О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
Гр.София,
23.03.2021 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-9 СЪСТАВ,
в публичното заседание на седемнадесети февруари
две
хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЖАКЛИН КОМИТОВА
с участието на секретаря Славка Димитрова, като разгледа
докладваното от съдията т.дело N 1984 по
описа за 2019г. и за да се
произнесе, взе пред вид следното:
ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ.692 АЛ.1 И АЛ.2
ОТ ТЗ.
С Решение от 05.03.2020г.
на VІ-то Търговско отделение, 9-ти състав по т.д.№1984/2019
г. дружеството „Е.“ АД
*** е открито производството по несъстоятелност на търговец, определена
е начална датата на неплатежоспособността, назначен е синдик;
С молба
вх.№СГС 64736/06.07.2020 г. синдикът на „Е.“
АД (н) е съставил и
оставил на разположение на кредиторите и длъжника в канцеларията на съда Списъци, изготвените по реда на чл.685, ал.1 от ТЗ вр. чл. 686, ал.1, т.1 и т.3 от ТЗ.
За изготвените списъци е изпълнена и
процедурата по чл. 689 от ТЗ, като същите са обявени в АВ, ТР с 2020**********.
В срока по чл.690 ал.1 от ТЗ срещу изготвения от синдика на „Е.“ АД
(н) Списък на кредиторите с предявени и приети
вземания по чл. 686, ал.1, т.3 вр.с чл.685 от ТЗ, е постъпило възражение с вх.№ на СГС 71730/20.07.2020г. (пратка №
5300210769984 от 17.07.2020г.) от страна на кредитора „М.Ц.“ ЕООД, с което се възразява срещу
предявеното от негова страна, но неприето вземане в общ размер
на 53 305,28 лв. Към възражението се
ангажират писмени доказателства, правят се и доказатествени искания.
Съдът, като взе предвид
направените възражения; списъка, изготвен от синдика, изложените в съдебното
заседание по чл.692 ал.2 от ТЗ доводи, както и представените доказателства,
приема следното:
По
реда на чл. 685, ал.1 от ТЗ, с молба вх.№ 39296/05.05.2020 г.( пратка № ********* от 04.05.2020 г.) „М.Ц.“ ЕООД, е предявил срещу длъжника „Е.“
АД (н), парична претенция, в общ размер на 53 305,25
лева, от която:
17 921.40 лв. – главница, представляваща обезщетение за неправомерно ползване от
длъжника на собствен на кредитора имот в периода 13.12.2019 г. до 15.01.2020
г.; и 35 383.88 лв. – главница, представляваща обезщетение за неправомерно ползване от
длъжника на собствен на кредитора имот в периода 16.01.2020 г. до 06.03.2020 г. За размера на претендраното
вземане, кредиторът е заявил още, че упражнява право на задържане на основание
чл. 91 от ЗЗД, като твърди, че има изискуемо вземане във връзка със
запазване на чужда движима вещ. Иска се същото да бъде
зачетено по смисъла на чл. 722, ал.1, т.2 от ТЗ.
За установяване съществуването и
размера на паричните претенции, към молбата на кредитора по реда и в срока на
чл. 688, ал.1 вр. с чл. 685 от ТЗ и
последващата уточнителна моба, са представени - Постановление
за възлагане с изх. № С190022-091-0001058
от 12.12.2019
г., издадено от М.З. - главен публичен изпълнител при
Национална агенция по приходите; Протокол
за въвод във владение; Покана
за заплащане на дължимото обезщетение, получена лично на 07.01.2020 г. от
изпълнителния директор на „Е." АД; Имейл кореспонденция;
Синдикът като е разгледал така предявените претенции е приел, че вземането
за обезщетение за неправомерно ползване на собствен имот в периода 13.12.2019
г. до 15.01.2020
г. е установено
по своето основание, но не и по размер; По отношение останалата
част от заявената претенция, представляваща
обезщетение за неправомерно ползване на собствен имот в периода 16.01.2020 г.
до 06.03.2020 г., е прието, че същата
не
само е недоказана, но и неоснователна. При тези свои мотиви, синдикът е
включил изцяло вземането на кредитора „М.Ц.“
ЕООД в списъка по чл. 685,
ал.1 вр. с чл.686 ал.1 т.3 от ТЗ.
В предвидения по чл.690, ал.1 от ТЗ
срок, е постъпило ВЪЗРАЖЕНИЕ вх.№ СГС 71730/20.07.2020г. (пратка
№ 5300210769984 от 17.07.2020 г.) от страна на „М.Ц.“
ЕООД. С
възражението си кредиторът излага аргументи във връзка с
основателността на заявената парична претенция за претендираните
периоди, като по отношение установяване размера на
същата
- е направил доказателствено искане за
допускане на експертиза със задача определяне средния
пазарен наем за ползване на 3 268 кв.м. от производствена сграда, находяща се в
поземлен имот с № 000578 в гр.Етрополе, община Етрополе, София област, за
описания период на ден и на квадратен метър. С възражението се поддържа
още и упражненото
право на задържане на основание чл. 91 от ЗЗД, като кредиторът, моли, същото да
бъде зачетено при определяне поредността на удовлетворяване в съответствие с
разпоредбата на на чл. 722, ал.1, т.2 от ТЗ;
При разглеждане на възражението в
производството по чл.692 ал.2 от ТЗ в съдебните заседания от 04.11.2020г. и 17.02.2021г., възразилият кредитор М.Ц.“ ЕООД заявява, че го поддържа изцяло.
Синдикът на дружеството по основателността на възражението, излага аргументи в основно и
допълнително писмени становища, които поддържа.
Длъжникът „Е.“ АД
(н), редовно призован не изразява становище по възражението.
Съдът като взе предвид
представените по делото доказателства и изразените от страните в производството по чл.692 ал.2 от ТЗ становища, приема следното:
Предявявайки
вземането, кредиторът изразява желанието си да получи удовлетворяване в
производството по несъстоятелност и едновременно с това очертава рамките, в
които синдикът се произнася, съставяйки списъците на приетите и неприетите
вземания.
Предметът
на възражението по чл. 690 ТЗ може да обхване един или всички елементи на
списъка на приетите вземания. В този смисъл предмет на оспорване може да бъде
самото съществуване на вземането, неговия размер - приет или неприет, както и
съществуването и размерът на отделните негови компоненти - главница, договорни
и възнаградителни лихви, неустойки. На самостоятелно оспорване подлежи и
основанието за възникване на вземането, посочено в списъка - договорно или
извъндоговорно, както и наличието на привилегии или обезпечения.
От
кръга на вземанията, които биха могли да бъдат предмет на оспорване, законът
изключва две категории вземания - вземанията, които са установени с влязло в
сила съдебно решение, след датата на решението за откриване на производство по
несъстоятелност, по което е взел участие синдикът (чл. 691, ал. 1 ТЗ) и
публично вземане, установено с влязъл в сила акт за установяване. Всяко
възражение, депозирано срещу вземане, попадащо в някоя от тези две категории,
се явява недопустимо, и не следва да бъде приемано за разглеждане от съда по
несъстоятелността.
Процесуалната
легитимация на страните в производството по възражение срещу списъците се
основава на основния за гражданския процес принцип - наличие на правен интерес,
поради което законът признава правото на оспорване на списъците на всяко лице,
което има интерес от удовлетворяване на собственото си вземане, респективно от
неудовлетворяване вземането на друго лице в производството по несъстоятелност.
Това са длъжникът, както и всички лица, предявили вземане в производството,
независимо в кой от съставените списъци са включени вземанията им. Легитимирани
да оспорят списъците са и лицата, чиито вземания, въпреки че са надлежно
предявени поради пропуск на синдика не са включени в нито един от изготвените
списъци.
По изложените до момента съображения и поради липсата на процесуални
пречки, съдът намира конкретното възражение за допустимо, като разгледано по
същество - същото е частично
основателно.
Както бе посочено в изложениято по-горе, с молбата вх.№ 39296/05.05.2020г.. (пратка № ********* от 04.05.2020г.), направилият
възражение кредитор е предявил парично вземане в общ размер на 53 305,25 лева. Същото е заявено като обезщетение за обезщетение
за неправомерно ползване от длъжника на собствен на кредитора имот, т.е. предмет на претенцията е
разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД.
В
правната доктрина правилото на чл. 59 от ЗЗД се разглежда като една допълнителна и субсидиарна
претенция за имуществено уравнение чрез едно единно
общо вземане въз основа на единен общ фактически състав, което
възниква само когато липсва друго средство за защита (по арг. от чл. 59, ал.2 от ЗЗД). Приема се, че вземането с правно основание чл. 59 от ЗЗД възниква при наличието на следните предпоставки: 1)
обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2) обедняване на това лице,
свързано с обогатяването на първото; 3) връзка между обедняването и
обогатяването; 4) липса на основание за обогатяването; и 5) липса на друг иск
(вещен, деликтен, договорен), с който обеднелият да се защити. От тук и в
тежест на страната, позоваваща се на хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и
обогатяването на ответната страна, също и общите факти, от които произтичат обедняването
и обогатяването.
Формите,
чрез които се реализира обогатяването по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД, могат да
са свързани с увеличаване актива на имуществото на едно лице чрез придобиване
на реални имуществени ползи за сметка на друго лице или обогатяване, чрез
намаляване на пасива или спестяване на имуществени разходи, които е следвало да
бъдат направени, но са направени от обеднилото се лице.
В
тази връзка в Решение
№ 97 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 1250/2011 г. на Върховен касационен съд е прието, че фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 от ЗЗД
е изпълнен и когато обогатяването на получателя се изразява в спестяване на
разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице.
Тази позиция се застъпва и в по-старата съдебна практика, като според ППВС №
1/28.05.1979 г. обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на
едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на
друго лице, какъвто е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на
имота си, а друго лице го ползва без основание. Важно да се отбележи, че при
хипотезата на спестяване от страна на обогатилото се лице на някои
разходи, спестяването на разходи води до обогатяване само в случай, че
разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 от ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото
си имущество, и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В
съдебната практика се приема, че необходимостта от извършване на разходи от
посочения вид може да е нормативно или договорно обусловено, както е посочено
в Решение № 24 от
01.06.2016 г. по гр. д. № 2968 / 2015 г. на ВКС, 4-то гр. отделение,
а в някои по-редки случаи, значение могат да имат и специалните качества или
потребности на обогатения. Значението, дали осъществяващият фактическо господство
се е ползвал от имота и е спестил по този начин разход, който би претърпял, се вижда и от мотивите на Решение № 398 от 06.08.2014 Г. по гр. д. №
1933/2013г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС. В
цитирания съдебен акт съдът е приел, че
когато лицето, срещу което е предявен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, е извършило разпоредителни сделки с недвижимите имоти, предмет на
исковата претенция, преди периода от време, за който се претендира обезщетение
за ползване без правно основание, то е невъзможно последният да се е обогатил
неоснователно, ползвайки чуждия имот и спестявайки разходи.
Една
от най-често разглежданите хипотези за приложение на правилото на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД са случаите, в които са осъществени
фактическа власт и ползване от страна на лице, чието основание за ползване и
служене с чуждо благо или не е възникнало валидно, или в последствие е
отпаднало с обратна сила. В практиката се приема, че ако
се установи, че ответникът ползва имота без правно основание, то отговорността
му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, който би плащал
за ползване на същия имот, като обедняването на собственика е в същия размер –
пазарният наем за процесния имот, който последният би
получил за спорния период. Допълнително се обосновава, че когато се касае до
имот, който има стопанско предназначение и е собственост на правен субект,
който има качеството на търговец, собственикът би могъл да реализира доходи от
него, като го използва в търговската си дейност или го предоставя на трети лица
за осъществяване на извършвана от тях търговска дейност. Тези аргументи са доразвити в Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. №
2968 / 2015 г. ВКС, 4-то гр.
отделение, където е изяснено, че когато едно лице
ползва чужд имот, без да има правно основание за това ползване, той лишава
собственика от възможността да ползва имота си, било лично, било чрез трето
лице, като извлича доходи от него. За успешното реализиране на претенция по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не е от значение начинът на
ползване, респ. неизползването на вещта, нито дали чрез същата са генерирани
приходи от държателя, а е достатъчно тя да се намира без правно
основание във фактическата му власт, с което е създадена реална възможност за
спестяване наема, който би плащал за нейното ползване
(Решение № 88 от 28.08.2017 г. по т. д. № 834 / 2016 г. на ВКС, 2-ро тър. отделение.).
Това е позицията и на решаващия
състав в Определение
№ 232 от 07.03.2016 г. по гр. д. № 454 / 2016 г. на ВКС, 4-то гр. отделение.
Според цитирания съдебен акт, ако ответникът не е развивал дейност и не е
реализирал приходи, съобразно неговото счетоводство, то това е правно
ирелевантно за иска по чл. 59 от
ЗЗД. До този категоричен извод съдебната практика стига, приемайки за
безспорно, че правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които
е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на лицето, което
държи без основание негова вещ, дали да реализира, или не доходи от нея.
Ползването
на вещта от несобственик може да се осъществява по различен начин, като
обстоятелството дали той получава добиви от вещта, включително и наем, е без
значение за иска по чл. 59 от ЗЗД,
чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските
плодове, получени вместо собственика (чл. 93 от ЗС),
а обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на
неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Дали обаче подобно
обогатяване е налице, когато чужди вещи се държат в чужд имот, респективно кой
е отговорен спрямо собственика на имота за неоснователното му обедняване –
собственика на вещите или ползващият ги наемател е въпрос разрешен с Решение № 409 от 20.06.2012 г. по гр.
д. № 1411/2010 г. на ВКС,
където се приема, че всяко владение без основание води до обогатяване за
владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи
обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като е изяснено, че фактическата
власт може да се упражнява чрез различни действия, включително чрез поставяне
на вещи или застрояване на имота на собственика, което е възможно да се
извършва лично от владелеца /държател/ или чрез трето лице. В
случаите, когато в чужд имот се поставят вещи, с което се пречи на ползването
му, отговорен пред собственик на имота е правният субект, който лично или чрез
трето лице неоснователно ги е поставил там (без значение дали е и собственик на
вещите), съответно онзи, който поддържа това състояние.
Съобразно изложеното и видно от представените към молбата с оглед
разпоредбата на чл. 685, ал.2 от ТЗ писмени доказатества, се установява, че след
проведена публична продан на реда на ДОПК на имоти на „Е.“ АД и издадено Постановление за възлагане на
недвижим имот изх.№ С190022-091-0001058/12.12.2019
г. по изпълнително дело № *********/2017 г. на
публичен изпълнител при ТД на НАП - Софиия,
кредиторът „М.Ц.“ ЕООД придобива в собственост поземлен имот №
000578 в гр. Етрополе, ведно с
построените в имота гради.
Собственикът е въведен във владение с Протокол
за въвод изх.№ С190022-026-0044679/12.12.2019 г. Между страните
няма спор, че след така реализирания
въвод, в едно от сградите, находящи се в процесния имот, е установено наличие
на движими вещи,
собственост на „Е.“ АД, които
не са били предмет на публичната продан.
Констатира се също така, че с писмо, изпратено по електронен път на
07.01.2020 г. и получено от изпълнителния директор на длъжника „Е.“ АД, е била отправена покана за плащане на
обезщетение за неправомерно ползване на собствено
помещение, което към момента на поканата, т.е за периода
от
13.12.2019 г. до 06.01.2020 г., е било определено в
размер на 13 177.42 лв.
Даден е срок до 15.01.2020 г. да се плати по посочена
сметка така определеният
размер на обезщетение, като при неизпълнение, е заявено, че ще
се начислява обезщетение за неправомерно ползване в размер на пазарния наем,
възлизащ на 3.5 евро на квадратен метър площ.
Заявените претенции, представляващи обезщетение
за неправомерно ползване на собствен на кредитора имот, касаят периодите 13.12.2019 г. до 15.01.2020 г., съответно - 16.01.2020
г. до 06.03.2020г.
По отношение на първия
посочен период страните не спорят досежно основанието
на претенцията, като спорен е единствено неговият размер. В производството по
чл. 690 и сл. от ТЗ, този спор е преодолян, предвид ангажираните от кредитора
доказателстви искания, в частност –
допусната, изслушана и приета по делото СТЕ, чието заключение като неоспорено,
обективно и компетентно дадено се въприема от съда. Видно от експертния анализ за
целия претендиран период, а именно от 12.12.2019 г. до 06.03.2020 г. (2,8
месеца), пазарният наем за частта от процесната
сграда, заета с машини и инвентарни вещи, собственост на длъжника, е 35 937 лв.
Месечната наемна стойност на заетите
помещения от сградата е на стойност 12
835 лв. (месечно) или
по 414,00 лв.
на ден. Така посоченото, при
съвкупен анализ с приложените към молбата на кредитора доказателства, отнесено към
периода за конкретно разглежданата претенция и с оглед изявлението на синдика,
обективирано в допълнително представеното му становище от 17.02.2021 г., дават
основание на Съда да приеме, че възражението на кредитора относно предяваната
парична партенция, с характер на обезщетение за неправомерно
ползване на собствен на кредитора имот конкретно за периода 13.12.2019 г. до 15.01.2020 г. се явява,
основателно до установения съгласно СТЕ размер, а именно - 14 076 лв. (т.е. обезщетение за неправомерно ползване на
собствен на кредитора имот, равняващо се на дължимия пазарен наем за 34
календарни дни х 414,00 лв. на ден). За горницата до пълния й предявян размер от 17 921.40 лв., претенцията в тази й
част остава недоказана, поради, което същата следва да бъде оставена без
уважение.
За неоснователна, съдът
намира заявената от
кредитора парична претенция в размер на 35
383.88 лв. представляваща обезщетение
за неправомерно ползване на процесния имот
в периода 16.01.2020 г. до 06.03.2020 г., като мотивите в тази посока са следните:
С
ППВС № 1/28.05.1979 г. е прието, че обедняването и обогатяването могат да са
последица на един факт или на повече факти, поради което по делата за
неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД
следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника
произтичат от един общ факт, или от обща група факти. Това е оправдано,
доколкото необходимо изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, е връзката между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта. В практиката на
ВКС е изяснено, че при хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД от значение е не причинната връзка между обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника, а
наличието на общ факт или обща група от факти, от които произтичат обедняването
и обогатяването.
Безспорно,
този общ факт следва да е налице винаги когато се извършва преценка за наличие
на неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59 ЗЗД. От тук и с Решение № 190 от 12.12.2017 г. по т.
д. № 512 / 2017 г. на ВКС,
1-во тър. се приема, че поведение, променящо или
изключващо този общ факт, има пряко отношение към преценката за съществуване на
неоснователно обогатяване въобще. Така, когато ползвателят на чуждото благо е
преустановил ползването, а също така и в случая, когато същият не разполага с
достъп до имота, поканен да преустанови ползването, е изразил готовност да го
стори и е предприел действия по преустановяването му, то такъв общ факт не е
налице. Идентично е положението, когато
този, който твърди, че е обеднял, препятства освобождаването на собственият си
имот и по този начин изключва общия факт на ползването без основание, като го
променя във факт, неотносим към неоснователното обогатяване. В този смисъл, съдът отчита наличие на заявеното от кредитора с уведомлението му от 07.01.2020 г., задържане на чуждите движими вещ, обусловено от безрезултатно
изтичане на посочения като краен срок за изпълнение, а именно – 15.01. . По
същността, така заявеното като упражнено право, се явява
факт, от който не може да бъде изведено нито обогатяването на ответника, нито
обедняването на ищеца. Това е така, тъй като в
тези хипотеза за длъжника на практика е създадена обективна невъзможност от фактическо
изнасяне на вещите, т.е. променен е общият факт на ползването без основание. Следователно, липсата на установен
юридически факт, установяващ едни от елементите от фактическия състав на иска
по чл.59 от ЗЗД, води до
извод, че в разглеждания случай и за конкретния период,
не е налице неоснователно обогатяване.
По отношение претендираното от кредитора право на
задържане по реда на чл.91 от ЗЗД върху
находящите се в процесния имот
машини и МПС, последните собственост на длъжника, и
възможността да се ползва с привилегията, визирана в
чл.722, ал.1, т.2 от ТЗ, съдът намира следното:
По смисъла на чл. 91, ал.1 ЗЗД, който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане,
поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея,
има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен.
Правото на задържане е акцесорно, обезпечително право на
владелеца-кредитор срещу собственика-длъжник. То е самостоятелно, макар
съществуването му да е обусловено от наличието на непогасено вземане за
подобрения или разноски и последиците от упражняването му са две: отлага
изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на цялото съдебно
признато вземане и дава привилегия за предпочтително удовлетворяване от стойността
на задържаната вещ.
Валидното упражняване на правото по чл. 91 от ЗЗД,
предполага да се релевира изрично от владелеца/държателя, както и да бъде свързано с вземане
за подобрения и/или обезщетение за необходими разноски, а не с
друг вид претенция, в частност – такава, която представлява обезщетение за
неоснователно обогатяване.
Видно от данните по делото, кредиторът е заявил, че упражнява правото си на задържане до размера на претендираното от него парично вземане, последното обаче с
предмет чл. 59 от ЗЗД. Едновременно с това, кредиторът твърди, че има и
изискуемо вземане във връзка със запазването на чужди движими вещи. Липсва
яснота, а в тази връзка и доказателства, в какво точно се изразява така
заявеното като съществуващо в негова полза изискуемо вземане, т.е. какви са конкретно предприетите от
кредитора действия по опазване на чуждо имущество и тяхната реална стойност.
На практика, същинско твърдение относно вида и размера на направени подобрения и/или разноски в настоящото производство няма заявено. Такова, не е поставено за разглеждане като предмет на самата претенция, предявена по реда и в срока на
чл. 685 от ТЗ, поради и което синдикът не се е произнесъл с нарочен Списък. Изявлението за подобрения и/или разноски и възражението за признаване право на задържане са две отделни претенции, всяка характеризираща се със самостоятелен
фактически състав и основания. Между тях обаче съществува връзка, като основната и водещата е претенцията за подобрения и/или разноски. След като в настящото
производство няма заявено, респективно - установено под формата на
вземане твърдение за подобрения и/или разноски, то в този смисъл
упражненото право на задържане е
неоснователно, поради което същото не може да осигури на кредитора и привилегията,
предвидена по чл. 722, ал.1, т.2 от ТЗ.
Водим от горното, на
основание чл.692 ал.1 и ал.3 от ТЗ, СЪДЪТ
О
П Р Е
Д Е Л И
ОДОБРЯВА изготвения Списък от
синдика на „Е.“ АД (н) по реда на чл. 686, ал.1, т.1 от ТЗ
вр. с чл. 685 от ТЗ, за вземанията срещу които не са постъпили възражения,
обявен в АВ, ТР с №2020**********;
ИЗМЕНЯ ПО ВЪЗРАЖЕНИЕ с вх.№ на СГС 71730/20.07.2020г.
(пратка № 5300210769984 от 17.07.2020г.),
депозирано от „М.Ц.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** представлявано от
управителя И.Д.И., изготвения от синдика на дружеството
Списък на предявени, но неприети вземания, обявен в ТР към АВ по партида на
длъжника с №2020**********, като изключва от същия, предявеното от кредитора „М.Ц.“
ЕООД,
ЕИК
********, вземане в размер на 14 076 (четиринадесет хиляди седемдесет и шест) лева, представляващо
обезщетение за неправомерно ползване на собствен на „М.Ц.“ ЕООД недвижим имот в периода от 13.12.2019г. до 15.01.2020г.
ВКЛЮЧВА в изготвения от синдика на „Е.“ АД
(н) Списък по реда на ч. 686, ал.1, т.1
вр. с чл. 685 от ТЗ - вземане в размер на 14 076 (четиринадесет хиляди
седемдесет и шест) лева, представляващо
обезщетение за неправомерно ползване на собствен на кредитора „М.Ц.“
ЕООД,
ЕИК
********, недвижим имот в
периода от 13.12.2019 г. до 15.01.2020 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ ВЪЗРАЖЕНИЕ с
вх.№ на СГС 71730/20.07.2020г. (пратка № 5300210769984 от 17.07.2020г.), депозирано от „М.Ц.“ ЕООД, ЕИК ********, в остананалата му предявена част
за включване в списака на приетите вземания на сумата 35 383.88 лв. представляваща обезщетение за неправомерно ползване
на процесния имот в периода 16.01.2020 г. до
06.03.2020 г., както и по искането за определяне на привилегия за удовлетворяване на приетото в
производството по несъстоятеленост вземане по реда на чл. 722, ал.1, т. 2
от ТЗ.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО.
ДА СЕ ОБЯВИ НАСТОЯЩОТО ОПРЕДЕЛЕНИЕ В
ТР.
Определението да се впише в книгата
по чл.634в ал.1 от ТЗ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: