Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 21.12.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети май през две
хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 12136 по описа за
2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 304932 от 03.01.2018 год., постановено
по гр.дело № 39869/2017 г. на
СРС, І Г.О., 159 състав, е осъдено
на основание чл.432 КЗ вр. чл.45 ЗЗД ЗАД “ОЗК- Застраховане“АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.Т.Т., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, в резултат на ПТП на
18.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 20.06.2017 г. до
окончателното изплащане, като е отхвърлен иска по чл.432 КЗ до пълния предявен
размер от 10000 лева. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.6 ГПК ЗАД “ОЗК- Застраховане“АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати в полза на СРС дължимата държавна такса и разноски
за експертизи в размер на 192 лв. С решението на съда е осъден на основание
чл.78, ал.3 ГПК Т.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на ЗАД “ОЗК-
Застраховане“АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
направените разноски за тази инстанция, съразмерно с отхвърлената част от иска,
в размер на 414 лв. С решението на съда е осъдено ЗАД “ОЗК- Застраховане“АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат В.Й.Н.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 332 лв., съразмерно уважената част от иска. С решение № 151840/26.06.2019 г.
постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 39869/2017 г. по описа на
СРС, І Г.О., 159 състав е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 304932 от 03.01.2018 год.,
постановено по гр.дело № 39869/2017 г., като в
първия диспозитив на решението, ред десети: след израза“ ОТХВЪРЛЯ иска по
чл.432 КЗ до пълния предявен размер от 10000 лева“, да се чете „ както и
искането за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на
деликта- 18.07.2017 г. до датата на исковата молба- 20.06.2017 г.“. С решение № 194772 от 18.08.2019,
постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 39869/2017 г. по описа на
СРС, І Г.О., 159 състав е допусната поправка на очевидна фактическа грешка
в решение № 151840 от 26.06.2019 г.,
постановено по гр.дело № 39869/2017 г. по описа на СРС, І Г.О., 159 състав,
като във втория диспозитив на решението: след израза „както и искането за
присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на деликта -
18.07.2017 г. до датата на исковата молба – 20.06.2017 г.” да се чете „както и
искането за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на
деликта - 18.07.2016 г. до датата на исковата молба – 20.06.2017 г.”.
Срещу
решението на СРС, 159 с-в е постъпила
въззивна жалба от
ответника ЗАД “ОЗК -Застраховане“ АД, гр.София, подадена чрез юрк.С.Х., с искане същото
да бъде отменено, в частта в която е уважен предявения осъдителен иск с правно
основание чл.432, ал.1 от КЗ, за сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди. В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната
част е неправилно и необосновано, като постановено
в нарушение на процесуалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди се, че присъденото с обжалваното решение, обезщетение
за претърпени от ищеца неимуществени вреди е в завишен размер, с оглед
претърпените от ищеща неимуществени вреди. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част, като неправилно и необосновано и вместо него да постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявения осъдителен иск, а в условията на
евентуалност прави искане съдът да намали присъденото обезщетение за претърпени
от ищеца неимуществени вреди. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец Т.Т.Т., чрез
пълномощника си адв.А.К., оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено
в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Срещу решението на СРС, 159 с-в е постъпила въззивна жалба и от ищеца
Т.Т.Т.,
подадена чрез пълномощника адв.А.К., с искане същото да бъде отменено, в частта
в която е отхвърлен искът за присъждане
на законна лихва върху главницата от 4000 лв., считано от датата на деликта-
18.07.2016 г. до датата на исковата молба- 20.06.2017 г. В жалбата се излагат
доводи, че
решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни и процесуалноправни разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ответник ЗАД “ОЗК -Застраховане“ АД,
гр.София, чрез юрк.Т.Т. оспорва жалбата, като неоснователна. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Срещу решението на СРС, 159 с-в е постъпила и насрещна въззивна жалба и от ищеца Т.Т.Т.,
подадена чрез пълномощника адв.А.К., с искане
същото да бъде отменено, в частта в която е отхвърлен предявения иск с правно
основание чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над 4000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди до пълния предявен размер от 10000
лв. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, досежно размера на
претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Моли съда да отмени решението в обжалваната част,
като неправилно и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло
предявения осъдителен иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ до пълния
претендиран размер от 10000 лв. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник ЗАД “ОЗК -Застраховане“ АД,
гр.София, чрез юрк.Т.Т. оспорва жалбата, като неоснователна. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби
са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и чл.263, ал.2 от ГПК, и са допустими.
Разгледана по същество въззивната
жалба, подадена от въззивника- ищец Т.Т.Т. е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Разгледана по
същество въззивната жалба, подадена от въззивника-ответник ЗАД
“ОЗК -Застраховане“ АД, гр.София е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Разгледана по същество насрещната въззивна жалба, подадена от
въззивника- ищец Т.Т.Т. е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно - не е
постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност
на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може
да се извлече смисъла му.
По предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ, съдът приема
следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения от ищеца Т.Т.Т. срещу
ответника Застрахователно акционерно дружество“ОЗК-Застраховане“ АД, гр.София,
иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, в частта в която същия е уважен за сумата от 4000
лв./ четири хиляди лева/, ведно със законна лихва за забава, считано от 20.06.2017
год. до окончателното изплащане на сумата, и за неоснователност на предявения
иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ, в частта в която е отхвърлен за
разликата над 4000 лв./ четири хиляди лева/ до пълния предявен размер от 10000
лв./ десет хиляди лева/.При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност, в обжалваната част. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за наличие на
предпоставките на чл. 432, ал.1 от КЗ за
ангажиране на отговорността на ответника и за размера на дължимото обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, като на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбите досежно
определения размер на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи,
следва да се добави и следното:
По въззивната жалба подадена от
ответника Застрахователно
акционерно дружество“ОЗК-Застраховане“ АД, гр.София, съдът приема следното:
Съдът приема, че във въззивната жалба на ответника
Застрахователно акционерно дружество“ОЗК-Застраховане“ АД, гр.София не са
изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение относими към
предмета на правния спор/единствените фактически доводи в жалбата са свързани с
друго ПТП настъпило в гр.Елена на 14.10.2016 г., различно от процесното ПТП при
което е пострадал ищецът/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния
съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на
характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК,
представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът
следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт
според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по
съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го
потвърди в съответната част. Ако жалбата не
съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт,
същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да
формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното
решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без
изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение,
макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен
валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт. В процесния случай във
въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни и относими към предмета
на правния спор доводи за неправилност на обжалваното решение, като изложените
доводи, съдът намира, че не са съобразени с изразеното
от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното
право.
В
т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС,
постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се
ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и
петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като
констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с
ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с
решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно
неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят
изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора".
Релевираните възражения на страните, било правоизключващи, правопроменящи или
правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на
обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно
имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото
тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса
или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата
трансформация от гледна точка на изискуемост, ликвидност. Безалтернативен е
изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на
спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на
делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а
изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на
задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение №
1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение
при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело
Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин
въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените
указания, на обжалване подлежи самото
решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила
на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено
с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към
решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически
факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са
част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно
въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по
съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по
т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г.
по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.
При така
изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба на ответника следва да бъде оставена без уважение,
като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По насрещната
въззивна жалба подадена от ищеца Т.Т.Т., чрез пълномощника му адв.А.К., съдът
приема следното:
В настоящия случай не се спори, а това се установява и от
събраните доказателства, че са налице всички предпоставки по чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането КЗ/ за ангажиране на
отговорността на ответника, като застраховател на деликвента по "Гражданска отговорност" за
причинените на ищеца неимуществени вреди от ПТП,
станало на 18.07.2016 г. в гр.Варна. Спорният въпрос по делото е относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпени от него
неимуществени
вреди- болки и страдания. Съобразно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въпросът за наличието на законовите предпоставки
за ангажиране отговорността на ответното дружество като застраховател по риска
„Гражданска отговорност” на виновния за ПТП водач не може да бъде пререшаван от
въззивния съд.
Във връзка с доводите в жалбата на ищеца относно конкретно определения размер на
претърпените от ищеца неимуществени
вреди, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на
размера им са видът и обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността
и продължителността на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие
за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от
значение за номиналния размер на обезщетението – така т. ІІ от ППВС №
4/23.12.1968 г. Понятието,, справедливост " по
смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие.
То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните
увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му
и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието
на здравето, причинените морални страдания, загрозявания и др. /в този смисъл
ППВС 4/1968 г./. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на
претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички
други особености и обстоятелства по случая.
С оглед
така установеното от заключението на СМЕ и от кореспондиращите му свидетелски
показания,
и съобразно посочените по -горе критерии, въззивният съд намира, че
съответно на справедливостта би било обезщетение за неимуществени вреди в общ
размер на сумата от 4000 лв. Т.е. основателна е предявената от ищеца искова
претенция по чл.432, ал.1 от КЗ до размер на сумата от 4000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от ПТП, станало на 18.07.2016
г. в гр.Варна. При определяне размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди настоящата въззивна инстанция взе предвид:
характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца, изхождайки от
характера на получените травматични увреждания, периодът на лечение на
причинените контузии и настъпилите от тях последици за здравето на ищеца,
продължителността на понесените във връзка с уврежданията болки и интензивността
им, начинът на причиняване на телесните увреждания и стреса, възрастта на
пострадалия, както и обстоятелството, че травмите
поотделно и заедно в тяхната съвкупност, както и изживяването на стресиращата
ситуация около причиняването им се е отразило неблагоприятно на физическото и
психическото състояние на пострадалия ищец.
На следващо място общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитието на обществото е обусловено и от
съществуващата икономическа конюнктура в страната към релевантния за спора
момент. За да бъдат отчетени реалните икономически условия, имащи значение за
приложението на чл.52 от ЗЗД, следва да бъдат взети предвид и обсъдени и
лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „ Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, от която произтича отговорността на ответника-
застраховател. Като паричен еквивалент на претърпените болки и страдания
справедливите обезщетения за неимуществени вреди изискват съобразяване на
конкретните икономически условия, чийто обективен белег са и лимитите на
застраховане макар да нямат самостоятелно значение по отношение на критерия за
справедливост /в този смисъл- Решение № 31/25 март 2014 г. по т.дело №
1203/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 217 от 20.12.2017 г. по т.дело №
990/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 15 от 12.02.2018 г. по т.дело №
1423/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС и др./.
Посочените факти, които в съвкупността си
формират съдържанието на понятието „справедливост”, мотивират настоящия
въззивен състав да приеме за неоснователни изложените в насрещната въззивна жалба
на ищеца основни доводи, че размерът на обезщетението за неимуществените вреди,
претърпени от ищеца, в резултат на ПТП, станало на 18.07.2016 г. в гр.Варна, е
определен от първоинстанционния съд в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, и
не удовлетворява залегналото в закона изискване за справедливост. Спазвайки
задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., съдът приема, че обезщетение за
неимуществени вреди от 4000 лв./ четири хиляди лева/ е съответно
на справедливостта, същото не е занижено
не само от гледна точка на действителния обем на вредите претърпени от ищеца, а
и с оглед съществувалата към момента на увреждането /18.07.2016 г./ обществено
- икономическа обстановка в страната. Динамично променящата се икономическа
конюнктура намира отражение в непрекъснато нарастващите лимити на
застрахователно покритие по задължителната отговорност „Гражданска отговорност”
на автомобилистите, от която произтича отговорността на ответника - застраховател.
От друга страна лимитите не са самостоятелен критерий при прилагането на
принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, но следва да бъдат отчетени при
формиране на размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Определянето на
по-голяма от процесната сума от 4000 лв./ четири хиляди лева/, като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, предвид характера на
увреждането, което не е довело до трайно влошаване на здравословното състояние
на ищеца и периода на възстановяването му, би довело до несъответстващо на
изискванията на справедливостта имуществено разместване. В тази връзка,
първоинстанционният
съд, след като е достигнал до същия правен
извод и е уважил предявения иск с правно
основание чл.432, ал.1 от КЗ до размер на сумата от 4000 лв./ четири хиляди
лева/, и е отхвърлил същия за разликата над 4000 лв./ четири хиляди лева/ до
размер на сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/ е постановил законосъобразен
съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи
относно определения размер на обезщетението за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, насрещната въззивна жалба подадена от ищеца следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а решението в обжалваната от ищеца
част, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ
за разликата над 4000 лв. до пълния предявен размер от 10000 лв., като правилно
и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По въззивната жалба подадена от
ищеца Т.Т.Т., чрез пълномощника му адв.А.К. срещу решението, в частта, с която
е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху главницата, считано
от датата на деликта - 18.07.2016 г. до датата на исковата молба- 20.06.2017 г.,
съдът приема следното:
Съгласно даденото тълкуване в решение № 128/04.02.2020
г. по т.дело № 2466/2018 г. на ВКС, І т.о. в хипотезата на пряк иск от
увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“
лихвите за забава се включват в застрахователното обезщетение по силата на
нормата на чл.429, ал.2, т.2 КЗ, когато застрахованият отговаря за тяхното
плащане пред увреденото лице при условията на чл.429, ал.3 КЗ, като това са
тези лихви, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на
уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от
застрахования на основание чл.430, ал.1, т.2 КЗ, или от датата на уведомяване
на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице
или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за
заплащане на застрахователно обезщетение. След предявяване на претенцията по
чл.498 КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне
по чл.496 КЗ, като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно
обезщетение е свързано с: 1/ изпадане на застрахователя в забава – чл.497,
ал.1, т.1 и т.2 КЗ, в който случай той дължи лихва за собствената си забава, и
2/ с възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда
на основание чл.498, ал.3, във връзка с чл.432, ал.1 КЗ. В този смисъл при
предявяване на прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ увреденото лице следва да посочи
размера и основанието на претендираното обезщетение – вредата и паричната й
оценка, както и лихвите, за които застрахователят отговаря. Лихвите като
парична сума са функция на определеното от съда застрахователно обезщетение,
доколкото те се изчисляват като процент върху обезщетението. Размерът на този
процент за бъдещ период /след определяне на обезщетението/ може да се измени,
тъй като се формира въз основа на променлива величина /основния лихвен процент/
- чл.86, ал.2 ЗЗД. Уточнението на началния период, от който се претендират
лихвите, като: посочване на дата на уведомяване на застрахователя за настъпване
на събитието, дата на предявяване на претенцията на увредения пред
застрахователя или дата на изтичане на срока за произнасяне от застрахователя,
не биха представлявали увеличение на иска, след като е заявено искане за
присъждане на лихви, а конкретната начална дата на начисляването им се определя
от съда съгласно нормите на Кодекса на застраховането според установените факти
по спора. Приетото в решение № 36/12.05.2014 г. по т.дело № 1065/2013 г. на
ВКС, I т.о. относно предявяването на искане за заплащане на лихви /без да е
необходимо да се спазват изискванията на чл.116, ал.1 и ал.2 ГПК /отм./ - сега
чл.214 ГПК, и без ограничения относно крайния момент на предявяване на това
искане/ се прилага с оглед особеностите на производството по прекия иск чл.432,
ал.1 КЗ, доколкото Кодексът на застраховането в сила от 01.01.2016 г. предвижда
като абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на прекия иск на
увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска
застраховка“ на автомобилистите - отправянето на писмена застрахователна
претенция спрямо застрахователя по реда на чл.380 КЗ.
На
следващо място, съгласно чл.386, ал.1 КЗ по договорите за застраховане срещу
вреди при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да
плати застрахователно обезщетение, което не може да надхвърля застрахователната
сума /лимита на отговорност/, освен когато това е предвидено в КЗ, а според
чл.346 КЗ застрахователната сума представлява договорената между страните или
определената с нормативен акт и посочена в застрахователния договор парична
сума, представляваща горна граница на отговорността на застрахователя към
застрахования, третото ползващо се лице или към третото увредено лице. Спрямо
договорите за застраховка на гражданската отговорност са предвидени специални
правила, съобразно които застрахователят се задължава: на основание чл.429,
ал.1, т.1 КЗ - да покрие в границите на определената в застрахователния договор
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от последния
на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен
резултат от застрахователното събитие, а на основание чл.429, ал.1, т.2 КЗ - да
покрие отговорността на застрахования за неизпълнение на негово договорно
задължение. И в двата случая изрично чл.429, ал.2, т.2 КЗ предвижда, че в
застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията
на чл.429, ал.3 КЗ. Следователно от една страна отговорността на застрахователя
спрямо увреденото лице е функционално обусловена от отговорността на
застрахования, включително и по отношение на лихвите за забава, които
последният дължи на увредения. От друга страна за разлика от КЗ / отм./ новият
КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ в чл.429, ал.3, изр.2 изрично лимитира включените
в застрахователното обезщетение, а оттам и в застрахователната сума, лихви за
забава като ги ограничава до тези, които текат от момента на по-ранната от
следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие от застрахования на основание чл.430, ал.1, т.2 КЗ
или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на
претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение, но не и от датата на настъпване на застрахователното събитие.
До приемането на новия КЗ съгласно правилото на чл.227, т.2 КЗ /отм./
застрахователят има право на регресен иск спрямо застрахования за заплатените
на увреденото лице дължими от застрахования лихви за забава от датата на
настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаването на същото на
застрахователя от застрахованото лице или до датата на предявяване на прекия
иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ от увредения. Следователно така посочените лихви
за забава за периода от увреждането до уведомяването се включват в
застрахователното обезщетение, респективно в застрахователната сума по реда на
КЗ /отм./. В КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ липсва аналогична норма на тази по
чл.227, т.2 КЗ /отм./, а по отношение на правото на регрес на застрахователя
спрямо застрахования в чл.433 КЗ и чл.500 КЗ е регламентирано, че в определени
от закона случаи застрахователят може да търси всичко платено, включително
платените от него на увреденото лице лихви и разноски, без изрично да се посочва
началната дата на начисляване на лихвата за забава.
По отношение на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите в чл.493, ал.1, т.5 КЗ е предвидено, че застрахователят покрива
отговорността на застрахования за лихвите по чл.429, ал.2, т.2 КЗ, т.е. при
ограниченията на чл.429, ал.3 КЗ- само в рамките на застрахователната сума и за
периода с начало от уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие, респективно предявяване на претенция от увреденото
лице. В чл.494, т.10 КЗ изрично се изключват от застрахователното покритие
всички разноски и лихви извън тези по чл.429, ал.2 и ал.5 КЗ при спазване на
условията по чл.429, ал.3 КЗ, т.е. не се покриват лихви за периода от датата на
деликта до датата на уведомяване на застрахователя. Разликата в периодите по
отношение на дължимото спрямо увреденото лице обезщетение за забава от
делинквента на основание чл.86 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД и от застрахователя по
застрахователния договор се извежда не само с оглед изричното правило на
чл.429, ал.3, изр.2 КЗ, но и предвид въведената с новия КЗ абсолютна
процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск на увреденото лице спрямо
застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите на основание чл.498, ал.3 вр. чл.432, ал.1 КЗ - отправянето на
писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл.380 КЗ.
След предявяване на претенцията по чл.498 КЗ за застрахователя е налице
нормативно предвиден срок за произнасяне по чл.496 КЗ, като непроизнасянето и
неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е свързано с:1/ изпадане на
застрахователя в забава - чл.497, ал.1, т.1 и т.2 КЗ, в който случай той дължи
лихва за собствената си забава, и 2/ с възможност увреденото лице да предяви
пряк иск срещу застрахователя в съда на осн.чл.498, ал.3 вр. чл.432, ал.1 КЗ. С
оглед на така изложеното, настоящият въззивен състав в съответствие с
практиката на ВКС приема, че в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ в застрахователната сума
по чл.429 КЗ / в сила от 01.01.2016 г./ се включва дължимото от застрахования
спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на
уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото
лице пред застрахователя, а не и от момента на увреждането.
Процесното ПТП е извършено на 18.07.2016 г. Ищецът е
заявил писмена претенция пред застрахователя на 21.03.2017 г. С оглед на
изложеното по-горе в мотивите на настоящето решение за периода от датата на
деликта - 18.07.2016 г. до предявяване на претенцията пред застрахователя/
21.03.2017 г./ обезщетението за забава върху обезщетението за претърпените от ищеца
неимуществени вреди се дължи от делинквента на основание чл.86 ЗЗД, но не се
покрива от застрахователното обезщетение, дължимо от застрахователя на
основание застрахователния договор. Следователно прекият иск по чл.432, ал.1 КЗ
за заплащане от застрахователя на обезщетение за забава за периода от 18.07.2016
г. до 20.03.2017 г. е неоснователен. На основание чл.493, ал.1, т.5 КЗ
застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на
делинквента за дължимата лихва за забава от датата на предявяване на претенцията
от увреденото лице, т.е. от 21.03.2017 г., а след изтичане на срока по чл.496,
ал.1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя,
дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената
си забава. Ето защо за периода от 21.03.2017 г. до окончателното изплащане на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди искът за заплащане на
обезщетение за забава е основателен. С оглед на което обжалваното първоинстанционно решение следва да се отмени
в частта по иска за заплащане на обезщетение за забава върху сумата от 4000 лв.
за периода от 21.03.2017 г.- 19.06.2017 г. като вместо него се постанови друго
за уважаване на иска за този период. В останалата обжалвана част за отхвърляне
на иска за периода от 18.07.2016 г. до 20.03.2017 г. първоинстанционното
решение следва да се потвърди.
По отношение на
разноските за въззивното производство.
Разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК регламентират правото на разноски на страните: когато искът е уважен само
за една част, а за останалата отхвърлен, заплатените от ищеца такси, разноски
по производството и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, се
заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Ответникът също има
право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с
отхвърлената част на иска. И в двата случая се присъждат всички направени
разноски съразмерно уважената или отхвърлената част от иска. Посочените правни
норми намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат
да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес,
например за държавна такса, адвокатско възнаграждение и други разноски с оглед
необходимостта от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия. Когато
и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е
потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски за
собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за
тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата
срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да
бъдат присъдени по правилата на чл.78 ГПК.
В определение № 480 от 12.11.2019 г.
по ч.гр.дело № 122/2019 г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че съгласно разпоредбите
на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, всяка от насрещните страни по делото има право на
разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената, респективно -
отхвърлената част от иска /исковете/. Това правило се прилага за всяка една
съдебна инстанция по делото. Когато искът /исковете/ бъде уважен, респективно -
отхвърлен частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от
едната страна срещу цялата неизгодна за нея част от първоинстанционното решение
или част нея, и първоинстанционното решение бъде потвърдено в обжалваната част,
въззивникът няма право на разноски, а дължи заплащане на направените от
въззиваемия разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред
въззивната съдебна инстанция, която също е уважила/отхвърлила иска /исковете/ в
същата част /респективно - в частта, с която е сезирана с тях, т.е. - не е уважила
изцяло въззивната жалба/. В тези случаи приложението на правилото, че
разноските се заплащат съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска
/исковете/ не създава затруднения. Това правило се прилага и в случаите, когато
и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната /цялата или част от
нея/ за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Когато последното
бъде потвърдено /изцяло, респективно - в обжалваните части/, искът /исковете/
остава уважен/отхвърлен в същата част, с която е сезиран и въззивният съд /респективно
- изцяло не са уважени и двете въззивни жалби/, поради което всяка от
насрещните страни по делото има право на разноски за адвокатско възнаграждение
съразмерно на уважената, респективно - на отхвърлената част от иска /исковете/,
при положение, че това възнаграждение е уговорено общо по размер за въззивната
инстанция, което е най-често срещаната хипотеза. Съгласно принципа за свободата
на договаряне /чл.9 от ЗЗД/ и тъй като в закона няма императивна забрана за
това, страната и адвокатът могат да уговорят отделни компоненти на адвокатското
възнаграждение, включително - една част от адвокатското възнаграждение да се
дължи и да се плати от страната за оказаната ѝ адвокатска защита по
подадената от нейно име въззивна жалба, а друга част - по жалбата на насрещната
страна. Само в този случай, ако въззивният съд потвърди първоинстанционното
решение /респективно - изцяло не уважи и двете въззивни жалби/, съгласно и
изясненото по-горе, той следва - съобразно уговореното в договора - да присъди
в полза на страната само разноските за оказаната ѝ адвокатска защита
срещу въззивната жалба на насрещната страна, но не и разноските за оказаната
адвокатска защита по подадената от нейно име въззивна жалба. В смисъла на
гореизложеното е налице и установена практика на ВКС - определение №
336/07.05.2013 г. по ч.т.дело № 638/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., определение №
797/14.12.2015 г. по ч.гр.дело № 5048/2015 г. на ВКС, ІV г.о. Такъв е и процесния случай.
Сторените в процесния случай от
ответника разноски във въззивното производство за юрк. възнаграждение са за
подаване на въззивна жалба и за отговор на въззивна жалба подадена от ищеца,
както и за отговор на насрещна въззивна жалба. Сторените от ищеца разноски във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение са за подаване на въззивна
жалба, на насрещна въззивна жалба и за отговор на въззивна жалба подадена от
ответника.
В
процесния случай, с оглед на изложеното ответникът има право на разноски
единствено за защита срещу насрещната въззивна жалба подадена от Т.Т.Т.. Сторените от ответника разноски за
подадената от него въззивна жалба и за отговор на въззивната жалба подадена от
страна на ищеца остават за негова сметка. С оглед изхода на спора на основание
чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва
да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция за защита срещу насрещната въззивна
жалба подадена от Т.Т.Т.. Досежно
размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата
страна-ответник, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия
съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ
бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция,
с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на
възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото в
полза на въззиваемата страна-ответник юрисконсултско възнагражение следва
да се определи от съда в размер на 100
лв. за въззивната инстанция.
При този изход на производството по
делото на адв.А.К.- пълномощник на ищеца Т.Т.Т. във въззивното производство
следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона
за адвокатурата /ЗАдв./, чийто размер следва да бъде съобразен с разпоредбата
на чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата в редакцията й към момента на сключване на
договора за правна защита и съдействие от 17.10.2017 г., в който е договорена
безплатната помощ. Сумата възлиза в размер на 900 лв., общо за двете съдебни
инстанции, дължима за оказаната по отношение на ищеца безплатна защита- по
подадена въззивна жалба - 600 лв./ по 300 лв. за първата и въззивната
инстанция/, за защита срещу въззивна жалба подадена от страна на ответника- 300
лв.
На следващо място, съгласно чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в случаите на предоставена безплатна
адвокатска помощ по чл.38, ал.1 от ЗАдв., адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение в размер, определен от съда, но не по-нисък от предвидения в
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да
доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗАдв. -
че има право на издръжка, че е материално затруднена, че е в роднински или друг
вид близки отношения с адвоката или че е юрист. Преценката дали са налице
условия за възникване на мандатното правоотношение е изцяло на страните по него
- право на адвоката е да прецени дали да поеме безплатно процесуално
представителство по отношение на свой близък или друг юрист или на материално
затруднено лице, за което на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. се дължи
възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на
представлявания. За уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение
на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. е достатъчно в договора за правна защита и
съдействие да е ясно изразена волята на страните по него, че адвокатската помощ
е оказана безплатно. Страната по делото винаги дължи съдебните разноски
съобразно изхода на делото по правилата на чл.78 от ГПК и няма интерес да
възразява дали следва да заплати разноските на насрещната страна или на процесуалния
ѝ представител.
В
смисъла на гореизложеното е налице и установена практика на ВКС - определение №
1388/05.12.2014 г. по гр.дело № 4139/2014 г. на ВКС, ІV г.о., определение №
1199/25.10.2013 г. по гр.дело № 4224/2013 г. на ВКС, ІV г.о., определение №
224/02.03.2017 г. по гр.дело № 3873/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение №
353/06.11.2015 г. по гр.дело № 892/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение №
310/08.01.2019 г. по гр.дело № 915/2018 г. на ВКС, ІV г.о..
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 304932 от 03.01.2018 год., постановено по
гр.дело № 39869/2017 г. на
СРС, І Г.О., 159 състав/ поправено с решение № 151840/26.06.2019 г.
постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 39869/2017 г. по описа на
СРС, І Г.О., 159 състав, и с решение № 194772 от 18.08.2019, постановено в
закрито съдебно заседание по гр.дело № 39869/2017 г. по описа на СРС, І Г.О.,
159 състав/, в частта, с която е отхвърлено
искането за присъждане на законна лихва
върху главницата, считано от датата на деликта - 18.07.2016 г. до датата на
исковата молба- 20.06.2017 г. и вместо
това постановява:
ОСЪЖДА ЗАД “ОЗК-
Застраховане“АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху сумата от 4000 лв. /четири хиляди
лева/, за периода от 21.03.2017 г. до 19.06.2017
г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 304932 от 03.01.2018 год., постановено по гр.дело №
39869/2017 г. на СРС, І Г.О., 159 състав/ поправено с решение
№ 151840/26.06.2019 г. постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело №
39869/2017 г. по описа на СРС, І Г.О., 159 състав, и с решение № 194772 от
18.08.2019, постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 39869/2017 г.
по описа на СРС, І Г.О., 159 състав/, в частта за отхвърляне на иска на Т.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу ЗАД “ОЗК- Застраховане“АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, за обезщетение за забава върху
главницата от 4000 лв./ четири хиляди лева/ за периода от 18.07.2016 г. до 20.03.2017
г.
ОСЪЖДА З.„О.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
адвокат А.К. от САК, с адрес: ***, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38,
ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 900 лв./ деветстотин
лева/- за двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА Т.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на З.„О.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание на основание
чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100 лв. / сто лева/,
представляваща направените от ответника пред въззивната инстанция разноски
/юрисконсултско възнаграждение/ за
защита срещу насрещната въззивна жалба,
подадена от ищеца Т.Т.Т., ЕГН **********.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.