Решение по дело №15563/2016 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6092
Дата: 24 август 2017 г.
Съдия: Елена Тодорова Иванова
Дело: 20161100515563
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 декември 2016 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                           РЕШЕНИЕ

 

                                                    гр.София, 24.08.2017 г.

 

                                                   В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тринадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                          ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

                                                                                                     мл.с. Калина Христова

при секретаря Валентина Илиева и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 15 563 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 13 858 от 02.09.2016 г., постановено по гр.д.№ 58 319/2015 г. по опи-са на СРС, ІІ ГО, 66 състав ТПК „Х.А.”, гр.София е осъдена да заплати на В.Т.З.,*** сумата 15,70 лева, представляваща законна лихва за времето от 29.09.2015 г. до м.04.2016 г., изтекла върху главница от 303,33 лева – трудово възнаграждение за м.01.2013 г., както и по искове с правно основание чл.267 КТ сума в общ размер от 10464,884 лева – обезщетение поради принудителен престой за периода от м.03. 2013 г., вкл. до м.01.2016 г., ведно със законната лихва от 29.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, като предявеният от В.Т.З. срещу ТПК „Х.А.”, гр.София иск с правно основание чл.128 КТ за заплащане на сумата 303,33 лева – трудово възнаграждение за м.01.2013 г. е отхвърлен, поради извършено в хода та процеса плащане. Със същия акт ТПК „Х.А.”, гр.София е осъден да заплати по сметката на СРС сумата 418,60 лева – държавна такса на основание чл.78, ал.6 ГПК.

              Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника ТПК „Х.А.”, гр.София – чрез процесуалния му представител адв.Г., в частта, с която кооперацията е осъдена да заплати на ищцата по искове с правно основание чл.267 КТ сума в общ размер от 10464,884 лева, представляваща обезщетение поради принудителен прес-той за периода от м.03.2013 г., вкл. до м.01.2016 г., ведно със законната лихва от 29.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, както и че частта, с която кооперацията е осъ-дена да заплати по сметката на СРС държавна такса в размер на 418,60 лева. Във въззивна жалба се поддържа, че в тази му част решението е неправилно, тъй като е незаконосъоб-разно, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и при нарушение на съдопроизводствените правила, в т.ч. и че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, което е довело до нарушаване на правото им на защита. Поддържа се и че, искът е по чл.267 КТ, какъвто жалбоподателят счита, че не е предявен, при постановяване на решението съставът на СРС не е взел предвид и не е коментирал по никакъв начин пред-ставените и приети като доказателство „Вътрешни правила за организация на работната заплата и разпределение на доходите в ТПК „Х.А.”, който обуславят на-личието на основанията на § 2 от ДР на КТ., както и разпоредбите на чл.1, чл.2, ал.4 и чл.9, ал.2 от ЗК, разработения от Националния съюз на ТПК Примерен устав на Трудово-произ-водствените кооперации на инвалидите /ТПКИ/, съгласно които естеството на труда на член-кооператорите не предполага гарантирано заплащане на труда, а се заплащат съобраз-но доходите на кооперацията, и престоите не се заплащат. В случай, че се касае за иск за обезщетение поради недопускане до работа по чл.213 КТ, какъвто е предявеният иск, не са съобразени показанията на разпитаната свидетелка Цеца К.– пряк началник на ищцата, че за процесния период последната не е ходила на работа, не се е явявала да полага труд, тъй като е знаела, че няма какво да работи, а само е идвала, за да получи някое от пре-дишните си възнаграждения, които показания доказват, че ищцата е била допускана до работа, но просто не е имало такава, поради което тя не е ходила в кооперацията да работи, като в тази връзка СРС е следвало да вземе предвид „Вътрешни правила за организация на работната заплата и разпределение на доходите в ТПК „Х.А.” – чл.5. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу него искове и да му присъди направените по делото разноски.

              Ответникът по жалбата – В.Т.З.,*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, в който същата се оспорва изцяло същата като неоснователна и се заявява искане първоинстанционното решение да бъде оставено в сила по съображения, релевирани в отговора. Поддържа, че некоректно е твърдението на кооперацията, че е нарушено правото му на защита, тъй като още със завеж-дането на исковата молба тя е била запозната, че се претендира обезщетение за престой.

              Решението на първоинстанционният съд по отношение на иска с правно основание чл.128 КТ, ведно със законните последици във връзка с него,  не е обжалвано и е влязло в законна сила.

              Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно. Обжалва-ното решение е и допустимо, с изключение на частта, с която е уважен искът срещу ответ-ната кооперация по чл.267 КТ за периода от м.04.2015 г. до м.01.2016 г., в която част реше-нието е недопустимо. За посочения период от време с исковата молба не е заявена претен-ция срещу ответника за присъждане на обезщетение за престой, поради което в частта, с която е уважен искът по чл.267 КТ за периода: 04.2015 г. – м.01.2016 г. в размер на 3 033,30 лева, ведно със законната лихва, считано от 29.09.2015 г., обжалваното решение следва да бъде обезсилено, като постановено по непредявен иск в нарушение на чл.6, ал.2 ГПК /в този смисъл – константната практика на ВКС, в т.ч. решение № 398/23.05.2010 г. по гр.д.№ 738/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 249/23.07. 2010 г. по гр.д.№ 92/2009 г. на ВКС, І ГО, решение № 133/26.05.2011 г. по гр.д.№ 664/2010 г. на ВКС, III ГО; решение № 307/04.10. 2011 г. по гр.д.№ 1187/2010 г. на ВКС, III ГО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр.д.№ 658/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и мн.др./. Дори да се приеме, че в молбите на ищцата, озаглавени „отговор във връзка с определение, съотв. с протокол”, е заявено искане по реда на чл.214 ГПК, същото е недопустимо, тъй като с него не се заявява  изменение на обстоятелствената част или петитума на заявената претенция, а по същество се предявява изцяло нов иск за последващ процесния период, каквато възможност не е предвидена в процесуалния закон.

              В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е допустимо, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с жалбата, от които е ограничен, съгласно разпоредбата на чл.269, изр. 2 ГПК.

              Настоящият съдебен състав, като прецени събрания по делото доказателствен мате-риал и обстоятелствата по делото, напълно споделя правните изводи на първата инстанция, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстан-ция и във връзка с наведените с жалбата доводи, настоящият съдебен състав приема след-ното:

              Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.267 КТ. Както в исковата молба, така и в двете молби, наименовани „отговори”, подадени във връзка с даде-ни от СРС указания за конкретизиране на исковата молба, ищцата претендира да й бъде заплатено възнаграждение за престой не по нейна вина за времето от м.03.2013 г. до м.март 2015 г., като в молбите й от 15.02.2016 г. и от 15.06.2016 г. същата, освен тези обстоятелст-ва е обективирала и съдържанието на нормата на чл.267, ал.1 КТ и е отразила становището на ИА „Главна инспекция по труда” относно наличието на престой в кооперацията не по нейна вина, описано и в исковата молба. Такива твърдения са поддържани от пълномощ-ника и в първото открито съдебно заседание по спора. Изложените обстоятелства и твърде-ния обуславят правна квалификация на предявения иск по чл.267, ал.1 КТ, а не по чл.213 КТ. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Действително в откритото съдебно заседание от 16.03.2016 г., решава-щият състав на СРС е указал на страните, че съгласно релевираните в исковата молба твър-дения и тези, направени в съдебното заседание, счита тази претенция за изплащане на обез-щетение поради недопускане на ищцата до работа от работодателя й с правно основание чл. 213 КТ, в който смисъл е изменил и доклада, с което е допусната неточност при неговото изготвяне. Правната последица от това допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение е свързана с правото на ответника да заяви искане за събиране на доказателства във въззивното производство по реда на чл.266, ал.3 ГПК, ако е пропуснал да ги инвокира в първата инстанция, поради неточност или непълнота на доклада, а не до недопустимост на съдебното решение. В постановеното от първоинстанционния съд решение същият е разгле-дал наведените във връзка със заявената  претенция правно-релевантни факти, касаещи нейния предмет и е дал правилна правна квалификация на този иск.

              В производството са безспорни обстоятелствата, че ищцата В.З. е член – кооператор в ответната кооперация; че за исковия период от време страните по спора са били и в трудово правоотношение; че последното брутно трудово възнаграждение на В. З. е 303,33 лева, както и че за времето: м.03.2013 г. – м.03.2015 г. вкл. ТПК „Ху-дожествен амбалаж” е бил в престой не по вина на работника. Последното визирано обстоя-телство се потвърждава, както от приетите писма на ИА „Главна инспекция по труда” с изх.№№ И-592-0102-4371/10.06.2013 г., И-288-0102-2305/22.05.2014 г. и 192817/ 09.06.2015 г., така и от събраните гласни доказателства по искане на ответната кооперация – показа-нията на свидетелката Ц.М.К.– началник цех в ТПК „Х.А.” в кв.”Слатина”.

              Г-жа К.– пряк началник на ищцата, при разпита й е посочила, че след 2012 г. кооперацията е отворена, но няма работа и не работи, поради което са решили някъ-де през пролетта – м.април, че просто няма смисъл служителите да идват на работа, за да се отоплява едно помещение, в което не се работи. Поддържа и че ищцата от 2013 г. не е идва-ла на работа при тях, защото е знаела, че няма какво да работи, както и че ищцата й се е обаждала по телефона и са й казвали да не идва на работа, защото няма работа, както и че  г-жа З. е идвала само, за да си взема заплатите, които е имала да получава, като последните си ги е взела от управлението, което е в „Красно дело”, а не от кв.”Слатина”.

              В своята съвкупност визираните обстоятелства установяват наличието на кумула-тивната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.267, ал.1 КТ, в която е предвидено, че за времето на престой не по вина на работника или служителя той има право на брутното си трудово възнаграждение.

              Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че в дадения случай е налице регла-ментираното в § 2 от ДР от КТ изключение, възпрепятстващо прилагането на този кодекс в отношенията между  страните – предмет на спора. Действително с нормата на § 2 от ДР на КТ законодателят е установил, че разпоредбите на същия се прилагат съответно и към тру-довите правоотношения на членовете-кооператори в производствени кооперации, докол-кото в закон или устав не е предвидено друго – каквато хипотеза в конкретния казус не е налице. Както чл.1 ЗК, така и чл.2, ал.4 ЗК и чл.9, ал.2 ЗК не изключват приложението на установения в нормата на чл.267 КТ институт спрямо член-кооператорите, които се нами-рат и в трудово правоотношение с ответната кооперацията. В чл.1 ЗК е дадено легално определение за кооперация; в чл.2, ал.4 ЗК е установено, че в устава й могат да се уреждат трудови и осигурителни отношения между член-кооператорите и кооперацията в съответст-вие с действащото трудово и социално законодателство, а в чл.9, ал.2 ЗК е регламентирана само възможността кооперация с предмет на дейност: производство на стоки и извършване на услуги да осигури на член на кооперацията работа по трудово правоотношение с нея, като в същата не се съдържат никакви други правила, касаещи уредбата на това трудово правоотношение.

              Необосновано е и позоваването от страна на жалбоподателя във връзка с обсъж-дания въпрос относно наличието на предпоставки, изключващи приложението на КТ спрямо предмета на спора, на разработения от Националния съюз на ТПК примерен устав на трудово-производствените кооперации на инвалидите. В производството не са ангажира-ни доказателства, че ТПК „Х.А.“ е член на Националния съюз на ТПК, за да е задължен да прилага приети от него вътрешни актове, а от друга страна се касае за образец на примерен устав, очертаващ само основни насочи в изработването на уставите на кооперации-членове на този съюз, а не до задължителни правила.

              Изрична възможност да се изключи приложимостта на трудовото законодателство и да не се заплаща обезщетение за престой не по вина на работниците в ТПК „Х.А.”, не е регламентирана и в действащия през процесния период устав на коопера-цията. В чл.19, ал.1, т.2 от същия е предвидено само правомощието председателят на УС да освободи временно от работа кооператор /кооператори/, без да прекратява членството им, след като го /ги/ предизвести 15 дни по-рано, но тази възможност не дерогира по никакъв приложението на разпоредбата на чл.267 КТ, тъй като изобщо не регламентира въпроса относно правото на обезщетение за престой на членовете-кооператори, който са в трудово правоотношение с кооперацията.

              Извод, че обсъжданата норма на КТ не се прилага в дадения казус, не се обуславя и от приложените вътрешни правила за организация на работната заплата и разпределение на доходите в ТПК „Х.А.”. Независимо от обстоятелството, че същите са представени несвоевременно пред първоинстанционния съд – приети са в проведеното вто-ро открито съдебно заседание без да са били налице предпоставките на чл.63, ал.1 ГПК и чл.147 ГПК, това писмено доказателство следва да бъде ценено като част от надлежно съб-рания по делото доказателствен материал, предвид допуснатото от СРС процесуално нару-шение при изготвяне на доклада, което предоставя право на жалбоподателя да ангажира това доказателство, вкл. и пред въззивната инстанция по реда на чл.266, ал.3 ГПК. По своята правна същност представените вътрешни правила нямат характер на устав на коопе-рацията, нито същите са част от приетия такъв по силата на изрично установена в него пре-пращаща клауза. Визирането на вътрешните правила за организация на работната заплата и разпределение на доходите в чл.54, ал.2 от устава на ТПК „Х.А.“ е само относно реда на ежемесечното изплащане трудовото възнаграждение на член-кооператори-те, които работят в кооперацията, но не и по други въпроси, в т.ч. и такива, свързани с принудителен престой на кооперацията.

              С оглед изложените обстоятелства настоящата съдебна инстанция намира, че до-колкото в закон или в устав не е предвидено друго, разпоредбата на чл.267 КТ намира при-ложение в дадения случай.   

              Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на изхода от разглеждания иск, атакуваното реше-ние в останалата обжалвана част следва да бъде потвърдено.

              По отношение на предявения с първоначалната искова молба иск с правно основа-ние чл.128 КТ, заедно със законните последици, решението на СРС не е обжалвано и е влязло в сила.

            При приетия изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски за настоя-щото и първоинстанционното производство.

              Искане за присъждане на разноски за въззивната инстанция не е заявено от въззи-ваемата страна, поради което съдът не дължи произнасяне по чл.78, ал.3 ГПК.  

              Воден от горното, Съдът

 

                                                   Р    Е    Ш    И:

 

              ОБЕЗСИЛВА решение № 13 958/02.09.2016 г., постановено по гр.д.№ 58 319/

2015 г. по описа на СРС, ІI ГО, 66 състав, в ЧАСТТА, с която ТПК „Х.А.”, гр.София е осъден да заплати на В.Т.З.,*** по иск с правно основание чл.267 КТ сумата 3 033,30 лева, представляваща обезщетение поради принудителен престой за периода от м.04.2015 г. до м.01.2016 г. вкл., ведно със законната лихва от 29.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, като недопустимо.

 

              ПОТВЪРЖДАВА решение № 13 958/02.09.2016 г., постановено по гр.д.№ 58 319/ 2015 г. по описа на СРС, ІI ГО, 66 състав в останалата обжалвана част.

 

              В част, касаеща иска с правно основание чл.128 КТ и присъдените във връзка с него законни последици, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

 

              Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд на Република Бълга-рия в едномесечен срок от връчването му на страните – при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.

 

 

 

 

                           

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                            2.