Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 223 17.06.2019
г. гр. Хасково
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД ХАСКОВО………………………………………………………………...
на петнадесети май……..…………………..….……… две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в
състав:
Председател : ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
Членове : ГЕОРГИ ГОЧЕВ
ИРЕНА АВРАМОВА
секретар Р* Р**……………………………………………………………………….
прокурор…………………………………………………………..……………………………
като разгледа докладваното от председателя съдия Пейкова в. гр. дело № 253
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното……..………………………………
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано по въззивна жалба на “Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, седалище и
адрес на управление гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис града Лабиринт,
ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителните директори, чрез юрисконсулт С*
Д*, против решение № 32 от 11.01.2019 г. на Районен съд - Хасково,
постановено по гр.д. № 1749/2018 г.
С цитираното решение Районен съд
- Хасково е отхвърлил предявените от жалбоподателя срещу И.Г.К. главни
установителни и евентуални осъдителни искове за следните суми: 2603,06 лв.
Представляваща неизплатена главница по договор за потребителски паричен кредит
№ 1940768 от 06.08.2015 г. между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД и И.Г.К.; 165,04 лв.
представляваща договорна лихва за периода от 01.03.2017 г. до 18.10.2017 г.;
68,12 лв. представляваща обезщетение за забава за периода от 01.03.2017 г. до
05.02.2018 г., всички прехвърлени на 18.10.2017 г. с индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД и
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и приложение № 1 към него, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 368/2018
г. на Районен съд – Хасково, до
окончателното й изплащане.
Недоволен от постановеното решение е
останал въззивникът, който обжалва същото в срок. Счита постановеното решение
за неправилно и незаконосъобразно. В хода на производството пред районния съд
се доказало по безспорен начин, че няма постъпили плащания от страна на
ответника след сключване на договора за цесия. Установявало се, че е налице
надлежно уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост посредством
изпращането и получаването на 2 броя уведомителни писма за извършеното
прехвърляне на вземанията. Дори и да се приемело, че не е налице уведомяване на
предсрочната изискуемост на вземанията, същата настъпила автоматично по силата
на договора за потребителски кредит, чийто клаузи не изисквали връчване на
уведомление на длъжника. В тази насока се поддържа, че разпоредбата на чл. 60,
ал. 2 ЗКИ е специална и не се прилага в общите облигационни отношения, за които
била приложима договорната свобода. Също така неправилно и незаконосъобразно
първоинстанционният съд не разгледал предявеният при условията на евентуалност
осъдителен иск. По отношение на падежиралите в хода на процеса вноски следвало
да се приложи чл. 235, ал. 3 ГПК в съответствие с указанията в т. 9 на ТР №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС. В разпоредбите на чл. 410 и сл. ГПК не съществувало
изискване за разграничаване на падежирали и непадежирали суми в исковата молба.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба. Ответникът оспорва подадената въззивна жалба. Счита, че
постановеното от първоинстанционният съд решение е правилно и моли то да бъде
потвърдено, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски. Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД предишният кредитор (цедентът) бил длъжен да съобщи на
длъжника за прехвърлянето на вземането. Двете уведомления от страна на
цесионера не били надлежно връчени на длъжника, който не бил намерен на посочения
от него адрес и не породили съответни правни последици. Предявяването на
исковата молба пред съда не можело да има значение на валидно уведомяване за
извършената цесия. Със същите уведомления длъжникът не можело да се счита за
уведомен и за обявената предсрочна изискуемост. Поради липса на извършено
валидно съобщаване по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД цесията не породила своето
действия и ищецът не можел да се легитимира като кредитор на ответника.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок и е процесуално допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Съдът
като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа
страна следното:
На
06.08.2015 г. е сключен договор за потребителски паричен кредит между
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и физическото лице И.Г.К. за сумата от 3000
лв. В договора е посочено, че се заплаща застрахователна премия от страна на
длъжника, общата дължима сума е в размер на 4 606,53 лв. Определен е
годишен лихвен процент 10,99 %, годишен процент на разходите 12,81 %, пазарен
лихвен индекс 0,53 %, фиксирана надбавка 10,46 %. Предвидено е, че кредитът се
погасява на 60 месечни вноски, всяка от които в размер на 76,78 лв. Към
договора са приложени погасителен план и Общи условия за отпускане на
потребителски кредит. В хода на погасяването на кредита за ответника К.
възникнали финансови затруднения и в определен момент той спрял да погасява
задълженията си. На 20.12.2016 г. „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД прехвърля
съвкупност от вземания към свои клиенти на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД. Прехвърлените вземания са изброени
в приложение № 1 към договора за цесия. На 18.10.2017 г. е сключен между същите
страни индивидуален договор за продажба и прехвърляне на друга група от
вземания, също описани в приложение към договора. Сред тях фигурират и
вземанията към ответника К.. Със съвместно изготвени писма изх. № УПЦ – П – УКФ
/ 1940768 от 24.10.2017 г. и № УПЦ – С – УКФ / 1940768 от 04.01.2018 г.
цедентът и цесионерът направили опит да уведомят длъжника за извършеното
прехвърляне на вземанията. От представените доказателства се установява, че
ответникът К. не е намерен на посочения от него адрес и по данни на негови
близки се намира извън страната.
По
делото е назначена и приета съдебно – икономическа експертиза, изготвена от
вещото лице Дарина Кафтанска. В констатациите си по експертизата вещото лице е
установило, че от изтегления потребителски кредит впоследствие са погасени
редовно 19 вноски от общо договорените 60. За погасяване на задължението са
внесени 1458,42 лв., с които са погасени 920,78 лв. главница и 537,64 лв.
лихви. Дължими остават 41 погасителни вноски, следващи от 01.04.2017 г. От
датата на първото просрочие 01.04.2017 г. до датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение пред Районен съд – Хасково (06.02.2018
г.), са падежирали и непогасени 7 пълни вноски. Установено е, че цялата непогасена
главница е в размер на 2603,06 лв., като са посочени два варианта за нейното
определяне в зависимост от това дали се приема обявяването предсрочна
изискуемост или не. Също така са изчислени и дължимите договорни лихви,
просрочени лихви и лихва за забава (законната лихва). Заключението е обективно
и безпристрастно дадено, поради което се кредитира и от настоящия съдебен
състав.
По
делото е установено, че ответникът К. е освидетелстван от ТЕЛК поради
заболяване от хронична бъбречна недостатъчност и е определена 100 % трайно
намалена работоспособност без чужда помощ, за което са дадени противопоказания
за полагане на тежък физически труд.
След преценка на събраните по делото
доказателства съдът достигна до следните изводи от правна страна:
Районният съд е сезиран с обективно
евентуално съединени искове, като главният установителен иск е с правно
основание чл. 422 ГПК, а евентуалният осъдителен иск е с правна квалификация по
чл. 240 вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД. Неправилно в обжалваното решение е прието, че
исковете са съединени при условията на кумулативност. Основните мотиви за
отхвърлянето на главния иск по чл. 422 ГПК се свеждат до това, че по делото не е доказано
предсрочната изискуемост на вземанията да е била редовно съобщена на длъжника,
съгласно указанията в т. 18 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. Допълнително е
изтъкнато, че в исковата молба и в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение липсва разграничение на падежирани и непадежирани суми към датата на
подаването им, както и че липсвал петитум за установяване съществуването на
вземане само за изискуемите задължения по кредита. Основавайки се на тези
съображения, районният съд е отхвърлил не само главния иск, но и евентуално
съединеният с него осъдителен иск.
Настоящият съдебен състав намира, че изводите на районния съд
относно неоснователността на главния установителен иск са правилни и
законосъобразни. Предпоставките за неговото уважаване са визирани в
разпоредбата на чл. 422 ГПК и са предмет на допълнително тълкуване, намерило израз
в ТР № 4 от 18.06.2014 г. В действителност, за да бъде уважен установителният
иск, е необходимо да бъде изпълнена процедурата по обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита и надлежното уведомяване за това обстоятелство на
длъжника. В настоящия случай не е налице валидно уведомяване преди датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Двете писма,
които са изпратени съвместно от цедента и цесионера до длъжника, не са получени
от същия на посочения от него адрес. Видно от текста на писмата, в
заключителната част на всяко от тях (на гърба на писмото), е посочено, че
поради просрочие и неплащане на погасителните вноски по договора за
потребителски кредит всички вземания по него са изискуеми в пълен размер,
считано от 18.10.2017 г. Въпреки това посочване, безспорно факт е, че писмата
не са достигнали до техния краен адресат и длъжникът не е бил уведомен нито за
прехвърлянето на вземанията, нито за обявяването на тяхната предсрочна
изискуемост. Спазвайки указанията на ТР № 4 от 18.06.2014 г., правилно
районният съд е приел, че не е налице една от основните предпоставки за
уважаване на установителния иск и е отхвърлил същият като неоснователен. В тази
част решението следва да бъде потвърдено като правилно.
Не по този начин обаче
се поставя въпросът за евентуално съединеният за съвместно разглеждане
осъдителен иск с правна квалификация чл. 240 вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД. В
исковата молба, с която е сезиран районният съд, изрично са формулирани два
отделни петитума – един по установителния иск по чл. 422 ГПК, и втори, с който
е заявено в случай на евентуалност, че ако съдът не уважи установителния иск,
се отправя искане длъжникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумите по
процесния договор за кредит. Непосредствено след петитума по евентуалния иск
изрично е посочено, че със самата искова молба се уведомява длъжника за
предсрочната изискуемост на непадежиралите към датата на подаването й главници
по вноски от вноска с № 36 до вноска с № 60, включително, съгласно погасителния
план към договора, равняващи се на общата сума от 1705,28 лв., която сума е
включена към претендираната с осъдителния иск главница от 2603,06 лв.
Неправилни са съображенията на районния съд, изложени в мотивите към
обжалваното решение, че в случая не можело да се вземе предвид уведомяването на
длъжника с връчването на препис от исковата молба. Цитираната в тази насока
съдебна практика на Върховния касационен съд касае хипотези, в които е предявен
само установителен иск по чл.
422 ГПК, но не и хипотези, в които същият е съединен за разглеждане с
осъдителен иск. Ако е предявен само
иск по чл. 422 ГПК, тогава съображенията на първоинстанционния съд биха
намерили своето обосновано приложение съобразно указанията в ТР № 4 от
18.06.2014 г. Съществената разлика произтича от съединяването с осъдителен иск.
В тази насока следва да се има предвид, че съединяването на установителен иск
по чл. 422 ГПК с евентуален осъдителен иск за същите вземания е допустимо. Условие за разглеждане на осъдителния иск е отхвърляне на главния установителен иск поради
ненастъпила или необявена предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди подаване на заявлението. В този случай се навежда ново
обстоятелство в исковата молба, което не се е съдържало в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и което не е било неподдържано спрямо предявения главен установителен иск. Това ново
обстоятелство представлява уведомяване на длъжника по кредита за изявлението за
настъпване на предсрочната изискуемост със самата исковата молба. В тази
хипотеза, съединяването при евентуалност при посоченото условие на осъдителните
искове с установителните по реда на чл. 422 ГПК
е допустимо, защото ищецът има правен интерес от разглеждането на осъдителната претенция при отхвърляне на
установителните такива, когато основанието за отхвърляне на главния иск е свързано с
настъпване на обстоятелство (предсрочна изискуемост), за момента на осъществяването
на което се поддържат по двата иска различни моменти - преди и след заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Не само настъпването на предсрочната
изискуемост, но и получаване на уведомлението за това обстоятелство също може
да има различен момент. Няма пречка волеизявлението на кредитора, което се съдържа
в искова молба по чл. 422 ГПК, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
да породи същите правни последици, каквито поражда и обявяването в общата
хипотеза, разглеждана в т. 18 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. В този случай с
връчването на препис от исковата молба предсрочната изискуемост следва да смята
за редовно обявява на длъжника с всички произтичащи от това последици.
В тази
хипотеза, съединяването при евентуалност
при посоченото условие на осъдителните
искове с установителните по реда на чл. 422 ГПК
е допустимо, а уведомяването на длъжника по кредита за изявлението на кредитора
за настъпване на предсрочната изискуемост се осъществява с получаване на
обективираното в исковата молба изявление. В настоящия случай ответникът К. е
получил по предвидения за това ред препис от исковата молба и е подал отговор
по чл. 131 ГПК. С исковата молба са обективно съединени установителен и
осъдителен иск. Макар и да не са налице предпоставките за уважаване на
установителния иск, с получаването на преписа и на писмените доказателства до
знанието на ответника е достигнало волеизявлението на кредитора за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. При това положение основателен се явява вече
евентуално съединеният осъдителен иск, доколкото са установени всички останали
предпоставки за неизпълнението на договора от страна на ответника – изпадане в
просрочие, неплащане на погасителните вноски, конкретизиране на размера на
вземанията с помощта на назначената съдебно – икономическа експертиза.
Съдът не
споделя и доводите, изложени в отговора на въззивната жалба, че цесията на
вземанията не била редовно съобщена на ответника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Цитираното в тази насока решение № 698 по т.д. № 306/2008 г. на ВКС
представлява практика, която е претърпяла своето развитие във времето.
Впоследствие тази теза е доразвита в редица решения на ВКС (напр., решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.; решение № 78 от 9.07.2014 г. по
т. д. № 2352/2013 г.; решение № 123
от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. и др.), в които се
приема, че уведомлението за цесията, приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. При това положение уведомяването на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. По делото не се спори,
че цедента и цесионерът са изготвили съвместни уведомления до ответника, които
не са получени от него. Но получаването на препис от исковата молба лично от
ответника съобразно цитираната по – горе практика е достатъчно, за да се
приеме, че на длъжника вече му е съобщено прехвърлянето на вземанията. Следва
да се подчертае, че както в теорията, така и в съдебната практика, съобщаването
за цесията не се разглежда като елемент от фактическия състав на сделката – със
сключването й тя вече е породила действие между страните по нея. Съобщаването
има за цел да предпази длъжника от опасността погрешно да плати на стария
кредитор, което няма да има погасителен ефект и ще го изправи пред
необходимостта след това да плати отново на новия кредитор, за да изпълни
валидно обвързващото го задължение. След като ответникът по делото е уведомен
за цесията с факта на получаване на исковата молба, подобна опасност не може да
се приеме, че съществува и неговите права и законни интереси не са
засегнати.
На последно място настоящият съдебен състав не
споделя и доводите на районния съд, че главният и евентуалният иск следвало да
бъдат отхвърлени поради това, че липсвало разграничаване на падежирани и
непадежирани суми към датата на подаването им. При формулиране на петитума по
осъдителния иск в исковата молба ищецът изрично е разграничил непадежиралите
вноски по главницата, като е посочил, че това са вноските от № 36 до № 60 по погасителния
план и е препратил към същия, който е приложен като писмено доказателство към
исковата молба. Релевантен не е момента на разграничаването на вноските към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, защото
в случая се разглежда основателността на осъдителния иск, а не на иска по чл.
422 ГПК. По осъдителния иск съдът ще следва да прецени настъпването на падежа
на вноските към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Не може да се игнорира обстоятелството, че съществува
валидна облигационна връзка по договора за кредит, липсва точно изпълнение и е
обявена предсрочната изискуемост на цялото
задължение (т.е. на падежирали и непадежирали вноски). По отношение на
неизпълнената част на задължението, съставляващо сбора на непогасените вноски с
настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания, не може бъде отречена
възможността да се търси произнасяне и по отношение на онези вноски, които
падежират към момента на приключване на съдебното дирене съгласно чл. 235, ал.
3 ГПК, защо ищецът има правен интерес да търси произнасяне на съда в тази
насока, което ще се ползва със сила на пресъдено нещо. Допълнително следва да се има предвид, че след
постановяване на обжалваното решение (11.01.2019 г.) е прието ТР № 8 от
02.04.2019 г., в което е посочено, че разграничаването на вноските с настъпил и
ненастъпил падеж не е условие за редовност на исковата молба. След като
тълкуването на ВКС се отнася до установителния иск по чл. 422 ГПК, с още
по-голямо основание може да се приеме, че подобно ограничение не е предвидено и
не следва да се налага и по отношение на осъдителните искове за същите
вземания.
От друга страна, следва
да се имат пред вид и указанията, дадени с ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС, също
публикувано след датата на постановяване на обжалваното решение, в т. 2 на
което се посочва, че при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит
размерът на вземането на кредитора включва само непогасения остатък от
главницата и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането. Претендираните от цесионера – ищец вземания
за договорна (възнаградителна) лихва в размер на 165,04 лв. са калкулирани за
периода от 01.03.2017 г. до 18.10.2017 г. (датата на цедиране на вземанията), към
който момент все още не е настъпила предсрочната изискуемост. До тази дата
договорната лихва е дължима и исковата претенция следва да бъде уважена. Тъй
като съдът прие, че предсрочната изискуемост настъпва с връчването на ответника
на преписа от исковата молба, в която се съдържа волеизявление за нейното
обявяване, тогава претенцията за законна лихва следва да се уважи от момента на
връчването 27.09.2018 г. (на л. 73) до окончателното погасяване на дълга.
Предвид изложеното съдът
счита, че предявеният от ищеца евентуален осъдителен иск е основателен и
доказан, поради което следва да бъде уважен. В този смисъл, решението на първоинстанционния
съд следва да бъде потвърдено в частта, в която главният установителен иск по
чл. 422 ГПК е отхвърлен, и да се отмени в частта, в която е отхвърлен
осъдителния иск, като вместо се постанови решение, с което последният следва да
бъде уважен.
С оглед изхода на спора
ответникът и въззиваем И.К. следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото пред двете инстанции разноски в размер на 783,92 лв. за
първоинстанционното производство, съгласно представен списък (на л. 97 от
делото) и 102,06 лв. държавна такса за въззивното производство. Претендираното
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. не следва да се присъжда,
доколкото въззивникът не е представляван процесуално в с.з. пред настоящата
инстанция.
С оглед цената на
отделните обективно съединени искове решението не подлежи на обжалване пред
Върховен касационен съд, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Водим от горното съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение № 32 от
11.01.2019 г. на РС Хасково, постановено по гр.д. № 1749/2018 г. в частта, в
която е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск с
правно основание чл. 240 вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
И.Г.К., ЕГН: **********,*** да заплати
на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4
следните суми: 2603,06 лв. (две
хиляди шестстотин и три лева и шест стотинки), представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски паричен кредит № 1940768 от 06.08.2015 г.,
сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“АД и И.Г.К.; 165,04 лв. (сто шестдесет и пет лева и четири стотинки),
представляваща договорна (възнаградителна лихва), начислена за периода от
01.03.2017 г. до 18.10.2017 г.; 68,12
лв. (шестдесет и осем лева и дванадесет стотинки), представляваща лихва за
забава, дължима за периода от 01.04.2017 г. до 18.07.2018 г.; ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 27.09.2018 г. до окончателното
погасяване на дълга, които вземания са прехвърлени по
силата на договор за цесия от 18.10.2017 г. между „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част, в която е отхвърлен
като неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК.
ОСЪЖДА И.Г.К., ЕГН: **********,***
да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.
2, офис 4 , сумата от 885,98 лв. (осемстотин осемдесет и пет
лева и деветдесет и осем стотинки) направени по делото пред двете инстанции
разноски.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1/
2/