град София, 24. 03. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV - В въззивен състав, в открито съдебно заседание на първи октомври две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Елена Иванова Членове:1. Златка Чолева
2. младши съдия Любомир Игнатов
с участието на съдебния секретар Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 6430 по описа на Софийския градски съд за 2020 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ТПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от К.С.А., ЕГН **********, адрес ***, адрес за призоваване град София, ул. “******, an. 1 (въззивник) чрез процесуалния представител адвокат Д.Б. срещу решение № 81017 от 03. 05. 2020 г., постановено от Софийския районен съд, 143-ти състав, по гр. д. № 45151 по описа за 2018 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд изцяло е уважил следните два иска за установяване на съществуването на вземания:
- иск с правна квалификация по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за установяване на съществуването на вземане за възнаграждение по договор за посредничество при закупуването на недвижим имот в размер на 1818 лева и 90 стотинки;
- иск с правна квалификация по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 92 ЗЗД за установяване на съществуването на вземане за неустойка в размер на 291 лева и 2 стотинки.
Въззивникът оспорва обжалваното решение като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и на съществени съдопроизводствени норми. Твърди, че районният съд необосновано е приел, че ищецът е изпълнил договорните си задължения. Всъщност той не ги е изпълнил, поради което не му се дължи възнаграждение. В частност твърди, че по делото е било доказано неизпълнението на задължението за оглед на недвижимия имот от ищеца. Посочва, че с изцяло негови (на въззивника) средства е била съборена постройката в недвижимия имот. Освен това изразява съмнение в свидетелски показания, на които районният съд е дал доверие и въз основа на които е установил изпълнението на договорните задължения на ищеца. Намира, че първоинстанционния съд неправилно е изтълкувал волята на страните и е стигнал до извода, че ищеца претендира лихва за забава. Всъщност ищецът е претендирал компенсаторна неустойка, а съобразно общите правила за договорната отговорност е недопустимо кумулирането на иск за реално изпълнение с иск за заплащане на обезщетение за неизпълнение в размер на договорената неустойка. Районният по недопустим начин е разтълкувал волята на ищеца и се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран. Иска от въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение, като отхвърли изцяло предявения иск със законните последици.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство “А.П.” ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, съдебен адрес *** (въззиваемо дружество) чрез процесуалния представител адвокат Ж.Ж.. Намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че възражението за неизвършен оглед на имота е неоснователно, понеже ответникът живее в съседен имот. Посочва, че от свидетелските показания се установява изпълнението на останалите договорни задължения на ищеца. Поддържа, че не е имал договорно задължение за събарянето на незаконната постройка в недвижимия имот. Намира за правилен извода на районния съд, че е правноирелевантно кой е организирал и съборил сградата. Посочва, че е била постигната уговорка за разделност или за намаляване на уговореното възнаграждение, в случай че окончателният прехвърлителен договор се отнася само до дворното място или само до сградата, което районният съд правилно е отчел. Относно вземането в размер на 291 лева и 2 стотинки поддържа, че съответната уговорка няма характеристиката на обезщетение вместо изпълнение, а на граждански плод. Независимо от тълкуването на районния съд, същата има характер на обезщетение за забава, а не на обезщетение вместо изпълнение. Иска от въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Въззивният съд, след като прецени становищата на страните и събраните пред първата инстанция доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е редовна и допустима. Вследствие на служебна проверка въззивният съд установява, че обжалваното решение е валидно, както и допустимо в обжалваната част. Относно правилността му в обжалваната част намира следното.
Въззивникът живее в съседство на и е използвал като наемател следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.508.881 съгласно Заповед РД- 15-53/23. 11. 2011 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия,
картография и кадастър, находящ се на адрес град София, ж. к. “Орландовци”, ул. “******, с площ от 336 квадратни метра, с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра) - за краткост “поземления имот”. В поземления имот е имало изградена и едноетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.508.881.1 със застроена площ от 33 квадратни метра. Жилищната сграда е била незаконен строеж, който не е можел да бъде узаконен.
На 18. 08. 2017 г. между страните е бил сключен договор за посредничество. По силата на договора въззиваемото дружество е поело задължението да посредничи на въззивника за закупуването на поземления имот, както и на изградената в него жилищна сграда. Въззивникът на свой ред е поел задължението да заплати възнаграждение на въззиваемото дружество в съответен размер, чийто падеж е бил уговорен да настъпи в момента на нотариалното изповядване на сделката.
Въззиваемото дружество не е извършило оглед на поземления имот и на построената в него жилищна сграда заедно с въззивника по негово (на въззивника) желание. То е сключило договор за посредничество и с един от съсобствениците на поземления имот и жилищната сграда, чрез свой служител е провело срещи с нотариуси във връзка със сключването на договора за покупко-продажба, съдействало е на съсобственика на поземления имот и на жилищната сграда да подаде и получи свързани с предстоящата сделка документи от Агенцията по геодезия, картография и кадастър и от общината.
Към 02. 10. 2017 г. едноетажната жилищна сграда е била премахната като незаконен строеж от съсобствениците й. На 05. 10. 2017 г. въззивникът е закупил от съсобствениците поземления имот (сделката е била изповядана от нотариус). Въззивникът не е заплатил възнаграждение на въззиваемото дружество.
Тази фактическа обстановка въззивният съд приема за установена въз основа на събраните пред първата инстанция писмени доказателства: договор за посредничество при закупуване на недвижим имот (л. 6 от исковото производство на районния съд), нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 144, том II, per. номер 6 146, нотариално дело номер 289 по описа на нотариус Г.Й.Д.(номер 343 по регистъра на Нотариалната камара, с район на действие Софийския районен съд) за 2017 г. (л. 7 и следващите от исковото производство на районния съд), договор-поръчка за продажба на недвижим имот (л. 25 и следващия от исковото производство на районния съд) и констативен протокол от Столична община - район “Сердика” (л. 47 от исковото производство на районния съд). Тя се подкрепя и от показанията на свидетелите Р.Н.И.и П.И.И.. От показанията на Р.Н.И.например се установява, че въззивникът не е пожелал да се извършва оглед на поземления имот и на жилищната сграда. В тази част показанията логически съответстват на посоченото от свидетеля П.И.И., че въззивникът живее в съседство на поземления имот и го е ползвал под наем. От последните може да се направи фактически извод, че въззивникът е познавал добре поземления имот. Тогава е житейски оправдано да не пожелае да бъде извършен оглед. Показанията и на двамата свидетели в някои други части обаче не следва да бъдат кредитирани. Така показанията на свидетелката Р.Н.И.не могат да бъдат приети в частта, в която се отнасят до сключването на предварителен договор за покупко-продажба на поземления имот. Това обстоятелство не може да бъде установено със свидетелски показания въз основа на чл. 164, ал. 1, т. 1 ТПК във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗЗД. Предварителен договор не е посочен и сред документите, които са били представени пред нотариуса. По делото не е бил представен предварителен договор, поради което съдът е длъжен да приеме, че такъв не е бил сключван. Що се отнася до показанията на свидетеля П.И.И., те не следва да бъдат кредитирани в частта, в която установяват, че въззивникът е получил разрешение за премахването на незаконната жилищна сграда и че е поел разходите за премахването й. Освен че в тази част нямат връзка с предмета на делото (премахването на сградата не е предмет на договора за посредничество), те също така противоречат на изявлението, направено от свидетеля в т. 4 от нотариалния акт. Същото изявление е направено и от въззивника, следователно той (въззивникът) е признал, че сградата е била премахната не от него, а от продавачите.
При така изяснената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи.
Във връзка с възражението на въззивника, че въззиваемото дружество не е изпълнило някои от задълженията си по договора за посредничество, поради което той не дължи възнаграждение, направено своевременно с отговора на исковата молба, въззивният съд намира следното. Сключеният договор вменява на въззиваемото дружество следните задължения: извършването на проверки за собствеността и наличието на вещни тежести върху поземления имот и жилищната сграда, водене на преговори, изготвяне на предварителен договор за покупко-продажба и проект на нотариален акт (но последните две - при направено писмено искане от въззивника). По делото не се установява въззивникът да е поискал изготвянето на предварителен договор или пък проект на нотариален акт, следователно за въззиваемото дружество не е възникнало задължение за изготвянето им. Твърдението, че въззиваемото дружество е имало задължение да осигури оглед на поземления имот, е невярно. Видно от чл. 4 от договора за посредничество, страните всъщност са уговорили право на въззиваемото дружество да уговаря огледи от името на доверителя във връзка с покупката на имота, а не задължение. Освен това по делото се установява, че въззивникът живее в съседство на поземления имот и е бил негов ползвател, следователно е познавал имота достатъчно добре и не е имало необходимост да го оглежда. Възражението е неоснователно и в частта относно неизпълнението на задължението за проверка за тежести. Задължението за осъществяване на проверка за тежести върху поземления имот е логически свързано с очакваното сключване на договора за покупко-продажба. Кредиторът има интерес от изпълнението на това задължение, за да предвиди дали да закупи недвижимия имот или не с оглед наличието или липсата на тежести, както и във връзка с преговорите за продажната цена. Доколкото в настоящия случай се установи, че окончателният договор за покупко-продажба е бил сключен и то при продажна цена от 60 630,00лева.- като цена само на поземления имот, като тази цена не е по-ниска офертната от 31 000,00 евро, а в последната е била включена и цената на сградата, която е премахната и не е предмет на окончателния договор, съдът приема, че неизпълнението на задължението на въззиваемото дружество (ищец) за проверка за тежести в конкретния случай е несъществено и не може да обоснове отказ от заплащане на договореното възнаграждение, след като окончателният договор е сключен и то при цена не по- ниска от офертната.
Що се отнася до премахването на незаконния строеж, подобно задължение не е било уговаряно в тежест на въззиваемото дружество (ищеца) и следователно обстоятелството няма връзка с предмета на делото. То е въпрос на отношенията между въззивника (ответника) и продавачите.
Поради изложените дотук съображение обжалваното решение е правилно в частта, в която е установено съществуването на вземане за договорно възнаграждение. В тази част то трябва да бъде потвърдено.
Възражението на въззивника срещу обжалваното решение в частта, в която е признато за установено вземане в размер на 291 лева и 2 стотинки, е основателно. Ищецът изрично е обосновал претенцията си с чл. 13 от договора за посредничеството. Уговорката има характера на неустойка за вреди от забавено изпълнение. Съгласно принципа за свободата на договарянето страните могат да уговорят размера на неустойката и начина за изчисляването й както намерят за добре, включително и като лихва за всеки ден от забавата, стига така уговореният размер да не противоречи на добрите нрави. Това не променя правната същност на неустойката. Едно от свойствата на неустойката е да обезщети вредите от неизпълнението, които могат да бъдат различни по естеството си. В разглеждания случай неустойката по чл. 13 от договора за посредничество е уговорена за обезщетяване на вредите от закъснялото неизпълнение (забавата на длъжника). Тя не представлява обезщетение за пълно неизпълнение. Тогава е възможно да се претендира както реално изпълнение, така и неустойка за забава, защото кредиторът търпи вреди от забавата дори и впоследствие да получи изпълнение. В този смисъл е правната теория (Александър Кожухаров, “Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение”, ред. П.П., стр. 395). Въпреки това в изпълнение на дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълкувателно дело № 1 от 2013 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд (ОСГТК на ВКС) въззивният съд е длъжен да следи за приложението на императивните правни норми. В дадения случай неустойката за забава е договорена в размер на 0,5% върху дължимото възнаграждение на дневна база /за всеки ден забава/, но не повече от двойния размер на договореното възнаграждението на ищеца. Мнозинството от членовете на настоящия съдебен състав приема, че така договореният размер на неустойката за забава противоречи на добрите нрави, тъй като превишава типичните функции на неустойка за забава: обезпечителна, обезщетителна и санкционна (т. 3 от Тълкувателно решене 15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1 от 2009 г., ОСТК на ВКС), доколкото договореният на дневна база размер надхвърля значително /при съобразяване размера на законната лихва/ и като краен договорен размер –двойно, размера на вземането, чието плащане обезпечава. Като последица от това и на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД мнозинството от съдебния състав приема, че договорната клауза за неустойка е нищожна. Поради това настоящия съдебен състав в мнозинството му приема, че първоинстанционият съд неправилно е уважил иска за установяване на съществуването на вземане за неустойка и обжалваното решение трябва да бъде отменено в тази му част, а искът да бъде отхвърлен.
Разноски. С оглед изхода на делото следва да бъдат преразгледани присъдените в заповедното и първоинстанционното исково производство разноски.
С обжалваното решение в полза на заявителя са били присъдени разноски в размер на 109 лева и 13 стотинки държавна такса за заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и 243 лева адвокатско възнаграждение, или общо 352 лева и 13 стотинки разноски в заповедното производство. Доколкото въззивният съд намира, че претендираният в заповедното производство материален интерес е основателен за 1 818 лева и 90 стотинки от общо претендиралите 5 456 лева и 70 стотинки, то дължимите разноски в заповедното производство са общо 117 лева и 38 стотинки.
По делото няма данни длъжникът да е сторил разноски в заповедното производство.
С обжалваното решение в полза на ищеца са били присъдени разноски в първоинстанционното исково производство в размер на 50 лева държавна такса, 242 лева адвокатско възнаграждение, 30 лева разноски за призоваване на свидетел и 5 лева разноски за издаването на съдебно удостоверение, или общо 327 лева. Доколкото въззивният съд приема за основателен единия от двата кумулативно съединени иска за установяване на съществуването на вземания, от така установените разноски следва да бъдат присъдени половината, тоест 163 лева и 50 стотинки.
В първоинстанционното исково производство има данни, че ответникът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 150 лева (макар и със списъка по чл. 80 ГПК да са били претендирани 300 лева адвокатско възнаграждение, по първоинстанционното дело има данни за възникването на задължение за 150 лева и действителното заплащане на 150 лева, л. 15 от исковото производство на районния съд). След като единият от двата иска е неоснователен, в полза на ответника следва да бъдат присъдени половината, тоест 75 лева разноски.
Въззивникът не е направил претенция за присъждането на разноски във въззивното производство, поради което разноски не следва да му бъдат присъждани.
От друга страна, въззиваемото дружество е направило претенция за присъждането на разноски във въззивното производство. Сторените от него разноски във въззивната инстанция се свеждат до тези за адвокатско възнаграждение. Макар и по делото на районния съд да е приложен договор за правна помощ (л. 11 от заповедното производство), според чийто чл. 3, ал. 1 се дължи адвокатско възнаграждение и за въззивната инстанция, не са представени доказателства за неговото реално заплащане. Поради тази причина разноските са недоказани и не следва да бъдат присъдени (т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 2013 г. по тълкувателно дело № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Така мотивиран, съдът
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81017 от 03. 05. 2020г., постановено от Софийския районен съд, 143-ти състав, по гр. д. № 45151 по описа за 2018 г. в частта, в която е уважен иск с правно основание по чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите и е признато за установено в отношенията между ищеца “А.П.” ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, съдебен адрес ***, от една страна, и ответника К.С.А., ЕГН **********, адрес ***, адрес за призоваване град София, ул. “******, an. 1, от друга страна, съществуването на вземане на “А.П.” ЕООД спрямо К.С.А. за сумата в размер на 1 818 (хиляда осемстотин и осемнадесет) лева и 90 (деветдесет) стотинки, представляваща вземане за възнаграждение по договор за посредничество за закупуването на недвижимо имущество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07. 11. 2017 г. до окончателното плащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 79097 по описа на Софийския районен съд за 2017 г.
ОТМЕНЯВА решение № 81017 от 03. 05. 2020 г., постановено от Софийския районен съд, 143-ти състав, по гр. д. № 45151 по описа за 2018 г. в частта, в която е уважен иск с правно основание чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 92, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите и е признато за установено в отношенията между ищеца “А.П.” ЕООД и ответника К.С.А. съществуването на вземане на „А.П.“ ЕООД спрямо К.С.А. за сумата в размер на 291 (двеста деветдесет и един) лева и 2 (две) стотинки, представляваща договорна неустойка за забава за периода от 05. 10. 2017 г. до 07. 11. 2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07. 11. 2017 г. до окончателното плащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 79097 по описа на Софийския районен съд за 2017 г., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения иск с правно основание чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 92, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите , с предмет- признаване за установено в отношенията между ищеца “А.П. ЕООД и ответника К.С.А. съществуването на вземане на „А.П.“ ЕООД спрямо К.С.А. за сумата в размер на 291 (двеста деветдесет и един) лева и 2 (две) стотинки, представляваща договорна неустойка за забава за периода от 05. 10. 2017 г. до 07. 11. 2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07. 11. 2017 г. до окончателното плащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 79097 по описа на Софийския районен съд за 2017 г., както и в частта, с която К.С.А. е осъден да заплати на “А.П.” ЕООД – разликата над дължимата сума от 117 (сто и седемнадесет) лева и 38 (тридесет и осем) стотинки — до общия присъден размера на сумата от 352,13лв.- разноски в заповедното производство, както и разликата над дължимата сумата от 163 (сто шестдесет и три) лева и 50 (петдесет) стотинки – до пълния присъден размер на сумата от 327,00лв.- разноски в първоинстанционното исково производство.
ОСЪЖДА въз основа на чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс “А.П.” ЕООД да заплати на К.С.А. сумата от 75 (седемдесет и пет) лева - разноски в първоинстанционното исково производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. / о.м./ 2.
Особено мнение на младши съдия Любомир Игнатов
Не съм съгласен с мнението на мнозинството, че уговорената неустойка за забава е нищожна. Законът (чл. 9, ал. 1 ЗЗД) предоставя на страните по договора свободата да уговорят неустойка за забава в по-голям размер от обезщетението в размер на законната лихва (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Страните са постигнали съгласие, че вредите от забавата са в по-голям от определения от закона размер. При това съм на мнение, че уговорената в настоящия случай неустойка не надхвърля типичните функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1 от 2009 г., ОСТК на ВКС. Тя не противоречи на добрите нрави и е действителна. Затова приемам, че обжалваното решение е изцяло правилно и следва да бъде изцяло потвърдено.
Младши
съдия Любомир Игнатов: