Решение по дело №15767/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261725
Дата: 10 декември 2020 г. (в сила от 13 февруари 2021 г.)
Съдия: Станимира Стефанова Иванова
Дело: 20191100515767
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 декември 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№…….....................

гр. София, 10.12.2020г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV-Б състав, в публичното заседание на     трети декември, две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

                                                      ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА

мл.с.ЛОРА ДИМОВА    

                                          

при секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело №  15767 по описа за 2019г. на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. вр. с чл. 351 вр. с  344 ГПК.

С Решение №  179387/30.07.2019г. по гр.д. № 25805 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 56-ти състав е допусната съдебна делба на апартамент, находящ се в гр. София, район Триадица, ул. „*********на първи надпартерен етаж от сградата, състоящ се от две стаи, хол, кухня, клозет, тераса, гардеробно и изолационно антре, застроен на 73,80кв.м. при съседи: от изток-двор, от запад-ул. „Цар Б. І”, от юг-апартамент на П.Г.П., отдолу –магазин, от север-калкан, отгоре- апартамент на П.Д., заедно с избено помещение при съседи: П.Г.П., Софжилфонд, коридор, ул. „Гочо Гопин”, и таванско помещение при съседи:коридор, вход за коридора и К.Д., както и 19/298 ид.ч. от общите части на сградата и от мястото, в което е построена сградата, съставляващо парцел ХІІ, кв. 305, м.”Центъра” по плана на София, който съгласно схема № 15-169721/20.03.2018г. на СГКК-София е самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1001.138.1.4. по КК и КР на гр.София, одобрени със Заповед № РД-18-108/13.12.2016г. на Изпълнителния директор на АГКК с адрес на имота: гр. София, район Триадица, ул. „*********, самостоятелния обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1001.138 с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, брой на нива на обекта – 1, прилежащи части 19/298 ид.ч. от общите части на сградата при съседи самостоятелни обекти в сградата на същия етаж имот с идентификатор 68134.1001.138.1.3; отдолу имот с идентификатор 68134.1001.138.1.18; имот с идентификатор 68134.1001.138.1.17; имот с идентификатор 68134.1001.138.1.19; отгоре  имот с идентификатор 68134.1001.138.1.7.

между съделители и при квоти:

-         ¼ ид.ч. за  В.В.Ф., ЕГН **********;

-         ¼ ид.ч. за Р.Д.Ф., ЕГН **********;

-         ¼ ид.ч. за Г.В.Ф., ЕГН **********;

-         ¼ ид.ч. за Д.В.Ф., ЕГН ********** действащ със съгласието на майка си Р.Д.Ф., ЕГН **********.

като на основание на чл. 344, ал.2 от ГПК Р.Д.Ф., ЕГН **********, Г.В.Ф., ЕГН ********** и Д.В.Ф., ЕГН ********** са осъдени да заплащат на В.В.Ф., ЕГН ********** сумата от 102,75лв. месечно за лишаване от ползването на притежаваните от него ¼ ид.ч. от апартамент, находящ се в гр. София, район Триадица, ул. „*********на първи надпартерен етаж от сградата считано от датата на влизане в сила  на решението по допускане на делбата до окончателното извършване на делбата, като е отхвърлено искането за плащане на сумата над 102,75лв. до предявен размер от 120лв. месечно.

Срещу така постановено Решение са депозирани:

1.въззивна жалба вх.№ 5146815/11.09.2019г. по регистъра на СРС  изпратена по пощата на 09.09.2019г. от Р.Д.Ф., ЕГН **********, Г.В.Ф., ЕГН ********** и Д.В.Ф., ЕГН ********** в частта, в която е допусната делбата между тях и ищеца при квоти от по ¼ ид.ч. за всяка страна. Изложили са съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочили са, че ищецът нямал участие в съсобствеността на имота, неговата част била придобита от тях по давност в следствие на упражняване 20 години  на владението на имота като свой със знанието и съгласието на ищеца, демонстрирали правата си пред ІІІ-ти лица и това било установено от събраните гласни доказателства. Не били получавали покана от ищеца през 2018г., но дори и към този момент те вече били придобили имота по давност и тази покана не било от естество да прекъсне придобивната давност. Претендирали са разноски.

Въззиваемият ищец В.В.Ф., ЕГН ********** е оспорил жалбата. Навел е  твърдения, че решението  в тази част е правилно, съответстващо на събраните доказателства. Съсобствеността мужде страните била възникнала по наследяване от В. Г. Ф. , наследството било открито на 01.01.2017г. По делото не било установено  въззивниците да са придобили имота по давност. В този имот приживе на наследодателя заедно с него живеели въззивниците и това било тяхно семейно жилище, след откриване на наследството на Ф. въззиваемият проявил интерес към жилището и поканил ответниците да му плащат обезщетение за лишаване от ползването на имота. Не било установено държането върху мота въззивниците да са трансформирали във владение и това им намерение да е достигнало до знанието на  въззиваемия. Плащането на данъци и консумативи за ползването на имота не били такива действия,  те били дължими на основание на чл. 30, ал. 3 от ЗС. След смъртта на наследодателя в проведен разговор Р.Ф. не била оспорила правата на въззиваемия, в подадената от нея декларация по чл. 14 от ЗМДТ като съсобственик бил посочен и въззиваемият. Претендирал е разноски.

2. частна жалба вх. № 5143956/04.09.2019г. по регистъра на СРС  изпратена по пощата на 02.09.2019г. от Р.Д.Ф., ЕГН **********, Г.В.Ф., ЕГН ********** и Д.В.Ф., ЕГН ********** срещу решението в частта, имащо характер на определение, с която са осъдени да заплащат на ищеца сумата от 102,75лв. на основание на чл. 344, ал.2 от ГПК. Изложили са съображения, че решението в тази част е недопустимо и неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочили са, че недопустимо било в първа фаза да се предявява осъдителен иск по чл. 31, ал.2 от ЗС с период до постановяване на решението по допускане на делбата.

Въззиваемият ищец В.В.Ф., ЕГН ********** е оспорил жалбата. Навел е  твърдения, че решението  в тази част е допустимо  и правилно, съответстващо на събраните доказателства. Периодът за който били присъдени сумите бил с начален момент влизане в сила на решението по допускане на делбата и съответствал на разпоредбата на чл. 344, ал.2 от ГПК. Тази претенция била за постановяване на привременни мерки и не можела да намери разрешение във ІІ-ра фаза на делба. Събраните гласни доказателства и заключение по техническата експертиза установявали основателност на претенцията. Претендирал е разноски.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.№ 2010695/23.04.2018г., вписана н Агенция по Вписвания на 15.05.2018г., вх.рег. № 30028, акт № 219, том V, дело 21408/2018г. на В.В.Ф., ЕГН ********** срещу Р.Д.Ф., ЕГН **********, Г.В.Ф., ЕГН ********** и Д.В.Ф., ЕГН ********** действащ със съгласието на майка си Р.Д.Ф., ЕГН **********, с която е поискал от съда да допусне и извърши съдебна делба на съсобствения им по наследство от В. Г. Ф. недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. София, район Триадица, ул. „*********на първи надпартерен етаж от сградата, състоящ се от две стаи, хол, кухня, клозет, тераса, гардеробно и изолационно антре, застроен на 73,80кв.м. при съседи: от изток-двор, от запад-ул. „Цар Б. І”, от юг-апартамент на П.Г.П., отдолу –магазин, от север-калкан, отгоре- апартамент на П.Д., заедно с избено помещение при съседи: П.Г.П., Софжилфонд, коридор, ул. „Гочо Гопин”, и таванско помещение при съседи:коридор, вход за коридора и К.Д., както и 19/298 ид.ч. от общите части на сградата и от мястото, в което е построена сградата, съставляващо парцел ХІІ, кв. 305, м.”Центъра” по плана на София, който съгласно схема № 15-169721/20.03.2018г. на СГКК-София е самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1001.138.1.4. по КК и КР на гр.София, одобрени със Заповед № РД-18-108/13.12.2016г. на Изпълнителния директор на АГКК с адрес на имота: гр. София, район Триадица, ул. „*********, самостоятелния обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1001.138 с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, брой на нива на обекта – 1, прилежащи части 19/298 ид.ч. от общите части на сградата при съседи самостоятелни обекти в сградата на същия етаж имот с идентификатор 68134.1001.138.1.3; отдолу имот с идентификатор 68134.1001.138.1.18; имот с идентификатор 68134.1001.138.1.17; имот с идентификатор 68134.1001.138.1.19; отгоре  имот с идентификатор 68134.1001.138.1.7. при равни квоти, като с решението по допускане на делбата осъди ответниците на основание на чл. 344, ал.2 от ГПК да му заплащат  месечно от 120лв. обезщетение за лишаване от ползването на имота до извършването й. Навел е твърдения, че е син на я В. Г. Ф., починал на 01.01.2017г., такива били и Г.Ф. и Д.Ф., Р.Ф. била негова съпруга, процесният имот бил индивидуална собственост на наследодателя и след смъртта му всеки наследник придобил по ¼ ид.ч. от имота. Този имот се ползвал само от ответниците към момента и следвало да се уважи искането му  за постановяване на привременни мерки. Заявил е, че на 23.01.2018г. изпратил на ответиците покана,  с която на основание на чл. 31, ал.2 от ЗС претендирал плащане на обезщетение за лишаване от ползването на имота. Оспорил е възражението на ответниците, че са придобили имота по давност. На 30.06.2017г. ответникът Р.Ф. била подала коригираща декларация по чл. 14 от ЗМДТ, сочеща ищеца за съсобственик на имота и така признавала правата му, не били верни твърденията на ответниците, свързани с ползването на имота като свой. Имотът до 2011г. бил съсобствен между Л.З.и наследодателя им В. Г. Ф., след това бил индивидуална собстевност на наследодателя им, ползването на имота от ответниците било като семейно жилище поради това, че Р.Ф. е съпруга на наследодателя им, след откриване на наследството през 2017г. ищецът незабавно афиширал правата си на съсобственик.

Ответниците Р.Д.Ф., ЕГН **********, Г.В.Ф., ЕГН ********** и Д.В.Ф., ЕГН ********** действащ със съгласието на майка си Р.Д.Ф., ЕГН ********** са оспорили иска  за делба. Посочили са, че ищецът не е съсобственик на имота. Действително страните били наследници по закон на В. Г. Ф., но  от 20 години всички ответници владеели имота като свой със знанието и съгласието на ищеца и така го придобили по давност, афиширали правата си пред съседи и ІІІ-ти лица, не били получавали покана за плащане на обезщетение и не дължали плащане месечно от 120лв. ищецът никога не бил искал да ползва имота, искането по чл. 344, ал.2 от ГПК било недопустимо.

По делото е приет неоспорен от страните нотариален акт № 115/21.06.1966г., съгласно който С. Ф. С. е продал на Л. Г.а З.апартамент, находящ се в гр. София, район Триадица, ул. „********на първи надпартерен етаж от сградата, състоящ се от две стаи, хол, кухня, клозет, тераса, гардеробно и изолационно антре, застроен на 73,80кв.м. при съседи: от изток-двор, от запад-ул. „Цар Б. І”, от юг-апартамент на П.Г.П., отдолу –магазин, от север-калкан, отгоре- апартамент на П.Д., заедно с избено помещение при съседи: П.Г.П., Софжилфонд, коридор, ул. „Гочо Гопин”, и таванско помещение при съседи:коридор, вход за коридора и К.Д., както и 19/298 ид.ч. от общите части на сградата и от мястото, в което е построена сградата, съставляващо парцел ХІІ, кв. 305, м.Центъра.

Приет е неоспорен от страните нотариален акт № 44/30.09.1985г., съгласно който Г. Н. Ф. е дарил на сина си В. Г. Ф. ½ ид.ч. от апартамент, находящ се в гр. София, район Триадица, ул. „*********на първи надпартерен етаж от сградата, състоящ се от две стаи, хол, кухня, клозет, тераса, гардеробно и изолационно антре, застроен на 73,80кв.м. при съседи: от изток-двор, от запад-ул. „Княз Б. І”, от юг-апартамент на П.Г.П., отдолу –магазин, от север-калкан, отгоре- апартамент на П.Д., заедно с избено помещение при съседи: П.Г.П., Софжилфонд, коридор, ул. „Гочо Гопин”, и таванско помещение при съседи:коридор, вход за коридора и К.Д., както и 19/298 ид.ч. от общите части на сградата и от мястото, в което е построена сградата, съставляващо парцел ХІІ, кв. 305, м.Центъра.

Прието е удостоверение за наследници № 199/29.01.2018г., издадено от СО, район Триадица, съгласно което Г. Н. Ф. е починал на 12.09.2006г. и е оставил за наследници по закон съпругата си Л. Г.а З., починала на 29.10.2011г. и сина си В. Г. Ф..

Прието е удостоверение от 02.02.2018г., издадено от СГС, Служба Архив, съгласно което на 04.07.1980г. в СГС е било образувано дело 4189/1980г. и с Решение № 469/06.11.1980г е прекратен с развод бракът между Л. Г.а Ф. и Г. Н. Ф..

Прието е удостоверение за наследници № 473/01.02.2018г., издадено от СО, район Красна поляна, съгласно което Л.Г.а З.е починала на 29.10.2011г. и е оставила за наследник по закон сина си В. Г. Ф..

Прието е удостоверение за идентичност на имена на лицето Л.Г.а З.и Л. Г.а З., издадено от СО, район Красна поляна.

Прието е удостоверение за наследници № 904/11.05.2017г., издадено от СО, район Триадица, съгласно което В. Г. Ф., ЕГН ********** е починал на 01.01.2017г. и е оставил за наследници по закон съпругата си Р. Д. Ф. и децата си В.В.Ф., Г.В.Ф.,  Д.В.Ф..

Приета  е схема № 15-169721/20.03.2018г. на СГКК-София , съгласно която апартамент, находящ се в гр. София, район Триадица, ул. „*********на първи надпартерен етаж от сградата  е с идентификатор  68134.1001.138.1.4. при съседи на същия етаж имот с идентификатор 68134.1001.138.1.3; отдолу имот с идентификатор 68134.1001.138.1.18; имот с идентификатор 68134.1001.138.1.17; имот с идентификатор 68134.1001.138.1.19; отгоре  имот с идентификатор 68134.1001.138.1.7. и като негов собственик е записана Л. Г.а З.по нотариален акт № 115/1966г.

Приета е данъчна оценка за имота от 22.01.2018г., съгласно която по записвания на СО собственици на имота на страните по делото .

Приети са  покана, известие за доставяне, съгласно  които В.В.Ф. е съставил покана до ответниците да му заплащат  120лв. месечно, считано от 02.01.2017г. за лишаване от ползване на съсобстевния им имот апартамент, находящ се в гр. София, район Триадица, ул. „*********на първи етаж от сградата съобразно квотата му, на 23.01.2018г. ищецът е изпратил писмо до ответниците, което се е върнало като непотърсено.

Прието е извлечение от декларация по чл. 14 от ЗМДТ съгласно което на 30.06.2017г. Р.Д.Ф. е декларирала имота като съсобствен по наследство  заедно с останалите съсобственици В.  В.Ф., Г.В.Ф. и Д.В.Ф. всеки с равни квоти.

С прието по делото заключение по съдебно-техническата експертиза вещото лице е посочило, че към момента пазарния наем на имота е 411лв.

Разпитан по делото св. А.Т.е посочила, че живее в гр. София на ул. „*********познавала В. и Р., както и двете му деца Д. и Г. , свидетелят живеела срещу тях. Заявила е, че Р.Ф. познава откогато В. се оженил за нея и я довел в имота, през 1995г. се родил  големият им син, малко след това В. се разболял от множествена склероза, през 2005г. се родил малкия им син, Р. сама отглеждала децата, като свидетелят като съсед помагала. Р. гледала свекърва, свекър и две деца, през 5 минути идвали линейки в дома им. Скоро свидетелят била разбрала, че В. има син от предишен брак, не го била виждала този син в къщата на В. и Р.. Не била чувала Р. да е получавала покана за наем. Собственици на имота били родителите на В. и свидетелят предполагала, че след това те прехвърлили имота на В..

Разпитан по делото св. Ц.Л.е заявила, че е майка на ищеца, познавала ответниците, видяла ги за първи път на погребението на 03.01.2017г. на наследодателя им. Ответниците живеели на ул. „*********свидетелят посетила имота след разговор с Р. за споразумение за делба,  Р. била намерила оценителна фирма, за да изплати дела на ищеца. Р. била подала коригираща декларация по чл. 14 от ЗМДТ и така признала правата на ищеца, свидетелят присъствала на оценката на имота от вещо лице. Разговорите за делбата на имота се водели от Р. и свидетелят, ищецът не участвал в тези разговори, Р. искала да плати дела на ищеца, като изтегли кредит. Ищецът бил изпратил покана до ответниците за плащане на наем. Посочила е, че до смъртта на наследодателя ищецът не бил искал да ползва имота, след смъртта му се поинтересувал от имота.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от права страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.

В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо.  Районният съд се  е произнесъл по исковете така, както са предявени при съобразяване на разпоредбата на чл. 344 от ГПК допускаща предявяване на искане за привременни мерки за ползването на имота за периода от допускане на делбата до извършването й.

По правилността на решението в обжалваната част:

Предмет на конститутивния иск за делба е потестативното право да се иска  от съсобственик прекратяване на съсобствеността върху определено имущество. В първа фаза на делбата се установява съществуването, съдържанието, страните и обектите на делбата, като в доказателствена тежест на съделителя, предявил иска, е да установи тези условия.

Съдът приема за установено по делото от приети неоспорени от страните нотариални актове, удостоверения за  наследници, че процесният имот е бил придобит през време на брака на  Л. Г.а З.и Г. Н. Ф., прекратен с развод с решение на съда от 06.11.1980г., на 30.09.1985г. Г.Ф. е дарил на сина си В. Г. Ф. ½ ид.ч. от имота, а останалата ½ ид.ч. от имота В. Г. Ф. е придобил по наследство от майка си Л. З.с откриване на наследството й на 29.10.2011г.

Съдът приема за установено по делото от прието удостоверение за наследници, че страните са наследници по закон на В. Г. Ф. – съпруга и негови деца, поради което и квотите им от наследството му, открито на 01.01.2017г., са равни – по ¼ ид.ч. за всеки от тях.

Спорен въпрос по делото е дали имотът е собственост само ответниците, въведели с възражение твърденията си, че са го придобили по давност.

Правото на собственост по давност се придобива при упражняване на фактическа власт върху имота като свой през определен период от време  непрекъснато и необезпокоявано, като за придобиването на същото следва да има изявление от владелеца за същото. Правото на собственост по давност се придобива с изтичане на срока по чл. 79 от ЗС, но не се придобива автоматично с изтичане на срока. То се придобива към момента на изтичане на този срок, но само ако след изтичането на срока има волево изявление на субективния елемент на владението чрез съответните процесуални способи - съставяне на констативен нотариален акт, предявяване на иск, действия по попълване на кадастрална основа, възражение за придобивна давност и др. Изявлението води до настъпване на последиците от упражнявана фактическа власт с намерение за своене върху вещта, а именно до придобиване на собствеността към минал моментизтичането на срока по чл. 79 от ЗС. Защитата на права на владелец при изтекъл срок по чл. 79 от ЗС може да осъществи чрез предявяване на иск, снабдяване с констативен нотариален акт, възражение срещу предявен срещу него иск. Придобиването на собствеността по реда на чл. 79 от ЗС е свързано само с владение на имота като свой през определен период от време, а при позоваване на кратка придобивна давност – и на добросъвестност и юридическо основание за същото. Други елементи от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС законодателят не е въвел, поради което и такъв елемент не е позоваването на същата пред съответния орган – съд/нотариус. Позоваването не е необходимо, за да се осъществи фактическия състав по чл. 79 от ЗС. То, обаче, е необходимо, за да настъпи правната последица. Обратното би означавало, че тази правна последица настъпва автоматично, по силата на закона, без да се съобрази спецификата на владението, което е  съзнателно поведение с определено намерение. Намерението за своене на вещта, с което се упражнява фактическата власт върху нея, позволяват фактическото състояние на упражняване фактическа власт да се трансформира в самото вещно право. Позоваването на последиците от така упражняваната фактическа власт пред нотариус/съд потвърждават това намерение за своене. При наличие на позоваване, правните последици – придобиването на правото на собственост, се зачитат от момента на изтичане на срока по чл. 79 от ЗС. Правото на позоваване  може да се обективира от наследници на лицето, доколкото то преминава в наследството. (В този смисъл ТР № 4/17.12.2012г. по тълк.д.№ 4/2012г. на ОСГК на ВКС).

Владението съгласно ч. 68 от ЗС включва в себе си обективен елемент – упражняване на фактическа власт, и субективен елемент – намерение за своене.  Презумпцията на чл. 69 от ЗС че владелецът държи вещта за себе си се прилага за всички гражданско-правни субекти и независимо от това дали се касае за съсобственост, но тази презумция е оборима. Въвеждането й от законодателя е с оглед затрудненията при доказване на намерението като психическо сътояние. Съдът е длъжен при установяване на обективния елемент – владение, да презумира субективния такъв-намерение за своене. Обективният елемент е фактическо съсотяние. Собственикът и съсобственикът на вещта имат право да владеят вещта. Независимо от основанието за съсобствеността тя дава правомощие за съвладение на съсобствениците и така всеки съсобственик може да владее своята идеална част от вещта и да държи останалите части от вещта. В хипотеза, в която основанието за първоначалното установяване на фактическа власт върху имота  показва държане или съвладение, а не владение само за себе си, то презумпцията по чл. 69 от ЗС се счита за оборена. Само в хипотеза, в която  владението е започнало на основание, което изключва правата на собствениците, то намерението за своене се предполага. В хипотеза, в която основанието за установяване на фактическата власт сочи държане или съвладение, то в тежест на съсобственика, позоваващ се на придобиване по давност на чуждите идеални части е да докаже, че е променил намерението с което е държал първоначално чуждите идеални части, като е започнал да свои същите. Такъв съсобственик  не може да се позовава на презумпцията по чл. 69 от ЗС.  В общия случай упражняването на фактическата власт продължава на основанието на което е започнала да се упражнява. Ако основанието, на което е придобита фактическата власт е съсобственост, съответно-предоставено държане на чужда собственост, то същото признава правата на собственост на ІІІ-ти лица върху част, съответно върху целия имот. При тази хипотеза, за да се придобие по давност чуждия имот, то следва да се превърне с едностранни действия държането във владение. Тези действия следва явно и по недвусмислен начин да показват отричане на владението на останалите съсобственици, които са доведени до тяхното знание. В тежест на такъв съсобственик е да установи, че е манифестирал промененото си намерение за държане на имота пред останалите съсобственици, освен ако не установи, че същото е било обективно невъзможно. (В този смисъл  ТР № 1/06.08.2012г. по тълк.д.№ 1/2012г. на ОСГК на ВКС).

Веднъж придобито правото на собственост може да се  изгуби само с акт на разпореждане на носителя на същото или ако друго лице придобие собствеността по оригинерен способ.

В конкретния случай по делото е установено от събраните гласни доказателства, които в тази част се еднозначни и съдът кредитира,  че още  от сключване на брака й с В. Г. Ф.,  а останалите ответници – от раждането им , тоест още приживе на Л. З., са живеели в имота заедно с В. Г. Ф., като до смъртта на Л. З.и на В. Г. Ф. те двамата също са живели в имота. Твърденията на ответниците са, че 20 години преди подаване на исковата молба през 2018г.  са владели имота като свой. Доколкото фактическата власт върху имота е установена от ответниците в момент, в който имот не е бил техен , а фактическа власт им е била предоставена от Л. З.и от В. Г. Ф. като държане, то в тежест на ответниците е било по делото да установят , че 20 години преди  подаване на исковата молба, тоест още през 1998г.,  или поне 10 години пред подаване на исковата молба от 23.04.2018г., те са променила намерението, с което са държали  имота и че от този момент са започнали да го държат като свой, че са  демонстрирали това намерение пред собственика/съсобствениците, които към 1998г. са били Л. З.и В. Г. Ф., а от 12.09.2016г. – само В. Г. Ф.. Доказателства за тези обстоятелства, които да  позволят несъмнен извод за осъществяването им по делото, не са ангажирани. Нито един от разпитаните по делото свидетели не е посочил, че ответниците са заявявали в някой момент собственически права върху имота дори пред свидетеля, а отделно и пред Л. З., пред В. Г. Ф.. Доказателства, че такива права са заявени и пред ищеца В.В.Ф. също не са ангажирани. Разпитаните по делото свидетели не са навели твърдения, че  ответниците са  заявявали собствеността си върху целият апартамент. Напротив – св. Т. е посочила, че ответникът Р.Ф. е доведена в имота от съпруга й, че там в последствие заживели и децата им след раждането, но че този имот бил на родителите на съпруга й е след това вероятно е станал собственост на В. Г. Ф.. Не е посочено от този свидетел в някой момент дори пред нея ответниците да са заявили, че те са собственици на имота. Показанията на св. Лалова също не сочат в някой момент ответниците да са заявили, че те са единствените собственици на имота, напротив  свидетелят е посочила Не са ангажиани доказателства, че собственически права ответниците са заявили и пред ищеца. Напротив, приета по делото декларация по чл. 14 от ЗМДТ от 30.06.2017г. установява, че Р.Ф. е посочила ищеца като съсобственик на имота.  Следва да се посочи, че към 1998г. Д.В.Ф. не е роден, а ответникът Г.Ф. е бил на 3г., което е допълнително основание да се приеме за несъстоятелен довода, че са своили имота 20 години преди 2018г.

 При така възприето съдът приема, че по делото не е установено имотът да е бил придобит по давност от ответниците като явно и необезпокоявано са владели имота като свой за период от 10 години, променяйки първоначалното намерение, с което са упражнявали фактическата власт върху имота и манифестирайки същото пред ищеца, отблъсквайки неговото владение, поради което и възражението на ответниците за същото е неоснователно.

С оглед гореизложеното и като съобрази установеното по делото , че ищецът е син на В. Г. Ф., такива са и ответниците Д.  Ф. и Г.Ф., а Р.Ф. е негова съпруга, то съдът приема, е страните са съсобственици на имота при равни квоти на основание на чл. 34 от ЗС вр. с чл. 5 и чл. 9 от ЗН.

 По привременните мерки:

 Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал.2  от ГПК с решението по допускане на делбата или по-късно, ако всички наследници не използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях постановява кои имоти от кои наследници ще се ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да заплащат на другите срещу ползването. Определението по чл.  344 от ГПК има временен характер и урежда отношенията между съсобствениците в периода от момента на постановяване на решението по допускане на делбата до влизане в сила на решението по извършването й. Това е така, защото се касае на акт по спорна съдебна администрация, който не се ползва със сила на пресъдено нещо – не разрешава материално-плавен спор между страните. Затова и разпределението се извършва най-рано с решението по допускане на делбата, тъй като с него се разрешават въпросите досежно наличие на съсобственост, между кои лица и при какви квоти. С определението по чл. 344, ал.2 от ГПК се постановява привременна мярка, която се предпоставя от наличието на спор между съделителите относно ползването на някой от или на всички делбени имоти до извършване на делбата, както и от наличието на ползване на имуществената общност не съобразно правата на всеки един от съделителите.

Разпоредбата на чл.344, ал.2 от ГПК  е привременна мярка, при сезиране с която, съдът действа по аналогичен начин като при претенция по чл. 31, ал. 2  и чл. 32, ал. 2 от ЗС,  но не разрешава материално-правен спор. Предпоставките които съдът изследва са идентични с тези по чл. 31, ал.2 и чл. 32, ал. 2 от ЗС, но за разлика от произнасянето по исковите претенции, с определението по чл. 344, ал.2от ГПК съдът се произнася за в бъдеще, като актът му не се ползва със сила на пресъдено нещо.  (В този смисъл Решение № 87/10.03.2009г. по гр.д. № 803/2008г. на ВКС, ІІ – ро Г.О.). При невъзможност за реално разпределяне на ползването на имота, то тогава приложение ще намери само чл. 31, ал. 2 от ЗС.

За да се уважи  искане по чл. 344, ал.2 от ГПК по делото следва да се установи кумулативното наличие на предпоставките: съсобственост върху вещ; лично ползване на общата вещ само от един от съсобствениците за задоволяване на собствените си нужди, като по този начин той е лишил другите съсобственици от възможността да ползват общата вещ; както и невъзможност на съсобствениците  да постигнат съгласие за ползването.

Приложното поле на хипотезата на чл. 344 от ГПК обхваща само случаите, когато съсобственик лично си служи с вещта за задоволяване на собствени или на семейството си  нужди. Тази разпоредба не намира приложение в случаите, когато съсобственик е отдал целия имот под наем и сам прибира плодовете от него или когато си е служил с нея като средство за производство или като стока  – тогава в хипотезата на исково производство приложение ще намери  претенция по чл. 30, ал. 3 от ЗС, а не чл. 31, ал. 2 от ЗС, поради което и съдът приема, че не е приложима и разпоредбата на чл. 344 от ГПК.

По делото не се спори, а и се установява от събраните доказателства, че към момента целият имот се държи от ответниците, които го ползват за задоволяването на личните си нужди,  че пазарният му наем е в размер на  411лв. При така установеното и като съобрази площта на имота, помещенията в него, установените по делото квоти на страните в съсобствеността му, то съдът приема, че правилно районният съд е постановил ответниците да заплащат на ищеца сумата от 102,75лв. месечно. Искането за привременни мерки е направено с исковата молба, същото е било за период от постановяване на решението по допускане на делба до извършването й и като такова то е допустимо, такова е и произнасянето на районния съд по него.

С оглед гореизложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на районния съд, то решението на СРС следва да се потвърди.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на делото съдът приема, че в тежест на въззивниците следва да се поставят разноските по делото и те следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия разноски за адвокат в прозиводство пред СГС в размер на 975лв. Действително, чл. 355 от ГПК е специална по отношение на чл. 78 и чл. 81 от ГПК. Тази специална разпоредба се прилага се прилага тогава, когато няма спор между страните за наличието на съсобственост, за участниците и за квотите в съсобствеността. Тя се прилага и във втора фаза на делбата, но само пред І-ва инстанция. Това е така, защото само в тези хипотеза всяка страна ще има качество на ищец и на ответник по иска за делба. При спор в първа фаза на делба за наличието на съсобственост, квотите и участниците, както и при обжалване на решението по извършване на делбата в частта за способа за извършване на делбата, отговорността за разноски се разпределя по правилото на общата разпоредба на чл. 78 от ГПК. Това е така, защото в тези хипотези се отрича правото на делба на насрещната страна, тоест оспорва се правото на насрещна страна на иск за делба, препятства се реализиране на потестативното й право. Такова процесуално поведение е типично за общото исково производство, поради което и няма основание да се приложи специалната разпоредба на чл. 355 от ГПК (В този смисъл  Определение  № 692/29.09.2014г. по гр.д.№ 4283/2014г. на ВКС, ІІІ-то Г..; Определение № 83/24.04.2014г. по гр.д.№ 948/2012г. на ВКС, ІІ-ро Г.О на ВКС; т. 9 от ППВС № 7/28.11.1973г. на ВС). В случая производството е въззивно   по жалба срещу решение по допускане на делбата и за привременни мерки, тоест спорно е наличието на съсобственост, поради което и отговорността се разпределя по общото правило на чл. 78 от ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №  179387/30.07.2019г. по гр.д. № 25805 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 56-ти състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА Р.Д.Ф., ЕГН **********, Г.В.Ф., ЕГН ********** и Д.В.Ф., ЕГН ********** действащ със съгласието на майка си Р.Д.Ф. да заплатят на В.В.Ф., ЕГН ********** на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 975лв (деветстотин седемдесет и пет лева), представляващи съдебни разноски за производството пред СГС.

Решение може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                     2.