№ 1441
гр. София, 29.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мария Яначкова
Членове:Ралица Димитрова
Десислава Б. Николова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Десислава Б. Николова Въззивно гражданско
дело № 20221000501066 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивни жалби и на двете
срещупоставени страни по делото срещу Решение № 260112 от 10.01. 2022
година , постановено от Софийски градски съд, ГО I- 1-ви състав, по гр.д. №
8285/2019 г.
Въззивната жалба с вх.№ 262888 /19.01.2022 г. на Прокуратурата на
Република България е насочена срещу частта от решението, с която
предявеният срещу нея иск по член 2б,ал.1 от ЗОДОВ е уважен до размера от
30 000 лева. Съдържа оплаквания за недопустимост на решението, като
постановено по недопустим иск по липса на процесуална легитимация у
ищеца, тъй като престъплението по член 387,ал.2 от НК – предмет на
разследване по досъдебното производство – обективно не засяга неговите
права, а обществените отношения, свързани с функционирането на държавния
апарат, в частност на въоръжените сили и ищецът няма качество на пострадал
по смисъла на член 74,ал.1 от НПК. В жалбата има позоваване на липса на
обратно действие на правилото на член 2б от ЗОДОВ в сила от 15.12.2012 г. и
на доказателства за това кои конкретни действия по разследването са били
дължими, но не са извършени . В решението не са обсъдени възраженията на
1
ответника, че забавянето се дължи на неизпълнена следствена поръчка, че
висящото досъдебно производство не е дело относно определяне на
гражданските права на ищеца по смисъла на член 6,§ 1 от КЗПЧОС и че той е
имал право да сезира гражданския съд с иск за вреди от деликта, осъществен
чрез деянията – предмет на разследване по посоченото досъдебно
производство и да установи в производството по него всички факти от
значение за вземането му за обезщетение за вреди, но не го е упражнил.
Оспорват се като необосновани изводите в решението, че ищецът е претърпял
вреди от прекомерна продължителност на наказателното производство и че
обезщетението от 30 000 лева съответства на принципа за справедливост по
член 52 от ЗЗД. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и
отхвърляне на иска в цялост, в алтернатива за горницата над 12 000 лева ,
респ. 15 000 лева.
В срока по член 263,ал.1 от ГПК въззиваемият – ищец отговаря, че
жалбата е неоснователна по подробно изложените доводи .
Насрещната въззивна жалба с вх.№ 267864 /10.02.2022 г. на ищеца И. Ю.
М. е насочена срещу решението в частта, с която искът му е отхвърлен за
горницата над 30 000 лева до 100 000 лева. Съдържа оплаквания за
постановяването му при допуснати нарушения на процесуалния закон – член
235,ал.2 от ГПК и член 236,ал.2 от ГПК, изразяващи се в необсъждане на
всички доводи и доказателства по фактите от значение за решаване на
въпроса какъв е размерът на справедливото обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, както и при допуснати нарушения на член 2б,ал.2 от
ЗОДОВ, изразяващи се в необсъждане на всички посочени в това правило
критерии и несъобразяване на установените в практиката на ЕСПЧ стандарти,
по които се дължи преценка дали е нарушено правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок и се извършва остойностяване на вредите
от нарушението.
Въззиваемата страна по насрещната жалба - Прокуратурата на
Република България изразява становище за нейната неоснователност .
При проверката на обжалваното решение с оглед оплакванията в
жалбите, доводите, изразени от въззиваемия - ищец в отговора на въззивната
жалба и от двете страни в откритото съдебно заседание и съобразно член 269
от ГПК, въззивният съд намира, че то е валидно, допустимо и правилно .
2
С предявените от И. Ю. М. срещу Прокуратурата на Република България
искове по член 2б,ал.1 от ЗОДОВ и по член 86 от ЗЗД се претендира
отговорността на държавата за претърпените от него неимуществени вреди от
нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на
образуваното в месец януари 1991 година сл.д.№ 1/1991 г. на Прокуратурата
на въоръжените сили, преобразувано в сл.д.№ 780- II/1998 г. и по – късно в
ДП № II – 048 от 1999 по описа на Софийска военно – окръжна прокуратура.
Иска присъждане на обезщетение в размер от 100 000 лева, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба на дата 21.06.2019 г. Твърди,
че по това дело предмет на разследване са репресивните действия, извършени
по време на възродителния процес, от които е пострадал. На 19.01.1985 г. бил
задържан в продължение на три месеца в килиите за арест в полицейското
управление в град Сливен ; впоследствие бил приведен в затвора на остров
Белене и останал там 15 месеца; считано от 18.05.1986 г. до 20.05. 1987 г. бил
в затвора в Бобовдол; а след това бил принудително установен за период от
година и два месеца в село Червен бряг, Кюстендилско, като на 10.06.1989
година бил изселен заедно със съпругата и детето си в Република Турция.
Поддържа още, че е учредител на сдружение „ За справедливост, права ,
култура и солидарност на Балканите “ , чиято цел е сдобиване с информация
за развитието на делото, че подал по реда на член 368 и член 369 от НПК
молба за ускоряване на досъдебното производство, по която има произнесено
определение № 4831/6.11.2018 г. по н.ч.д.№ 4705/2018 г. по описа на СГС, с
което е даден едномесечен срок за приключване на делото. Разследването
продължава повече от 27 години и от забавянето му ищецът търпи вреди :
задълбочаване на чувството за липса на справедливост; разочарование; страх
и опасения, че виновните ще останат неказани за деянията си; загуба на
доверие в институциите, чувства на безсилие и безпомощност . Ответникът
оспорил исковете .
Възраженията срещу допустимостта на обжалваното решение и исковата
претенция са неоснователни. Твърдените от ищеца М. факти за настъпването
на вредите в периода от образуване на делото през месец януари 1991 г. до
датата на предявяване на иска - 21.06. 2019 г. , т.е. преди и след влизане в
сила на 15.12.2012 г. на материалноправната норма на член 2б,ал.1 от ЗОДОВ
( обн, Дв,бр. 98/ 2012 г.), са относими не към допустимостта на иска, а към
правната му квалификация. Всъщност искът съчетава правните основания по
3
член 49 от ЗЗД и по член 2б,ал.1 от ЗОДОВ - за реализиране отговорността на
държавата за вреди, причинени от : виновни действия и бездействия на
длъжностни лица при изпълнение на възложено им ръководство на
разследването и от действия и бездействия на ответния държавен орган, като
нарушаващи правото на ищеца по член 6,§1 от КЗПЧОС на разглеждане на
наказателно дело в разумен срок. Процесуално легитимиран ответник ( по
двете основания ), в качеството му на процесуален субституент на държавата,
е Прокуратурата на Република България.
С оглед твърденията в исковата молба, че ищецът е носител на
претендираното право, той е процесуално легитимиран по иска също. Ако
поради неосъществяването на правопораждащ факт, то не съществува, искът
е неоснователен, а не недопустим.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че по образуваното на
30.01.1991 г. досъдебно производство сл.д.№ 1/1991 г. на Прокуратурата на
въоръжените сили, преобразувано в сл.д.№ 780- II/1998 г., сега ДП № II – 048
от 1999 по описа на Софийска военно – окръжна прокуратура, се разследват
извършените по време на възродителния процес престъпления; повдигнати са
обвинения срещу няколко лица за извършено престъпление по член 162,ал.1
от НК – съучастие в проповядване и подбуждане към национална омраза в
периода 1984 – 1988 г. , а в последствие срещу двама от тях - обвинения за
извършено престъпление по член 387,ал.2 във връзка с ал.1 и член 20,ал.2 от
НК – съучастие в злоупотреба и превишаване на власт с цел постигане на
консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на
мюсюлманското малцинство в страната посредством принудителна смяна на
имената, принудително затваряне в лагери, принудително преместване от
работа и дисциплинарно уволнение на несъгласните със смяната лица ; че
след внасяне на обвинителен акт в съда са образувани н.о.х.д №1/1994 г. по
описа на ВС и н.о.х. д №1/1998 г. по описа на ВКС, прекратени с връщане на
делото на Прокуратурата на въоръжените сили за доразследване поради
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Правилно е
прието, че разследването е прекратено спрямо част от обвиняемите ( спрямо
двама – поради смърт ) ; продължило е само спрямо един от обвиняемите и
продължителността на досъдебното производство ( към датата на
приключване на устните състезания в първоинстанционното производство-
4
23.03.2021 г. ) е повече от 30 години. Съответни на доказателствата са
констатациите на съда, че след задържане на 19.01.1985 г. и тримесечен
престой в следствения арест в град Сливен ищецът бил въдворен в ТВО –
Белене за срок от 15 месеца и в затвора в Бобов дол до 20.05.1987 г. , а след
това за период от година и два месеца бил принудително заселен по силата на
административна мярка по член 39, ал.1, т.1 от ЗНМ в село Червен бряг,
Кюстендилско, а на 10.06.1989 г. - експулсиран заедно със семейството му в
Република Турция.
Събрани по делото са доказателства за постановени в различни периоди
от време и от различни органи и длъжностни лица актове по разследването и
писмо от инспектората на Министерство на правосъдието с изх.№ 321/2005 г.
със сведения за движението и администрирането на делото . Те сочат, че
досъдебното производство се отличава с висока фактическа и правна
сложност. На установяване са подлежали факти за множество деяния и
репресирани лица ( установени са 446 въдворени в лагера Белене лица ).
Местопребиваването на голяма част от пострадалите е било в Република
Турция, обусловило е затруднения в установяването на адресите им за целите
на провеждането на разпити на същите. Делото е двукратно връщано от съда
за доразследване поради допуснати процесуални нарушения, част от които са
едни и същи : непосочване в обвинителния акт на пострадалите лица във
връзка с обезпечаване упражняването от тях на права като частни обвинители
и граждански ищци и извършване на следствени действия без уведомяване на
защитниците на обвиняемите . В разпореждането от 28.04.1998 г. по н.о. х.д.
№ 1/1998 г. по описа на ВКС, НК изрично е посочено, че указанията,дадени
при първото връщане на делото с разпореждането по н.о.х.д.№ 1/ 1994 г., не
са спазени от разследващите органи и са валидни и към проверката по член
241,ал.2 от НПК по новообразуваното съдебно производство. Досъдебното
производство е спирано неколкократно, в т.ч. за извършване на разпити по
делегация на пострадалите в качеството им на свидетели въз основа на молби
за международна правна помощ до Турция, както следва : с постановление от
дата 6.04.1999 г. в периода 6.04.1999 г. - 4.12.1999 г. ; с постановление от дата
1.10.2002 г. на основание член 239, ал.1,т.3 от НПК (отм.) в периода
1.10.2002 г. – 4.07.2003 г. и с постановление от дата 4.02.2004 г. във връзка с
изпратена на 18.02.2004 г. трета съдебна поръчка, неизпълнена към средата на
2005 г. ( писмото с изх.№ 321/2005 г. на инспектората към МП ). Последното
5
постановление за спиране е от 4.10.2018 г. на основание член 25,ал.2 от НПК,
с оглед очакван отговор на четвъртата изпратена молба за международна
правна помощ. При спряно производство действия по разследването не се
извършват, докато съществува основанието за спиране.
Ищецът е разпитан като свидетел на 26.05.2015 г. Подадената от него
през 2018 г. молба за ускоряване на производството по реда на член 368 от
НПК е разгледана с определение № 4831 от 6.11.2018 г. по н.ч.д.№ 4705/ 2018
г. по описа на СГС, 13 – състав. Искането е преценено за основателно, като е
определен едномесечен срок за проверка на доказателствата и за произнасяне
на прокурора съобразно член 242,ал.1 от НПК.
Според свидетеля А. И. Д. в разговорите с ищеца за хода на делото за
възродителния процес последният споделял, че загубил надежда в
наказването на виновните,както и че загубил вяра в институциите. Според
заключението на съдебно – психологическата експертиза събитията от 1985 –
1989 година са били психотравмени за ищеца, а за актуалното му състояние
са характерни негативни мисли, тревожност, субективна оценка за потиснато
психично благополучие и малоценност, обусловени от продължителното
водене на разследването за деянията, от които е пострадал.
Съдебната практика ( решение № 60265/ 20.12.2021 г. по гр.д.№ 1701/
2021 г. на IV ,г.о. и решение № 72/ 1.06.2022 г. по гр.д. № 4037/2021 г. на III,
г.о. ) приема, че сезираният с иска по член 2б,ал.1 от ЗОДОВ съд прилага
правилата на Конвенцията, като ги тълкува автономно, т.е. според практиката
на ЕСПЧ ; член 6,§1 от Конвенцията е приложим по отношение на всяко лице,
защитата на чиито граждански права е обусловена от висящото досъдебно
производство ; преценката за това дали правата са граждански се извършва
според материалното им съдържание и последици, определени въз основа на
приложимото вътрешно право и целта на Конвенцията. Това лице е
пострадалият от престъплението – предмет на разследването - дори при
отсъствие на искане за присъждане на обезщетение в това производство.
При това разбиране за приложимостта на член 6,§1 от Конвенцията в
гражданския му аспект въззивният съд приема, че ищецът има качеството на
пострадал и „ жертва “ на престъпното деяние – предмет на разследване, че то
засяга основни, конституционно защитени права на ищеца, като правото на
етническа принадлежност, име, труд и др. Изходът от наказателното
6
производство има значение както за признаването им, така и за правото му да
получи обезщетение за вредите, които е претърпял от тяхното нарушаване. С
оглед фазата, до която е достигнало наказателното производство,
измененията в процесуалната уредба – член 60,ал.1 от НПК ( отм., ред.,
Дв ,50 от 2003 г. ) и член 84,ал.1 от НПК ( нов ) в сила от 29.04.2006 г.,
ищецът не е могъл да го предяви чрез иск в същото производство. Пред
надлежното упражняване на правото на иск на деликтно основание по реда на
ГПК съществува абсолютна процесуална пречка по член 182, ал.1,б. „ д “ от
ГПК ( отм. ), респ. по член 229,ал.1,т.5 от ГПК, а пред доказването на фактите
за увреждащото деяние и авторството му – затруднение, предпоставено от
усложнената фактическа обстановка, обуславяща инкриминираните деяния.
Следователно досъдебното производство, непреминало в съдебна фаза, е дело
„ по определяне на гражданските права “ на ищеца, както правилно е
преценил първоинстанционният съд .
Предмет на дължимата по предявения иск преценка е дали
разследването е проведено в разумен срок. След 15.12.2012 г. вината на
лицата от състава на разследващите органи няма правно значение, тъй като
отговорността по ЗОДОВ не е виновна. Преценката за спазването на разумния
срок се извършва по критериите по член 2б,ал.2 от ЗОДОВ. Един от тях е
общата продължителност на досъдебното производство . Видно от
изложеното тя е над 31 година. Надхвърля разумния срок дори при зачитане
на периодите, в които производството е било спряно. Забавянето се дължи на
действията на разследващите органи и на лицата от структурните звена на
ответната прокуратура, изразяващи се в допускане на процесуалните
нарушения , обусловили двукратното прекратяване на съдебното
производство и връщане на делото на прокурора за доразследване и в
неизпълнение на задълженията по ръководство и надзор върху действията по
разследването, така че то да приключи в срок при своевременно събиране на
доказателствата и прилагане на мерки, насочени към преодоляване на
затрудненията по установяване на адресите на пострадалите лица и по
провеждане на разпитите им като свидетели. Следователно допуснато е
нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок по член 6 от
ЕКЗПЧОС. То е основание за присъждане на обезщетение.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че въззивникът – ищец е
7
претърпял неимуществени вреди от неразумно забавеното разследване. Те са
установени с дадените от свидетеля А. И. Д. показания , чиято достоверност
не се разколебава от факта, че е пострадал от същите, разследвани по
процесното следствено дело деяния, тъй като са в пълно съответствие с
приетата по делото съдебно - психологическа експертиза.
При преценката по член 52 от ЗЗД въззивният съд съобразява всички
обстоятелства по делото и най – вече : голямата продължителност на
досъдебното производство, значението му за ищеца предвид тежката
репресия, на която е бил подложен и значимостта на засегнатите от
разследваните деяния негови права – право на име, самоопределение, труд;
установените у него нарушено чувство за справедливост и загуба на вяра в
институциите, напредналата му възраст – към 1991 година е бил на 32 години,
а понастоящем - 63 години , което засилва усещането за безсилие и липса на
вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и ангажирането на
наказателната отговорност на виновните. С оглед изложеното въззивният съд
намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди
се равнява на 30 000 лева и че се дължи ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 21.06.2019 година, каквото
разрешение е дадено от първоинстанционния съд . Следователно
обжалваното решение следва като правилно да се потвърди . На основание
член 10,ал.3 от ЗОДОВ въззивникът М., който не претендира разноски извън
държавната такса, има право на заплатената такса за въззивното производство
в размер от 5 лева.
Воден от горното, ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО Решение № 260112 от 10.01. 2022
година , постановено от Софийски градски съд, ГО I- 1-ви състав, по гр.д. №
8285/2019 г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България , град София, бул.
„ Витоша“ № 2 да заплати на И. Ю. М., ЕГН: ********** от село ***, община
***,област *** разноски за въззивното производство в размер на заплатената
държавна такса от 5 ( пет ) лева.
8
РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ пред
Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9