пред СРС и
сумата 20.00 лв.-деловодни разноски пред СГС.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.