Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.05.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в публичното
заседание, проведено на осемнадесети
април през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА И.
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 16115 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 11.09.2018г.,
постановено по гр.д. № 52296/2017г. по описа на Софийски районен съд, 45-ти
състав, са отхвърлени предявените от Н.В.И. срещу „Б.Е.“ АД искове с правно
основание чл. 368, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 7, т. 1, б „а“ от Регламент /ЕО/ №
261/2004г. за осъждане на ответника да заплати на ищцата сума в размер на 250
евро, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба 31.07.2017г. до
окончателното изплащане, представляваща компенсаторно обезщетение за закъснение
на полет по направление Л.С., България – летище Милано, Италия на 31.07.2012г.
и иск и правно основание чл. 368, ал. 1 от ТЗ, вр. 79 от ЗЗД за сумата от 149
евро, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 31.07.2017г.
до окончателното изплащане, представляващи направени от ищцата разходи за
закупен билет в размер на 134 евро и такса за багаж от 15 евро.
От името на
ищцата Н.И. е депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, като
се излагат доводи за неговата неправилност. В жалбата се поддържа, че районният
съд неправилно е приел, че отговорността по Регламент /ЕО/ № 261/2004г има
договорен характер. Подчертава се, че цитираното ТР С-139/2011 касае въпроса за
начина на изплащане на обезщетението и че не намира приложение двугодишната
давност съгласно Варшавската или Монреалската конвенции. Посочва се, че не може
да намери приложение в конкретната хипотеза и разпоредбата на чл. 135 от Закона
за гражданското въздухоплаване, тъй като тя се отнасяла единствено до искове
предявени срещу превозвачите във връзка с липси и повреди на багаж. Предвид
това се застъпва становището, че искът по чл. 7, т. 1, б „а“ от Регламент /ЕО/
№ 261/2004г. не се погасява с изтичането на 2 годишна давност. С оглед
изложеното се твърди, че по отношение на исковете по чл. 7, т. 1, б „а“ от
Регламент /ЕО/ № 261/2004г. следва да се съобразяват правилата, уреждащи
деликтната отговорност, а не договорната, доколкото изплащането на
обезщетението е обезвреда на причинените стандартизирани вреди, изразяващи се в
причинено неудобство – загубено време. Ето защо се сочи, че предмет на делото е
специална деликтна отговорност, установена от европейското законодателство,
поради което приложение следвало да намери общата петгодишна давност,
установена в българското законодателство. Предвид изложените доводи се моли
обжалваното решение да бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго,
с което предявените искове за заплащане на обезщетение да бъдат уважени.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Б.Е.“ АД,
чрез процесуалния му представител, в който се взема становище по изложените от
въззивника доводи. Поддържа се, че в обжалваното решение е установена фактическата
обстановка по делото въз основа на събраните доказателства. Като неоснователно
е определено твърдението на въззивницата, че отговорността на дружеството е деликтна,
а не договорна. В подкрепа на това становище въззиваемият посочва, че ищцата е
закупила електронен билет за дестинация София – Алгеро-Фертилия, като полетът е
следвало да се осъществи с две авиокомпании, поради което било възникнало
правоотношение между страните по делото по силата на сключен договор.
Въззиваемият подчертава, че поради изложеното претенцията за заплащане на
обезщетение се погасява с изтичането на 3 годишна давност, а не с изтичането на
общата 5 годишна давност. На още по-силно основание ответното дружество сочи,
че не следва да отговаря за причинените на ищцата вреди, тъй като не било легитимирано,
доколкото закъснението на осъществения от него полет не било повече от 3 часа.
С оглед изложеното се моли жалбата да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендира се присъждането на сторените по делото
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правна квалификация чл. 7, § 1 от Регламент /ЕО/ № 261/2004
на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004г. и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а относно
допустимостта и наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 45ти състав, решение за валидно, допустимо
и правилно, като изцяло споделя подробните мотиви на първоинстанционния съд
/272 от ГПК/. Във връзка с възраженията в депозирана въззивна жалба, въззивният
състав приема следното:
Към исковата
молба е представен електронен билет № 0552068795311, в превод на български
език, от който е установява, че ищцата Н.И. е закупила билет за пътуване от
София до Алгеро-Фертилия, осъществявано от „Б.
Е.“ АД *** за Милано на 31.07.2012г. с час на заминаване 13:35 часа и
час на пристигане 14:45 часа, като пътникът е с един брой багаж, и от „Airone SPA“ с полет от Милано до Алгеро-Фертилия
на 31.07.2012г. с час на заминаване 16:05 часа и час на пристигане 17:20 часа,
като пътникът отново е с заплатен един багаж.
По делото е
прието и писмо от Главна дирекция „Гранична полиция“, в което е посочено, че Н.И. има регистрирано напускане на страната през
ГКПП Аерогара София на 31.07.2012г. в 12.10 часа, като е удостоверено, че това
е станало със пътнически самолет – полет FB 455.
От представените
по делото бордна карта и резервация референтен № 250310331921, в превод на
български език, се установява, че Н.И. е закупила на 31.07.2012г. в 19:33 часа
самолетен биле по направление Милано – Олбия, с дата и час на излитане – 31.07.2012г.
от 21:15часа и дата и част на пристигане – 31.07.2012г. в 22:30 часа, на
стойност 134 евро. Представен е и касов бон за извършено плащане на сума от 15
евро такса за багаж.
По делото е
приет и отговор на отправено до „Л.С.“ ЕАД запитване, неоспорено от ответника,
в който е посочено, че полет AZ7179, който е
изпълняван от „Б. Е.“ АД с полетен номер
FB 455 и е кацнал с 30 минути закъснение заради
изчакване на трансферни пътници, като допълнително е имало и техническа неизправност,
поради което е излетял в 14:44 часа.
Между страните е
обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
разстоянието между Л.С. и летище Алгеро-Фертилия е 1274.98 км.
Видно от
приложено писмо изпратено от представител на Н.И. по електронната поща до „Б.Е.“
АД, ищцата е уведомила ответника, че претендира заплащане на обезщетение по Регламент /ЕО/ № 261/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004г. в размер на 250 евро и 149
евро, тъй като полетът и е кацнал със закъснение над 3 часа.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
С чл. 5, чл. 6,
чл. 7 и чл. 8 от Регламент /ЕО/ № 261/2004г. са регламентирани правата на
пътниците при закъснение и отмяна на въздушен полет, когато последният има
начална или крайна точка летище на територията на Европейския съюз. Именно
такъв е и разглежданият от съдебния състав случай.
С решение от
19.11.2009 г. по съединени дела С-402/07г. и С-403/07г. на Съда на Европейския
съюз е дадено задължително на основание чл. 633 от ГПК за настоящия съд
тълкуване на нормите във връзка с приложението на Регламент /ЕО/ № 261/2004г. Съгласно
даденото в цитираното решение тълкуване чл. 5, чл. 6 и чл. 7 от Регламент /ЕО/
№ 261/2004г. трябва да се прилагат в смисъл, че пътниците на закъснели полети
може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането
на правото на обезщетение и, че същите имат правата по чл. 7 от Регламента,
когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или
по-голяма от три часа, т.е когато са достигнали до своята крайна точка на пътуване три или повече часа след определения от
превозвача час на пристигане по разписание.
Размерът на
обезщетението е поставен в зависимост от разстоянието между отправната и крайна
точка на полета, измерени по дъгата на големия кръг (чл. 7, § 1 и § 4 от Регламент
/ЕО/ № 261/2004г.). По делото не е спорно обстоятелството, че по отношение на
процесния полет размерът на обезщетението следва да се определи по чл. 7, § 1,
б. „а“ Регламент /ЕО/ № 261/2004г. – 250 евро.
Съобразявайки
правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК,
Софийски районен съд още в определението си по чл. 140 от ГПК е посочил, че в
тежест на ищцата е установяването при условие на пълно и главно доказване
наличието на следните правопораждащи факти: 1. Валиден договор за превоз между
страните, 2. Че ищцата е изправна страна по договора (т.е да докаже, че
резервацията е била потвърдена и че се е явила навреме на летището за полета) и
3. Неизпълнение на полета от ответника, в частност закъснение на полета с
повече от три часа, като полетът е на разстояние до 1500 км. В тежест на
ответника е възложено задължението да докаже правоизключващите отговорността
възражения, като в това число и възражението си, релевирано в отговора на
исковата молба за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията на
ищцата.
Във връзка предявения иск за заплащане на обезщетение на
причинените имуществени вред в следствие на закъснението на полета, изпълняван
от ответното дружество, представляващи разходи за закупуване на билет и заплащане
на такса за багаж, в тежест на ищцата е било указано и доказването на
твърдените вреди и причинно-следствената връзка между неизпълнението на
задълженията на ответника и причинените вреди.
Настоящият
съдебен състав намира, че между страните пред въззивната инстанция са безспорни обстоятелствата пораждащи правото
на ищцата да претендира присъждането на обезщетение, с изключение на това дали
закъснението на полета, за което отговаря ответникът е повече от 3 часа и дали
вземането на ищцата е погасено по давност.
По отношение на твърдението на
ответното дружество, че не е материално легитимирано да отговаря за причинените
на И. вреди настоящият съдебен състав намира следното:
На първо място в
отговора на въззивната жалба от името на дружеството е направено изрично
признание на факта, че страните са били обвързани с договор за превоз въз
основа на закупения от ищцата самолетен билет за дестинация София -
Алгеро-Фертилия, което изявление въззивият съд цени по реда на чл. 175 от ГПК. Между
страните не се спори, че за целия маршрут е била направена една единствена
резервация, като пътуването е следвало да се осъществи с два полета, един от
които е бил извършен от „Б.Е.“ АД.
Същевременно в
решение от 07.03.2018г. на Съда на ЕС по
съединени дела С-274/16, С-447/16 и С-448/16, е дадено задължително на
основание чл. 633 от ГПК за настоящия съд тълкуване на нормите във връзка с
приложението на Регламент /ЕО/ № 261/2004г., като е разяснено изрично, че мястото
на изпълнение на полета е мястото на
пристигане на втория полет, когато превозът е осъществен от различни въздушни
превозвачи и искът за обезщетение поради голямо закъснение на свързващия
полет на основание Регламент /ЕО/ №
261/2004г. се основава на инцидент, настъпил по време на първия от тези полети,
от въздушен превозвач, който не е страна по договора със засегнатите пътници.
Предвид това настоящият състав приема, че за да се установи дали полетът е
осъществен с над 3 часа закъснение от значение е часът на пристигане на ищцата
в крайната точка от пътуването, която в конкретния случай е летището
Алгеро-Фертилия, а не летището в Милано, където самолетът на ответника е кацнал
само с 1 час и 15 минути закъснение. От друга страна няма спор между страните,
а това се установява и от доказателствата по делото, че ищцата е достигнала до
крайната точка на пътуването си с повече от 3 часа закъснение, доколкото
полетът съгласно първоначалната резервация на И. е следвало да пристигне на
31.07.2012г. в 17:20 часа, но поради закъснението на полета от София за Милано
ищцата е изпуснала полета до Алгеро-Фертилия и е успяла да пристигне до мястото
на изпълнение на 31.07.2012г. в 21.15 часа, т.е почти 4 часа по-късно. Причина
за това закъснение е именно полетът осъществен от ответното дружество,
независимо че същото не е изпълнявало и втория полет, поради което с оглед
дадените от Съда
на ЕС по-горе разяснения именно „Б.Е.“ АД носи отговорност за заплащането на
обезщетение по Регламент /ЕО/ №
261/2004г.
Във въззивното
производство не са въведени оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд
за плащането на сумите от 15 евро и 149 евро за закупуване на самолетен билет и
заплащане на такса за багаж, като Софийски районен съд не е допуснал нарушения
на императивни правни норми, поради което съобразявайки разпоредбата на чл. 269
от ГПК, въззивният съд приема същите за правилни.
С оглед установеното обстоятелство, че въззиваемото
дружество е пасивно легитимирано да отговаря за причинените на ищцата вреди
следва да се разгледа и втория спорен по делото въпрос, а именно дали вземането
на И. за претендираните от нея обезщетения в размер на 250 евро и 149 евро са
погасени по давност. По този въпрос въззивната инстанция приема следното:
Регламент /ЕО/ № 261/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 11.02.2004г, както е посочено и от Софийски районен съд не съдържа специални
разпоредби, касаещи сроковете за погасяване
по давност на вземането за парично обезщетение при закъснял или отменен
полет, поради което приложение
намира националното право на държавата-членка, чийто съд разглежда конкретния
спор. В този
смисъл е даденото в решение от 22.11.2012 г. по дело С-139/11 на Съда на ЕС тълкувание, което е
задължително за настоящата инстанция.
Настоящият
съдебен състав намира, че правото на парично обезщетение по Регламент /ЕО/ №
261/2004г. се основава на договорната отговорност на въздушния превозвач, който
не е изпълнил задължението си по сключения с И. договор за въздушен превоз
да осъществи полета при предварително очертаните параметри, касаещи време на
излитане и на пристигане в крайния пункт. При сключен договор и неизпълнение на същия,
довело до вреди, отговорността за обезщетяването им е договорна, съобразно чл.
79 ЗЗД и чл. 82 от ЗЗД. В този
смисъл са и мотивите на решението по дело С-402/07 на Съда на ЕС изрично се подчертава,
че задължението за парично обезщетение по регламента тежи върху въздушния
превозвач, тъй като именно с него конкретният пътник има сключен договор за превоз, по силата на който лицето има право
да бъде превозено с полет, който не би трябвало нито да се отменя, нито да
закъснява. Обстоятелството, че обезщетението репарира вреди от причинено
неудобство, не означа
непременно, че същите могат да произтичат единствено от деликт. Напротив ако увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото
или неточно изпълнение на задължения по договор, какъвто е разглеждания случай, то и отговорността, включително и обезщетението за изправната страна,
са следствие на договорно правоотношение. Предвид това, въззивният съд намира
за неоснователни доводите на ищцата, че отговорността на превозвача, уредена в Регламент /ЕО/ №
261/2004г. е
деликтна. В случая неудобството за пътника – ищцата И. е
причинено пряко и непосредствено от неизпълненото договорно задължение на
превозвача да осъществи полета при първоначално обявения час на излитане и
пристигане, поради което и отговорността на ответника да обезщети вредата е
договорна.
Въззивният състав
споделя посоченото от процесуалния представител на ищцата относно
неприложимостта в тази хипотеза на разпоредбата на чл.135 от Закона за
гражданското въздухоплаване,
съгласно
която правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се
погасява в двегодишен срок. В действителност при систематичното тълкуване
на посочената норма, която се намира в Глава единадесета „Констативни
протоколи, рекламации, давност“ може да се достигне до извода, че посоченият
двугодишен давностен срок е приложим единствено към случаите, за които законът
предвижда рекламационно производство, каквито са тези при липси и повреди на
багаж, но не и когато се касае за обезщетение по Регламент /ЕО/ № 261/2004г. при закъснели
полети. Ето защо настоящият състав приема, че приложение в разглежданата
хипотеза следва да намерят общите правила, уредени в ЗЗД. Предвид
обстоятелството, че претенциите на ищцата са за заплащане на обезщетение за
причинени и неимуществени вреди на основание Регламент /ЕО/ № 261/2004г. –
неудобство от закъснял полет, и на обезщетение за причинените в
следствие неточното изпълнение на договора за превоз задължения на
„Б.Е.“ АД имуществени вреди – сторени разноски за закупуване на билет,
представляват обезщетения за неизпълнение на договорно задължение,
приложение намира разпоредбата на чл.111, б. „б“ от ЗЗД, в която е предвидено,
че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за обезщетения от
неизпълнен
договор.
На
основание чл. 114,
ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е възникнало, в настоящия случай - от деня на изпълнение на закъснелия полет – 31.07.2012г., към който момент е реализирано неизпълнението на превозвача и е
възникнало вземане на ищцата И. за парично обезщетение. По делото
не са представени доказателства, а и не са навеждани и твърдения за настъпване на обстоятелства
по смисъла на чл. 115
и чл. 116 от ЗЗД, които да са довели до спиране или
прекъсване на давността, поради което същата е изтекла на 31.07.2015 г. и към
датата на подаване на исковата молба по настоящото дело – 31.07.2017г. вземанията са било погасени по
давност. Ето защо предявените от Н.И. искове следва да бъдат отхвърлени.
Предвид съответствието
в изводите на въззивния съд относно основателността на предявения иск с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
По
разноските:
С оглед изхода
на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК право на
разноски пред въззивния съд има въззиваемата страна „Б.Е.“ АД, от името на дружеството
не е направено искане за присъждането на такива, поради което въззивният
съд не
следва да се произнася по въпроса.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.09.2018г., постановено по
гр.д. № 52296/2017г. по описа на Софийски районен съд, 45-ти състав.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.