Номер 293313.10.2020 г.Град Благоевград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – БлагоевградТрети въззивен граждански състав
На 13.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Гюлфие Яхова
Александър Трионджиев
като разгледа докладваното от Петър Узунов Въззивно гражданско дело №
20201200500822 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивна жалба на М. С. Г. , Благоевград, *,против
решение №2769/18.03.20г на РС-Благоевград по гр.д.№1738/19г,с пр. осн.чл.258 и сл. от
ГПК.
С атакувания акт са уважени предявените искове, като в полза на ищеца се присъдени
и разноските по делото.
Недоволна от атакувания акт е останала жалбоподателката, която го намира за
незаконосъобразен,настоявайки за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове,
като й се присъдят и разноските по делото.
Въззиваемата страна оспорва жалбата като неоснователна и подържа атакувания акт,
настоявайки за неговото потвърждаване, за което също подробно се аргументира
Съда след като прецени наведените от страните доводи, закона и всички останали
обстоятелства по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага
извода за правилно установена от РС фактическа обстановка.Поради това и при отсъствието
на нови доказателства настоящият състав намира за безпредметно детайлното преповтаряне
на същата и препраща към констатациите на РС.В тях след подробен анализ на
обстоятелствата по спора първата инстанция правилно и законосъобразно е приела, че
страните са бивши съпрузи, прекратен чрез развод, при който ползването на семейното
жилище, предмет на настоящи спор, е предоставено на жалбоподателката(вж.решение
№1318/17.03.08г на РС-Благоевград по гр.д.№135/08г).Не се спори, че по време на брака
1
въззивницата дарява на въззиваемия ½ ид.ч. от процесното жилище, ведно с ¼ ид.ч. от
тавана на описаната двуетажна ЖС(вж. НА№151/02г).
С нотариален акт №110/01.06.18г жалбоподателката е призната за собственик по
давност на спорното жилище, ведно с ½ ид.ч. от тавана и съответните идеални части от
общите части на сградата и правото на строеж, които след завеждането на настоящото дело
тя дарява на 10.07.19г на синът им Х. Д.(вж.НА№73/19г).
Анализирани са и свидетелските показания, които разкриват действителните права и
отношения между страните след фактическата раздяла и развода на страните.
Чрез връчена на въззивницата на 25.06.19г нотариална покана, въззиваемия
претендира подробно описаните суми като наем, след като не полза семейното жилище.
По делото са налице данни за водени между страните други съдебни спорове.
Видно от представените квитанции за периода 2007г – 2019г въззиваемия е плащал
данъци и такса битови отпадъци по отношение на спорния имот.
При тези данни РС обосновано е счел за доказани предпоставките на исковете по
чл.124, ал.1 ГПК и чл.537, ал.2 ГПК, уважавайки собственическите претенции в посочените
обеми, в съответствие с които е отменил и нотариален акт №110/18г. Изложените в тази
връзка мотиви,вкл. игнориращите доводите и възраженията на ответницата, се споделят
изцяло от настоящия състав, тъй като са основани на закона, теорията и константната
съдебна практика, поради което и по арг. на чл.272 ГПК препраща към тях.
Несъстоятелни са оплакванията на жалбоподателите за незаконосъобразност на
атакувания акт.Анализа на доказателственият материал обосновава по категоричен начин и
към настоящият момент материалноправната легитимация на въззиваемия(ищец), досежно
спорната 1/2 ид.ч. от жилищния имот и тавана, ведно с припадащите им се идеални части от
общите части на сградата и правото на строеж, без да сочи на упражнявано владение върху
същата от жалбоподателката.
Ицщовите собственически права са установени с доказателства, съответстващи на
сочения от ищеца придобивен способ.Докато въззивницата не установи своята
материалноправната легитимация, тъй като липсват доказателства за осъществяването на
сложния юридически факт на придобивната давност – фактическо господство над ищцовия
дял с намерението за своене през изискуемият от закона 10-годишен срок.В казус като
разглеждания съдебната практика твърдо изисква упражняваното владение от въззивницата
да се осъществява чрез конкретни и недвусмислени действия, материализиращи промяна в
намерението по отношение на въззиваемия(Р635/25.10.10гпо гр.д.№1405/09г, І ГО на ВКС и
др.).Това е необходимо, понеже в случая упражняването на фактическата власт върху
спорния имот е предоставено на жалбоподателката по силата акт на спорна съдебна
администрация(вж.бракоразводното решение), който не отрича вещните права на
2
въззиваемия.Следоватлено, в случая е налице съвладение, при което всеки съсобственик по
арг. на чл.31 ЗС може да се ползва от общата веещ, явявайки се владелец на собствената си
идеална част и държател на чуждата.Ето защо презумпцията по чл.69 ЗС не ползва
въззивницата и не обосновава фактическата й власт като владение върху целият имот за
нея.Затова е необходимо основание, по силата на което да е променено държането във
владение или демонстрирането на промяна в намерението й чрез действия, които
отричат,респ. отблъскват ищцовите права(Р381/10г по гр.д.№37/10г,І ГО на ВКС и др.).По
делото обаче липсват данни, както за наличието на основание за въпросната промяна, така и
за изискуемото преобръщане на държането над чуждите части в еднолично владение за
въззивницата. Ангажираните писмени и гласни доказателства не разкриват предприети от
нея недвусмислени действия в тази насока, пряко възприети без каквото и да е
противопоставяне от ищеца в 10-годишния период по чл.79 ЗС, за да превърне въззивната
страна от държател на идеалните му части в техен владелец.
Доколко ответните свидетелски показания съдържат данни за осъществявани от
жалбоподателката действия в целият процесен имот – ремонтни работи, смяна на патронник
- то очевидно същите са търпени от ищеца както по силата на обикновена, т.е. обичайна
любезност и не могат да служат за придобивно основание на владението.Следва да се има
предвид, че във всички хипотези на предоставяне ползването на семейното жилище при
развод възниква възмездно наемно правоотношение, при което обикновените разноски са за
сметка на ползвателя.Освен това, според доктрината и съдебната практика, споделяна и от
настоящия състав, обикновеното ползване на съсобствената вещ по см. на чл.31 ЗС не сочи
автоматично намерението за своене.Поради това ползването на имота по предназначението
му от съсобственик, респ. извършените ремонти по него, не са достатъчни да обосновават
анимусът му над чуждите дялове.Както вече се изтъкна, необходимо е намерението за
своене да се противопостави на въззиваемия чрез категорични действия, недвусмислено
отричащи правата му в съсобственият имот – отстраняването и недопускането му в същия
да бъдат съчетани с други действия, разкриващи явно поведение на пълноправен
индивидуален собственик на целият имот, упражняващ фактическа власт вместо другиго
изключително и само за себе си(така Р110/20.03.12г по гр.д.№870/11г, ІІ ГО;Р381/25.10.10г
по гр.д.№37/10г, ІІ ГО на ВКС др.).
Ето защо изложените в тази насока доводи на въззивницата се явяват
неоснователни.Още повече, че недържат сметка за бракоразводното решение, което
нормативно препятства въззиваемия да ползва жилището, изрично предоставено на бившата
му съпруга с детето им.Оттук и несъстоятелността на оплакванията за бездействията и
дезинтересоваността на ищеца.Следва да се има предвид, че не последните легитимират
жалбоподателката за собственик, а изработването на придобивната давност със всичките й
присъщи белези в казус като разглеждания.
Не намират опора в законна и оплакванията за необоснованост, тъй като
фактическите констатации на РС са основани на доказателствения материал при строго
3
съблюдаване на логическото мислене и опитните правила.Останалите оплаквания досежно
необосноваността касаят процесуални нарушения, които не се установиха при въззивната
проверка.
В контекста на изложеното за разлика от ищеца, въззивницата не се легитимира за
собственик по давност на неговия дял от спорния имот с нотариален акт №110/18г, който
очевидно засяга правата му и налага отмяната му по реда на чл.537, ал.2 ГПК, както
правилно приел и РС.
Впредвид горното атакувания акт се явява правилен и законосъобразен, което налага
потвърждаването му изцяло.
В изложеното се съдържа отговор на всички останали доводи на страните, които са от
значение за правилното решаване на спора.
На осн.чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателката дължи на въззиваемия направените по
делото разноски пред настоящата инстанция, възлизащи според доказателствата общо на
650лв(вж. фактура №60/13.07.20г, платежното нареждане от 13.07.20г и списъка по чл.80
ГПК).
Водим от горното Благоевградския окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2769/18.03.20г на РС-Благоевград по гр.д.№1738/19г.
ОСЪЖДА М. С. Г. , гр.Благоевград, *,да заплати на А. Х. Д. , съд. адрес в
гр.********* *,сумата от 650лв, представляващи направени по делото разноски пред
настоящата инстанция.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4