№ 139
гр. Пловдив, 07.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20225300503126 по описа за 2022 година
Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба с вх. № 32102/05.12.2022 г. депозирана от Г.
Н. Б., ЕГН **********, от гр. Пловдив, ул. ***, чрез адвокат П. Т., против решение №
2213/16.06.2022 г., постановено по гр. д. № 4938/2021 г. по описа на РС -Пловдив, с
което жалбоподателят е осъден да заплати в полза на Л. И. П., ЕГН ********** сумата
от 2 420 лева, която представлява обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена за
периода от 01.03.2016г. до 31.03.2021г. поради това, че не е могла да ползва
притежавана от нея ¼ ид.част от правото на собственост върху поземлен имот с
идентификатор 56784.531.1435 по действащата КК и КР на гр. Пловдив с адрес на
имота: ул. *** и ½ ид.част от построената в имота сграда с идентификатор
56784.531.1435.2 с площ от 38 кв.м, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаването на исковата молба - 18.03.2021г. до окончателното изплащане на сумата,
както и разноските по делото в размер на 700 лева.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Л. И. П.. В проведеното открито съдебно заседание въззиваемата
1
страна оспорва въззивната жалба като неоснователна и се настоява за потвърждаване
на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и
срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално
допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията
си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация по чл. 31,
ал. 2 ЗС. В исковата молба ищцата твърди, че с ответника Г. Н. Б. са съсобственици на
поземлен имот с идентификатор 56784.531.1435 по действащата КК и КР на гр.
Пловдив с адрес на имота: ул. ***, с площ от 506 кв.м при квоти за ищцата ¼ ид.част
от правото на собственост на основание нотариален акт за дарение № 42 том 1 дело 116
1975 г. и 1/16 ид.част за ответника на основание нотариален акт № 60/1984 г. Заявява
се, че в така описания имот Л. П. притежава и правото на собственост на ½ ид.част от
сграда с идентификатор 56784.531.1435.2 с площ от 38 кв.м. Ищцата изпратила
нотариална покана до ответника, с която поискала последния да й заплаща наем за
собствените й идеални части, които той ползва и определила наемна цена в размер на
50 лв./месечно. Така определеното обезщетение не било изплатено, не била
предоставена възможност на ищцата да ползва притежаваните от нея идеални части по
отношение на дворното място и постройката. Иска се от съда да бъде осъден ответника
Г. Н. Б. да заплати сумата от 2 420лв., която представлява неплатено дължимо
обезщетение за ползата от която ищцата е лишена по отношение на собствените й
идеални части от ¼ идеална част от поземлен имот с идентификатор 56784.531.1435 и
½ от сграда с идентификатор 56784.531.1435.2 за периода от месец март 2016 г. до
месец март 2021 г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на
исковата молба - 18.03.2021г. до окончателното изплащане на вземането.
Ответникът Г. Б. оспорва исковата молба. Твърди, че не е получавал писмено
изявление от ищцата, с което да бъде поканен да предаде ползването на притежаваната
от ищцата идеална част, респективно ако бъде прието, че е изпратена такава покана,
2
ответникът поддържа, че е дал възможност на ищцата да ползва реално правата си,
като ищцата по свое усмотрение е предпочела да не използва собствеността си, а да
получава парично обезщетение.
Предвид липсата на нови доказателства, които да са били събрани пред
настоящата инстанция, изводите на въззивния съд почиват единствено на събрания
доказателствен материал пред първата инстанция.
По оплакванията във въззивната жалба:
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС задължението за заплащане на
обезщетение при лично ползване на съсобствената вещ от някои от съсобствениците
възниква от деня на писменото поискване.
За уважаване на горната претенция следва да се установи наличието на
съсобственост върху недвижимия имот, еднолично ползване на имота от един или
няколко от съсобствениците, както и писмена покана от неползващия съсобственик да
му се заплаща обезщетение за ползване съобразно квотата му в съсобствената вещ.
Обезщетение за ползите се дължи и заплаща, когато съсобственикът е лишен
от възможността да ползва общата вещ съобразно обема на правата си. Ако не са
създадени пречки за това, обезщетение не се дължи, независимо че съсобственикът
реално не е ползвал вещта, а другият я е ползвал. В тежест на ищеца по претенцията е
да докаже този изгоден за него положителен факт. Обратно, за ответника по
претенцията е достатъчно да твърди отрицателния факт, че не е възпрепятствал ищеца
да ползва вещта.
Видно от договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 42/08.01.1975 г.
ищцата е придобила в собственост ¼ ид.част от правото на собственост от дворно
място цялото от 499 кв.м. находящо се в гр. Пловдив, което съставлява имот
планоснимачен номер 1435 от кв. 8 ''Христо Ботев-север'' по плана на гр. Пловдив,
ведно с ½ ид.част от правото на собственост от построения в дворното място гараж
/средния в дъното на имота/. Между страните по делото няма спор, че ответникът
притежава 1/16 от дворното място и построената в него жилищна постройка, която
обитава.
Тълкувателно решение № 7/2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК,
определя, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Нормата на чл. 31, ал. 1 от ЗС дава право на всеки съсобственик да си служи
с общата вещ съобразно предназначението й и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Ползващият съсобственик или
съсобственици започват да пречат тогава, когато друг съсобственик е отправил искане
да си служи с вещта, което е доведено да знанието на първите и те не са отстъпили
частта, съответстваща на дела на претендиращия или не са му предоставили
възможност да ползва общата вещ заедно с него.
От приетите по делото писмени доказателства –нотариална покана от
3
20.09.2012г. се установява, че ищцата е поканила ответника да й осигури достъп до
притежаваните от нея ¼ ид.част от правото на собственост върху дворното място и ½
ид.част от гаража, като в противен случай е поискала да й бъде заплащано обезщетение
– 50 лева месечен наем. Поканата е получена лично от ответника на 24.09.2012г., което
обстоятелство е удостоверено от Нотариус Росица Танчева.
По делото са разпитани свидетелите М. П., която е дъщеря на ищцата и А.С..
От свидетелските показания на М. П. се установява, че познава имота, който
представлява дворно място в което има преустроени гаражи, които са трайно
прикрепени към земята и има жилищна постройка. Свидетелката посочва, че нейната
майка- ищцата няма достъп до имота като е търсила такъв, но й е бил отказано от
ответника с думите : ''Можете да заповядате, когато желаете, кафе да пием, ракия да
пием, но аз живея тук и чужди хора да ми се ветреят в двора няма как да стане''. Ищцата
е искала достъп както до двора, така и до гаража, за да го ползва. Според показанията
на свидетеля А.С. познава страните по делото, като не е виждал ищцата да посещава
имота. Знае, че в имота се влиза през дворна врата, като не е заварвал случай на
скандали и не знае дали ищцата е заявявала желанието си да ползва имота.
Съдът кредитира изцяло свидетелските показания на А.С. и М. П., последните
преценени по съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, като ги намира са
последователни, житейски логични и непротиворечащи на останалия доказателствен
материал.
От събраните по делото гласни доказателствени средства се установява, че
именно ответникът ползва процесния имот.
Наличието на отправена от ищцата до ответника нотариална покана съгласно
изискването на чл. 31, ал. 2 от ЗС е с оглед на правото на съсобственика да получи
обезщетение за фактическото лишаване от ползването на имота, независимо дали това
е станало против волята му, или с него съгласие - то се дължи от момента на поканата.
Ползващият съсобственик може да отхвърли претенцията на съсобственика за
заплащане на обезщетение при положение, че откаже да ползва целия съсобствен имот
и това стане достояние на другия съсобственик, но ответникът не е сторил това. При
тези обстоятелства, следва да се приеме, че са налице предпоставките, предвидени в чл.
31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на процесните имоти от
ответника на ищцата. Периодът на дължимия наем е от 01.03.2016г. до 31.03.2021г.
Размерът на дължимия наем за процесните имоти е определен от вещото лице Веса
Ризова по приетото заключението на съдебно- техническата експертиза, което
настоящият съдебен състав кредитира изцяло като обективно, компетентно дадено и не
оспорено от страните. От СТЕ се установява, че наемът за ½ ид.част от процесната
сграда 56784.531.1435.2 за исковия период възлиза на сумата от 1 727 лева, а наемът на
¼ ид.част от процесното дворно място възлиза на сумата от 693 лева или общо сума в
размер на 2 420 лева.
При така установеното по делото от фактическа страна, правилен е изводът на
районния съд, че са налице предпоставките на чл. 31, ал. 2 от ЗС за ангажиране
отговорността на ответника Г. Б.. Правило първноинстанционният съд е определил
обезщетението за ползата от която е лишена ищцата съобразно заключението на
вещото лице по приета СТЕ. За да се освободи от отговорност ответникът е следвало
да предприеме действия за предоставяне достъп на ищцата до имотите, каквито
доказателства не са ангажирани.
При това положение предявеният иск следва да се приеме за основателен за
4
пълния претендиран размер. Като е стигнал до същия извод, РС е постановил
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Въззиваемата страна не е поискала присъждане на разноски, поради което
такива не й се дължат.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2213 от 16.06.2022 г., постановено по гр. д. №
4938/2021 г. по описа на Районен съд-Пловдив, ХVII гр. състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5