Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, № . . . . . . . . . . . . от . . . . май 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В състав в публично
заседание в гр. София на дванадесети февруари две хиляди и шестнадесета година
в състав:
Председател: Златка ЧОЛЕВА
Членове: 1. Зорница ХАЙДУКОВА
2. Филип САВОВ
в присъствието на секретаря
Антоанета ЛУКАНОВА сложи на разглеждане докладваното от младши съдия Савов въззивно гражданско дело № 13 640 по описа на съда за 2015 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
І. Производството е по реда на глава ХХ ГПК.
С Решение, постановено на 10.08.2015 г. по гр.д.№
60 079/ 2014 г. от СРС, ІІ ГО, 61. състав, М.НА В.Р.е осъдено да заплати на Е.М.П.
с ЕГН ********** сумата 13,77 лв., представляваща парична равностойност на
ободряващи напитки за периода 05.11.2011 г. – 05.11.2014 г., ведно със
законната лихва от 05.11.2014 г., като искът за парична стойност на безплатна
храна и ободряващи напитки е отхвърлен за горницата над 13,77 лв. до 300 лв.
Отхвърлени са изцяло предявените искове за сумата 3164 лв., представляваща
възнаграждение за положен в същия период извънреден труд, за сумата 462 лв.,
представляваща възнаграждение за положен нощен труд в същия период, за сумата 1821,72
лв., представляваща възнаграждение за труд, положен по време на официални
празници в същия период. Отхвърлени са изцяло и исковете за обезщетение за
забава за времето от 1. число на следващото тримесечие до 04.11.2014 г. в
размер на 971,90 лв. по отношение на извънредния труд, 141,92 лв. по отношение
на нощния труд, 559,60 лв. по отношение на труда на официални празници, 28,06 лв.
по отношение на безплатната храна и ободряващи напитки. Ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски.
Срещу решението е подадена жалба от ищеца, с която
се моли за уважаване на исковете до размера, посочен в заключението на вещото
лице, тоест: изцяло по исковете за равностойност на безплатна храна и ободряващи напитки и за
обезщетението за забава; до сумата 1008,60 лв. по иска за възнаграждение за
извънреден труд и до 114,26 лв. обезщетение за забава; до сумата 390 лв. по
иска за възнаграждение за нощен труд и до 62,56 лв. обезщетение за забава; до
сумата 986,31 лв. по иска за възнаграждение за труд на официални празници и до
176,03 лв. обезщетение за забава. Прави се оплакване за материална
незаконосъобразност, като се изразява несъгласие с извода на съда за
неприложимост на чл. 204 ал. 3 ЗМВР-2006, чл. 67 ЗДСл и чл. 9 ал. 2 НСОРЗ
спрямо ищеца. Преизчисляване на нощния труд се извършвало в процесния период и
било прекратено без законова промяна. Незаплащането на труда през нощта и на
официални празници било дискриминационно. Заповедта на министъра, с която се
отказвала безплатна храна, била обявена за нищожна, а приложима била Наредба №
11/ 21.12.2005 г. на МСП и МЗ. Излагат се доводи за липса на мотиви по
отношение на официалните празници.
След срока за обжалване ищецът е подал
допълнително изложение към жалбата, в което се развиват доводи за субсидиарна приложимост
на ЗДСл, като се цитира и тълкувателна практика, за приложимост на цитираната Наредба
№ 11/ 21.12.2005 г. на МСП и МЗ. След като съгл. чл. 6 и § 2 ал. 2 ПЗР на
Наредба № Із-1681 на МВР се предвиждало плащане в пари, то следвало да се начисли
към работната заплата и за настъпването на забава не била необходима покана.
Цитира се съдебна практика.
Ответникът не е депозирал отговор на жалбата. В
съдебно заседание я оспорва и представя писмени бележки.
В съдебно заседание е допуснато направеното уточнение
на исковата молба по отношение на това, че се претендират храна и напитки по
чл. 204 ал. 3 ЗМВР-2006, както и че периодът на всички обезщетения за забава е
от 01.01.2012 г. до 05.11.2014 г.
Софийският градски съд намира, че жалбата е
подадена в срок от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт, което
прави въззивното производство ДОПУСТИМО.
Съдът служебно провери първоинстанционното решение
в пределите по чл. 269 ГПК и намира, че то е валиден съдебен акт.
ІІ. При съобразяване доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно
и в съвкупност съдът намира следното:
По делото няма спор по фактите. За
периода от 05.11.2011 г. до 05.11.2014 г. ищецът Е.П. е работил при ответното М.НА
В.Р.(МВР) като държавен служител на длъжност „специалист“ в група „Обслужване
на спешни повиквания“ към Районен център 112 – гр. Варна. Дейността е
организирана в сменен режим, при сумарно изчисляване на работното време на
тримесечен период. Тези обстоятелства се установяват и от: Заповед за назначаване,
акт за встъпване в длъжност, длъжностна характеристика, Заповед №
РД-31/17.01.2013 г. и № 10530-496/29.09.2014 г. на Дирекция „Национална система
112“ за организиране на работното време (л. 62 – 67, 73 – 76, 86 - 87). Видно
от представените ведомости за заплати, графици, раздавателни ведомости,
протоколи за отчитане на положен труд (в отделен класьор по делото), обобщени и
подробно обсъдени от първоначалната и допълнителната счетоводни експертизи, в
процесния период ищецът е работил и през нощта, и на официални празници и са му
заплащани възнаграждения и предоставени ободряващи напитки, разгледани подробно
по-долу.
Спорна е приложимостта на правилата на
Закона за държавния служител (ЗДСл),
актовете по приложението му, Кодекса на
труда (КТ) и актовете по приложението на КТ, когато ЗДСл препраща към тях,
по отношение на държавните служители в МВР в процесния период.
В това отношение съдът съобразява, че
действително ЗДСл се явява общ закон, който урежда съдържанието на служебните
правоотношения. Съгл. чл. 1 ЗДСл това е така само „доколкото друго не е
предвидено в специален закон“. От своя страна законите за МВР не се явяват
такива, които уреждат само специфични аспекти на държавната служба в МВР, а
напротив, стремят се да дадат цялостна уредба на тези правоотношения. За това е
показателен напр. чл. 169 от Закона за Министерството
на вътрешните работи, обн. ДВ 17/ 24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006 г. (нататък:
ЗМВР-2006), съгласно чиято ал. 2 „статутът на държавните служители в МВР
се урежда с този закон“, докато „статутът на лицата, работещи по трудово
правоотношение, се урежда при условията и по реда на Кодекса на труда и на този
закон“. Аналогични са разпоредбите и на чл. 149, ал. 2 и 3 от Закона за Министерството на вътрешните
работи, обн. ДВ 53/27.06.2014 г., който съгласно нормата на чл. 5 КРБ и чл.
41 ЗНА влиза в сила от 01.07.2014 г. вкл. (нататък: ЗМВР-2014). (Още
по-ясно тази законодателна идея е прокарана с ДВ 14/ 2015 г., когато в чл. 149 ЗМВР е разграничено, че статутът на държавните служители – органи на полицията
и ПЗБН се урежда от ЗМВР, а само на останалите държавни служители – от ЗДСл.)
Изводът се подкрепя и от обстоятелството, че само за част от приложението по
време на ЗМВР-2006 г. е действал § 1а (обн. ДВ 69/ 2008 г., отм. ДВ 88/ 2010
г., отмяната в сила от 01.01.2011 г.) гласящ, че за неуредените в част от
главите, касаещи държавните служители (вкл. възнагражденията) въпроси се
прилагат разпоредбите на ЗДСл. Не може да се счита, че въвеждането на изрична
препращаща норма и нейната изрична отмяна е безцелно действие на законодателя
без полезен ефект. Тезата, че приемането на разпоредбата е имало само
пояснително, тълкувателно значение се опровергава от обстоятелството, че
изричният ѝ текст не включва друга част от главите, касаещи държавните
служители. А по отношение на отмяната на препращането подобна теза е изначално
немислима – очевидно единствената възможна законодателна воля е за прекратяване
приложението на ЗДСл към държавните служители в МВР. По тази причина правилата на ЗДСл (и свързаните актове) поначало
могат да намерят само субсидиарно приложение към служебните правоотношения в
МВР – единствено когато е налице (неумишлена) празнота в уредбата, или по
силата на изрично препращане.
Внимателният прочит сочи, че
цитираната от жалбоподателя тълкувателна практика (дори в незадължителната й,
съобразителна част) не е в различен смисъл. С т. 23 от ТР по д.№ 6/ 12 г. ОСГТК
ВКС е прието, че държавните служители в МВР са освободени от заплащане на
държавни такси. В мотивите към решението ВКС е счел, че ЗДСл намира субсидиарно
приложение дори след отмяната на § 1а ЗМВР-2006, „доколкото няма нещо друго изрично уредено“. ЗМВР обаче въобще не
съдържа общи разпоредби относно съдебните производства. Изводът на ВКС е направен
не само с оглед чл. 126 ЗДСл, но и предвид генералното правило на чл. 5 б „в“
ЗДТ. В ТР по д.№ 2/ 13 г. ВАС е постановено, че заповедта за преместване на
държавен служител е подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен
акт. В мотивите към решението ВАС е приел, че относимите към служебното
правоотношение понятия, както и възникването, съдържанието и прекратяването на
това правоотношение е в съответствие със ЗДСл „при отчитане на специфичните изисквания на специалния“ ЗМВР. При
липса в ЗМВР на правила относно оспорването намира приложение общата клауза на
чл. 120 ал. 2 КРБ.
Видът и условията за заплащане на
възнаграждения, натурални престации и работното време на държавните служители в
МВР са предмет на подробна уредба в специалния закон – гл. ХV, раздел VІ и VІІ
ЗМВР-2006 и гл. VІІ, раздел VІ и VІІ ЗМВР-2014. В чл. 199 и 200 ЗМВР-2006 е
регламентирана основната заплата, в чл. 201 – допълнителното възнаграждение за
продължителна работа, а съгл. чл. 202 ал. 1 „се изплащат допълнителни
възнаграждения и за“, като следва изброяване на 5 вида възнаграждения. Част от тях
са приложими за системата на МВР (т. 1 – изпълнение на специфични дейности), а
друга част са сред типичните по чл. 67 ЗДСл (за прослужено време; за извънреден
труд, постигнати резултати); в специалния закон не са възпроизведени възнагражденията
за работа в почивни и празнични дни, работа през нощта, време на разположение. Съгл.
чл. 202 ал. 2 и 3 размерите и условията за изплащането на допълнителните
възнаграждения се предвиждат с актове специално за системата на МВР. С ДВ 93/ 2009
г. е добавена ал. 5, според която „извън допълнителните възнаграждения по ал. 1
на държавните служители се изплащат и други възнаграждения в случаи, определени
със закон или с акт на Министерския съвет.“ С ДВ 88/ 2010 г. в ал. 1 е въведена
т. 5 – възнаграждение за „специфични условия на труд“, а в края на ал. 5 е
добавено „за държавните служители от МВР“.
С новия ЗМВР-2014 уредбата е реорганизирана – старите чл. 201 и 202 (по
отношение на видовете възнаграждения) са обединени в чл. 178; обособен е нов
чл. 179, чиято ал. 1 предвижда допълнително възнаграждение за труд през нощта,
на официални празници и време на разположение; а ал. 2 и 3 имат общо значение,
като ал. 3 възпроизвежда последната редакция на ал. 5 на стария чл. 202.
Така проследената нормативна история
налага два извода. Законотворческият разум предполага изброяването на видовете
възнаграждения да е изчерпателно, в противен смисъл би било безсмислено още в
първоначалния текст на ЗМВР-2006 да се включва възнаграждение за извънреден
труд без посочен размер, ако същото бездруго би се дължало по силата на ЗДСл.
Излишно би било, по същите причини, и прибавянето в ЗМВР-2014 г. (в редакцията
му преди 2015 г.) на възнаграждение за труд през нощта, в почивни и празнични
дни и време на разположение, които също биха следвали от ЗДСл. На второ място,
допълнението в чл. 202 ал. 5 ЗМВР-2006 in fine, касаеща
именно характера на изброяването, на текста „за държавните служители от МВР“
показва желанието на законодателя недвусмислено да лиши служителите в МВР от
допълнителни възнаграждения, определени в други нормативни актове, които не са насочени
специално към служители на МВР. Последващото, нарочно добавяне на изричен текст
не може да бъде отдадено на нормотехническо излишество, още повече предвид
синхрона между това добавяне, едновременната отмяна на цитирания по-горе § 1а
ЗМВР-2006, препращащ към ЗДСл, и предвиждането на нов вид допълнително
възнаграждение – за специфични условия на труд. Устойчивата формулировка на чл.
202 ал. 5 ЗМВР-2006 „със закон или акт на Министерския съвет“ е съществувала и
към момента на това изменение, поради което не може да се приеме, че добавката касае
само подзаконовите актове. Законодателят не е изключил възможността
допълнително възнаграждение да бъде предвидено на друго място в ЗМВР или в друг
специален закон (от порядъка на ЗБЛД, ЗДвП, ЗЕЕЗА, ЗЗБедст, ЗООРПСМ, ЗОБВВПИ и
пр.).
Сходно е положението и с отчитането на
работното време и възнаграждението за извънреден труд. Приложението на общите
правила по ЗДСл (и съотв. КТ и актовете по приложението им) е отклонено с чл.
211 ал. 7 ЗМВР-2006 и чл. 187 ал. 9 ЗМВР-2014 г., които делегират на министъра
на вътрешните работи издаването на особен подзаконов нормативен акт.
Ето защо, предвид наличието нарочна уредба
на видовете допълнителни възнаграждения и на размера на някои от тях, по отношение на видовете и уредените
размери не са налице предпоставките за субсидиарно прилагането на ЗДСл и
актовете, към които препраща.
Неоснователни са доводите за наличие
на дискриминация. Дискриминацията представлява неоправдано различно третиране
въз основа на признаци, за които това е забранено. В случая, от една страна, не
се установява по категорично различие в третирането. Дискриминация би била
налице, ако при равни други условия дадено лице би било лишено от определени
права. Условията на труд, в частност възнаграждението, обаче имат комплексен
характер, а също и обусловеност от вида на този труд, поради което не може да
се приеме, че останалите условия за служителите в и извън МВР са равни. За
служителите в МВР наистина не са предвидени определени видове допълнителни възнаграждения
или особености при изчисляване на размера му, но са предвидени други видове
допълнителни възнаграждения, неприложими спрямо всички категории държавни
служители; при условията на свободен пазар на труда липсата на определени допълнителни
възнаграждения може да намери компенсация в самия размер на основното
възнаграждение, в предвидени гратификационни плащания, битови облекчения,
сигурност и др. На второ място, логично, видът на работата и работодателят не
са сред признаците, по отношение на които е забранена дискриминация в областта
на полагане на труд. Така напр. в чл.
8 ал. 3 КТ като недопустими основания за различно третиране са предвидени само народност, произход, пол, сексуална ориентация, раса, цвят
на кожата, възраст, политически и религиозни убеждения, членуване в синдикални
и други обществени организации и движения, семейно и материално положение,
наличие на психически или физически увреждания, както и различия в срока на договора
и продължителността на работното време. Ищецът не се позовава на такива
фактори. На последно място, касае се не за поведение на работодателя, а за
приложение на законова уредба, която не е обявена нито за
противоконституционна, нито за противоречаща на международен договор.
С оглед продължителния и периодичен
характер на служебното правоотношение конкретно приложимият спрямо всеки период
материален закон ще бъде обсъден по всеки от отделните искове.
По иска за възнаграждение за
извънреден труд:
За периода 05.11.2012 г. – 30.06.2014
г. специални правила относно възнаграждението за извънреден труд за
служителите, работещи при сумирано изчисляване на работното време, са
предвидени в чл. 211 ал. 5 т. 2 ЗМВР-2006. За първите 50 часа извънреден труд
през отчетния период се заплаща допълнително възнаграждение, което съгл. ал. 6
е 50 % от основното, а за следващите служителят се компенсира с допълнителен
отпуск.
Съгл. чл. 136 ал. 3 КТ нормалната
продължителност на работното време през деня е до 8 часа. Съгл. чл. 140 ал. 1
изр. 2 КТ нормалната продължителност на работното време през нощта е до 7 часа.
Съотношението между двете е 1,143. Това налага, когато при сумирано изчисляване на
работното време работникът или служителят полага труд и денем, и между 22 ч. и
06 ч., за преценка на сумарната нормална продължителност на работното време за
периода часовете нощен труд да бъдат умножени по този коефициент – чл. 9 ал. 2
НСОРЗ. Съгл. чл. 50 ал. 2 ЗДСл тази разпоредба е приложима и за държавните
служители.
По отношение на държавните служители в
МВР не съществува подобна разпоредба, която да установява по-кратка
продължителност на работното време през нощта и която сама по себе си да
оправдава превръщането на нощните часове в дневни по посочения начин. Както се
посочи, редът за отчитането и компенсирането на извънработното време, се
уреждат с инструкция на министъра, поради което такова превръщане е мислимо,
ако е предвидено в инструкцията. За времето до 14.12.2012 г. не е налице
инструкция, която да е породила действие. За пълнота следва да се отбележи, че
е издадена Инструкция Iз-343/ 05.03.2009 г.
за реда за разпределение на работното време на държавните служители в МВР,
отчитането му и компенсиране на работата извън установеното работно време.
В нея не само липсва разпоредба за използване на такъв коефициент (изключая
служителите на трудов договор съгл. § 3); но и в примера в приложението не е
посочена такава стъпка в изчислението. Тъй като цитираната инструкция не е
обнародвана, по реда на чл. 15 ал. 3 ЗНА вр. чл. 5 ал. 5 КРБ съдът намира, че
същата е нищожна (така и Реш. по д.№ 3229/2013 г. 5-чл. с-в ВАС). В ДВ 69/ 2014 г. е обнародвана
едноименна инструкция с № Із-2454/ 04.12.2012 г., в сила от 14.12.2012 г., която
е валидна, но също не предвижда коефициент за превръщане на нощните часове в
дневни. При липсата на законово, подзаконово основание или административен акт,
неоснователни се явяват доводите на ищеца, че положеният от него труд е
следвало да бъде изчисляван с визираното увеличение. Основанието за това е
отпаднало с отмяната на § 1 ЗМВР-2006, а обстоятелството, че въпреки това
ответникът фактически е продължил да извършва такова преизчисляване за времето
до 31.03.2012 г., не променя този правен извод.
Законодателната основа за периода от
01.07.2014 г. до 05.11.2014 г. също не диференцира нощното и дневното работно
време и не допуска приложението на НСОРЗ. Разликата, ирелевантна в случая, е,
че съгл. чл. 187 ал. 5 т. 2 ЗМВР-2014 се изплаща възнаграждение за извънреден
труд до 70 ч. на отчетен период. Едва с влязлата в сила от 19.08.2014 г. Наредба № 8121з-792 от 29 октомври 2014 г.
за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна за
държавните служители на Министерството на вътрешните работи, извършващи
дейности, свързани със специфичен характер на труда, и на ободряващи напитки за
служителите, полагащи труд през нощта от 22,00 до 06,00 ч. се предвижда
подзаконово основание за преизчисление, а именно в чл. 31 ал. 2 е предвидено,
нощният труд се отчита 1 + 0,143 пъти. Със заповед № 10530з-496/ 29.09.201 г.
(л. 73) Директорът на „ДНС 112“ е разпоредил извънредният труд да се отчита по
реда на наредбата, със задна дата – от 01.07.2014 г.
В обобщение, за времето до 30.06.2014
г. се дължи възнаграждение за точния брой часове извънреден труд, а до края на
процесния период – за точния брой часове плюс добавка от превръщане на нощните
часове в дневни. Съобразно експертизата (л. 142 сл., 156 сл. за пълните отчетни
периоди) са заплатени 2582,60 лв., които включват точния брой часове, както и
добавки заради нощните за периода до 31.03.2012 г. (недължима, но добросъвестно
получена) и за периода след 01.07.2014 г. Извършените от вещото лице изчисления
на добавка от още 160, респ. 125 часа за периода 01.04.2012 г. – 30.06.2014 г. са
математически верни, но нормативно необосновани. Следователно искът с правно
основание по чл. 202 ал. 1 т. 3 ЗМВР-2006 и чл. 178 ал. 1 т. 3 ЗМВР-2014 за
заплащане на сумата от още 1008,60
лв. (до който размер е подадена жалба) за периода 05.11.2012 г. – 05.11.2014 г.
е неоснователен. Неоснователен поради акцесорния си характер е и искът по чл.
86 ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава до останалия за разглеждане пред СРС
размер от 114,26 лв. за периода 01.01.2012 г. до 05.11.2014 г. В тези части
решението на СРС, с което исковете са отхвърлени, се явява правилно и следва да
бъде потвърдено.
По исковете за възнаграждение за полагане на труд
през нощта и на официални празници:
Както се посочи, липсата в ЗМВР-2006 на предвиждане
на допълнителни възнаграждения за труд през нощта и на празници не е резултат
на несъзнателен пропуск, т.е. не е налице празнота в закона, оправдаваща
прилагане по аналогия или субсидиарно на чл. 67 ЗДСл и НСПДС, НЗСДА-2011 и
НЗСДА-2012 в съответно приложимите им редакции. Систематичното тълкуване на
закона сочи, че такива възнаграждения не се дължат за периода 05.11.2012 г. –
30.06.2014 г.
За периода от 01.07.2014 г. до 05.11.2014 г.
такива възнаграждения са дължими, тъй като са предвидени в чл. 179 ал. 1 ЗМВР.
Съгласно ал. 2 размерът на тези възнаграждения се определя със заповед на Министъра
на вътрешните работи. Такава по делото не е представена, което по силата на чл.
162 ГПК налага съдът да определи размера на задължението по своя преценка. Макар
да не са директно приложими, при липса на други данни по делото, съдът използва
за база за тази преценка размерите по НСЗДА-2012, а именно 0,25 лв./час нощен
труд (чл. 20) и 100 % за работа на официален празник (чл. 22 ал. 1). В случая
не се касае за сумиране на отработеното време за целия период с цел преценка
наличието на извънреден труд, не се налага превръщане на нощния труд в дневен,
а се дължи възнаграждение за самия нощен труд, т.е. за точния брой часове.
Видно от експертизата (л. 114 и таблицата – приложение) за периода са изработени
272 ч. нощен труд, за които съдът преценява като дължимо възнаграждение в
размер на 68 лв. За м. 07 – 12.2014 г. ищецът е отработил 41 ч. на официални
празници (л. 121 – 122). Основната му заплата е била 936 лв. (л. 130) или 5,57
лв./час. Така полагащото се допълнително възнаграждение за труда на официални
празници е 228,43 лв.
В обобщение, за времето от 01.07.2014 г. до края
на процесния период са дължими допълнителни възнаграждения за нощен труд в
размер на 68 лв., а за труд на официални празници – 228,43 лв. Видно от
експертизата са заплатени 68 лв., респ. 268,45 лв. (л. 110, 141). За периода до
30.06.2014 г. не се дължат и не са изплащани такива възнаграждения.
Следователно исковете, в останалата за разглеждане пред въззивния съд част, за
заплащане на основание чл. 67 ЗДСл на още 390 лв. възнаграждение за нощен труд
и още 986,31 лв. за труд на официални празници за периода 05.11.2012 г. –
05.11.2014 г., както и акцесорните им искове по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за обезщетение
за забава в размер на 62,56 лв. и 176,03 лв. за периода 01.01.2012 г. до
05.11.2014 г. са неоснователни. Районният съд правилно ги е отхвърлил.
По исковете за храна и напитки:
Нормативната уредба на материалното осигуряване на
служителите в МВР предвижда две категории сродни престации. На всички служители
се полага (обикновена) храна или левовата й равностойност или т.нар. порцион/
порционни пари – чл. 204 ал. 1 ЗМВР-2006, чл. 181 ал. 2 ЗМВР-2014. На второ
място, предоставят се безплатна (предпазна) храна и ободряващи напитки, но само
при особености в условията на труд, а през част от периода – и само на
държавните служители – чл. 204 ал. 3 ЗМВР-2006, чл. 181 ал. 3 ЗМВР-2014 г. В
настоящия процес ищецът претендира паричния еквивалент на втората категория
престации (съгл. уточнението пред СГС) за периода 05.11.2011 г. – 30.09.2012 г.
Съгласно първоначалната редакция на чл. 204 ал. 3 ЗМВР-2006 за дейности, свързани с „вредни за здравето последици“ се осигуряват
„безплатна предпазна храна и противоотрови“. След изменението от ДВ 44/2012 г.,
в сила от 01.07.2012 г., за работа „при специфични условия и рискове за живота
и здравето“ се осигурява „безплатна храна“, а за работа на смени – „ободряващи
напитки“. Съгл. ЗМВР-2014 за дейности „със специфичен характер на труда“ се
осигурява „безплатна храна“, а за труд през нощта – „ободряващи напитки“.
Предпоставките и обемът на доволствията се е променял, законът не е установил
легални дефиниции. Затова при тълкуването им следва да бъдат взети предвид
валидните подзаконови нормативни актове, а при липса на такива – общият смисъл
на термините в законодателството на Република България (чл. 37 ал. 1 УПЗНА). За
първия подпериод – до 30.06.2012 г. използваните термини (вредни последици,
безплатна храна) смислово кореспондират с най-старата редакция на чл. 285 КТ и
приетата въз основа на него Наредба № 8/
1987 г. (сега отм.). Същевременно Министърът на вътрешните работи е издал Заповед
№ Із-1259/22.08.2006 г., с която е определил категориите служители (т. 1),
размера, условията и реда за осигуряване на предпазна храна и напитки. По
отношение на категориите служители (т. 1) тази заповед е нищожна поради липса
на компетентност към този момент (в този смисъл и Реш. по д.№ 12636/ 12 г.
5-чл. с-в ВАС). За втория подпериод – до 30.06.2014 г. (от който процесен – до
30.09.2012 г.) следва да се приеме, че терминът „специфични условия“ обобщава
израза „специфичен характер и организация“, използван в чл. 285 КТ, ред. ДВ 83/2005
г. В резултат на промените е приета Наредба
№ Із-1681/ 21.08.2012 г., в сила от 01.10.2012
г. В последния подпериод – след 01.07.2014 г., от събирателното „условия“
остава само „характер“, т.е. специфичната организация на труда (какъвто е
сменният режим на работа) отпада. В съответствие с това с Наредба № 8121з-792/ 29.10.2014 г. отпада правото на безплатна
храна за работещите на смени.
При така формулирания подход за установяване
смисъла на закона, за времето до 30.06.2012 г. ищецът би имал право на
предпазна храна, ако се установи, че е работил при наличието на определен
вреден фактор. Ищецът обаче нито твърди, нито доказва такъв. Наредба № 8/ 1987
г. съдържа подробно изброяване на вредностите, при които се поражда право на
определени диети, но работата на смени не е призната за такава; съгл. чл. 7
единствено в хипотеза на нощни смени се осигуряват тонизиращи напитки, но не и
предпазна храна. В събрания по делото препис-извлечение от цитираната заповед
на Министъра работата на смени не е посочена като основание за получаване на
безплатна храна, а нищожността на заповедта няма за ефект създаване на право на
всички служители да получават такава храна.
За времето от 01.07.2012 г. до 30.09.2012 г.
ищецът има право на безплатна храна поради работа при специфични условия (които
включват и специфична организация на труда). Както се посочи, съдържанието на
термина може да се извлече от нормативните актове, уреждащи полагане на труд.
Така чл. 2 ал. 2 т. 2 от Наредба № 11/ 21.12.2005
г., приета въз основа на чл. 285 КТ, урежда работата на 12-часов работен
ден при сумирано изчисляване на работното време като специфична организация на
труда, за която се осигурява безплатна храна и/ или добавки, независимо дали
трудът е положен денем или нощем. Влязлата в сила впоследствие Наредба №
Із-1681/ 21.08.2012 г., касаеща
МВР, също включва в чл. 2 т. 2 сменния режим като основание за безплатна храна,
което подкрепя извода, че това е била целта на законодателното изменение. Обстоятелството,
че за времето от 01.07.2012 г. – датата на влизане в сила на закона, до
30.09.2012 г. не е бил приет актът по приложението му, не означава, че самият
закон не може да породи действие, като в този случай съдът в съответствие с чл.
5 ГПК определя смисъла на нормата по обсъдения по-горе начин. Ето защо акцентираното
в писмените бележки обстоятелство, че наредбата за ЗМВР действала само след
процесния период, не е основание да се заключи, че за ищеца не са възникнали
права. Поставеното в чл. 7 от Наредба №
11/ 21.12.2005 г. (също и чл. 4 и 10 от
Наредба № Із-1681/ 21.08.2012 г., а евентуално и Заповед №
Із-1259/22.08.2006 г. в непредставената част) изискване за съставяне на
поименни списъци не е елемент от фактическия състав на правото; умишленият или
не пропуск на работодателя да включи определено лице или дори неиздаването на заповед
не препятства упражняването на правото. Разпоредбите, ограничаващи получаването
на безплатна храна до само едно от основанията по съответния каталог от вредности,
забраняващи получаването й, когато се получава на друго основание, или и двете,
вкл. т. 10 от Заповед № Із-1259/22.08.2006 г. касаят кумулирането само на
предпазни храни по различни нормативни актове. Получаването на храна или
порционни пари по чл. 201 ал. 1 ЗМВР-2006 не е пречка за получаване на
предпазна храна по ал. 3, тъй като порционът има различно предназначение, а и
най-малкото защото при подобно тълкуване разпоредбата на ал. 3 не би имала
приложно поле, тъй като всички служители получават порцион по ал. 1 и никой
служител не би имал право на безплатна предпазна храна по ал. 3. По делото не е
спорно, че със Заповед № Із-1259/22.08.2006 г. е определен размер на
безплатната храна от 2,40 лв./ ден, т.е. 0,30 лв./р.час. В тази част заповедта
е валидна; размерът не е бил променян. За м. 7 – 9.2012 г. ищецът е изработил 444
ч. (к. 2 и 3 л. 119; вж. и протокола в класьора) и следователно е трябвало да
му бъде осигурена храна на стойност 133,20 лв. Видно от експертизата за този
период не е получена храна (л. 152).
За периода 05.11.2011 г. – 30.09.2012 г. според
експертизата (л. 151) на ищеца са предоставени тонизиращи напитки на стойност
28,23 лв. и не са предоставени такива на стойност още 13,77 лв. Последната сума
е присъдена с първоинстанционното решение и предвид, че то се обжалва до
размерите на експертизата, въззивният съд не се явява сезиран по отношение на
неполучени напитки.
Функцията на безплатната храна е да неутрализира
последиците на условията на труд, поради което и законът предвижда да се
осигурява в натура. По отношение на част от периода и част от храните (и
напитките) подзаконовата уредба допуска изплащане в пари, а за други части – забранява.
Подобна забрана означава, че администрацията не може да предложи, респ.
служителят не може да задължи администрацията да му предостави парична
равностойност на престацията в хипотезите на точно и своевременно изпълнение.
Това обаче не значи, че в случаите на забавено изпълнение служителят би бил
задължен да получи храна и напитки в нормално непотребими количества за минал
период, което би било безполезно за него, или че въз основа на собствената си
забава администрацията би била освободена от изпълнение на задължението си. В
смисъл, че е допустим иск за компенсаторно обезщетение в размер на паричната
равностойност на забавена храна и напитки, е формирана последователна съдебна
практика за аналогичните хипотези по КТ – Реш. по в.гр.д.№ 13518/ 14 г., № 10465/
14 г., № 12305/ 12 г., № 14814/ 13 г., № 14563/ 14 г., № 7505/ 15 г., № 14964/ 14
г., № 15156/ 13 г. на СГС. Обстоятелството, че предназначението е целево, не
съставлява възнаграждение и съгл. НЕВДПОВ не се облага с осигурителни вноски,
не изключва необходимостта изпълнението на договора да бъде скрепено със
съответна санкция – т.е. с присъждането на компенсаторно обезщетение.
Практиката на ВКС, според която стойността на предпазната храна не представлява
пропуснат доход, касае обезщетение поради неработоспособност за бъдещ период, в
който съответните вредности няма да бъдат реализирани; т.е. не променя горните
изводи.
В обобщение, за частта от процесния период от
05.11.2011 г. до 30.06.2012 г. на ищеца не се е полагала безплатна храна,
поради което не се дължи и левова равностойност. За частта от 01.07.2012 г. до
30.09.2012 г. не е осигурена безплатна храна на стойност 133,20 лв., до който
размер искът с правно основание по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 204 ал. 3 ЗМВР-2006 е
основателен. За горницата до пълния предявен размер от 300 лв. (до който се
обжалва, тъй като експертизата посочва по-голям от предявения размер) искът
следва да бъде отхвърлен. По отношение на ободряващите напитки СРС е присъдил
13,77 лв., в експертизата не е посочен и ищецът не претендира по-голям размер
пред въззивния съд. Следователно по отношение на сумата 133,20 лв.,
представляваща стойност на безплатна храна, първоинстанционното решение се
явява неправилно, а за горницата над 146,97 лв. (= 13,77 + 133,20),
представляващи претендирани в общ размер безплатна храна и напитки
следва да бъде потвърдено.
Исковете по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за обезщетение за
забава по отношение на безплатната храна и ободряващите напитки правилно са
отхвърлени от СРС като неоснователни. В случая не се касае за възнаграждение,
платимо периодично, а за предоставяни в натура с целево предназначение вещи. Привежданата
от жалбоподателя Наредба № Із-1681 не касае пряко процесния период. Ето защо
забавата по отношение на паричната равностойност би настъпила едва с отправяне
на покана съобразно правилото на чл. 84 ал. 2 ЗЗД (каквато роля изпълнява едва
исковата молба).
ІІІ. По РАЗНОСКИТЕ.
Пред СРС ищецът е претендирал за
адвокатско възнаграждение 700 лв. (платено съгл. договора на л. 9), а
ответникът – юрисконсултско възнаграждение от 702 лв. (по списък на л. 245, при
минимум по НМРАВ, ред. ДВ 28/14 г., от 702,46 лв.). Без да изложи мотиви по
разноските, СРС е осъдил само ищеца и то до размер от 659 лв. (Очевидно
разликата не се дължи на компенсация, тъй като такава би била в размер на 2,13
лв.). Тъй като ищецът не е атакувал по реда на чл. 248 ГПК пропуска на СРС да
му присъди разноски, между страните е стабилизирано положението, че на ищеца не
се дължат никакви разноски пред СРС. Затова и независимо че отхвърлянето на
част от исковете е било неправилно, въззивният съд не може да увеличи пропорционално
присъдените пред СРС разноски (произведение на множители, един от които е нула,
също е нула). Ответникът също не е подал молба по чл. 248 ГПК срещу
изчисленията на СРС, поради което между страните е установено, че дължимите от
ищеца разноски при изхода пред СРС са 659 лв. Сумата на цената на исковете пред
СРС е 7449,20 лв., от които са отхвърлени 7435,43 лв., сумата на обжалваемия
интерес е 3052,05 лв., от които правилно са отхвърлени 2918,85 лв. Следователно
по отношение на разноски в размер на 388,50 лв., които представляват
пропорционална на необжалваната част от решението (=659* 4383,38/ 7435,43),
не са налице основание за промяна. Останалата част следва да бъде намалена до
258,69 лв. предвид промяната в крайния изход на разгледаната от въззивния съд
част от спора (=270,5 * 2918,85 / 3052,05). Или, общият дължим от ищеца размер
на разноските пред първата инстанция е 647,19 лв. (=258,69 + 388,5), за
горницата над който решението следва да бъде отменено.
Пред СГС въззивникът претендира за
адвокатско възнаграждение 700 лв. (платено съгл. договора на л. 23), а въззиваемият
– юрисконсултско възнаграждение от 659 лв. (по списък на л. 30, при минимум по
НМРАВ, ред. ДВ 28/14 г., от 2052,05 * 0,07 + 300 = 443,64 лв.). Съразмерно на основателната
част от жалбата по арг. чл. 78 ал. 1 ГПК на въззивника следва да се присъдят
30,55 лв. (= 700 * 133,2 / 3052,05). Съразмерно на неоснователната част от
жалбата арг. чл. 78 ал. 3 ГПК на въззиваемия следва да се присъдят 424,28 лв. (=
443,64 * 2918,85 / 3052,05).
Водим от горното и на основание чл. 271
ал. 1 ГПК СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение, постановено на 10.08.2015 г. по гр.д.№ 60 079/ 2014 г. от СРС, ІІ
ГО, 61. състав, в частта, с която е отхвърлен иск по чл. 79 ЗЗД вр. чл.
204 ал. 3 ЗМВР-2006 за горницата над 13,77 лв. до 146,97 лв. (сто четиридесет и
шест лева и 97 ст.), представляващи обща стойност на безплатна храна и
ободряващи напитки за периода 05.11.2011 г. до 30.09.2012 г., и с която Е.М.П.
с ЕГН ********** е осъден да заплати на МВР разноски пред първата инстанция за
горницата над 647,19 лв. (шестстотин четиридесет и седем лева и 19 ст.) до 659
лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
М.НА В.Р.с ЕИК по БУЛСТАТ ******** да заплати на Е.М.П. с ЕГН ********** на
основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 204 ал. 3 ЗМВР-2006 г. сумата от още 133,20 лв.
(сто тридесет и три лева и 20 ст.), представляваща парична равностойност на
безплатна храна, дължима на ищеца като държавен служител за периода 05.11.2011
г. до 30.09.2012 г., ведно със законната лихва от 05.11.2014 г. до
окончателното заплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА
Решението в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените
от Е.М.П. срещу М.НА В.Р.осъдителни искове по чл. 202 ал. 1 т. 3 ЗМВР-2006 и
чл. 178 ал. 1 т. 3 ЗМВР-2014 за сумата 1008,60 лв., представляваща
възнаграждение за извънреден труд за периода 05.11.2012 г. – 05.11.2014 г.; по
чл. 86 ал. 1 ЗЗД за сумата 114,26 лв., представляваща обезщетение за забава
върху него за периода 01.01.2012 г. до 05.11.2014 г.; по чл. 67 ЗДСл за сумата 390
лв., представляваща възнаграждение за нощен труд, и за сумата 986,31 лв.,
представляваща труд на официални празници, и двете за периода 05.11.2012 г. –
05.11.2014 г.; по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за сумата 62,56 лв., представляваща
обезщетение за забава по отношение на възнаграждението за нощен труд, и за
сумата 176,03 лв., представляваща обезщетение за забава по отношение на
възнаграждението за труд на официални празници, и двете за периода от 01.01.2012
г. до 05.11.2014 г.; по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 204 ал. 3 ЗМВР-2006 г. за горницата
над 146,97 лв. до пълния предявен размер от 300 лв., представляващи обща стойност
на безплатна храна и ободряващи напитки за периода 05.11.2011 г. до 30.09.2012
г.; по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за сумата 28,06 лв., представляващи обезщетение за
забава върху стойността на безплатна храна и ободряващи напитки за периода от 01.01.2012
г. до 05.11.2014 г.
Решението,
като необжалвано, е влязло в сила в останалата част (осъждането за 13,77
лв. стойност на ободряващи напитки и отхвърлянето на исковете за възнаграждения
и обезщетения за забава спрямо възнаграждения до пълните предявени размери).
ОСЪЖДА
М.НА В.Р.с ЕИК по БУЛСТАТ ******** да заплати на Е.М.П. с ЕГН ********** на
осн. чл. 78 ГПК сумата 30,55 лв. (тридесет лева и 55 ст.), представляващи
разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
Е.М.П. с ЕГН ********** да заплати на М.НА В.Р.с ЕИК по БУЛСТАТ ******** на
осн. чл. 78 ГПК сумата 424,28 лв. (четиристотин двадесет и четири лв. и 28 ст.) , представляващи разноски
пред въззивната инстанция.
Настоящото
решение не подлежи на обжалване.
Председател:
(о.м.) Член-съдии: 1. 2.