РЕШЕНИЕ
№ 523
гр. Пловдив, 05.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Радослав П. Радев
Недялка Д. Свиркова Петкова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно
гражданско дело № 20255300500694 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба депозирана от „БИЕЙ ГЛАС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД,
чрез процесуалния представител адв. Р. Г. против Решение №337/26.01.2025г. постановено
по гр.д №10148/2024г. по описа на Районен съд Пловдив, единадесети гр.с., с което се
ПРИЗНАВА уволнението на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: ***, извършено със Заповед
№ 202433/29.05.2024г. на Г. Д. и Г. П. – пълномощници на изп. директори на „БИЕЙ ГЛАС
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ***, адрес: ***, представляван от Б. К. Л. и Т. Н. Т., с която
трудовото правоотношение между А. Г. А. и „БИЕЙ ГЛАС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД е прекратено
на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие на страните, ЗА НЕЗАКОННО И ГО
ОТМЕНЯ; ВЪЗСТАНОВЯВА А. Г. А., ЕГН **********, на заеманата преди уволнението
длъжност „***“ в „БИЕЙ ГЛАС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ***; ОСЪЖДА „БИЕЙ ГЛАС
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК **** да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от
12 117, 60 лева (дванадесет хиляди сто и седемнадесет лева и шестдесет стотинки),
представляваща обезщетение за това, че е останала без работа вследствие на незаконното й
уволнение, извършено със Заповед № 202433/29.05.2024г. на Г. Д. и Г. П. – пълномощници на
изп. директори на „БИЕЙ ГЛАС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, за период от 4 месеца – от 30.05.2024г. до
01.10.2024г., ведно със законната лихва върху тази сума от завеждането на иска –
10.06.2024г., до окончателното изплащане на дължимите суми. ИЗКЛЮЧВА от
доказателствата по делото молба за освобождаване от длъжност, с поставена дата 23/05/2024
1
от А. Г. А., представена от ответника с писмения отговор и находяща се на л. 38 от
хартиения носител на делото, с поставен вх. № 116/23.05.2024г..
С постановения съдебен акт в полза на адвокат Н. С. С. от ВАК, с л. № **********,
БУЛСТАТ ***, със служебен адрес: *** е присъдена сумата в размер на 2423, 59 лева (две
хиляди четиристотин двадесет и три лева и петдесет и девет стотинки), представляваща
възнаграждение за процесуалното представителство на ищцата А. Г. А., осъществено по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата; а в полза на държавата, по бюджета на
съдебната власт, по сметка на ПРС сумата от 644, 70 лева (шестстотин четиридесет и четири
лева и седемдесет стотинки) – държавна такса върху уважения иск, както и сумата от 100
лева (сто лева) – разноски за съдебно-счетоводна експертиза от бюджета на съда.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че за неправилност и необоснованост
на обжалвания акт, поради неправилно приложение на материалните норми по съображения
подробно изложени в жалбата. Моли се, съдът да постанови решение, с което да отмени
решението на РС Пловдив и вместо това отхвърли предявените искове. Не се претендират
разноски пред настоящата инстанция. Прави се възражение за прекомерност на разноските
претендирани от другата страна.
Въззиваемата страна А. Г. А., ЕГН ********** оспорва жалбата, като изцяло
неоснователна по съображения изложени в отговора. Моли съда да постанови решение, с
което да потвърди решението на ПРС като правилно и обосновано. Претендират се разноски
пред настоящата инстанция, съгласно представения списък с направени такива.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид постъпилата жалба,
становищата на страните и съобразявайки се с представените доказателства в тяхната
съвкупност, прие за установено следното от фактическа страна:
Жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва,
срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от А. Г. А., ЕГН **********,
против „БИЕЙ ГЛАС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ***обективно съединени искове да бъде
признато за незаконно уволнението й, извършено със Заповед № 202433/29.05.2024г.,
издадена от Г. Д. и Г. П. – пълномощници на работодателя, с която трудовото й
правоотношение се прекратява на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, по взаимно съгласие на
страните, да бъде възстановена ищцата на заеманата преди уволнението длъжност – „***“ и
да се осъди ответника да й заплати обезщетение за период от 4 месеца, както следва: за
периода от 30.05.2024г. до 01.10.2024г. в размер на 12 117, 60 лева, на база пооследно БТВ от
3 029, 40 лева. Ищцата твърди, че е сключила писмен трудов договор № 34 от 16.08.2017г. с
ответника, на длъжност „***“, НКПД 2149 6040, с място на работа ***, работно място „***“
при пълно работно време от осем часа. С допълнително споразумение към трудовия
договор, сключено на 01.05.2021г. и на осн. чл. 119 КТ основното трудово възнаграждение е
увеличено на 1 927,95лв. Със Заповед № 202433 от 29.05.2024г., считано от 30.05.2024г. е
2
прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ,
поради постигнато взаимно съгласие. Ищцата твърди, че оспорваната заповед е
незаконосъобразна, защото не било налице искане от нейна страна за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие, както и защото не било постигнато
съгласие за дата на прекратяване на трудовото правоотношение. В заповедта било посочено,
че трудовото правоотношение се прекратява поради постъпила молба на 23.05.2024г. за
прекратяване по взаимно съгласие, но ищцата поддържа, че такава молба не била изготвяна
и не била подписвана от нея, съответно не била подавана до работодателя. Посочва се, че
предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 325, ал.1, т.1 КТ
от ищцата към ответника работодател не съществува. При получаване на заповедта за
прекратяване била показана снимка на документ, който съдържал предложение за
прекратяване на трудовото правоотношение, но подобен документ не бил подписван от нея.
Изтъква се, че прекратяването по взаимно съгласие се извършва писмено, като
предложението също следвало да е писмено, ясно, категорично и безусловно. Смята се, че в
настоящия случай работодателят е отправил предложение чрез издаване на самата заповед, а
нямал право на това. Твърди се, че взаимното съгласие се отнасяло и до датата, от която
трудовия договор се прекратява, а несъвпадането на волята на страните относно датата на
прекратяване означавало липса на взаимно съгласие. Посочва се, че липсата на писмено
предложение от работника и изрично приемане от работодателя води до
незаконосъобразност на издадената заповед, като подписът на работника или служителя в
заповедта удостоверявал връчването, но не и съгласието за прекратяване. В случай, че искът
по чл. 344, ал. 1, т.1 КТ бъде уважен, се иска да бъде уважен и искът по чл.344, ал.1, т.2 и
ищцата да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност.
Ответникът оспорва иска. Признава, че ищцата е била служител в ответното
дружество и е заемала длъжността „***“. Твърди, че на 23.05.2024г. А. е подала до
работодателя молба за освобождаване от длъжност, която по своята същност
представлявала, недвусмислено предложение за прекратяване на трудовото правоотношение
по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. В съдържанието на молбата се съдържало и волеизявление,
че ако молбата за прекратяване по взаимно съгласие не бъде приета, тя следвало да се счита
за предизвестие по реда на чл. 326, ал. 1 КТ. Твърди, че молбата била представена на прекия
ръководител на ищцата, който незабавно поставил своя подпис, а след това тя се е срещнала
с мениджър производство, на когото било възложено ръководството на производствената
дейност на целия завод. Пред двамата ръководители тя заявила категорично, че желае да
бъде освободена и двамата са потвърдили, че няма пречка молбата да бъде уважена. Те на
свой ред уведомили за подадената молба ръководството на дружеството, както и
служителите в дирекция „***“, оторизирани да назначават и освобождават служители и да
подготвят трудовоправната документация. На 23.05.2024 г. се посочва, че ищцата
осъществила контакт със служител от отдел „***“ и я уведомила за напускането си. Твърди
се, че на 23.05.2024 г. ищцата осъществила контакт с другия служител в отдела Г. Д., като в
създадена от нея група е представила изготвената и подписана от нея молба за
освобождаване. На 29.05.2024 г. ищцата била поканена на среща с Г. Д. и прекия си
3
ръководител, по време на която е била уведомена, че молбата за незабавно прекратяване на
трудовия договор ще бъде удовлетворена, считано от 29.05.2024 г. Сочи се, че ищцата е
приела и страните са се съгласили още на същия ден да бъде издадена съответната Заповед
№20433 за прекратяване на договора по реда на чл. 325, ал. 1, т.1 КТ. Тъй като тя се явила на
работа на 29.05, в заповедта било посочено, че правоотношението се прекратява, считано от
30.05.2024г.. Оспорва се твърдението в исковата молба, че не било налице искане на ищцата
за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие като невярно и
спекулативно поради положения от нея подпис.В случай, че не се приеме, че
правоотношението е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т.1 КТ, дружеството моли, съдът
да приеме, че трудовият договор на ищцата следва да се счита за прекратен на основание чл.
326, ал. 1 КТ, поради изрично направено от последната волеизявление за едностранно
прекратяване с предизвестие на трудовото правоотношение.
С решението си първоинстанционният съд е уважил обективно съединените искове за
признаване за незаконно уволнение на ищцата, за възстановяването и на заеманата преди
уволнението длъжност, и за заплащане на обезщетение за това, че е останала без работа
вследствие на незаконното й уволнение като е приел, че не е изпълнен фактическият състав
на разпоредбата на чл.325 ал.1 т.1 КТ, доколкото не са налице две съвпадащи волеизявления
за прекратяване на трудовото правоотношение, изразени писмено, поради което и не са се
породили целените правни последици.. Съдът е приел, че ищцата е имала намерение за
прекратяване на ТПО, изготвила е такава молба, съгласувала я е с прекия ръководител, но
това изявление не е достигнало до работодателя, тъй като липсва писмена молба
подписана от ищцата, адресирана до работодателя, депозирана по надлежния ред.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. След като са изчерпани контролните
функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи,
законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на
посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема
предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти.
В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред настоящата
инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради
което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция
доказателства, които са подробно, пълно и правилно анализирани от първоинстанционният
съд, поради което съдът не намира за необходимо отново да ги преповтаря, а на основание
чл.272 ГПК, касаещо фактическата обстановка препраща към мотивите на
първоинстанционния акт.
След преценката на събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира
следното по наведените в жалбата оплаквания:
Безспорно е, че ищцата е работила при ответника по трудов договор, на длъжност
4
„***“, НКПД 2149 6040, с място на работа ***, работно място „***“ при пълно работно
време от осем часа. Със Заповед № 202433 от 29.05.2024г., считано от 30.05.2024г. е
прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ,
поради постигнато взаимно съгласие.
Спорът пред настоящата инстанция се свежда до това дали са налице елементи на
фактическия състав на чл.325 ал.1 т.1 КТ, осъществяването на който води до прекратяване на
трудовия договор на това основание и по точно налице ли е валидно волеизявление на
ищцата, което е достигнало до работодателя.
Съгласно разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ и разяснения дадени в практиката
на ВКС -- фактическият състав на чл.325 ал.1 т.1 КТ изисква всяка от страните да направи
категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение.
Прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие означава, че и двете страни по
него желаят неговото прекратяване при наличие на ясно, категорично и безусловно изразена
воля от двете страни. Насрещната страна, към която е отправено предложението за
прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да
уведоми другата страна в седмодневен срок от получаването му. Ако тя не направи това,
смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления,
което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на
последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие.
Подписването на заповедта за прекратяване на трудовия договор не е факт, който
удостоверява дадено съгласие на работника, защото в нея липсва негово волеизявление, а
само подпис след като е отбелязана датата на връчването й, т. е. подписът удостоверява
връчването, а не съгласие с прекратяването.
В конкретния случай липсва валидно волеизявление на ищцата. Представения на л.38
документ озаглавен „Молба за освобождаване от длъжност“, не би могъл да бъде приет за
надлежно волеизявление от страна на ищцата, доколкото документа е оспорен от същата, в
която връзка работодателят е задължен да представи оригинала. Работодателят е заявил, че
не разполага с такава молба в оригинал, не разполага дори със собственото си копие с
входящ номер. Както правилно е отбелязал първоинстанционния съд, снимка на изготвена,
но неподадена молба, независимо по какви причини, независимо дали е качена във вайбър
групи или не, неизвестно от кого, не представлява писмено изявление на
работника/служителя за прекратяване на ТПО. Изложеното обосновава извода, че липсва
надлежен документ, в който е обективирана ясна и категорична воля на А. А. за
прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, с характер на предложение по чл.
325, ал. 1, т. 1 КТ, а единствено уведомление до работодателя за съществуващо у ищцата
намерение да напусне, установяващо се събраните по делото гласни доказателства..Ето
защо с оглед събраните доказателства, следва да се приеме, че се касае за изразено от
ищцата намерение за извършването на бъдещи правни и фактически действия, но това
намерение не е подкрепено с категорично писмено изявление до работодателя, поради което
от страна на работодателя не би могло да бъде изразено валидно съгласие с направено в
5
този смисъл предложение, което да изпълни съдържанието на визираното в закона "взаимно
съгласие" на страните за прекратяване съществуващото между тях трудово правоотношение.
При съобразяване на трайната практика на ВКС по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ,
настоящият съдебен състав приема, че волеизявленията на страните в хипотезата на
посочената норма се правят в писмена форма и взаимното съгласие се постига в момента,
когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор на това
основание, каквато фактическа обстановка в конкретния случай не е налице.
Предвид липсата на волеизявление на ищцата направено в писмена форма, не би
могло да се приеме и наличието на искане за предизвестие по инициатива на работника
или служителя съгласно чл. 326 КТ. За прецизност следва да бъде отбелязано, че законът не
позволява волеизявлението по чл. 325, ал. 1 КТ да се конвертира във волеизявление по чл.
326, ал. 1 КТ, защото основанията за прекратяване на трудовия договор са законоустановени,
те са уредени с императивни правни норми. Поради това, когато не се осъществи
основанието за прекратяване по взаимно съгласие, работникът или служителят е необходимо
да направи изрично волеизявление по чл. 326, ал. 1 КТ, при условие, че желае да упражни
това право, а такова волеизявление в случай липсва.
По гореизложените съображения съдът намира, че не е налице съвпадение на
насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение между страните,
поради което посоченото в заповедта за уволнение основание – взаимно съгласие,
постигнато между страните за прекратяване на трудовото правоотношение, не е налице. Ето
защо заповедта се явява незаконосъобразна и като такава следва да бъде отменена.
С оглед основателността на главния иск за отмяна на уволнението като незаконно
основателен е и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на ищеца на заеманата
преди уволнението работа. По основателността на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ вр. с чл. 344,
ал. 1, т. 3 от КТ за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение се установи, че за периода 30.05.24г. – 01.10.24г., ищцата е била без работа, за
който период на ищцата се дължи обезщетение в размер на 6 БТВ по 3029, 40 лева, или 12
117, 60 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от завеждането на иска до
окончателното плащане.
Като е стигнал до същия краен правен извод, Пловдивският районен съд е
постановил обоснован и правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 2 400 лв., съобразно представения списък и договор за правна защита и
съдействие. От страна на жалбоподателя е направено възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на въззиваемия, което съдът намира за неоснователно.
Договорената възнагражение се явява разумно и пропорционално на положения адвокатски
труд предвид фактическата и правна сложност на делото, и извършените процесуални
действия, при отчитане сложността на спора.. Ето защо в полза на въззиваемия следва да
бъде присъден пълния размер на сторените в настоящата инстанция разноски, а именно в
размер на 2 400лв.
6
Водим от горното, Пловдивски окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №337/26.01.2025г. постановено по гр.д №10148/2024г. по
описа на Районен съд Пловдив, единадесети гр.с. .
ОСЪЖДА „БИЕЙ ГЛАС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ***, адрес: ***, представляван от Б.
К. Л. и Т. Н. Т. да заплати на А. Г. А. с ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 2 400 лева
(две хиляди четиристотин лева/, направени разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС, в едномесечен
срок, считано от съобщаването му до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7